Джон Кехоу
Път към могъщество и слава (20)

5. Всички и всичко

Тайната на наш’то битие,

записана на всеки лист е,

на всяка капка дъжд,

която пада от небето.

И да я търсим по ъглите,

пак няма да я срещнем там, където…

Очи навътре трябва да отправим,

за да се уверим,

че истина това е,

че не грешим.

Сега разбирам. Аз съм огледалото, през което се вижда всичко… И нищо не е нечисто и опетнено, освен ако аз не го направя такова.

Аз съм призмата на всяко възприятие. Не трябва да се променям, да ставам по-добър или по-красив — трябва просто да се видя красив и в призмата ще бъда такъв. Грозен, такъв, съм… Прекрасен, такъв съм. Недостоен, такъв съм. Всичко съществува и всичко е вътре. Така е било и така ще бъде занапред.

И така, избирам да гледам на себе си и на живота си, чрез представата, дадена ми от Великата Мистерия. Мое ще бъде това, което съм видял и почувствал в най-величавите си мигове.

Ще бъда като пекаря, който смесва маята с брашното, за да може тестото да бухне и двете да станат едно цяло.

Животът ще бъде тезгяха, над който ще се трудя. Преживяванията ми ще минават през ръцете ми, а аз с любов и вещина ще меся и ще изпека хубав хляб.

Когато се издигам и излизам от рамките на нормалните усещания, виждам, че всичко е великолепно и такава ще е представата ми. С тази палитра ще нарисувам живота си.

Ще виждам великолепието на живота в болест и в здраве.

Ще виждам великолепието на живота в провалите и успехите.

Ще виждам великолепието на живота в отчаяние и надежда.

Ще виждам великолепието на живота в тъга и радост.

И това ще е моят дар. Това е свещената ми песен. Да виждам величието и чудото и да го оповестявам високо и ясно, така че всички да чуят.

Не виждам по-голяма чест, от честта да почитам себе си. Да почитам живота си. Дъха, който поемам. Всичко, което очите могат да видят, а ръцете ми да пипнат. Да почитам земята, по която стъпвам и всеки човек, когото срещам. Може да не постигна нищо по-велико в живота си, но ако успея да направя това, то аз съм се справил.

Всеки ден за мен ще е чудо, не заради някое специално, чудесно събитие. Не, а само защото съм жив и живея с, и вътре в, Обичания от мен. Живея във Великата Мистерия, движа се и съществувам — това е чудото.

Тя е с мен, когато медитирам.

Докато мия съдовете — пак е тук.

Тя е тук, когато правя любов с жена си.

Винаги, винаги, завинаги и винаги с мен.

В болка — с мен.

В смут — с мен

В страдание — с мен.

В радост — с мен.

Винаги.

Винаги с мен.

И така всеки ден се превръща в почитание, в молитва, в преклонение, чрез което моят Възлюбен и аз общуваме.

Отвън погледнато сякаш нищо не се случва. Защо да казваме? Това е нашата тайна. Няма нужда никой да знае, но в душата ми ние сме заедно и сърцето ми пее. Винаги заедно. Винаги едно цяло. Свято, свято, свято е твоето дело, о, Мистериозни.

И ако животът ми трябва да свърши. Да изчезна. Ще поискам само един миг, за да изразя своята почит:

О, Свещени и Велики, ти мой създателю,

създателю на всички и на всичко.

Чуй песента ми. Финалната ми песен.

Винаги си ме докосвал толкоз нежно.

Такива чудеса си ми показвал.

Разхождах се в горите.

Спях в поля открити

в компанията на звездите.

И изгрева и залеза видях,

и полумесеца и пълната луна съзрях.

Чух крясъка на ястреб и орел,

шума на вятъра в листата. И поел,

видях и мравката, и свраката сърдита,

и пеперудата, и жабата, и кита

създания и малки, и големи…

Съзрях дъга и планини,

мъглата в ранна сутрин спотаена.

 

Усетих капките роса

между краката на жена,

от стонове насладата познах.

Сладостта разбрах,

радост от приятелството изживях,

в любовно изобилие прелях.

Вкуса усетих на успеха и провала, —

на измамата, на верността изцяло…

Това послужи за урок.

Всичко. В срок.

Защото бе ми дадено от теб.

Аз знам това. И в студ, и в пек —

Това е твоят начин

да ме радваш и обичаш.

О, как си ме докосвал винаги —

нежен, дълбок, душевен, личен.

Колко свещени са били твоите целувки,

и колко пламенни, горещи твоите милувки.

 

Свято, свято, свято е твойто дело,

Велики и Мистериозни.

Нека всяко живо същество и всяко село,

земя, небе и слънце, и луна,

чуят моите думи: да няма веч злина.

Обичах те безмерно,

И също толкова,

и два пъти по толкова

обичаше ме и ти.

Такава би била моята песен.