Джон Кехоу
Път към могъщество и слава (18)

3. По пътя на красотата

Проникни дълбоко в мен,

соковете ми изпий,

отвори очите ми за този ден,

във който тръпнат от едно вълшебство,

а красотата ми с опиянение да те дари.

Погледни, земята дори,

по която стъпваш,

е свещена, нали?

Наш свещен дълг е да пробудим красота в живота си. Да съзрем красотата и да я направим неразделна част от нас самите. Да я оставим да изпълни умовете и сърцата ни. По този начин ще помогнем да се изчисти съзнанието на расата ни.

Първата крачка по пътя на красотата правим, когато започнем да приемаме живота напълно и безрезервно. Когато се научим да го приемаме като любим. Като приятел, който е бил до нас при възходите и паденията ви. Успехите и провалите. Душевни страдания. Победи. Бил е винаги до нас, и един ден отваряме очи и осъзнаваме, че сме влюбени. Осъзнаваме, че го обичаме — болката, страданията, всичко. Позволяваме на живота да бъде, какъвто е. Приемаме любимия си, какъвто е. Животът става наш спътник. Събеседник. Приятел. Внезапно започваме да го уважаваме повече. Какво бихме правили без него?

Когато очакваме животът винаги да е хубав, да ни задоволява, да ни дава нещата, които искаме, ние живеем в илюзия. Колко жалко. Изнервящо е всеки ден и всеки час да искаш да си щастлив, задоволен, стимулиран. Станали сме толкова алчни. Не сме оставили място за болка, объркване, скука. Избягваме и отхвърляме всичко неприятно. Крием се от тези усещания, вместо да ги приемем като част от живота ни. Правейки това, несъзнателно отхвърляме живота. В очакване сме на нещо различно, по-добро от случващото се в момента, когато в действителност чудото се разгръща навсякъде около нас. Нанизали сме се на острия връх на постоянното очакване. Носим трънения венец на неосъществените желания. Кървим и страдаме безплодно заради най-несъществените подробности от живота ни. Време е да се събудим и да се освободим от това.

Тъй като на мястото на всяко изпълнено желание, моментално се появява ново. Това е великото прозрение на Буда. Всичко в този живот е преходно. Но ако това е същността на живота, на нашия любим, то тогава нека го прегърнем силно. Почувствайте нежността и крехкостта на всичко. Това ще го направи още по-ценно. Тъй като всеки миг е уникален. И може да му се насладите само веднъж и само сега. Ако не успеете да го направите, той ще си е отишъл, завинаги. Целувайте любимия си във всеки един момент. Приемете го изцяло. Освободете се от всички останали безсмислици. Заемете позиция. Застанете очи в очи с живота и го вижте сега, в този миг. Това е ваш дълг.

Всичко е съвършено във вида, в който е. Когато напълно приема това, аз поемам пътя на красотата. Когато престана да съдя, анализирам, критикувам, сравнявам, аз виждам, че всяко нещо има своето място. Дори провалът, болестта, неуспехът играят своята роля. В мащабната схема да разгръщащата се вселена всички неща са такива, каквито трябва да бъдат. Дори и тъпичкият косъм има своето място във вселената. Всички неща се разкриват по свой собствен начин. Няма нищо, за което да се притеснявам или да се оплаквам. Напротив, имам много поводи за празнуване.

Настоящият момент винаги е жив и изпълнен с безброй съкровища. Предлага повече, отколкото можем да приемем. Вселената около нас е поразително сложна схема от събития, където всичко се случва наведнъж. Животът ни засипва с изобилието си. Навсякъде. Ние, обаче, можем да поемем само едно събитие, един фрагмент за даден момент. Вижте облаците в небето над нас. Чуйте песента на птиците. Шума от играта на децата на двора. Вижте всичките заобикалящи ни цветове. Виждате ли червеното? Синьото? Жълтото? Почувствайте земята, по която стъпваме. Погледнете лицето ми. Докоснете сърцето ми. Усетете присъствието ми вътре във вас. Вижте как вятърът си играе с клоните на дърветата. Как разцъфват цветята. Как жужи буболечката. Как тича мравката. Как нощта следва деня, а денят — нощта. Вдигнете очи към луната. Настоящият момент е наситен с много повече красота и радост, отколкото бихме могли да си представим. Следващият момент също, и последващият.

Хайде да почетем малко поезия. Да послушаме музика. Да правим любов. Да посетим приятел. Да отидем на пътешествие. Да сготвим. Да ядем и пием охотно. Да се наслаждаваме. Вселената празнува. Да празнуваме с нея.

Всеки един миг е съвършен и завършен сам по себе си. Нищо повече не иска от нас, освен да вникнем в него. Да го приемем. Да му се насладим. На детето всичко му се струва удивително. Детето живее за мига. Да поемем по пътя на красотата означава да изживяваме всеки прекрасен миг, да бъдем като децата. Да погледнем на нещата с нови очи и отново всичко да ни се струва вълнуващо.

Кое в живота е важно, ако не бризът, галещ кожата ни в горещ, летен ден? Ако не искрящите цветове на някое дърво през пролетта? Ако не удоволствието да споделиш вечерта с добър приятел. Ако не взирането в нощното небе, обсипано със звезди. Кое е наистина важно, ако не тези неща, а те не ни ли заобикалят отвсякъде? Има ли моменти, в които не сме в състояние да оценяваме тези дарове, така изобилно изсипващи се върху нас? Ако не можем да ги видим, трябва да се молим очите ни да се отворят, тъй като изпускаме много.

Нека съзрем и красотата в собствените си сърца и в сърцата на другите. Много често забравяме това. Добре е да си напомняме, че има много доброта на този свят, в човешкото сърце. Няма да я видите по телевизията. Няма да прочетете за нея във вестниците. Но тя е там и всички могат да я видят. Не трябва да забравяме факта, че зад всяко нападение, убийство, измама, за което чуваме, стоят хиляда добрини, направени от обикновени хора. Живеем в свят, в който хората се обичат и се подкрепят взаимно.

Не вярвате? Не го ли виждате? Оставете вестниците. Изключете телевизорите. Хайде, разходете се из квартала си. Отворете очи. Почувствайте сърцата на хората. Има красота. Навсякъде се открива доброта, щедрост, обич, загриженост, задружност. Вижте жената, която помага на чужденеца да научи български. Мъжа, който посещава колегата си в болницата, носи му цветя и го разтушава. Жената, която пече сладкиш и отива да посети възрастната си леля. Този, който помага на нещастния си приятел. Треньорът, който купува кола и хамбургер на момчетата след мача с пари от джоба си. Онзи, който поправя колата на приятеля си, без да очаква отплата. Другият, който организира обществено събитие. И онзи, който работа без пари в кухня за бездомни. Изненадани ли сте? Не знаехте ли, че светът е прекрасно място за живеене? Не знаехте ли, че сърцата на хората са добри? Вгледайте се в собственото си сърце — то не е ли добро? Има безброй други такива хора. Не се заблуждавайте.

Ако търсите чудото във вселената, няма да ви отнеме много време да го отриете. Докато го правите, оценявайте го. Хвалете го. Благодарете за него. Изпълнете съзнанието си с него. То ще се умножи и се изсипе върху вас стократно. Упражнявайте се да ходите по пътя на красотата, докато откриете, че този път е винаги под краката ви, независимо къде стъпвате.

Практика. Човек израства с практиката. Балерината, която така леко и грациозно се носи по сцената, се упражнява ежедневно с часове, за да е сигурна, че мускулите на краката й ще издържат. Тя го прави да изглежда лесно, въпреки че извън сцената е положила много труд, за да стигне до това представяне: Нима сте мислели, че пътят на мистика е различен? Трябва да отворим очите и сърцата си чрез практиката. Бегачът на дълги разстояния прави различни упражнения от копиехвъргача, но и двамата тренират упорито. Същото е с този, който иска да се пробуди за пътя на красотата. Той трябва да тренира точно като спортиста. Как? Просто е…

Подхранвайте ума си с мисли за красота. Упражнявайте се да я откривате навсякъде. Оставете нещата да ви развълнуват, да ви въздействат дълбоко. Бъдете като деца в радостта и доверието си. Хвалете вселената отново и отново за цялата й благодат.

Умът ни израства благодарение на това, с което го подхранваме. Тази практика ще даде изобилни плодове и като Уилям Блейк ние ще започнем да виждаме Бог в стръкче трева и вечността в зрънце пясък.

Лесно е да гледаме на думите на Блейк като на чисто поетичен полет на фантазията и все пак когато сетивата се изострят и отворят — а те ще се изострят и отворят — откриваме в тях много повече истина, отколкото бихме могли да предположим. Тъй като, когато човек върви по пътя на красотата, всичко става по-обширно, по-грандиозно, по-живо и има моменти, в които навлизаме дълбоко в мистерията, проникваме в утробата й, изпитваме огромна наслада и излизаме опиянени, благоговеещи пред това, което сме видели и почувствали.

Да вървим по пътя на красотата означава да се прекланяме пред нашия храм. Да ликуваме от себе си, сякаш сме така величествени като слънцето. Така нежни и невинни като новородено. Така могъщи като разбунтувала се река. Тайнствени. Свещени. Свети. Такива сме ние.

С практика и внимание ще съзрем великолепието, колорита на нашето съществувание. Ще усетим как препуска във вените ни. Краката ни ще са здраво стъпили на пътя. Очите — отворени. Поглъщащи. Ще откриваме божественото във всичко. Ще се чувстваме благословени и пречистени. Преливащи. Шеметни. Свободни. Живи във всеки миг. Поемащи на големи глътки настоящия момент. Красота навсякъде. Ослепително. Намираме се в центъра на цялото съществуване. Великолепно живи. Да… това е пътят.