Джон Кехоу
Път към могъщество и слава (15)

7. Пробуденото сърце

Бягайки от затвора

на мъничкото си Аз,

намирам себе си

и в цялото се вливам…

Аз ли съм? Не съм ли аз?

Пробудено сърце притежават тези, чиито граници между Аз-а и останалите са се разширили. Искаше ми се да кажа „са изчезнали“, но щях да преувелича. Тъй като границите не толкова изчезват, колкото спират да имат значение. Случайните познати стават приятели, понякога дори напълно непознати стават част от семейството. Това се случва, тъй като сърцето ни се е пробудило за по-обширни реалности. То вече не бие студено и самотно в тесните си граници, а става нежно, любвеобилно и се протяга, така че да обгърне всички. Това е истинска благословия, защото ни позволява да съзрем красота, останала скрита за нас.

Усещаме колко самотни са възрастните хора, колко неловко се чувстват и колко объркани са младежите, усещаме отчаянието на бездомниците и безработните, безнадеждността на алкохолиците и наркоманите, страха на болните и умиращите, страданието на разведените, които се мъчат да свикнат с раздялата, болката и срама на престъпниците.

И така ние помагаме. Помагаме, защото го искаме. Сърцето ни води. Кара ни да протегнем ръка, да се вслушаме, да отделим време, загриженост, пари — каквото е необходимо. И откриваме, че тези дела ни обогатяват и стимулират, ставаме по-добри. Когато се изгубим в грижата един за друг, откриваме съвършен, вътрешен мир.

За съжаление, животът ни е сложен, пренаселен, запълнен. Понякога усещаме, че сме твърде заети, за да правим услуги. Постоянно имаме толкова много неща за вършене и всички те ни се струват ужасно важни. Но ако не оценим стойността и не поставим акцента върху това да пробудим сърцето си, да си помагаме, ако не приемем това за важна и неоценима част от израстването и развитието ни, какво говори това за нас? Духовността ни просто интелектуално упражнение ли е? Нещо, за което мислим и четем в книгите? Какъв път сме поели, ако оказването на помощ не е част от пътешествието ни? Настина ли си мислим, че изкарването на повече пари, гледането на телевизия още една вечер или излизането на кръчма ще ни направи по-щастливи или ще ни донесе удовлетворение? Може би това, от което наистина се нуждаем, е да се отворим и да почувстваме дълбоката си, специална връзка с живота и другите. Да счупим затворническите вериги на постоянната ни заетост със самите себе си. Да допуснем повече хора и неща в тесния си свят. Отворете прозорците и оставете свежият въздух да нахлуе. Нека сърцето ни да вдиша и да започне да бие не само за нас самите, а и за другите. Когато направим това, ще усетим какъв лечебен балсам е за душата. Как израстваме и политаме, когато наливаме газ в лампата си.

Нашият дар е животът ни, той е чест, привилегия, тайнство, за което сме вечно благодарни. Пробуденото сърце никога не забравя това. Желанието да помагаш идва от задълбочено оценяване на живота. Ние сме благословени с неизброими богатства и радости, независимо от ситуацията, в която се намираме, и така в знак на благодарност ние вършим нашата част.

Спомняме си минали моменти, в които ни е оказвана помощ, приятели, случайни познати, дори непознати са ни помагали, когато сме имали най-голяма нужда. Тогава това ни се е струвало истинско чудо, сега е наш ред. Да се превърнем в чудо за другите. Ние се превръщаме в машината, чрез която Великата Мистерия обсипва с дарове другите, тъй като толкова много се е изляло върху нас.

Голяма чест е да гледаш как Великата Мистерия се разгръща, разкрива се навсякъде. И ние смирено питаме как да станем част от това? Чрез молитви на възхвала и благодарност сетивата ни се изострят и можем, да видим и почувстваме радостта на вселената. И оттам идва това всепоглъщащо желание да служим и да бъдем движещата машина на това величие.

Пробуденото сърце лесно намира начини да помага. Често го правите инстинктивно. Някой се подхлъзна и вие протягате ръка. Кола е излязла от пътя, присъединявате се към останалите и бутате. Ваш колега е в депресия, давате му да разбере, че сте загрижени. По начало ние сме мили и внимателни в много отношения, но това може да се задълбочи неимоверно много. Това са само първите няколко стъпки по изумителния път към дълбините на нашето сърце.

Колко пъти в инфарктни ситуации сте виждали хора да се сплотяват за общото добро? Река заплашва да излезе от коритото си и да залее даден град. Градът се мобилизира. Гражданите работят цяла нощ, за да предотвратят катастрофата. Отправен е призив и хората откликват. Работят в хармония. Някои пълнят торби с едър пясък, други ги натрупват по брега на реката. Някои приемат обаждания. Други готвят, трети носят вода и храна на работниците. Напълно непознати хора, работещи рамо до рамо. И по време на кризисната ситуация цари ободрение, усеща се спойката между хората. Чувство за принадлежност и принос към нещо по-велико от нас самите. След това проблемът изчезва, хората се връщат към живота си и всичко започва да тече постарому. Почти, защото нещо в нас се е променило. Късче от сърцата ни е било докоснато, отворило се е. Открили сме, че обичаме да си помагаме. Това ни е доставило дълбока наслада и винаги ще си спомняме с умиление за въпросното събитие.

Когато даваме израз на същността си по такъв интимен и уникален начин, когато забравяме себе си, докато помагаме, пред нас се разкрива нашето единство, целостта ни. И тогава чистота на преживяването се усеща най-дълбоко. Щастливи са тези от нас, които са били призовани и са станали част от подобно събитие. Изживяването е незабравимо.

Но ако в тази момент се вслушате внимателно вътре в себе си, ако веднага отворите сърцето си, ще чуете ехото на велик призив. Призивът е отправен точно към вас.

Призивът на вселената към децата й гласи: „Елате и станете част от това.“

„Но с мен няма никой. Сам съм. Какво мога да направя?“, може да й отговорите.

Сам? Има хиляди, ако не и милиони от нас, които носят вода и секат дърва, подчинявайки се на своя вътрешен призив. Ще ни видиш навсякъде, ако отвориш очи. Чувствай се поканен да се присъединиш и ще откриеш много приятели и задружност. Не е необходимо да ставаш член на организация, да приемаш някаква религия, просто следвай сърцето си и прави добро. Това е достатъчно. Без да бързаш, стъпка по стъпка, това е всичко, което се изисква.

Сърцето се отваря бавно и сладостно като красиво цвете, подаващо главица от стегната, твърда пъпка. Листче по листче, докато не разцъфне в целия си разкош. Същото става с нас. Правете това, което сърцето ви подсказва. Следвайте сърцето си. Доверете му се. Оставете се да ви води. Нека да разцъфне. Ще останете изумени от резултата.

Понякога, когато правя услуга, това е един вид акт на благоговение. Потъвам във възторг и благоговение пред Великата Мистерия, в която живея. Не помагам на никого. Докосвам се до Благословения. „Защото когато бях гладен, вие ме нахранихте. Когато бях жаден, вие ми дадохте да пия, бях болен, а вие се грижихте за мен, бях в затвора, а вие ме посещавахте.“ Те се учудват, „Господи, кога си бил гладен, а ние сме те нахранили, кога си бил жаден, а ние сме ти дали да пиеш, кога си бил болен, а ние сме се грижили за теб, кога си бил в затвора, а ние сме те посещавали?“ А Той отговаря, „Това, което сте направили дори и за един от братята си, все едно сте направили за мен.“

Това се превръща в реалност за нас, не просто в духовен принцип. Всички и всичко става проявление на Великия. Всеки жест на внимание и доброта се превръща в молитва и почитание. А в очите на братята и сестрите си ние виждаме безсмъртния пламък на самата вечност.

Когато работя, аз се опитвам да не завися от резултатите. Дарявам плодовете от труда си на Великата. Мистерия. Колкото и добра работа да съм свършил, не искам и да претендирам за похвала или полза. Заставам встрани с мисълта, че съм само служител, който се подчинява на своя господар. Воин в служба на своя цар. Каквото и да правя, дарявам всичко на Мистерията и съм спокоен.

Отдаването на плодовете от делата ми по този начин премахва възможността за разочарование или неудовлетвореност. Понякога може да се обезкуражим или разочароваме, когато нещата не се променят или не отговарят на представата ни. Ако е така, значи сме се ангажирали твърде много. Останете неподвижни. Запазете пълно спокойствие. Действа сила, отвъд която всеки от нас може да разбира.

Когато се стремя към нещо, се чувствам напрегнат, не в настроение. Когато оставя нещата да се развиват от само себе си, правя това, за което съм призван, не се опитвам да променям нищо, чувствам се вдъхновен, свободен, жив. Понякога усещам призив да действам. Понякога не. Това са фактите. Не мога да нося всички кръстове. Не съм дошъл да спасявам света и да решавам всички социални проблеми. Достатъчно е да спася себе си и може би да направя една чаша хубав, топъл чай за братята и сестрите, си по пътя. Всичко останало би било глупаво и самонадеяно. Слушам, подчинявам се и след това се дръпвам от пътя.

Не се отказвам от действието. Прегръщам го и то жадно, ако съм призован за това. Но отричам стремлението. Ще направя всичко по силите си и след това вселената ще се погрижи за останалото. Защото ако трябва да си кажем истината, аз сам нищо не мога да направя, освен ако Великата Мистерия не действа чрез мен. А колкото по-отворен ставам за това, толкова повече тя преминава през мен и аз съм благословен.

Нека ви призная, че понякога, докато работя, понятието „аз“ изчезва напълно и остава само „тя“. Тези мигове са много специални. И тогава забелязвам, че тя не се стреми, не се тревожи, не се притеснява за резултатите, не се величае, не прави планове, и въпреки това благославя, обича и подхранва така съвършено. Колко лесно работи чрез мен, когато отсъствам. И ето отново се появявам аз с моите планове, грижи, добри намерения, обаче се улавям, отстъпвам отново и се разсмивам от сърце. Иска ми се да напиша стихотворение.

Изсъхнала земя

надава вопли.

Дървета вехнат,

на животните

ребрата се броят.

Пак слънце палещо,

пак пек,

пак пир на лешояди.

И никой нищичко не може да направи.

 

От нищото внезапно

облак появи се.

Небето притъмня.

Дъжд заваля,

земята жадно пи

и всичко разцъфтя,

пак птици пеят,

животни припкат.

И никой нищичко не може да направи.

Така стоят нещата, така били са и така завинаги ще бъдат. Великата Мистерия съдържа в себе си ритми и кръговрати, които никой от нас не е в състояние да разбере. Океанът има своите приливи й отливи. Луната пълнее и линее. Делата на хора и нации следват дълбоки ритми, в които не сме посветени, ние позволяваме нещата да се случвах и просто следваме сърцето си, където и да ни води то.

Аз чистя стаята си. Благовъзпитан съм. Родителите ми остаряват, скоро ще имат нужда от моите грижи. Приятел се нуждае от заем — ще му дам, ако имам. Някой е в депресия — изслушвам го и го успокоявам. Някой пада — помагам му да се изправи. И ако бъда призван да направя повече от това, така да бъде, но призванието ми не е да се стремя, тревожа или да се притеснявам за възможните последствия. Някой по-велик от мен се грижи за тези неща.

И когато започна да се занимавам само със себе си и повярвам, че съм незаменим във всяка една ситуация, както понякога глупаво правя, просто си напомням, че вселената може да издигне хиляди мъже и жени по-добри от мен. И така в смирение аз изпълнявам моята част. Благодарен съм, че участвам. Чест е за мен, че съм призован. Развълнуван, че ще дам своя принос.

Аз съм клонът, а Великата Мистерия е дървото. Аз съм машината, чрез която източникът обогатява и обсипва с щедрост хората си. Позволявайки на Светия Източник да подхранва чрез мен, бидейки негов инструмент, откривам, че съм изпълнен с радост и вътрешен мир. Сякаш всяка моя клетка и атом трептят и пеят. Чувствам се чист, завършен, обогатен и жив. Такава е благословията на пробуденото сърце или поне аз това съм усетил, а съм извървял само малка част от целия път.