Джон Кехоу
Път към могъщество и слава (13)

5. Тъмнината

Когато тъмнина те поглъща,

не бой се, наблизо съм аз.

Ето, давам ти лампа и газ,

Светилник твой ще седи

зорко да бди и следи.

Както с нощ се сменя денят,

така сигурно е,

че аз ще се върна и бдя.

Великото дело се нуждае от вашата преданост и отдаденост, отново и отново. След неизбежните отклонения и периодите на празнота и бездействие трябва да се гмурнете с още по-голяма страст и самоотверженост. Ще има безброй такива моменти преди наистина да се забележи израстване или стабилност.

Твърде лесно е да повярвате, когато четете творбите на големи мъдреци, мистици или шамани, че те никога не са имали периоди на съмнение или объркване, седмици на бездействие или моменти, в които сивотата се е просмуквала в съзнанието им, моменти, в които всичко им се е струвало безнадеждно.

Писането е избирателен процес. Лесно е да се пише само за екстаза, върховете, чудесата и да се избягва плявата. Така се получава чудесно четиво, но не е реално или поне не представя пълна картина на реалността.

Поглеждам духовния дневник, в който пиша всеки ден, и откривам, че в него има много бисери, много прозрения, но попадам на нови и нови периоди на леност, депресия, отчаяние, объркване. Какво се случва с мен, когато чета тези редове? Изпълвам се със състрадание. Състрадание към самия мен. Изпълвам се с уважение пред мащабността на задачата. Лесно е, мислят някои, да се открие царството. Да, лесно е, но на теория. Лесно се правят първите няколко крачки. Лесно е да се яхне гребена на изостреното осъзнаване, когато приливите на съзнанието са достигнали своя връх. Лесно е да се прочетат книгите. Лесно се изпълва човек с добри намерения.

Всеки, който мисли, че е лесно, не е подлагал рамене под плуга, за да обработва нивите. Не е преследвал изплъзващата се плячка през безбройни, студени, черни нощи, само за да изгуби следата и да се лута безцелно в тъмнината. Не е хвърлял въдицата си в дълбоките, тайнствени води и не я е вадил е празна кукичка отново и отново, преди да почувства и най-слабото помръдване на плувката. И точно при това от голяма полза може да бъде дневникът.

Редовното водене на духовен дневник е безценно помагало, което домогващият се използва, за да изобразява напредъка си и да наблюдава приливите и отливите. Вътрешните ни територии трябва да бъдат скицирани и изследвани, ако искаме да разберем и да си пробием път през този тайнствен, вътрешен терен.

Освен това дневникът ще направи по-смирен търсещия, тъй като той ще открие колко слаби и преходни са най-добрите му намерения. С възвишени идеали и сурова непоколебимост решаваме да се отдадем на различни, духовни практики. И ние започваме, изпълнени с най-добри намерения, дори и с капка превъзходство в поведението ни. Работим върху себе си в продължение на няколко дни или седмици, но след това започваме да пропускаме ден или два, след това седмица или две, докато накрая, леко изумени, не си зададем въпроса: „Какво се случи?“

И така започваме отново, но този път ще е различно, твърдо решаваме, че сега вече ще се придържаме към програмата си, но се проваляме отново и отново. Дневникът, който водим всеки ден, ни позволява да проследяваме опитите си, началото, прекъсванията, периодите на продуктивност и застой. Дори опитът за водене на дневник всеки ден е показателен. Отначало пишем в него ежедневно, след това пропускаме няколко дни и внезапно се връщаме към дневника си, за да открием, че са минали три седмици или три месеца, без да сме написали нищо. Какво се е случило?

Това е работа, която не подлежи на разбиране. Никога не трябва да се подценява мащабността на задачата. Тук има много повече от видимото на пръв поглед.

Трябва да сте наясно с истината. Ще се проваляте отново и отново. Ще се препъвате и ще падате стотици, дори хиляди пъти. Преди да забележите истински напредък и стабилност, ще се отчайвате, ще губите вяра, ще се обезкуражавате, съмнявате, ще се самосъжалявате, ще се чудите дали някога въобще ще се случи нещо.

Означава ли това, че сте изгубили пътя? Не, изобщо не. Ето нещо ценно, което трябва да знаете — това е пътят. В началото чувството за безсилие е силно — при зараждането на нашата духовност — и точно в този момент се нуждаем от търпение и самоотверженост. Човек се мята между възторга и пълното отчаяние. Възторг, когато благодарение на милостта на Великата Мистерия, Светият Дух ни изпълва и ние напълно осъзнаваме и сме опиянени от неговото съществуване, той е жив и е вътре в нас, сигурни сме в това. В нас цари увереност, вътрешен мир и радост. Откриват ни се истини и осъзнаваме всичко в дълбочина.

Обаче ни завладява пълно отчаяние, когато това осъзнаване изчезне също така внезапно, както се е появило, и ни остави зачудени дали не сме си измислили цялата случка. Съмнение се прокрадва и ни поглъща тъмнина, нямаме лампа или газ и оставаме в това състояние с дни, може би дори седмици. Отчаяно се стремим към същото чувство, към състоянието на единство със Светията, но всичките ни старания са напразни и ни се струва, че е минала цяла вечност. И тогава, внезапно, усещането се завръща.

Търсещият ще си спести много вътрешни терзания, ако осъзнае, че има върхове и спадове на съзнанието, че пътешествието навътре е свързано с приливи и отливи, така реални като тези на океана. Трябва да вземете това предвид при изграждането на светилището вътре във вас.

Иска ми се да знаех това преди много години, когато неуморно се борех да достигна до светлината, само за да ме обземе чувството за безсилие, когато тя изчезнеше. Постоянно се питах, Защо?… Защо изчезна?, мислех си, че аз не правя нещо както трябва, че съм неспособен. Може би не бях достатъчно откровен? Но сега знам и разбирам приливите и отливите и когато тъмнината ме обгърне, имам лампа и газ, и само чакам светлината да се появи отново. Чакам спокоен и уверен. Вече съм опитен моряк. Плавал съм в тези води. Имам карта на територията. Напълно спокоен съм в тъмнината.

Духовните практики, извършвани, докато човек тъне в тъмнина, също имат своята полза. Те са отсечки от пътя, които не могат да бъдат прескочени и неимоверно укрепват вътрешното ни Аз. Без тях не бихме имали напредък. Трябва да сме благодарни за тези възможности. Ако искате да рискувате и да се потопите надълбоко, трябва да се научите да плувате, не само по течението, а и срещу него. Това не е пътешествие за плахи или слабохарактерни хора.

Така че заредете се с безкрайна доза съчувствие към себе си и вътрешните си борби. Съвземайте се отново и отново. Всичко върви, както трябва.

Тези, които са се посветили на пътя, получават всичко.