Джон Кехоу
Път към могъщество и слава (12)

4. Молитва

Танцувай, пей заради мен

и всячески ме възхвалявай.

Сърцето и умът да се изпълнят с мен.

И аз ще се явя, а ти се вдъхновявай

че ще ядеш на масата,

ще ти сервирам

най-скъпото ще си за мен

и всичко ще направя — не само този ден.

Молитвата е храна за вселената и може да бъде приготвена по най-различни творчески начини. Точно както добрият готвач е изобретателен и се заиграва с храната, така човек може да подходи креативно спрямо молитвата. Възможностите са необятни, след като придобиете усет към тях. Ще откриете в това голямо забавление, а отплатата ще е богата. Ще ви подхранва дълбоко и ще ви снабдява с изобилие от неща. Най-важно е да не се чувствате заплашени, притиснати от молитвата. Така както всеки може да се научи да готви, така всеки може да се научи да се моли. Необходима е само малко практика.

Обичам да се моля и бих искал да споделя някои от любимите си рецепти, но нека първо ви разкажа една история. Всъщност става дума за един разказ на Толстой за един свещеник и трима отшелници.

Докато пътува към манастира си, един свещеник научава за съществуването на самотен остров, на който живеят трима отшелници. Чува разговорите на няколко пилигрими, които също пътуват на кораба, разбира, че отшелниците извършват духовни тайнства и му се приисква да ги изучи.

Когато приближават острова, свещеникът моли капитана да пусне котва и да му позволи да отиде до острова с малка лодка с няколко гребци. Когато стъпва на брега и заговаря отшелниците, открива, че редят молитви, измислени от тях. Желаейки да поправи това, свещеникът се заема да ги научи на правилни молитви от Светото писание. Те, не осъзнавайки, че правят нещо лошо, се съгласяват с готовност.

Отшелниците, прости хорица, в напреднала възраст, се затрудняват да запомнят думите на молитвата. Цял ден свещеникът ги кара да повтарят думите, докато и тримата я научат наизуст без грешка.

Същата вечер, когато луната се показва, той се връща на кораба. Опъват платната и отпътуват. Свещеникът наблюдава от кърмата как мъничкият остров се стопява в далечината.

По-късно през нощта свещеникът вижда нещо бяло и лъскаво, което приближава в посока откъм острова, „Сигурно е лодка, плаваща след нас“, мисли си той, но нещото ги настига така бързо, че предположението изглежда невероятно, а и не се виждат платна.

Той извиква на кормчията, „Какво е това?“, въпреки че вече различава тримата отшелници, движещи се по водата, бляскаво бели, с лъчисти сиви бради, които толкова бързо се приближават, сякаш корабът е спрял. Отшелниците им правят жест да спрат. И тримата се плъзгат по водата, без да движат краката си.

„Забравихме молитвите, проговарят заедно, научи ни отново.“

„Вашата молитва ще достигне Господ“, отговаря свещеникът и смирено се покланя до земи на възрастните хора, те се обръщат и тръгват обратно през морето. А до изгрев-слънце, светлина озарява мястото, където тримата се скриват от погледа.

Всеки от нас се моли по негов си начин и ако сърцето е чисто, значи и молитвата е добра. Духовният път е път на молитви. Молитвата е храна за душата, за същността ни, за вселената. Молитвата е общуване. Тя е шепотът на влюбените. Тя е размяната на тихи послания между човека и Великата Мистерия. Молитвата ни свързва, прави ни по-смирени, по-силни, просвещава ни и ни прави едно с Великата Мистерия.

Молим се, не, защото се очаква от нас, и не, защото се чувстваме длъжни, или защото някое правило или указ ни налагат да се молим. Не, правим го, тъй като ни е приятно общуването с възлюбения. Жадни сме за духовното присъствие, което ни разтърсва из основи.

Получаваме толкова много при молитва, не само това, което молитвата, ни дава, а то е много, но и благодатта от присъствието на Светията. Когато Великата Мистерия нахлува в нас, прониква навсякъде и ние се чувстваме вътре в нея, част от нея, всичко друго избледнява. А това е един от любимите ми начини да се моля. Молитвата на Святото Присъствие. Молитвата на преклонението пред Великата Мистерия. Когато съм много спокоен, настроен на тази вълна, чувствам веселите трепети на сътворението. Чувствам го с всяка своя клетка и накъдето и да погледна, виждам Великата Мистерия. Вълна след вълна от съвършен мир и хармония пулсират в мен.

Всяко действие е божествено, когато любимият ме притежава по този начин. Всяка среща е среща със Светията вътре в мен. Като Уолт Уитман и аз заявявам:

„Във всяка нещо Бога чувам и съзирам,

макар ни най-малко да не го разбирам.

От денонощието всеки час,

и всеки миг от този час,

аз виждам късчета от Бога в нас,

в лицата на мъже, жени, аз виждам Бог,

и в собственото отражение в стъкло.

На улицата виждам пуснати от Бог писма

и всяко носи Божието име вместо подпис.

И ги оставям там, където са,

защото знам,

че навреме други ще пристигат —

за вечни времена.“

Молитвата на преклонението пред Великата Мистерия. О, колко специална е тази молитва. Човек трябва да прекара малко време насаме със Светията. Като всяка връзка и тази трябва да се изгражда и възпитава. Нужно е опознаване. Доверие. Тихо, специално време заедно. Да бъдеш с Великата Мистерия по този начин не означава просто да мислиш за тези неща. То е отвъд мислите. Отвъд понятията. Това са тихи моменти на молитва и преклонение. Да се изгубиш в присъствието.

Понякога по средата на най-забързания ден, когато съм погълнат от детайлите на живота си, Великата Мистерия ми идва на гости. Изведнъж тя е тук и всички грижи и тревоги се стопяват, издигам се и вече не съм сам, а под божествена протекция. В тези моменти пред мен се разкрива целостта на всичко, сякаш гледам през очите на Възлюбения, а не през моите собствени. Това е молитвата за вечното присъствие на Великата Мистерия.

Да се молиш със сърце, изпълнено с възхвала и благодарност, също е начин, който носи голяма наслада. Всеки ден аз казвам едно простичко „Обичам те“, например сутрин. Или казвам „Твоето изкуство е така чудесно и величествено“, когато видя нещо трогателно — слънцето, пробиващо с лъчи през облаците, птица, следваща поривите на вятъра — потвърждавайки любовта си и признанието към Великия Светия. Никога не се уморявам да възхвалявам. Ухажвам духа като любимо същество. Изразявам признателността си към Великата Мистерия. Възхвалявам я. Оценявам я.

При всяко ядене, когато си казвам молитвата, практика, която ми доставя голямо удоволствие, намирам за какво да изкажа благодарност: радостите от деня, компанията на приятелите, успехът на дадено начинание, здравето ми, храната, ароматите — ежедневни удоволствия, за които благодаря. Всеки дар, всяко удоволствие, всяка гледка и звук идват от Великата Мистерия. Има толкова много неща, за които да съм благодарен. Накъдето и да погледна, виждам тези съкровища. И колкото повече благодаря и възхвалявам, толкова повече красота забелязвам. Сякаш постоянната възхвала някак измива и пречиства очите ми, така че да не пропускам нищо. Чувал съм мистици да съобщават за подобен род случаи, а аз ги повтарям. Молитвата за възхвала и благодарност е една от вратите по пътя към красотата.

Никога не пропускам възможност да възхвалявам и благодаря на Великата Мистерия. Отдавам й признание за всичко. За слънчевия ден, здравето ми, хората, които срещам, успехите и радостите, които изживявам ежедневно. Всичко идва от Великата Мистерия и всеки път когато се сетя, й отправям своето признание. Това ми помага да се чувствам свързан, благословен, специален.

Ако хвалех вселената хиляди пъти на ден, пак нямаше да мога подобаващо да изразя дълбоката си признателност за всичко, което Великата Мистерия прави за мен. За голямата радост и привилегията да живея.

Ако можех да живея вечно колко весело щеше да е да се присъединя към светия, ангелски хор и да пея и възхвалявам Светията.

„Свято, свято, свято е твоето изкуство, о, Велики“, гласът ми би отеквал до най-далечните точки на вселената. Колко развълнуван щях да съм, ако можех да участвам във възхвалата на неговото Величие, да възпявам славата му. Усетил съм Великата Мистерия и съм свидетел на добрината й. От първа ръка зная колко всеобхватни са красотата и любовта й, колко стимулиращо е докосването й, колко пълна е прошката й. Колко дребно, просто нещо е да участваме във възхвалата й по този начин. Такива неща съм си представял. А тези мисли са сладки, защото дълбоко ме подхранват.

Молитвата за любов и приемане е практиката да обичаш и приемаш, така както Великата Мистерия го прави. Започвам със себе си. Обичам се и се приемам изцяло, защото знам, че докато не го направя, не мога и друг да обичам истински, дори и Великата Мистерия. Трябва напълно да признавам, оценявам, да се прекланям пред храма на собственото си разгръщане.

Когато се осмивам, принизявам, омаловажавам с думи или мислено, то тогава осмивам работата на Великата Мистерия. С всяка възмутителна мисъл за себе си, аз я посрамвам. И тъй като не искам да я позоря, започвам да изтъквам хубавото. Каква ирония — прекланяйки се пред нейното величие, аз величая и самия себе си.

След това се уча да обичам и приемам братята и сестрите си, с които съм на една планета, дори и онези, които най-много ме дразнят или ме отблъскват. Особено тях, тъй като не е голямо постижение за мен или Великата Мистерия да избирам кого да обичам и кого не. Да се заобиколя с хора, с които се съгласявам и на които се възхищавам, и да осъждам онези, с които си противоречим. Това добро ли е? Дори и тези, които са извършили престъпления срещу братята и сестрите ми и не са показали угризения, нима не трябва да обичаме и тях?

Колко дълбока е любовта ни, ако не можем да обичаме престъпника, така както жертвите? Не се ли нуждаят спешно и двете страни от любов и лечение? Не е ли една от Божиите заповеди да отвръщаме с любов на омразата, с добро на злото? И ако не можем да правим това, не може ли да го възприемам като наш идеал? Не можем ли поне понякога да излизаме извън нормалните коловози на отношение към хората? Можем ли да станем по-малко критични и да даряваме повече любов? Не е ли това един от начините да пробудим сърцето си, така че Великата Мистерия да заживее в нас?

Един приятел ми разказа за една демонстрация за правата на животните, при която един от активистите, виждайки жена в кожено палто, разярено се втурва към нея. Решимостта му е толкова голяма, че стъпква няколко бездомници, легнали на тротоара и продължава без въобще да се извини или да попита как са, загрижен единствено да не изпусне да предизвика жената с палтото. Толкова е погълнат от преследването, че не вижда по-далеч от носа си. Трябва да не допускаме същото да се случва с нас. Справедливото негодувание е ужасно нещо. Често се мислим за справедливи, смятаме, че знаем всичко и правото е наша страна, това става, когато си мислим, че имаме всички отговори. Когато нашият път е единственият верен. Започваме да раздаваме присъди. Но не това е призванието ни. Нека Великата Мистерия да съди, а ние да раздаваме любов. За това сме призвани.

Ако работим за социална промяна — а това е добро дело — нека винаги сърцето ни да е будно и достатъчно голямо за всички. Няма врагове, има само незнание. Няма кого да мразите, а има много, които да обичате.

Когато ми е трудно да приема, простя и да обичам някого поради някакви основателни причини, имам готово решение в ума си, питам се: „Великата Мистерия обича ли този човек?“. И отговорът винаги е да. Какво ми остава тогава?

Дълбоко във всеки от нас гори пламък — искрата на Светията. В някои хора гори ярко, при други е едва различим, но винаги е там. С любов и приемане пламъкът става по-голям. Можем да помогнем на другите да го разпалят като видим доброто у тях, дори и те самите да не го виждат. Особено тогава, защото това е процес на трансформация, наистина велик процес. Благословени са тези, чието пробудено сърце им позволи да извършват този лечебен процес. Без такива работници, полетата определено биха останали пусти. Това са пазителите на огъня, призванието им е велико. Велика е славата им.

Също и в молитва, обичам и приемам живота си такъв, какъвто е — несъвършен. Защото това е моят живот. Животът, който ми е бил дарен. Независимо колко ми се иска да е различен, това е, което имам. Животът ми е свят и специален, в това съм сигурен. Ако не мога да видя това, то ето докъде трябва да започна да работя. Моят живот е чудо. Тайнство. Голяма чест, голяма привилегия е възможността да вкусиш живота. Всеки ден отправям благодарности и възхвали заради тази чест.

И накрая — аз обичам и приемам Великата Мистерия. Парадоксално е, но откривам, че когато се моля в този ред, съм най-чувствителен, разбиращ и настроен на правилната вълна. Ако започна с обичта и приемането на Великата Мистерия, което въобще не е трудно, може да открия, че не приемам братята и сестрите си или себе си. И доводът ми ще е, че Великата Мистерия го заслужава, а останалите не. Но ако трябва да мина по другия, път, за да стигна до Великата Мистерия, ако трябва да обикна първо себе си, после братята и сестрите си, след това живота си и тогава да заслужа правото да боготворя Великата Мистерия. Ако това са вратите, през които трябва да премина, то тогава аз правя това усилие заради любовта си към Светията.

Това са прости, но могъщи молитви — извират от сърцето и ума ми по цял ден, ежедневно, и дълбоко ме радват и подхранват.

Повечето хора, когато им се каже молитва, си мислят за молитва-молба, да поискаш нещо. Това също е много важна молитва и може да бъде използвана много ефективно, но нека ви споделя една тайна. Наречете го готварски трик, ако искате, от човек, който е приготвил много угощения благодарение на въпросната техника. Всъщност рецептата не е моя. Заех я от Библията. Опитвал съм я много пъти и мога да гарантирам за качествата й:

„За каквото и да се молите, ако повярвате,

че сте го получили, ще го получите.“

Когато искам Великата Мистерия да осъществи някое мое желание, си изграждам образ на исканото. Отделям малко време на Ден, за да утвърждавам, че вече е реализирано. Не се чудя дали ще се случи. Не се надявам. Не падам на колене, за да се моля. Просто си създавам желаните образи и живея с усещането, че вече са факт. А усещането е силно и ярко.

И когато приключа, просто се освобождавам от всичко. Не се опитвам постоянно да нося усещанията и образите със себе си. Не се насилвам да вярвам във всеки един момент, по цял ден — не е необходимо. Оставям Великата Мистерия да работи с тези образи по нейния си начин. Силата й е по-голяма от моето разбиране. Винаги по време на молитва вярвам, че исканото от мен, вече ми се е случило. Това е тайната съставка на рецептата. И не спирам да се моля по този начин, докато не видя, че става реалност.

Не мога да препоръчам този метод твърде настоятелно. Използвал съм го с голям успех много пъти. Ще ви подхрани и ощастливи по най-различни начини и помнете — Господ на драго сърце ви дава всичко, което поискате.

И начинаещите и опитните готвачи ще постигнат отлични резултати с тази рецепта. Използвайте я често или когато е необходимо. Чувствайте се свободни да променяте всяка една от предходните рецепти според вкуса си, добавяйки или отстранявайки по нещо. Така правят всички добри готвачи. Оставете върху молитвата собствения си отпечатък. Направете го по вашия начин.

Молете се за останалите и с останалите. Съпругът или съпругата ви, деца, приятели, други вярващи. Твърде често, ако въобще се молим, ние го правим, когато сме сами. Толкова е стимулиращо да чуеш молитвата, извираща от сърцето на някого, и така да станеш част от нея. Няма значение дали думите са обикновени или красноречиви и изразителни — когато идва направо от сърцето, молитвата е лечебен, успокояващ балсам и всички, които я чуят са подхранени, съживени.

Колко пъти в малката стая сърцето ми е било пронизвано от простите, но искрени молитви на братята и сестрите ми, когато са отваряли сърцата си и са се молили от дълбините им. Това е красотата на споделената дружба. Дори и само с един друг човек. Подхранваме се дълбоко с молитвите си.

След като веднъж сте станали свидетели на радостите и удоволствията от молитвата, няма да ви е трудно да се молите повече пъти на ден. Ще го правите, защото ви стимулира, кара ви да се чувствате свързани, доближава ви до огъня вътре във вас. Защото с молитвата идва израстването, а с израстването — единението с Великата Мистерия. Такъв е ефектът на молитвата. И така ние се научаваме да водим свят живот.