Джон Кехоу
Път към могъщество и слава (11)

3. Не съдете твърде строго

Прашинки,

не се съдете твърде строго,

за да не стане драма

да се увие около врата ви

вашата оценка Истина-Закон

и да увисне като камък.

Великата Мистерия никога не ме съди. Подкрепя ме, подхранва, обича и напълно ме приема. И ме окуражава да правя същото. „Обичай себе си, както те обичам аз.“

И не само мен обича Великата Мистерия. Тя дава рамо на всички, дори и на най-злонамерените. Такава е любовта й. Никой няма да бъде наказан, освен онези, които се наказват сами. Всичко ти се прощава, когато ти сам си простиш. Едно единствено нещо се иска от нас: да се обичаме и да се приемаме, както вселената ни е обичала и приемала. Това е всичко.

Сега виждам, че не мога да се отклоня от пътя. Ако сърцето ми е чисто, всичко е наред. Аз съм част от вселената, така чист и прекрасен като всички други творения. Всички мои пътища са свети, още от момента, в който стъпя на тях. Няма нужда да се срамувам от нищо.

От този момент решавам да се отрека от чувството за вина и угризенията за всички грешки, минали и бъдещи. Човек дава всичко от себе си. Не се иска повече. Не се очаква повече. Понякога ще вземам лоши решения — знам това. Понякога последиците ще нараняват хора. Човек съм. Но няма да обръщам твърде много внимание на тези неща. Ще кажа тиха молитва и ще продължа. Имам по-добри неща за правене от това да се тормозя. Няма място за съжаление или самообвинения. Каква полза от тях? Тъй като независимо какво, мисля, че съм направил, независимо колко ужасни си представям последствията от моето безразсъдство, слънцето ще продължи да свети, а луната — да се върти. През зимата ще вали, а лятото ще си остане сезон за хладни напитки и почивка. Пролетта ще си остане сезонът на влюбените, а първата целувка — все така вълнуваща. Манговото дърво ще дава сладките си плодове, а дъждовете ще напояват почвата. Жените ще продължат да раждат деца, които ще порастват и ще имат свои деца. Безброй звезди ще продължат да обсипват небосвода. Реките няма да прекъснат своя ход към океана, а океанът ще си има своите приливи и отливи. Могъщият кедър ще продължи да се извисява към небето, а птиците — да пеят в ранни зори. Така че какъв е проблемът?

Великата Мистерия ни обича. Подкрепя ни. Приема ни. Боготвори ни. И на нас не позволява да се държим по друг начин към себе си. Кара ни да празнуваме собственото си съществуване. А когато правим това, когато си прощаваме за всички провали, ние си позволяваме да бъдем изцяло хуманни. Да проявим красиво човеколюбив. Да празнуваме хуманността си. Да празнуваме правото си да грешим. Когато се отворим по този начин и се освободим от строгата оценка за нас самите — нещо чудесно се случва в нас. Ние разцъфтяваме и ставаме по-силни на фона на тази вечна любов и приемане. Това е газта на лампата ни и колкото по-ярко гори тя, толкова повече ни удивлява, защото започваме да виждаме себе си такива, каквито наистина сме — откриваме истинската си стойност.

И когато свикнем редовно да се гледаме по този начин, ден след ден, седмица след седмица, някои скрити наши кътчета започват да ни се разкриват. Таланти и дарби, за които не сме и подозирали, излизат на повърхността. И всичко се къпе в топлия пламък на любовта и приемането. Говорим за безрезервна, абсолютна, пълна любов и приемане. Не трябва да пропускаме нищо, а да обичаме и приемаме всяка слабост и неспособност. Дори и най-тъмните ъгли на душата си. Всичко или нищо — това е предизвикателството. И когато се справим достойно с него, идва ред на велика алхимия.

Като пъпки на дърво, покарващи в топлия пролетен ден. Като семена, заровени в топла, влажна, плодородна почва. Като птици, възхваляващи с песен величието на новия ден, ние също правим величието си реално чрез тази любов. Без нея сме мъртви, безплодни. Скелети. Осакатени сме. С нея сме всичко. Около нас — само нови неща. Нова зора настъпва. Ражда се нов живот без срам и съжаление. Живот, изпълнен с любов и приемане. Живот, подхранван отвътре.

Както мравката приема земята и земята приема нея. Както нощта приема луната и луната — нощта. Както листото приема клона и клонът — листото. Така ние се приемаме. Чувстваме се завършени, цели и дръзваме да се потопим навътре в Мистерията.