Джон Кехоу
Път към могъщество и слава (10)

2. Превържете раните си

Превържете раните си,

дръжте се достойно,

величието вижте си тогаз,

обичайте се,

както ви обичам аз.

Уважение ми покажете

и раните си забравете.

И без превръзка да има рана,

оставете да тече кръвта,

да тече — за да остана,

свят светец с кръв да стана.

Да обичаш себе си не е проява на тщеславие. Жизненоважно е, като храна и вода. Наш дълг е да се приемаме и обичаме дълбоко, изцяло, безрезервно. Да се подготвяме като булка за младоженеца. Да се излекуваме от всякакъв срам, съжаление и горчивина. Да се считаме за специални. Да съзнаваме високата си стойност. Да чувстваме, че имаме отредено място и роля в тази вселена. Да правим нещо по-малко, означава да отричаме задачата, за която сме родени.

Ако искаме да познаем достойнството и благородството си, трябва да се научим да обичаме и оценяваме чудото на това, което представляваме точно в този момент. Търсенето ни на смисъл и хармония във вселената не може да започне от другаде, освен от самите нас. Ако се провалим в това, значи се проваляме във всичко. Ако успеем, ни се открива много повече.

В една прекрасна пролетна утрин гледам през прозореца към цъфналия кучешки дрян. Великолепен е. Изпих си кафето и се готвя да започна да пиша, но ето че дрянът настоява за моето внимание и аз съм изкушен. Всяка година цъфти все по-величествено, а тази сутрин сякаш изнася представление. Наблюдавам го и това ми носи неимоверна наслада. Не се взирам и не търся в него недостатъците, въпреки че съм сигурен, че ги има. Не си казвам това цветче е красиво, другото бива, онова можеше да е по-голямо, а това тук не е така добре оформено. Или тази вейка е твърде крехка, онази твърде къса, този клон е прекалено дълъг и смешен, изглежда не на място. Не го правя. Просто седя и го оценявам, заради това, което е, наслаждавам му се с цялото си същество.

Изведнъж писането не ми се струва толкова важно тази сутрин. Това ме кара да се замисля. Трябва да взема важно решение. Не съм ли толкова красив, колкото е всяка звезда от галактиката? Така уникален, както бурята, вилняла през нощта преди няколко дни? Така ведър и сияен, както зората на новия ден?

Питам се, красив ли е дрянът или не е. Отговарям, да, красив е. Развълнуван съм, тъй като решавам да си задам същия въпрос. Или съм красив, специален и уникален или не съм — кое е вярното? Няма междинен отговор. Няма спасително средно положение. Човек не може да има двама любими и да бъде отдаден и на двамата. Няма го равнодушното, патетично: „Част от мен е красива, а другата не е.“ Няма го невротичното: „Всичко ще ми е наред, веднага щом се променя, стана по-добър, отслабна, изкарам повече пари…“

Няма да правя компромис. Не мога да направя компромис. Защото осъзнавам, че ще се обърне срещу мен. Не, на въпроса трябва да се даде отговор и това трябва да стане днес, сега, на момента. Или съм красив, специален, уникален, или не съм? Кое от двете?

Има определящи моменти в живота на човек, когато трябва да бъде взето някакво решение и няма връщане назад. Затворил съм вратата след себе си и сега няма изход. Не мога да помръдна нито напред, нито назад, докато не дам отговор. И така отговарям. Отговарям дръзко. Учудвам се на дързостта си, учудвам се, че не давам плах отговор, а уверен и сигурен. Аз съм красив, специален и уникален… Такъв съм. И след като съм го заявил, внезапно откривам, че наистина е така. Сега го виждам ясно, не с интелекта или разума си, а с дълбочина и увереност. Чувствам го дълбоко в себе си, сякаш съм го знаел цял живот.

Изведнъж всичко засиява. Я дрянът смее ли ми се, сякаш казва: „Какво чака толкова дълго?“ Птиците усмихват ли ми се? Бил ли съм внезапно посветен в някаква тайна? Като че ли в миг от мен се е вдигнал товар и се чувствам свободен и лек.

Хайде да поговорим за рани и белези, тъй като в този момент се обичаме дълбоко. Неприятен, емоционално зареден инцидент може да ви накара да се срамувате пет минути, а усещането да не отшуми четиридесет години. Срам е името, което даваме на чувството за малоценност и неспособност. Това е често срещано, осакатяващо състояние и не подхожда на тези, които искат да вървят по пътя на красотата.

Един брак се разпада. Загубвате работата си и не сте в състояние да си намерите нова. Любим или близък приятел ви се присмива. Надебелявате, гледате се в огледалото и не харесвате това, което виждате. Проваляте се в нещо, което е било важно за вас. Разочаровате някого. Някой ви разочарова. Пътешествието ни през живота включва и такива моменти, в които сме вътрешно наранени, можете да сте сигурни в това. Обичам да ги наричам бойни белези. Но раните са, за да бъдат излекувани, а ние да станем по-силни. Не трябва да се срамуваме от това да претърпим провал или да бъдем наранени. Животът е епическа одисея. Битки се печелят и се губят. Възможности се изпускат и се сграбчват. Човек има сполуки и несполуки.

Ако нямате белези, моменти, в които сте се борили със срама, ако нямате горчиви съжаления или унизителни провали, то тогава що за живот сте живели? Не сте от моето племе и нямате място на масата ми. Сядам на маса само с тези, които са се проваляли и успявали, чиито бойни белези покриват телата им и които са горди, че са преживяли, и то величествено, всичко, което животът им е предложил. С тези, които са превързали раните си и са продължили напред.

Но срам, който ни трови упорито, не е полезен и в този случай трябва да бъдем бдителни. Такъв срам разкъсва и наранява душата, сякаш човек е погълнал бодлива тел и при всяко движение я усеща в себе си, Дори ходенето до кварталния магазин може да се превърне в мъчение, когато сме така наранени, просто трябва да се почувстваме живи и свободни.

И така, аз потеглям на пътешествие, за да превържа раните си и да преоткрия целостта си. Но какво да правя с недостатъците си, неспособностите си, какво да правя с тях, те съществуват? Решавам да ги обичам. Да ги приема като част от това, което съм. Да вярвам, че съм красив не въпреки тях, а заради тях. Те са част от уникалността ми, като маркировка на диво животно. Те са моят отличителен белег. Правят ме реален.

Раните зарастват, когато прощаваме на себе си и на другите, заради нашата хуманност. Позволяваме на себе си и на другите да претърпяват провали и да грешат, да не са перфектни. Прощаваме си за пропуснати възможности, грешни решения. Прощаваме си за всички минали и бъдещи грешки. Осъзнаваме ранимостта и крехкостта си и то далеч не като проява на слабост, а като част от това, което сме Нашите чудатости и особености — всички те ни правят уникални. Специални и красиви сме, заради хуманността си, не въпреки нея. В действителност точно в това се крие истинската ни красота.

И нека не се оплакваме горчиво всеки път, щом сме наранени. Вижте даровете, които идват с раните Обновяват ни като пролетен дъжд. Приносът им е неизмерим. Ставаме по-добри благодарение на тях. И освен това — раните зараствах.

Но ако раната не оздравява, тогава какво? Оставете я да кърви. Оставете я да кърви и да пропие земята с болката и тъгата, си. Но нека да няма съжаление или горчивина. Ако успеете да направите това, то болката ви ще се превърне в дар, всичко ще се облагодетелства и подхрани от пречистващата й сила. Дарете я с радост. Всеки, в един друг момент, трябва да: понесе известен товар. Никой не е имунизиран. Това е законът на съществуването ни. А някои носят по-тежък товар от други — това също е закон. Задачата ни не е да го разберем, а да вървим по пътя, който сме поели.

Съзнателното страдание също носи своите радости и награди. Има тайни, които се разкриват тук и никъде другаде. Ако сме направили всичко, което е във възможностите ни да поправим нещата, ако сме се трудили много. Ако сме се молили за напътствие, вслушвали сме се и сме следвали насоките. Ако сме се очистили от всяко самосъжаление, депресия, гняв или негодувание. Ако сме направили всичко това и пътят ни все пак води към долината на тъгата, то пригответе се за пътешествието. Допрете чашата до устните си и пийте. „Не моята воля, а твоята“ се превръща в наша мантра и смело се впускаме напред, знаейки, че и по този път има дарове и съкровища.

Рана, неопетнена от съжаление или горчивина, е благословена с дълбоко състрадание и разбиране. Виждаме човешкото състояние, включително и нас самите, болката и чуждото страдание отекват дълбоко в нас. Внезапно съзираме стотици, хиляди, в много по-тежко положение от нашето, а през цялото време сме си мислели, че нашето страдание е огромно. Сега се чувстваме засрамени, тъй като осъзнаваме, че сме благословени.

Раната се превръща в нов прозорец, през който виждаме света възроден, и освободени от вглъбеността в самите себе си, ние се дивим на удоволствията и чудесата, които сега виждаме. Приятел на гости, ароматът на свежи цветя, звукът от дъжда, но покрива, тези неща ни докосват и ни правят щастливи. Парадоксално е, но животът ни компенсира повече през това време и ние се чудим защо въобще някога сме се тревожили за толкова тривиални неща в миналото и благодарим на вселената за това, че сега сме благословени.

Но ако незарасналата рана е замърсена от самосъжаление, гняв, негодувание, горчивина, то тогава определено вървим по адски пътища и терзанията ни са големи. Вътрешни демони ни измъчват, присмиват ни се и тъгата ни поглъща. Всичко ни се струва грозно, слънцето, луната и всички красиви неща остават скрити за нас и пътят не крие никакви радости или съкровища, тъй като това е път на тъмнина и смърт.

Но винаги има изход и за да го достигнем, трябва да минем през самите себе си. Велика и свята е Мистерията, която ни показва тези неща и ни указва пътя към светлината.