Петя Божилова
Жега в Мадрид (10)

I. Делян

Делян лежеше в леглото, отпуснал уморения си гръб на топлия омачкан чаршаф. Загорелите му ръце, мушнати под възглавницата, напразно търсеха по-хладно местенце. Шумът от пуснатия душ, който обикновено галеше слуха му подобно на плясъка на водите на реката, тази вечер го дразнеше като песъчинка в обувката. Чакаше върналият се от път Калоян да излезе от банята, за да проведат неприятния разговор, който за жалост не търпеше отлагане. „Очертава ми се хубава петъчна вечер, изпъшка младежът. Чудесен край на една чудесна седмица!“

Шумът от течащата вода внезапно спря. Делян скочи и грабна пакета цигари от рафта на етажерката. „Водата спря, приятелю — кимна той на огледалото на стената. — Излизай, преди да е потекло уискито.“

На вратата внезапно се почука, силно и отривисто.

— Можеш ли да дойдеш в хола? — чу се гласът на Калоян, нисък и дрезгав като на уморено куче. — Трябва да поговорим.

 

 

— Наздраве!

Мъжът вдигна ниската ръбеста чаша с надпис „Grant’s“, изпи я на един дъх и отново покри кубчетата в нея с кехлибарената течност от бутилката. Въздъхна уморено, запали една от вечните си хавански пури и бавно и мълчаливо запуши. Няколко минути в големия салон се чуваше само жуженето на пуснатия с пълни обороти голям вентилатор и нервната разправия на съседите от горния етаж.

— Аз исках да поговорим. Наруши мълчанието Делян.

— За какво?

— За Чавдар. Имаме проблем с него.

— Знам — махна нехайно с ръка мъжът. — Алваро ми разказа за изпълненията ви на строежа. Доколкото разбрах, твоят Олег го е награбил и провесил като агне на ченгел.

— Положението беше станало нетърпимо — каза отбранително младежът. — Не можехме повече…

— Малко му е било на мързеливото копеле! Трябвало е да му откъсне топките и да му ги напъха в гърлото!

— Говориш за родния си племенник! — смръщи чело Делян, раздразнен на самия себе си. Беше решил твърдо да не се ядосва при разговора.

— Като съм му чичо, какво? Да не съм му бавачка!

Младежът пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си и издиша безшумно:

— Всъщност исках да те уведомя за нещо друго, много по-важно. Днес закарахме Чавдар в Дагансо и го оставихме там.

— При някоя курва ли?

— В специализирана клиника — преглътна младежът. — По-точно комуна. За лечение на наркомани.

Калоян взе двулитровата бутилка с кока-кола и напълни високата стъклена чаша пред себе си.

— С Олег ли го закарахте? — попита небрежно той.

— С Вальо, с неговия микробус. Той и директорът на комуната се познават много добре. Миналата година Вальо е правил основен ремонт…

Младежът млъкна и разтърка челото си с пръсти… „Какви ги говоря!“

— Но това е без значение! — повиши той глас. — По-важно е друго: състоянието му е тежко! Поискаха ми телефонния номер на най-близките роднини. Оставих твоя. Утре ти трябва…

— Утре съм на плаж! А в понеделник товаря и заминавам! Пък вие тук се оправяйте сами, щом толкова ви се ще да се правите на велики!

Делян се дръпна рязко, сякаш думите го шибнаха в лицето. „Ще го ударя, стресна се той. Ще го прасна право в непукистката физиономия!“

Силна болка под дясното ухо сгърчи лицето му и той вдигна ръка към бузата си. Ставата на челюстта болезнено запулсира. Беше стиснал зъбите като менгеме, без да се усети.

— Какво бе, петленце? — изгледа го насмешливо мъжът над пълната чаша. — Искаш да скочиш май, а? Да ми изкълвеш очичките!

— Не… Исках само да ги видя.

Стана от стола, взе връзката с ключовете, които лежаха на масата и ги пъхна при телефона. Бръкна в задния джоб на панталона, извади няколко банкноти, преброи ги, след това ги върна обратно.

— Слизам долу до локуториото. Ще се обадя до България. Дай ми телефонния номер на родителите на Чавдар, ако обичаш!

 

 

— Много се забави! — чу се от затворената кухня гласът на Калоян. — Реших, че си се размислил и си се качил направо на самолета!

Делян изпуфтя и се свлече на креслото под вентилатора, дишайки тежко с отворена уста. Затвори очи и разкопча с треперещи пръсти копчетата на ризата. Смъкна я рязко от гърба си, смачка я на топка и изтри с нея челото и гърдите си, които веднага се покриха отново с пот.

Чу как вратата на кухнята изскърца и се отвори. Веднага след това ноздрите му се разшириха, изпълнени до болка с гъстия аромат на печено месо, чубрица и десетки билки, които единствено дядо му знаеше на коя манджа по колко да сложи. Отвори очи и погледна с недоумение масичката пред него. Голяма чиния с вдигащи пара български кебапчета, дълбока купа с шопска салата, наръсена щедро с настъргано бяло сирене, панерче с начупена в него питка и дървена гаванка, пълна до половината с шарена сол. От другата страна на отрупаната трапеза го гледаха огромна домакинска престилка с надпис Barbacoa и червеното, потно лице на Калоян, забодено на върха й като кратуната на бостанско плашило.

Над главите им внезапно се разнесе картечното чаткане на сърдити женски токчета, последвано от животински мъжкарски рев: „Eres una bestia!“ (Ти си животно!) и оръдейният трясък на входната врата. Поредната от несекващите битки на съседите от 3D.

Затвори отново очи и изтри челото си с мократа риза. „Какъв театър на абсурда!… Без публика, но с напълно откачени артисти!“

— Къде ти отиде силата? — дойде отсреща плътният, дрезгав глас на мъжа, придружен с двойното „пльок“ на отварящи се бирени кутии и живителното бълбукане на изливаща се в чаши течност. — Сякаш не от телефонен разговор идваш, а от боксов мач!

Отвори очи и объркано се вгледа в нереалното лице отсреща, разтегнало устни в дружелюбна, почти приятелска усмивка.

— Изпий си твоята — вдигна Калоян пълната чаша. — Да живнеш малко, че си като попикано мушкато!

— Е, какво? — продължи след кратко мълчание мъжът. — Поговори ли с моята мила сестричка? И със зетчето?

Делян кимна утвърдително.

— И какво ти отговориха загрижените родители?… Че тръгват веднага насам? Че са трогнати от горещите ти грижи и те молят да бдиш над чедото им, докато дойдат?

Младежът извърна очи, вдигна чашата пред него и я изпи на един дъх.

— Аз ще ти кажа какво е казала грижовната майчица!

Калоян взе късче питка и го топна в гаванката със шарената сол.

— … Че си е погубила живота с този изрод и ще се откаже от него чрез държавен вестник! Че го проклина кракът му да не стъпи повече в нейното жилище, за да не развали по-малкия й син! И че чичо му може да храни още едно гърло! Той и без това цял живот си развява ташаците из чужбините и бере пачките от дърветата!… А баща му ти е изплакал колко е болен и каква малка инвалидна пенсия му дават негодниците!

На него, горкичкия, дето цели двадесет години е работил в магазин за мъжко облекло! И сега, разбираш ли, има плексит!… От това, дето е свалял и вдигал закачалките с ризи!

Калоян взе двете празни чинии, които беше донесъл с подноса и ги напълни догоре с кебапчета и салата. След това сложи едната пред Делян и забоде вилицата си в другата.

— Добро момче си ти!… Затова много има да си трошиш главата! И да се чудиш ти ли не си наред или целият свят се е побъркал!

— Поръчаха ми да те уведомя — изкашля се младежът, възвърнал способността си да говори, — че ще вземат автоматичната пералня на майка ти. По-модерна била от тяхната и прането ставало по-бяло.

— Тогава вече нямало да ги болят ръцете — заяви невъзмутимо мъжът. — Защото ще отида у тях и лично ще им ги отсека със сатъра!

— Какво?… Какво ще стане с Чавдар?

— Нищо!… И той е лайно като тях! А от лайното, колкото и да го месиш, както и да го печеш, хляб не става! Само ще ти умирише къщата!

Калоян неочаквано сви юмрук и го стовари с всичка сила по масичката. Чиниите издрънчаха като гонг, а гаванката с шарената сол се обърна и изсипа цялата на шарената покривка.

— Един свестен човек да имах само до себе си, мамка му стара! Чудеса щях да направя, чудеса!… А сега какво? Емигрант!… Гладен, беден и разведен!

Телефонът до ръката му иззвъня и той го вдигна с кисела гримаса, като отхапа от кебапчето:

— Ало?… Здравей… Кажи… Не ме занимавай с глупости! Погледна черния апарат в ръката си, сякаш беше хлебарка и натисна яростно червеното копче:

— Дона!… Нещо важно искала да ми каже! Само до нея ми е сега! Забоде друго кебапче с вилицата и кимна към пълната чиния пред Делян:

— Яж! И не стой така гол пред вентилатора, че утре ще търсиш здрави рамене!

— Няма нужда… След малко си лягам.

— Щом ти се спи, лягай си. Да не забравя само да ти кажа: заминавам за Валенсия.

— На почивка ли?

— На работа. От първи септември освобождавам квартирата. Казвам ти го от сега, да си знаеш. Да имаш време да решиш ти ли ще си търсиш квартиранти, или ще отидеш при някого.

— Сега искам само да си легна. А утре съм в Дагансо… След това ще мисля за останалото.

Телефонът до чинията на Калоян иззвъня силно и настойчиво. Мъжът свъси вежди и го залепи на потното слепоочие.

— Ало?… Ке?… Но ентиендо… Пращи, бе, човек, нищо не чувам!

Изпуфтя сърдито и мушна апарата в ръцете на изправилия се младеж:

— Виж какво искат! Че аз, докато се разбера с тях…

Делян пое машинално телефона.

— Diga! Чавдар Томов?… Si, es cierto. Ud ha hablado con su tio…

Лицето му се удължи, телефонът заподскача в ръката му и той се отпусна обратно в креслото. Бръкна в джоба на панталона, извади своя апарат и набра някакъв номер, без да погледне към дъвчещия срещу него мъж. Пръстите му не го слушаха.

— Здравей, Вальо! Извинявай за късното обаждане! Можеш ли да дойдеш веднага у нас?… Да, много е спешно… Благодаря ти!

— В какво се е забъркало пак това копеле? — изръмжа Калоян.

— Избягал е от комуната — вдигна глава Делян. Брадичката му трепереше.

— Поредният му номер!… Ей, няма да ме остави на спокойствие това келеме и това е!

Младежът запали цигара и жадно засмука дима. Челото и голите му гърди се покриха с едри капки пот.

— Последният му номер — каза дрезгаво той. Цигарата играеше в ръцете му — Намерен е мъртъв близа до Sol… Свръхдоза.

Звънецът на входната врата отекна в притихналия вход и кучето на съседите уплашено залая. Делян загаси цигарата и се изправи на омекналите си крака.

— Трябва да отидеш в болницата в Алкала, Калояне… Да разпознаеш тялото. Вальо ще те закара.

 

 

Делян протегна ръка, смачка допушената цигара в големия кафяв пепелник, пълен с пресни угарки и премести телефона в другата си ръка.

— Не мога да го приема, майко… Струва ми се, че ако почукам на вратата на стаята му, той ще отвори!

— Смъртта е като първия сняг, сине — погали го алтовият глас от слушалката. — А той винаги ни сварва неподготвени. Дори когато падне навръх Коледа.

— Чувствам се някак… празен. Празен и виновен, че седя и пия бира и всичко е както преди. Все едно него изобщо не го е имало!

— С всички е така, момчето ми. Когато почина баба ти, аз си казах: „Не, не е възможно слънцето да изгрее, а моята майчица да я няма!“ Но от тогава изминаха повече от тридесет години, а изгреви още има. И ще има и след нас.

— Какъв е тогава смисълът? Защо съм се родил на този свят, след като съм обречен да умра? И след като светът е бил преди и ще остане непроменен и след мен?

— Смисълът ли?… Него всеки го търси сам, сине. И може в това да е целият смисъл: всеки сам да си го открие.

— Ти открила ли си го?

— Аз ли?… Да. За мен истинският смисъл на живота е в смъртта.

— Как е възможно това?

— Възможно е. Аз като педиатър съм тук в името на навременната смърт. Бабата да бъде изпратена до гроба от внука, а майката да бъде погребана от детето. С обратното така и не можах да свикна. И няма да престана да се боря.

Гласът в слушалката замълча за миг, след това продължи:

— Мара знае ли?

— Не съм звънял в тях, майко. Не искам да ги притеснявам толкова късно през нощта.

— Ако наистина смяташ, че вече е късно да я безпокоиш, значи е още рано да я викаш при себе си.

Делян погледна колебливо големия стенен часовник. Стрелките сочеха 3:20.

— Лека нощ, майко! Извинявай за късното обаждане и… благодаря! А на Мара ще изпратя съобщение.

— Изпрати й, щом така предпочиташ. А на теб „добро утро“! Слънцето при нас скоро ще изгрее.

— Да, наистина… Все забравям за часовата разлика.

Набра текста на краткото съобщение, остави телефона на масичката, вдигна изтръпналите си ръце и разтри енергично горещите пулсиращи слепоочия. Къде ли бяха сега Калоян и Вальо? В полицията? В моргата?

Телефонът бръмна като оса и той подскочи като ужилен.

— Добро утро, миличко! — изчурулика Мара, свежо и бодро като чучулига. — Какво искаш да ме питаш в такива ранни зори?

— Едно единствено нещо — преглътна Делян. — Искаш ли да бъдеш моя съпруга? За в радост и тъга, за в добро и зло? Докато смъртта ни раздели?

— Да, искам! — отговори уверено Мара. — А ти искаш ли да бъдеш мой съпруг? За в добро и зло, докато… животът е в нас и ние в него? Думата смърт не ми харесва!

— Да, искам! — отекна гласът му в празния, задимен хол — Ако знаеш само колко го искам! Особено сега, в този миг!

— Сега, в този миг се разменят халките — засмя се тихичко Мара. — И младоженецът целува булката. А тя него — двойно повече. И веднага след това го смъмря, че пак е пушил!

— Не! Цигарите отпадат от сценария!

— Дали да не се хвана на бас с младоженеца? Че той и преди е казвал подобни галещи слуха думички!

— Преди не е бил младоженец! — възпротиви се Делян. — И… тогава не е разбирал колко силно обича тялото си! И как му се иска да го чапази колкото може по-дълго!