Петя Божилова
Жега в Мадрид (8)

II. Ивана

— Извинявай, Нинче! Колкото повече бързам, толкова по-малко ме слушат пръстите!

Мара закопчаваше с трескава бързина копчетата на бялата лекарска престилка, която миришеше остро на дезинфектант и перилни препарати. Мушна и последното в малкия илик, нахлузи големите сиви болнични чехли и се изправи облекчено:

— Най-сетне! Можем вече да излизаме!

— Ти можеш! — изпъшка Ивана и придърпа реверите на своята. — Но аз как да пъхна своето коремче в дрехата на този дребосък!

— Добре си и така, мамо! Блузата ти отдолу е бяла и не личи!

— Защо шепнете? — усмихна се Нина и натисна копчето на асансьора. — Вече можете да говорите спокойно.

— Веднъж само да влезем при Роско! Тогава ще се отпусна!

— Всичко ще бъде наред! Вече пристигаме.

Ивана плъзна поглед по дребната фигурка, изправена до нея. Виж я ти, Нинчето! С това делово изражение на лицето, слушалката на гърдите, пейджъра в джобчето на снежнобялата престилка и табелката „Д-р Нина Михова, педиатър“, тя си беше истинска лекарка! И Мара, застанала до нея с този бял лекарски костюм и удължено лице… „Няма ги вече моите момиченца. А сякаш вчера играеха на криеница в хола и ми чупеха саксиите…“

Сви се в ъгъла на задушната кабинка на асансьора и притисна до гърдите си дамската чанта. „Остаряхме, моето момиче! — помилва тя протритата, мека кожа. — И двете се поомачкахме и поувиснахме тук и там… Изглежда, че ставаме вече само за работа.“

— Пристигнахме.

Мара мушна длан под лакътя на майка си и впи пръсти в ръката й. Очите й се разшириха и тя преглътна шумно.

Ивана трепна и изпъчи гърди. Над люпилото на мама квачка падаше сянката на ястреб!

— Влизаме ли вече? — усмихна се тя на своето вцепенено пиленце, вперило поглед в табелката Детско интензивно отделение. Вход забранен! — Дайте на мен пликовете с храната. Аз ще ги нося.

 

 

Росен лежеше със затворени очи, изпълнил тясното креватче. Голото му коремче учестено се повдигаше и спадаше над синьото слипче. Две метални стойки стърчаха от двете страни на възглавницата като гротескни абажури, от които вместо крушки висяха прозрачни стъклени банки, пълни с бистра течност. От едната от тях се спускаше тясно маркуче, което завършваше с дебела метална игла, забита във синкавата веничка.

— Защо е вързан за леглото? — изохка Мара.

— Ръката трябва да е неподвижна — поясни д-р Михова и отбеляза нещо в картона, закачен на лицевата табла на креватчето. — Всичко е наред.

Пейджърът в джобчето на униформата й настойчиво запиука. Тя натисна копчето и се усмихна на Таня, която беше станала да ги посрещне:

— Сега трябва да вървя. Седнете на тези столчета тук, до леглото. След половин час ще мина да ви взема.

Ивана остави пълните пликове на малкото метално шкафче зад вратата и послушно се сви на столчето. Погледът й се плъзна по лицето на спящия Росен и тя помилва челото му. Не беше толкова зачервен и не гореше така, както преди седмица. И не беше отслабнало детето, напротив! Системите, които непрекъснато му вливаха, бяха загладили бузките. За сметка на това пък майка му…

— Ти хапнала ли си нещо през тази седмица! — сопна се тя вместо поздрав на свитата до нея Таня.

— Не помня, лельо Ваня… Мисля, че ядох.

— Мислиш си ти!… Това с мислене не става! Трябва дъвчене!

Младата жена неочаквано се извърна към нея и скри лице в рамото й. Мара, седнала от другата страна на креватчето, погледна укорително майка си.

— Извинявай, моето момиче! — помилва Ивана потрепващите рамене. — Аз през тези дни съм станала една такава…

Таня се отдръпна, пое дълбоко въздух и стисна здраво дланта й.

— Ти си една прекрасна жена! — раздвижи тя устни в усмивка. — Вие просто не знаете колко е хубаво… Колко е хубаво да има някой до теб, който да ти се скара!

— Да ти оставя тогава мама за няколко дни! — подхвърли Мара.

— Няма да ме изтрае! Още утре ще поиска да се измъкне!

Таня завъртя отрицателно глава:

— Не, няма! От тук сама не тръгвам! Или излизаме с детето, или…

— Какви са тези приказки! — стисна Ивана ръката й. — Как така няма да излезете! Толкова хора ви чакаме!

— Нинчето вчера беше категорична — усмихна се Мара. — Животът му е вън от всякаква опасност. Но третият ви ден тук е бил… Вече са мислели как да те подготвят за най-страшното.

Сега Ивана сви вежди и погледна с укор дъщеря си. Таня улови погледа й и стисна успокоително влажните пръсти.

— Аз знаех, лельо Ваня. Никой нищо не ми казваше, но аз разбирах. Виждах как лекарите докосват детето, как ме гледат сестрите… Санитарката, милата, три денонощия ме заобикаляше като чумава и не смееше да ме заговори… Дните някак си минаваха, но нощите… След залез слънце започваше най-страшното. Температурата скачаше, Роско се унасяше… Шкафът зад вратата беше пълен с детски памучни ританки, а санитарката ми донесе една бутилка оцет… До сутринта налагах челото и крачетата…

Таня протегна ръка и плъзна ръка по босото краче. Детето трепна в съня си и тя светкавично се отдръпна.

— Не се измъчвай повече! — вметна Мара. — Всичко вече е минало.

— Нека ни разкаже! — настоя Ивана. — Ще й олекне.

— На сутрешната визитация миналия ден — продължи тихо, като на себе си младата жена — изведнъж ми просветна на очите. Нинчето донесе резултатите от последната пункция на гръбначния мозък. Не ми каза нищо, но ми се усмихна. А завеждащият отделението д-р Белоусов след прегледа плесна Роско по дупето. И на мен какво ми стана, не разбрах. Само усетих, че подскачам като жабче и целувам доктора и по двете бузи!

— Виж ти! — вдигна вежди Мара. — А той какво?

— Той ли? Изчерви се повече и от мен! След това погледна строго и ме смъмри: „Следващият път, когато решиш да ми се нахвърлиш на врата, държа да ме предупредиш! Да не съм ял риба и да съм обръснат!“

— Горкичкият! — поклати глава Ивана. — В чудо се е видял! С кого да се оправя първо: с Росен или с майка му!

Мара плъзна поглед по металната стойка и иглата, забита във веничката и присви зиморничаво рамене:

— Какви хора са лекарите! От къде намират сили да се шегуват на такова място? Ето и Нинчето. Облече ли бялата престилка — не е същата!

Таня вдигна глава и я погледна в очите.

— Тук никой не остава същият — каза тя кротко. — Минеш ли през Ада и Чистилището, вече си друг. Неизбежно е.

— Така е в болницата, моето момиче — помилва я Ивана. — Докато си отвън, мислиш, че всички около теб са здрави. Когато влезеш тук, изведнъж ти се струва, че целият свят е болен.

Таня завъртя отрицателно глава.

— Не, не е това, лельо Ваня! Тук… Тук усещаш Смъртта. Чуваш стъпките й в тъмното, край креватчето, усещаш дъха й ей тук, зад темето, миризмата й те дави и стиска за гърлото… А може би това не е самата смърт, а твоят страх от нея… Но каквото и да е То, обгаря всяка твоя клетка поотделно. И всяка клетка поотделно се събужда и изкрещява: „Глупак! Какво правиш с Живота?“

— Просто си изморена — вметна Мара. — Като излезете оттук ще се възстановиш и ще забравиш!

— Да забравя?… Кое? Как роптах срещу късмета си, когато разбрах, че съм бременна, а с Георги бяхме още студенти! Как страдах, когато ни съкратиха и двамата от работа! Как ридах, когато прибрах дипломата си в най-долното чекмедже, сякаш човек погребвах! Как се сърдех на Роско, че ми пречи, защото всяко нормално, здраво дете обръща къщата наопаки! Как затънахме с Георги в собствената си алчност и отложихме всичко истинско за след… някога! Първо беше втората сергия, след това — магазинът, след него — новата кола и новите мебели!

— Че какво лошо има в това? — възрази Мара. — И аз бих искала един ден да имам като вашата спалня, например!

— А, да! Спалнята!… А знаеш ли колко време не сме се любили на нея!

Мара сведе смутено глава.

— От два месеца! Два безвъзвратно изгубени месеца! А сме само на тридесет и три години! Христовата възраст! Но трябваше да видя собственото си дете, разпънато тук като Христос, за да го осъзная!

— Просто ти трябва почивка! — тръсна глава Мара. — Сега си изтощена и виждаш всичко в черно!

— Не, Маре! Ти не разбираш! Именно сега в мен е така бяло и чисто, както не е било от години!

— Аз те разбирам — помилва Ивана ръката й. — В моменти като този много от нас проумяват това, за което в обикновена ситуация не стигат и години. Лошото е, че след това ежедневието ни поглъща и забравяме какво сме си обещали!

— Нали за това си до мен! — усмихна се младата жена. — Да ми припомняш… Дано само и Георги да ме разбере!

— Вече е разбрал.

— Мислиш ли?

— Не мисля. Зная го!

— От една седмица спят с котето у нас, на кухненското диванче — поясни Мара. — Казва, че няма да прекрачи прага на жилището ви. Първо ще внесе там теб и Росен. На ръце.

 

 

— Хайде, майчета! Слагайте термометрите на дечицата!

Едрата, червенобузеста медицинска сестра грабна с привичен жест един от живачните термометри на дървената табла, която беше внесла в стаята и го подаде на Таня. След това огледа с вещ поглед банката, висяща на стойката до главата на детето и сръчно дръпна маркучето от иглата. Росен се размърда и отвори очи.

— Здравей, моето момче! — гръмкият глас на сестрата можеше да събуди и глух. — Ставай вече, че имаш гости!

— Хайде, майчета! Термометрите! — долетя след малко гласът й от съседната стая.

— Кака Мара! — надигна се Росен, ухилен до ушите. — И леля Ваня!

— Чакай! Къде скочи така? — протегна ръце Ивана.

— Няма страшно! — хвана го Таня. — От вчера вече ставаме. Вече не съм ценен кадър!

Детето седна в леглото под зоркия поглед на трите чифта очи около него и се изпъчи като петле:

— Сега ходя сам до тоалетната! Но до вчера ни съхраняваха пишото в сейф.

— Не можеше да става — поясни смутено Таня. — Пишкаше в една празна стъклена банка.

— През едната ръка ме пълнят — не мирясваше Росен, — а в другата ми слагат диуретик, за да ме изпразват. Като олимпийски басейн!

— Искаш ли да сменим темата?

Майка му се беше изчервила до ушите.

— Дошли са ти на гости две дами — помилва го Мара по ръчичката. — Какво трябва да им кажеш?

— На едната от тях като бебе е напишквал коленете — целуна го по остриганата главичка Ивана. — На нея може да казва всичко, каквото си поиска!

— Нека първо да приключа с тази тема!

Росен нахлузи огромните болнични чехли и тръгна бавно към вратата, като се държеше за лакътя на майка си.

— След малко, като се върна, ще ви обърна внимание, мили дами!

— Какво му става? — засмя се Мара.

— Уплашил се е — тихо каза Ивана. — Мъжете са особено остроумни, когато се страхуват.

 

 

Детето отпусна главичка на възглавницата, уморено от кратката разходка.

— Кажи ми какво ти пише бате Делян от Мадрид! — впери то очи в Мара.

— „Муна синятаки!“ — усмихна се тя замечтано.

— „Муна…“ какво?

— „Муна синятаки“ Означава „обичам те много“ на езика аймара.

— Ай…

— Аймара. Местен език, който се говори в Южна Боливия.

— Ай, Мара! — ококори се Росен. — Синя маймуна такава!

Трите жени впериха поглед в него.

— Обяснявам какво всъщност е написал — поясни той делово и добави съчувствено:

— Каква младеж възпитахме само!

Таня протегна тревожна ръка и пипна челото му. Ивана се засмя и я погали успокояващо по рамото:

— Нищо му няма, не бой се! Не е от температурата!

След това се изправи с пъшкане и разкопча копчетата на впитата в гърдите й престилка. „За един час на тази табуретка се схванах цялата… Как ли е изтраяла тази душица свита така шест денонощия?“

— Какво е това на блузката ти, лельо Ваня? — погледна я Росен. — Значка ли?

— Ами, значка! — бръкна в чантата си Ивана. — Някакво врабченце ме е цвъкнало от горе. Сега ще взема салфетка да го изчистя.

— Колко е хубаво, че кравите не летят! — усмихна се Росен с разбиране.

Таня зяпна от изненада.

— Извинете ни! — премигна тя смутено срещу двете жени, които се заливаха от смях. — Не разбирам какво му става днес. До снощи думичка не казваше!

— А, казвах! Като ми се пишкаше и акаше, казвах и повече!

— Оздравяло ни е момчето! — отсече Ивана и избърса очите си със салфетката. — И по-умно ни го връщат лекарите!

Таня поклати глава, безсилна да спори. Само въздъхна уморено и разтърка челото си с ръка.

— Хм. Ще я видим тази работа. Само да излезем от тук!

— То се вижда и сега — целуна Мара стриганата главичка. — Само една мъдра глава може да ражда такива щуротии!

След това погледна угрижено ръчния си часовник и скочи от столчето.

— Време е да тръгвам, мамо.

— Нинчето се забави…

— Възникнало е нещо спешно. Ще позвъня на долния етаж, в отделението, да й се обадя.

— И Таня слиза с теб! — гласът на Ивана не търпеше възражение. — Долу, в стаята за майки. Ето и пликовете с храната!

Плъзна поглед по изпитото лице на колебаещата се жена и добави по-меко:

— Трябва да починеш поне няколко часа. Аз ще остана при детето. Няма да ни е за първи път да се гледаме двамата с него!

 

 

— Хайде, шампионе! Поиграхме си, стига ни толкова! Сега завивай лапките и стискай очите!

Детето послушно придърпа тънкия чаршаф до брадичката си и се намести по-удобно на големите бели възглавници.

— Много искам да видя тати — каза тихо. — Но не му позволяват да идва на свиждане.

— Болни са — поясни Ивана. — И той, и чичо ти Илия. Д-р Белоусов ги заплаши, че ако се доближат до вас, ще ги хвърли от прозореца!

— Няма да може — усмихна се детето. — Закован е заради климатичната инсталация.

Отметна чаршафа от гърдите си и хвана ръката на леля си Ивана.

— Само на вас с мама ви няма нищо! — погледна я то с възхита. — И на кака Мара!

— Слабите жени са за това — помилва Ивана влажната ръчичка. — Да издържат, за да могат силните мъже до тях да оцелеят… А сега заспивай!

Детето послушно затвори очи.

— Какво точно беше писал бати Делян? — попита то сънено. Не можах да го запомня цялото. „Муна…“

— Муна синятаки — довърши тя механично.

— Хм — измърмори Росен, без да пуска ръката й. — Струва ми се, че някой тук чете чужда кореспонденция. За това не дават ли под съд?

Ръчичката натежа в нейната, а дишането стана равномерно и дълбоко. Тя измъкна лекичко пръстите си и грижливо зави с чаршафа голите гърдички:

— Леля ти Ивана отдавна е осъдена, момчето ми… С цели три присъди: жена да се роди, съпруга да стане и дъщеря да има. И сега се моля на Господ само за едно: и трите да са доживотни! Защото трепери от страх да не би той да се смили и да отмени някоя от тях! Затова понякога си вре носа там, където не трябва…