Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (4)

4

От собствен опит знаех, че заминаването и сбогуването късно вечер е най-тежко за душата.

Военните имаха навика да започват важните пътувания посред нощ. Когато служех в хиперионската планетарна гвардия, ми се струваше, че всички сериозни войскови придвижвания започват в малките часове. Свикнах да свързвам онази странна смесица от страх и възбуда, ужас и очакване с мрака преди зазоряване и с аромата на късната нощ. Енея беше казала, че ще тръгна в нощта на обръщението й към Братството, но трябваше известно време, за да натоварим каяка, да си събера вещите, да реша какво завинаги да оставя тук, да вдигна палатката си и да закрия работния си участък в лагера, така че успяхме да се издигнем със спускателния кораб едва, когато минаваше два часа сутринта, и стигнахме до целта си почти по изгрев-слънце.

Признавам, че заявлението на Енея ме накара да се чувствам непълноценен. През четирите часа, които прекарахме в Талиезин-запад, при Енея бяха дошли много хора да искат напътствие и съвети, но аз не бях сред тях. Бях на трийсет и две години. Енея бе на шестнайсет. Мое задължение беше да я пазя, да я закрилям и — ако се стигнеше дотам — да й казвам какво да прави и кога да го прави. Този обрат на нещата ни най-малко не ми харесваше.

Бях предположил, че А. Бетик ще дойде с нас до мястото, от където се предполагаше, че трябва да замина, но Енея каза, че андроидът ще остане в лагера, така че изгубих още двайсет минути, за да го открия и да се сбогувам с него.

— Г. Енея казва, че когато му дойде времето, пак ще се срещнем — рече синият мъж, — и аз съм уверен, че наистина ще стане така, г. Ендимион.

— Рол — за петстотен път го поправих аз. — Наричай ме Рол.

— Разбира се — отвърна А. Бетик с онази лека усмивка, която предполагаше покорство.

— Мамка му — красноречиво казах аз и протегнах ръка. Андроидът я стисна. Изпитах желание да прегърна нашия стар спътник, но знаех, че това ще го смути. Андроидите не бяха буквално програмирани да се държат сковано и раболепно — в края на краищата, те бяха живи, органични същества, а не машини, — но между ДНК-обучението и дългата практика, те бяха безнадеждно официални създания. Поне този.

И после ние поехме, двамата с Енея. Изкарахме спускателния кораб от хангара му в пустинната нощ и го издигнахме във въздуха с колкото може по-малко шум. Бях се сбогувал с всички други чираци и работници от Братството, които успях да открия, но вече беше късно и хората се бяха пръснали по спалните, палатките и чирашките си заслони. Надявах се, че отново ще се срещна с някои от тях — особено с някои от строителните работници и работнички, мои колеги в продължение на четири години, — ала всъщност почти не вярвах в това.

Спускателният кораб можеше сам да ни отведе до целта ни — само с помощта на координатите, които Енея му бе дала, — но аз оставих контролния пулт на полуавтоматично управление, за да мога да се преструвам, че имам някаква работа по време на полета. От координатите разбрах, че разстоянието, което трябва да изминем, е около хиляда и петстотин клика. Някъде по река Мисури, беше казала Енея. Корабът можеше да вземе това разстояние за десет суборбитални минути, затова когато разпънахме крилете до максимум, установихме свръхзвукова скорост на безопасната височина от десет хиляди метра и по този начин избягнахме необходимостта след приземяването отново да преобразуваме кораба. Наредихме на личността на звездния кораб на Консула — която много преди това бях качил от инфотерма си на ИИ на спускателния кораб — да мълчи, освен ако не се налага да ни съобщи нещо важно, и двамата се настанихме под червения блясък на уредите, за да поговорим и погледаме тъмния континент под нас.

— Хлапе — казах аз, — защо е цялото това ужасно бързане?

Енея направи неловкия, отхвърлящ жест, който за първи път я бях видял да използва почти пет години по-рано.

— Струваше ми се важно да задвижим нещата. — Гласът й бе тих, почти безжизнен, лишен от енергията, която беше подчинила цялото Братство на волята й. Навярно аз бях единственият жив човек, който можеше да го долови, но думите й звучаха така, сякаш още малко и щеше да се разплаче.

— Не може да е чак толкова важно — не се съгласих аз. — Да ме караш да тръгвам посред нощ…

Енея поклати глава и за миг се загледа през тъмното стъкло. Разбрах, че плаче. Когато най-после отново погледна към мен, блясъкът на уредите правеше очите й да изглеждат много влажни и зачервени.

— Ако не тръгнеш тази нощ, ще загубя смелостта си и никога няма да те помоля да го направиш. Ако не тръгнеш, ще загубя смелостта си и ще остана на Земята… за да не се върна никога.

Тогава изпитах желанието да стисна ръката й, но вместо това огромната ми лапа остана върху омниконтролера.

— Ами тогава можем да се върнем заедно. Струва ми се безсмислено да се разделяме.

— Не е безсмислено — възрази Енея толкова тихо, че трябваше да се наведа надясно, за да я чувам.

— А. Бетик би могъл да иде и да докара кораба — продължих аз. — Ние с теб можем да останем на Земята, докато се приготвим да се върнем…

Енея поклати глава.

— Никога няма да съм готова да се върна, Рол. Самата мисъл за това ме плаши до смърт.

Спомних си за дивото преследване, което ни бе принудило да бягаме през пространството на Мира от Хиперион, едва успявайки да се измъкнем от мирските звездни и фотонни кораби, изтребители, морски пехотинци, швейцарски гвардейци и Бог знае още какво — включително онова същество, което едва не ни уби на Божия горичка — и казах:

— Чувствам се по същия начин като теб, хлапе. Навярно би трябвало да останем на Земята. Тук не могат да ни достигнат.

Енея ме погледна и аз разбрах изражението й: това не бе обикновено упорство, а слагане на край на обсъждането на вече решен въпрос.

— Добре — кимнах, — но все още не си ми обяснила защо А. Бетик не може да вземе този каяк и да иде да докара кораба, докато ние двамата с теб се телепортираме обратно.

— Обясних ти — въздъхна Енея. — Но ти не ме слушаше внимателно. — Тя се завъртя настрани на голямата седалка. — Рол, ако заминеш и се договорим да се срещнем в определен момент на определено място в пространството на Мира, аз трябва да мина през телепортатора и да направя каквото е необходимо. И се налага да съм сама, за да извърша онова, което трябва да направя сега.

— Енея — погледнах я аз.

— Да?

— Това наистина е тъпо. Знаеш ли?

Шестнайсетгодишното хлапе не отговори. Долу вляво, някъде в западен Канзас, се виждаше кръг от лагерни огньове. Погледнах към светлинките сред целия този мрак.

— Имаш ли някаква представа що за експеримент са дошли да извършат тук извънземните ти приятели? — попитах.

— Не — отвърна Енея. — И не са ми извънземни приятели.

— Какво точно не са? Извънземни или приятели?

— И двете — каза Енея. Разбрах, че това е най-конкретната информация, която изобщо ми бе давала за богоподобните интелекти, отвлекли Старата Земя — и нас, както от време на време ми се струваше, сякаш ни бяха напъдили и прекарали през телепортаторите като добитък.

— Би ли ми казала нещо повече за тези неизвънземни неприятели? — полюбопитствах аз. — В края на краищата, нещо може да се обърка… Възможно е да не успея да стигна на срещата ни. Иска ми се преди да замина да науча тайната на нашите домакини.

Съжалих, че го казах, веднага щом произнесох думите. Енея се дръпна назад, сякаш я бях зашлевил.

— Извинявай, хлапе — отстъпих аз. Този път наистина сложих ръка върху дланите й. — Не исках да кажа това. Просто съм ядосан.

Енея кимна и отново видях в очите й сълзи.

Като продължавах мислено да се ритам отзад, продължих:

— Всички от Братството бяха сигурни, че извънземните са благосклонни, богоподобни същества. Хората ги наричаха „Лъвове, Тигри и Мечки“, но всъщност ги мислеха за „Иисус, Яхве и И Ти“ от онзи стар плоскообразен филм, който ни показа господин Райт. Всички бяха сигурни, че когато настъпи краят на Братството, извънземните ще се появят и ще ни отведат обратно в Мира с голям кораб-майка. Безопасно. Без хаос. Без суетня.

Енея се усмихна, но очите й продължаваха да блестят.

— Хората очакват Иисус, Яхве и И Ти да им спасят задниците още отпреди да си покрият задниците с мечи кожи и да излязат от пещерите — отвърна тя. — Ще се наложи да продължават да чакат. Това си е наша работа… наша битка… и ние трябва сами да се погрижим за себе си.

— Кои ние? Тримата с теб и А. Бетик срещу около осемстотин милиарда преродени вярващи ли? — тихо попитах аз.

Енея отново направи грациозния жест с ръка.

— Да — каза тя. — Засега.

 

 

Когато пристигнахме, беше не само тъмно, но и валеше като из ведро — студен дъжд от края на есента. Мисисипи бе голяма река — една от най-големите на Старата Земя — и спускателният кораб направи кръг над нея, преди да се приземи в малък град на западния бряг. Видях всичко това на наблюдателния екран, който изчистваше образа: дъждът и мракът скриваха гледката през предния прозорец на кораба.

Когато прелетяхме над висок хълм, покрит с голи дървета и пресечен от пуста магистрала, която минаваше през Мисисипи по тесен мост, ние се приземихме в открит, настлан участък на петдесетина метра от реката. Градчето беше разположено в долина между гористи хълмове и аз успях да различа на екрана малки, дървени сгради, по-големи тухлени складове и няколко по-високи постройки край реката, които можеха да са силози за зърно. През деветнайсети, двайсети и двайсет и първи век в тази част на Старата Земя често са се срещали такива сгради: нямах представа защо този град е бил пощаден от земетресенията и пожарите на Премеждията или защо Лъвовете, Тигрите и Мечките са го възстановили. По тесните улички не се виждаха хора, инфрачервените ленти не показваха и топлинни следи — нямаше нито живи същества, нито наземни коли с техните свръхнагорещени двигателни системи с вътрешно горене, — но пък часът бе почти четири и половина сутринта в студена, дъждовна нощ. Никой с капчица здрав разум не би излязъл в това отвратително време.

Двамата си облякохме по едно пончо, аз нарамих малката си раница, казах: „Доскоро, Кораб. Не прави нищо, което аз не бих направил“ и ние се спуснахме по стълбите под дъжда.

Енея ми помогна да изтегля каяка от товарния отсек в търбуха на спускателния кораб и ние поехме по мократа улица към реката. По време на предишното ни речно приключение бях носил очила за нощно виждане, различни оръжия и цял сал, пълен с всевъзможни приспособления. Тази нощ имах само лазерното фенерче, нашият единствен спомен от пътуването до Земята — настроено на най-слабата си, съхраняваща енергията мощност, то осветяваше около два метра от лъскавата от дъжда улица, — индиански ловен нож в раницата ми, няколко сандвича и сушени плодове. Бях готов да се изправя срещу Мира.

— Кой е този град? — попитах.

— Ханибал^[1] — отвърна Енея, като се мъчеше да не изпуска хлъзгавия каяк, докато се спускахме надолу по улицата.

В този момент трябваше да прехвърля лазерното фенерче между зъбите си и да хвана с две ръце носа на тъпата малка лодка. Когато стигнахме мястото, на което улицата се превръщаше в товарна рампа, спускаща се в черните води на Мисисипи, аз оставих каяка на земята, извадих фенерчето от зъбите си и казах:

— Сейнт Питърсбърг. — Бях прекарал безброй часове в богатата библиотека с печатни книги на Братството.

На отразената светлина на фенерчето видях, че Енея кима със скритата си под качулката глава.

— Това е лудост — въздъхнах аз и завъртях лъча по пустата улица, стените на тухлените складове и тъмната река. Мощното течение на черните води беше ужасяващо. Безумна бе всяка мисъл за плаване по тях.

— Да — отвърна Енея. — Лудост е. — Студеният дъжд биеше по качулката на пончото й.

Заобиколих каяка и я хванах за ръка.

— Ти виждаш бъдещето. Кога ще се видим отново?

Главата й беше сведена. На отразената светлина можех да видя само слабия блясък на бледата й страна. Ръката, която стисках през ръкава на пончото, спокойно можеше да е клон на сухо дърво. Не усещах в нея нито капчица живот. Момичето каза нещо толкова тихо, че за мен то се сля с шума на дъжда и реката.

— Какво? — попитах.

— Казах, че не виждам бъдещето — повтори Енея. — Спомням си части от него.

— Каква е разликата?

Енея въздъхна и още повече се приближи към мен. Бе достатъчно студено и дъхът ни наистина се сливаше във въздуха. Усетих, че адреналинът ми се покачва от тревога, страх и очакване.

— Разликата е — отвърна тя, — че да виждаш е форма на яснота, а да си спомняш е… нещо друго.

Поклатих глава. Дъждът валеше в очите ми.

— Не разбирам.

— Рол, спомняш ли си рождения ден на Бетс Кимбал? Когато Джейъв свири на пиано и Кики се напи като тараба?

— Да — отвърнах аз, раздразнен от този разговор посред нощта, насред бурята, насред нашето заминаване.

— Кога беше това?

— Какво?

— Кога беше това? — повтори тя. Зад нас Мисисипи се появяваше от мрака и после отново се скриваше в него със скоростта на маглевен влак.

— През април — свих рамене. — Или в началото на май. Не зная.

Скритата под качулка фигура пред мен кимна.

— А какво носеше онази вечер господин Райт?

Никога не бях изпитвал желание да ударя, зашлевя или да изкрещя на Енея. Не и до този момент.

— Откъде да зная? Защо трябва да си спомням това?

— Опитай.

Въздъхнах и извърнах поглед към тъмните хълмове в черната нощ.

— Мамка му, не зная… сивия си вълнен костюм. Да, спомням си как стоеше до пианото в него. Онзи сив костюм с големите копчета.

Енея отново кимна.

— Рожденият ден на Бетс беше в средата на март — каза тя над тропането на дъжда по качулките ни. — Господин Райт не дойде, защото беше настинал.

— И какво от това? — попитах, като отлично разбирах какво иска да ми каже.

— По същия начин аз си спомням мигове от бъдещето — обясни Енея. Гласът й звучеше така, сякаш още малко и щеше да се разплаче. — Страхувам се да вярвам на тези спомени. Ако ти кажа кога ще се видим отново, може да се получи като със сивия костюм на господин Райт.

Дълго време не казах нищо. Дъждът удряше като малки юмручета по капаци на ковчези.

— Да — промълвих накрая.

Енея направи две крачки към мен. Гънките на дрехите ни се сляха. Докато несръчно се прегръщахме, можех да усетя колко напрегнат е гърбът й и колко мека е станала гръдта й.

Тя отстъпи назад.

— Би ли ми подал фенерчето за малко?

Подадох й го. Енея дръпна назад найлоновата изолация на малкия отвор на каяка и освети тясната ивица полирано дърво под фибростъклото. Под прозрачния защитен панел светеше червен бутон.

— Виждаш ли го?

— Да.

— Каквото и да правиш, не го докосвай.

Признавам, че тези думи ме накараха да се изсмея. Сред нещата, които бях чел в талиезинската библиотека, имаше пиеси на абсурда като „В очакване на Годо“. Имах чувството, че сега сме долетели в някаква географска ширина на абсурда и сюрреалистичното.

— Говоря сериозно — настоя Енея.

— Защо да слагаш някакъв бутон, щом не трябва да се докосва? — попитах аз, като избърсах влагата от лицето си.

Тя поклати глава.

— Искам да кажа да не го докосваш, докато не стане абсолютно наложително.

— Как ще разбера, че е станало абсолютно наложително, хлапе?

— Ще разбереш — отвърна тя и отново ме прегърна. — Най-добре да пускаме това нещо в реката.

После се наведох да я целуна по челото. През последните няколко години бях правил това десетки пъти — когато й пожелавах успех преди изчезванията й, когато беше болна от треска или полумъртва от изнемога. Но щом се наведох да я целуна, Енея повдигна лице и за първи път, откакто се бяхме срещнали насред пясъка и хаоса в Долината на Гробниците на времето, аз я целунах по устните.

Струва ми се, вече споменах, че погледът на Енея е по-силен и осезаем от физическото докосване на повечето хора… че докосването й е като електрически удар. Тази Целувка беше… тя надхвърляше всичко това. Бях на трийсет и две години през онази нощ в Ханибал, на западния бряг на реката, известна като Мисисипи, на света, някога известен като Земя, сега загубен някъде в по-малкия Магеланов облак, сред мрака и дъжда, и никога не бях изпитвал толкова разтърсващо усещане като онази първа целувка.

Отдръпнах се назад шокиран. Лазерното фенерче се бе вдигнало нагоре помежду ни и можех да видя блясъка на тъмните й очи… които навярно изглеждаха палави, вероятно облекчени, сякаш беше завършило дълго очакване и… нещо друго.

— Довиждане, Рол — каза тя и повдигна своя край на каяка.

Замаян, аз пуснах носа в тъмната вода под рампата и се пъхнах в отвора на лодката. А. Бетик го бе направил специално за мен като добре ушит костюм. Докато се намествах, внимавах да не натисна червения бутон. Енея отблъсна каяка и той заплава в двайсет сантиметра вода. Тя ми подаде двойното гребло, после раницата и накрая лазерното фенерче.

Насочих лъча към тъмната вода помежду ни.

— Къде е телепорталът? — попитах. Чух думите сякаш в далечината, като че ли ги бе изрекъл трети човек. Мислите и чувствата ми продължаваха да са насочени към целувката. Бях на трийсет и две години. Това дете едва беше навършило шестнайсет. Моята работа бе да я закрилям и да пазя живота й, докато някой ден успеехме да се върнем при стария поет на Хиперион. Това беше лудост.

— Ще го видиш — отвърна тя. — По някое време след разсъмване.

Следователно на часове разстояние. Това бе театър на абсурда.

— И какво да правя, след като открия кораба? Къде ще се срещнем?

— Има един свят, наречен Тян Шан — каза Енея. — Това означава „Райска планина“. Корабът ще знае как да го открие.

— В Мира ли е? — попитах аз.

— На границите му — отговори тя. Дъхът й висеше в студения въздух. — Преди беше в Периферията на Хегемонията. Мирът го е включил в Протектората и е обещал да прати там мисионери, но още не е цивилизован.

— Тян Шан — повторих аз. — Добре. Как да те открия? Планетите са големи неща.

Под подскачащия лъч на фенерчето можех да видя тъмните й очи. Бяха влажни от дъжда или от сълзи, а може би и от двете.

— Намери планината, наречена Хенг Шан, Свещената планина на Севера. Близо до нея ще има място, наречено Хсуан-кунг Ссу. Това означава „Храм, висящ във въздуха“. Аз ще съм там.

Направих груб жест с юмрук.

— Страхотно, значи само ще трябва да се отбия до местния мирски гарнизон, да помоля да ме упътят към Храма, висящ във въздуха, и ти ще висиш там и ще ме чакаш.

— На Тян Шан има само няколко хиляди планини — тъжно отвърна Енея. — И само няколко… града. Корабът може да открие Хенг Шан и Хсуан-кунг Ссу от орбита. Няма да си в състояние да се приземиш там, но ще успееш да се спуснеш.

— Защо да не съм в състояние да се приземя? — попитах аз, раздразнен от всички тези плетеници в кодирани загадки.

— Ще разбереш, Рол — каза тя. Гласът й беше изпълнен със сълзи, също като очите й. — Моля те, тръгвай.

Течението се опитваше да ме отнесе, но аз започнах да греба и върнах лекия малък каяк обратно. Енея вървеше покрай брега успоредно с мен. Небето на изток като че ли леко изсветляваше.

— Сигурна ли си, че ще се срещнем там? — надвиках отслабващия дъжд аз.

— Не съм сигурна в нищо, Рол.

— Дори, че ще преживеем това ли? — Не бях наясно какво разбирах под „това“. Дори не знаех какво разбирах под „ще преживеем“.

— Особено за това — отвърна момичето и аз видях старата усмивка, изпълнена с дяволитост, очакване и нещо като тъга, примесена с неволна мъдрост.

Течението ме отнасяше.

— Колко време ще ми трябва, за да открия кораба?

— Няколко дни, струва ми се — извика Енея. Вече бяхме на няколко метра един от друг и течението ме отнасяше навътре в Мисисипи.

— А когато намеря кораба, колко време ще ми трябва, за да стигна до… до Тян Шан?

Енея ми отговори, но думите се загубиха в шума на вълните, плискащи се в корпуса на малкия ми каяк.

— Какво? — провикнах. — Не те чух.

— Обичам те — извика Енея и гласът й беше ясен и чист над тъмните води.

Реката ме понесе. Не можех да говоря. Ръцете ми не помръднаха, когато си помислих да загреба срещу мощното течение.

— Енея? — Насочих фенерчето към брега, зърнах пончото й под светлината на лъча, бледия овал на лицето й в сянката на качулката. — Енея!

Тя извика нещо и ми махна. Отвърнах й.

За миг течението стана ужасно силно. Усърдно загребах, за да не се блъсна в цяло дърво, заседнало в пясъчна плитчина и после се озовах встрани от централното течение. Носех се на юг. Погледнах назад, но стените на последните сгради в Ханибал скриваха скъпото ми момиче.

Минута по-късно чух бръмчене като от електромагнитните тласкачи на спускателния кораб, но когато вдигнах очи, видях само сянка. Можеше да е тя. Можеше да е и нисък облак в нощта.

Реката ме отнасяше на юг.