Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (28)

28

Нагъваните от ерговете магнитни полета все още действаха, но бяха странно объркани. Вместо да лети над широкия като булевард клон към „Игдразил“, хокинговото килимче се опитваше да се извърти под прав ъгъл спрямо него, така че лицата ни сякаш бяха обърнати надолу, когато килимчето се понесе сред разтърсващи се клони, увиснали мостове, разкъсани стъблени връзки, огнени сфери и ята прокудени, носещи се в пространството, за да загинат в битка. Стига да напредвахме към дърволета, килимчето можеше да прави каквото си иска.

Бяха останали балони от атмосферата на сдържащите полета, но повечето ергови полета бяха унищожени заедно със самите ергове, които ги бяха поддържали. Въпреки достатъчното количество, въздухът или изтичаше, или експлозивно се декомпресираше. Нямахме пластокостюми. В последния момент в капсулата си бях спомнил, че древното хокингово килимче образува около пътниците собствено поле от ниско равнище. То не беше предназначено за продължително използване, но девет години по-рано го бяхме изпитали на безименната планета-джунгла, когато се бяхме издигнали почти до края на атмосферата, и сега се надявах, че системите все още работят.

Работеха… поне до известна степен. Веднага щом напускахме капсулата и се заиздигахме като парапланер сред хаса на битката, слабото поле на килимчето се включи. Почти усетих, че редкият въздух изтича, но си казах, че би трябвало да ни стигне до „Игдразил“.

Още малко и нямаше да стигнем до „Игдразил“.

Това не бе първата космическа битка, която виждах — не толкова много стандартни дни, всъщност цели еони по-рано двамата с Енея бяхме седели на високата платформа в Храма, висящ във въздуха и бяхме наблюдавали играта на светлините във вътрешно-лунарното пространство, докато мирската спецчаст унищожаваше кораба на отец де Соя, — но бе първата битка, в която някой се опитваше да убие самия мен.

Там, където имаше въздух, шумът беше оглушителен: експлозии, имплозии, разбити стволове и стъблени връзки, пречупени клони и умиращи сепии, вой на сирени, брътвеж и писъци на инфотерми и други комуникатори. Там, където имаше вакуум, тишината бе още по-оглушителна: прокудени и храмерски тела, безшумно взривявани в пространството — жени и деца, воини, неспособни да достигнат оръжията или бойните си позиции, облечени в роби жреци на Муира, които се премятаха към слънцето, — пламъци без пращене, писъци без звук, циклони без вой на вятър.

Енея се бе надвесила над древния инфотерм на Сайри, докато се издигахме през вихъра. Видях Систендж Коридуел, който викаше от малкия холодисплей над диска, а после Кент Кинкент и Сиан Кинтана Каан, които сериозно обясняваха нещо. Бях прекалено зает да управлявам хокинговото килимче, за да слушам отчаяните им разговори.

Вече не виждах ядрените опашки на архангелите от мирския флот, само техните копия, които раздираха газовите облаци и полетата от останки, разсичайки Звездното дърво като скалпели жива плът. От огромните стволове и виещи се клони наистина течеше кръв — сокът и другите им жизнени течности се смесваха с километрите фиброоптични лиани и с кръвта на прокудените, докато избухваха в пространството или кипяха във вакуума. Десеткликова работна сепия бе разсечена на две и после на четири пред очите ми. Докато умираше, изящните й пипала се гърчеха в убийствен танц. Прокудени ангели летяха с хиляди и загиваха с хиляди. Дърволет се опита да избяга и беше разсечен за секунди, а богатата му кислородна атмосфера се възпламени в сдържащото му поле и екипажът му загина навреме, за да изпълни енергийния глобус с къдрав дим.

— Не е „Игдразил“ — извика Енея.

Кимнах. Унищоженият дърволет идваше от север, но „Игдразил“ вече трябваше да е наблизо, на клик или по-малко над нас по вибриращия клон.

Освен ако не бях поел в погрешна посока. Или ако вече де го бяха унищожили. Или ако не бе излетял без нас.

— Разговарях с Хет Мастийн — извика Енея. В момента се намирахме в сфера от изтичащ въздух и шумът беше ужасен. — На борда са само триста от хилядата.

— Добре — отвърнах аз. Нямах представа за какво говори. Какви хиляда? Нямаше време да разпитвам. Зърнах по-тъмния зелен цвят на дърволет на клик или повече над нас и наляво — на съвсем друг спирален клон — и насочих хокинговото килимче към него. Ако не бе „Игдразил“, така или иначе щеше да ни се наложи да потърсим убежище в него. ЕМ полетата на Звездното дърво отслабваха и хокинговото килимче губеше енергия и инерция.

В следващия миг вече нямаше ЕМ поле. Килимчето измина последните си метри напред и после започна да пропада в чернотата между изпочупените клони на километър или повече от най-близките горящи стъблени връзки. Далеч под и зад нас можех да видя групата от капсули, от които бяхме дошли: всички бяха разбити, от тях излитаха въздух и трупове, стъблата и свързващите клони се гърчеха в сляпо нютоново противодействие.

— Това беше — тихо казах аз, защото извън нашия смаляващ се балон от енергия вече нямаше въздух и шум. Хокинговото килимче бе създадено седем века по-рано, за да прелъсти млада племенница да се влюби в старец, а не да запази живота на пътниците си в космоса. — Поне се опитахме, хлапе. — Обърнах се и прегърнах Енея.

— Не — отвърна тя, отхвърляйки не прегръдката ми, а смъртната присъда. После се вкопчи в ръката ми толкова яростно, че пръстите й потънаха в плътта на бицепса ми. — Не, не — каза сама на себе си Енея и включи диска на инфотерма.

На фона на въртящото се звездно поле се появи скритото под качулка лице на Хет Мастийн.

— Да — обади се той. — Виждам ви.

Огромният дърволет висеше на хиляда метра над нас — гигантски таван от зелени листа зад блещукащото лилаво сдържащо поле — и бавно се отдалечаваше от горящото Звездно дърво. Последва внезапно, силно разтърсване и за миг бях сигурен, че някое от архангелските копия ни е пронизало.

— Ерговете ни притеглят — поясни Енея, без да пуска ръката ми.

— Ерговете ли? — попитах. — Мислех си, че дърволетите имат само по един ерг на борда.

— Обикновено е така — отвърна тя. — Понякога имат по два, ако пътуването е необичайно… например, във външната обвивка на звезда или през ударната вълна на двойна хелиосфера.

— Значи на борда на „Игдразил“ има два ерга? — запитах аз, като наблюдавах уголемяващото се и изпълващо небето дърво. Зад нас безшумно се разпространяваха плазмени експлозии.

— Не — каза Енея, — двайсет и седем.

Разширеното поле ни притегли към себе си. Издигна се нагоре и после се спусна надолу. Приземихме се върху висока платформа точно под мостика, близо до короната на дърволета. Още преди да почукам по контролните нишки, за да сваля слабото ни сдържащо поле, Енея вече бе грабнала инфотерма и раницата си и тичаше към стълбата.

Внимателно навих хокинговото килимче, прибрах го в кожения калъф, преметнах го през рамо и се втурнах да я догоня.

 

 

На мостика бяха само храмерският капитан на дърволета Хет Мастийн и неколцина от лейтенантите му, но платформите и стълбищата надолу бяха пълни с познати и непознати хора: Рахил, Тео, А. Бетик, отец де Соя, сержант Грегориъс, Ломо Дондруб и десетките други бежанци от Тян Шан, но имаше и много други непрокудени, нехрамери, мъже, жени и деца, които не бях виждал до този момент.

— Бежанци от сто мирски свята, прибрани през последните няколко години от отец-капитан де Соя с „Рафаил“ — поясни Енея. — Преди да заминем очаквахме да пристигнат още стотици, но вече е прекалено късно.

Последвах я нагоре на мостика. Хет Мастийн стоеше по средата на кръг от органични контролни дискове — дисплеи от фиброоптични нерви, които минаваха през целия кораб, холодисплеи от борда, кърмата и носа на дърволета, комуникационен център за връзка с храмерите, които дежуряха при ерговете, в ексцентричното сдържащо ядро, в двигателните корени и навсякъде другаде. Там беше и централното холоизображение на целия кораб, което Истинският глас на Дървото можеше да докосва с дългите си пръсти, за да подава команди и да променя посоката. Храмерът вдигна поглед, когато Енея бързо пресече свещения мостик и се приближи към него. Лицето му — оформено от азиатски генетичен материал от Старата Земя — бе спокойно.

— Радвам се, че не закъсняхте, Онази, която учи — сухо каза той. — Къде бихте желали да идем?

— Извън системата — без колебание отвърна Енея.

Хет Мастийн кимна.

— Ще ни обстрелват, разбира се. Огневата мощ на мирския флот е ужасна.

Енея само кимна. Видях изображението на дърволета бавно да се завърта и погледнах нагоре, за да открия, че звездното небе над нас също се върти. Бяхме навлезли само на неколкостотин километра навътре в системата и сега обръщахме назад към опустошената вътрешна повърхност на Биосферното звездно дърво. Сред оплетените клони, където преди бяха нашите капсули, сега имаше дупка. Хилядите квадратни кликове на този район зееха в рани и оголени клони. „Игдразил“ бавно си пробиваше път сред милиарди премятащи се в пространството листа — онези, които все още бяха в атмосферно сдържащо поле, ярко горяха и обагряха пепеляво-сивото поле, — докато се връщаше към стената на сферата и внимателно минаваше през нея.

Когато изплувахме от другата страна и набрахме скорост с управлявания от ерговете ядрен двигател, ние много по-ясно можехме да видим битката. Космосът се бе превърнал в безброй мъждукащи светли точици, проблясващи огнени искри от задействането на отбранителни сдържащи полета под обстрела на лазерни копия, безброй термоядрени и плазмени експлозии, двигателни опашки на ракети, хиперкинетични оръжия, малки нападателни кораби и архангели. Заоблената външна повърхност на Звездното дърво приличаше на влакнест вулканичен свят, изригващ пламъци и гейзери от останки. Напоителни комети и пастирски астероиди, които мирските оръжия бяха извели от съвършената им орбита, се забиваха като гюлета в Звездното дърво. Хет Мастийн включи тактически холос и ние ахнахме от гледката на цялата Биосфера, вече надупчена от десет хиляди пожара — много от тях големи, колкото родния ми свят Хиперион — и сто хиляди ясно забележими пролуки в тъканта на сферата, създавана в продължение на почти хиляда години. Радарът и сензорите показваха хиляди движещи се обекти, които с всяка секунда ставаха все по-малко, докато мощните архангели от разстояние няколко АЕ унищожаваха с копията си разузнавателни тарани, фотонни кораби, унищожители и дърволети на прокудените. Милиони адаптирани към космоса прокудени се хвърляха срещу нападателите, но загиваха като пеперуди в пламък.

На мостика се появи Ломо Дондруб. Носеше пластокостюм на прокудените и дълго автоматично оръжие клас четири в ръка.

— Енея, къде отиваме, по дяволите?

— Надалеч — отвърна любимата ми. — Трябва да се махнем, Ломо.

Летецът поклати глава.

— Не. Трябва да останем и да се бием. Не можем просто така да изоставим приятелите си на тези мирски лешояди.

— Ломо — рече Енея, — не можем да помогнем на Звездното дърво. Аз трябва да се махна оттук, за да се боря с Мира.

— Щом трябва, бягай — каза Ломо. Красивото му лице бе разкривено от ярост. Той пусна сребърния пластокостюм над главата си. — Аз, обаче, ще остана и ще се бия.

— Те ще те убият, приятелю — отвърна Енея. — Не можеш да се сражаваш с архангелски космически кораби.

— Само гледай — изръмжа Ломо. Сребърният костюм вече беше оставил открито единствено лицето му. Ръкувахме се. — Успех, Рол.

— И на теб — пожелах му аз. Докато се сбогувах с този храбър мъж, гърлото ми се свиваше и се изчервих от срам, че бягам.

Енея го докосна по сребърната ръка.

— Ломо, повече ще помогнеш на борбата, ако дойдеш с нас…

Той поклати глава и спусна течната си качулка. Когато заговори, аудиоустройството предаде гласа му с металическо звучене.

— Успех, Енея. Нека Бог и Буда ти помагат. Нека Бог и Буда помагат на всички ни. — Той пристъпи до ръба на платформата и погледна назад към Хет Мастийн. Храмерът кимна, докосна контролното изображение близо до короната на дървото и прошепна нещо в едно от фибровлакната.

Усетих, че гравитацията отслабва. Външното поле засия и се измести. Ломо беше издигнат, завъртян и катапултиран в космоса отвъд клоните, въздуха и светлините на дърволета. Видях сребърните му криле да се разперват, видях, че светлината ги изпълва и го проследих как се присъединява към десетки други прокудени ангели, яхнали слънчевите вихри и понесли слабите си оръжия към най-близкия архангел.

Сега на мостика се качиха и други — Рахил, Тео, Дорье Фамо, отец де Соя и неговият сержант, А. Бетик, Далай Лама, — но всички те останаха на почетно разстояние от заетия храмерски капитан.

— Откриха ни — съобщи Хет Мастийн. — Стрелят.

Сдържащото поле избухна в червено. Можех да чуя цвъртенето. Сякаш бяхме попаднали в сърцето на звезда. Запроблясваха дисплеи.

— Издържат — каза Истинският глас на Дървото Хет Мастийн. — Издържат.

Имаше предвид отбранителните полета, но мирските кораби не отстъпваха и поддържаха огъня с енергийни копия, докато ние се отдалечавахме от центъра на системата. Освен холосите, на мостика нямаше никакво друго движение — не се виждаха звезди, — само пращящия, съскащ, кипящ овоид от унищожителна енергия, плъзгащ се на няколко десетки метра над и около нас.

— Какъв е курсът ни, моля? — попита Енея храмерът.

Приятелката ми за миг докосна челото си, сякаш уморена или потънала в размисъл.

— Просто някъде навън, така че да можем да виждаме звездите.

— Никога няма да стигнем до точка на прехвърляне, докато сме под такъв обстрел — отвърна Хет Мастийн.

— Зная — каза Енея. — Просто… навън… за да мога да виждам звездите.

Истинският глас на Дървото вдигна поглед към ада над нас.

— Възможно е никога повече да не видим звездите.

— Трябва — просто отвърна Енея.

Внезапно се разнесоха високи викове. Погледнах към центъра на вълнението.

Над мостика имаше само няколко малки платформи — надвиснали отгоре структури като наблюдателници на мачти на пиратски кораб от холодрамите или като дървесна къща, каквато веднъж бях видял в хиперионските блата — и на една от тях стоеше фигурата. Клонингите от екипажа викаха и сочеха с ръце. Хет Мастийн вдигна очи към малката платформа на петнайсет метра над главите ни и се обърна към Енея.

— Господарят на болката пътува заедно с нас.

Можех да видя пъстрите отблясъци на ада извън сдържащото поле по челото и гърдите на Шрайка.

— Мислех си, че е загинал на Тян Шан — казах аз.

Енея изглеждаше по-изтощена, отколкото някога я бях виждал.

— Създанието се движи във времето по-лесно, отколкото ние в пространството, Рол. Може да е загинало на Тян Шан… може да е загинало след хиляда години в битка с полковник Касад… може да не е способно да умира… никога няма да разберем.

Сякаш повикан от споменаването на името му, полковник Федман Касад се изкачи по стълбите на мостика. Носеше архаичната си бойна униформа от епохата на Хегемонията и стискаше в ръка автоматичната пушка, която бях видял в оръжейната на кораба на Консула. Той гледаше към Шрайка като обладан от свръхестествена сила.

— Мога ли да се кача там горе? — попита храмерския капитан полковникът.

Все още погълнат от издаване на команди и наблюдение на дисплеите, Хет Мастийн посочи към въжените стълби, издигащи се към най-високата платформа.

— Никаква стрелба на този дърволет — извика след полковника той. Касад кимна и започна да се изкачва.

Останалите от нас насочихме вниманието си обратно към дисплеите. От по-малко от милион клика ни обстрелваха поне три архангелски кораба. Те се редуваха да ни обсипват с лазерните си копия, като междувременно насочваха огъня си и към други мишени. Но нашият странен отказ да бъдем унищожени като че ли само още повече разпалваше яростта им. Копията изминаваха разстоянията от четири до десет светлинни секунди и експлодираха, стигнали до сдържащото поле над нас. Един от корабите се готвеше да изчезне зад хоризонта на пламтящото Звездно дърво, но другите два продължаваха да се приближават към нас, без да престават да ни обстрелват.

— Срещу нас са изстреляни ракети — съобщи един от лейтенантите на храмерския капитан с глас, не по-развълнуван, отколкото ако аз трябваше да обявя, че е време за вечеря. — Две… четири… девет. Скорост под светлинната. Вероятно плазмени бойни глави.

— Ще издържим ли? — попита Тео. Рахил бе отишла да проследи изкачването на полковника към Шрайка.

Хет Мастийн беше прекалено зает, за да й отговори, затова Енея отвърна:

— Не знаем. Зависи от ерговете.

— Шейсет секунди до удара на ракетите — обяви същият храмерски лейтенант със същия безизразен глас.

Хет Мастийн се включи в комуникационния канал. Гласът му звучеше нормално, но разбирах, че е усилен и се носи из целия, дълъг един клик дърволет.

— Моля всички да скрият очите си и да не гледат към полето Ерговете ще поляризират проблясъка доколкото е възможно, но моля, не гледайте нагоре. Нека покоят на Муира е с нас.

Погледнах към Енея.

— Хлапе, този дърволет има ли оръжия?

— Не — отвърна тя. Очите й изглеждаха също толкова уморени, колкото звучеше гласът й.

— Значи няма да се бием… а само ще бягаме?

— Да, Рол.

Изскърцах със зъби.

— Тогава съм съгласен с Ломо — казах аз. — Бягахме прекалено много. Време е да помогнем на нашите приятели тук. Време е…

Избухнаха поне три от ракетите. По-късно си спомнях толкова силна светлина, че можех да видя черепа и гръбначния стълб на Енея през кожата и плътта й, но това едва ли е възможно. Изпитах усещане за пропадане… за разпадане на всичко… и после полето от една шеста g се възстанови. Недоловим за човешкия слух тътен прати вълна от болка по зъбите и костите ми.

Премигнах, за да проясня зрението си. Лицето на Енея все още бе пред мен — страните й пламтяха и по тях се стичаше пот, косата й беше припряно завързана назад, очите й бяха уморени, но безкрайно живи, ръцете й бяха голи и почернели от слънце — и в миг на сантименталност си помислих, че бих приел да умра така, с отпечатано в душата и паметта ми лице на Енея.

Още две плазмени бойни глави накараха дърволета да се разтърси. После още четири.

— Издържат — съобщи лейтенантът. — Всички полета издържат.

— Ломо и Рол са прави, Енея — каза Дорье Фамо и с Царствена грация пристъпи напред с простата си памучна роба. — Бягала си от Мира години наред. Време е да се биеш с тях… време е всички ние да се бием с тях.

Гледах към старицата с нещо, напомнящо на безцеремонна напрегнатост. Бях осъзнал, че около нея има ореол… не, това не е точната дума, прекалено мистична е… но от нея се излъчваше усещане за ярък цвят, тъмночервено, богато като душевността на Мълниеносната свиня. Осъзнах също, че съм забелязал същото у всички на платформата тази вечер — яркосинята смелост на Ломо, златистата увереност на командите на Хет Мастийн, искрящо лилавото удивление на полковник Касад, видял Шрайка — и се зачудих дали не е резултат от научаването на езика на живите. А може би се дължеше на светлината от плазмените експлозии. Каквото и да беше, знаех, че багрите не са действителни — не халюцинирах и зрението ми бе ясно, — но също си помислих, че умът ми осъществява тези асоциации, тези изчистени и опростени погледи в истинската душа на човека на известно равнище под и над виждането.

Знаех и че багрите, заобикалящи Енея, покриват и надхвърлят целия спектър — толкова пронизващо сияние че изпълваше дърволета, както плазмените експлозии изпълваха света извън него.

— Не, госпожо — тихо и почтително каза на Дорье Фамо отец де Соя. — Ломо и Рол не са прави. Въпреки гнева и желанието ни да отвърнем на удара, Енея е права. Ако оцелее, Ломо може да разбере онова, което ще разберем всички ние, ако оцелеем. А именно, че след причастието на Енея, ние споделяме болката на онези, които атакуваме. Наистина я споделяме. Буквално я споделяме. Физически я споделяме. Споделяме я като част от научаването на езика на живите.

Дорье Фамо погледна надолу към по-ниския от нея свещеник.

— Зная го, християнино. Но това не означава, че не можем да отвърнем, когато други нападат нас. — Тя махна с ръка нагоре, за да посочи към бавно проясняващото се сдържащо поле и към блясъците на ядрени опашки и пламтящи въгленчета отвъд него. — Тези мирски… чудовища… унищожават едно от най-великите постижения на човешката раса. Трябва да ги спрем!

— Не сега — отвърна отец де Соя. — Не като се бием с тях тук. Доверете се на Енея.

В кръга пристъпи гигантът на име сержант Грегориъс.

— Всяка нишка от моето същество, всеки миг от моето обучение, всеки белег от годините ми на битки… всичко ме тласка да се бия сега — изръмжа той. — Но аз вярвам на своя капитан. Сега му вярвам като на свой свещеник, и щом той казва, че трябва да се доверим на младата жена… ние трябва да й се доверим.

Хет Мастийн вдигна ръка. Групата потъна в мълчание.

— Този спор е само губене на време. Както ви каза Онази, която учи, „Игдразил“ няма оръжия и ерговете са единствената ни защита. Но те не могат да фазоизместят ядрения двигател, докато поддържат сдържащите полета. На практика ние само се носим по стария си курс на не повече от няколко светлинни минути от първоначалното си положение. А пет от архангелите промениха курса си, за да ни пресрещнат. — Храмерът се обърна към нас. — Моля всички останали, освен почитаемата Онази, която учи и нейният доблестен приятел Рол, да напуснат платформата на мостика и да чакат долу.

Другите ни оставиха, без да кажат нито дума. Забелязах посоката на погледа на Рахил, преди да се извърне. Вдигнах очи. Полковник Касад стоеше до Шрайка на най-високата платформа. Снажният мъж изглеждаше дребен в сравнение с триметровата скулптура от хром, остриета и шипове. Не помръдваше нито полковникът, нито машината за убиване. Двамата се гледаха от по-малко от метър един от друг.

Насочих вниманието си обратно към дисплея. Въгленчетата на мирските кораби бързо се приближаваха. Сдържащото поле над нас се проясни.

— Хвани ме за ръка, Рол — каза Енея.

Подчиних се и си спомних за всички други случаи през последните десет стандартни години, в които я бях докосвал.

— Звездите — промълви тя. — Погледни към звездите. И се вслушай в тях.

 

 

Дърволетът „Игдразил“ се носеше в ниска орбита около оранжево-червен свят с бели полярни шапки, древни вулкани, по-големи от хиперионското Плато на зъбера, и речна долина, дълга повече от пет хиляди километра и напомняща на белег от апендектомия по корема на планетата.

— Това е Марс — каза Енея. — Полковник Касад ще ни напусне тук.

След квантоизместващия скок полковникът беше слязъл от най-високата платформа. Не бе изречена нито дума за онова, което направихме: в един миг дърволетът се намираше в системата на Биосферата и дрейфаше с ниска скорост и с угаснали двигатели под атаката на рояк от архангели, а в следващия бяхме в ниска и постоянна орбита около този мъртъв свят в системата на Старата Земя.

— Как успя? — бях попитал Енея, секунда след като го направи. Изобщо не се съмнявах, че тя ни е… фазоизместила… там.

— Научих се да чувам музиката на сферите — отвърна приятелката ми. — И после да правя стъпката.

Продължих да я гледам. Стисках ръката й. Нямах намерение да я пусна, докато не ми го обяснеше с прости думи.

— Човек може да разбере дадено място, Рол — каза тя. Знаеше, че в момента несъмнено я слушат и много други. — И когато го направиш, то е все едно да чуеш музиката му. Всеки свят е различен акорд. Всяка звездна система е различна соната. Всяко отделно място е ясна и самостоятелна нота.

Не пуснах ръката й.

— А телепортирането без телепортатор? — попитах аз.

Енея кимна.

— Свободно телепортиране. Квантов скок в действителния смисъл на термина — отвърна тя. — Движение в макровселената по същия начин, по който електронът се движи в безкрайно микроскопичната вселена. Стъпка напред с помощта на Празнотата, Която Обвързва.

Клатех глава.

— Енергия. Откъде идва енергията, хлапе? Нищо не идва от нищо.

— Но всичко идва от всичко.

— Какво означава това, Енея?

Тя издърпа пръстите си от моите, но ме докосна по лицето.

— Спомняш ли си нашия разговор за нютоновата физика на любовта?

— Любовта е чувство, хлапе. А не форма на енергия.

— Тя е и двете, Рол. Наистина. И е единственият ключ за най-големия източник на енергия във вселената.

— За религията ли говориш? — попитах, раздразнен или от неяснотата на думите й, или от собствената си тъпота, а може би и от двете.

— Не — отвърна Енея. — Говоря за съзнателно възпламенявани квазари, за опитомявани пулсари, за екплодиращите ядра на галактики, използвани като парни турбини. Говоря за инженерен проект, започнал преди два и половина милиарда години и намиращ се едва в началото си.

Можех само да я зяпна.

Тя поклати глава.

— По-късно, обич моя. Засега разбери, че телепортирането без телепортатор наистина действа. Всъщност, никога не е имало истински телепортатори… никога не са отваряли каквито и да е вълшебни врати на други светове… Техноцентърът само е извращавал тази форма на втория най-чуден дар на Празнотата.

Трябваше да я попитам: „А какъв е първият най-чуден дар на Празнотата?“, но предположих, че това са записаните спомени на разумните раси… и по-точно на майчиния ми глас. Вместо това казах:

— Значи така трите с Рахил и Тео сте пътували от свят на свят без време-дълг.

— Да.

— И си прехвърлила кораба на Консула от Тян Шан до Биосферата без хокингов двигател.

— Да.

Искаше ми се да прибавя: „И си отишла на планетата, на която си срещнала любовника си, оженили сте се и сте имали дете“, но просто не можех да произнеса думите.

— Това е Марс — прекъсна мълчанието тя. — Полковник Касад ще ни напусне тук.

Снажният воин застана до Енея. Рахил се приближи, изправи се на пръсти и го целуна.

— Някой ден ще се наричаш Монита — тихо каза той. — И ще бъдем любовници.

— Да — отвърна Рахил и отстъпи назад.

Енея хвана ръката на високия мъж. Той все още носеше архаичната си бойна униформа, спокойно притиснал автоматичната пушка в извивката на ръката си. С лека усмивка полковникът вдигна поглед към най-високата платформа, на която продължаваше да стои Шрайка. Кървавата светлина на Марс се отразяваше в черупката му.

— Рол — обади се Енея, — ще дойдеш ли с нас?

Хванах другата й ръка.

 

 

Вятърът навяваше пясък в очите ми и не можех да дишам. Енея ми подаде осмозна маска и двамата скрихме лицата си под прозрачната материя.

Пясъкът беше червен, скалите бяха червени, небето бе буреносно розово. Намирахме се в пресъхнало речно корито, заобиколено от зъбери. Долината беше покрита със скали — някои големи, колкото кораба на Консула. Полковник Касад си сложи шлема на бойната си броня и в комуникационните ни влакна изпращя статично електричество.

— Оттук започнах — каза той. — От бежанските бордеи на Тарсис на неколкостотин клика в онази посока. — Полковникът махна към ниското слънце над скалите. Зловещата с големината си фигура с пушка, която изглеждаше всичко друго, но не и остаряла тук, на Марс, се обърна към Енея. — Какво желаете да направя, жено?

Енея отвърна с енергичен, бърз и уверен глас:

— Мирът временно се е оттеглил от Марс и от системата на Старата Земя заради палестинското въстание на планетата и съживяването на Марсианската бойна машина в космоса. Тук няма нищо от достатъчно стратегическо значение, за да ги задържи, докато имат нужда от ресурсите си другаде.

Касад кимна.

— Но ще се върнат — продължи Енея. — И отново със сила. Не само, за да омиротворят Марс, но и за да окупират цялата система. — Тя замълча, за да се огледа наоколо. Проследих погледа й и видях тъмните човешки фигури, които се движеха из скалистото поле. Носеха оръжия.

— Трябва да ги задържите извън системата, полковник — заяви приятелката ми. — Направете всичко, каквото трябва… жертвайте всички, които трябва… но през следващите пет стандартни години ги задръжте извън системата на Старата Земя.

Никога не бях чувал Енея да говори толкова твърдо и жестоко.

— Пет стандартни години — повтори полковник Касад. Можех да видя усмивката на тънките му устни зад визьора на шлема му. — Няма проблем. Ако ставаше дума за пет марсиански години, може би щеше да ми се наложи да се понапъна.

Енея се усмихна. Фигурите се приближаваха сред навяващия пясък.

— Ще трябва да поемете ръководството на марсианското съпротивително движение — с убийствено сериозен глас каза тя. — По какъвто и да е начин.

— Ще го направя — не по-малко твърдо отвърна Касад.

— Обединете отделните племена и бойни фракции — поръча Енея.

— Ще го направя.

— Сключете по-здрав съюз с воините от Бойната машина.

Касад кимна. Фигурите вече бяха на по-малко от сто метра. Можех да видя насочените им към нас оръжия.

— Защитавайте Старата Земя — каза Енея. — На всяка цена задръжте Мира на разстояние.

Бях шокиран. Полковник Касад също трябва да бе изненадан.

— Искате да кажете системата на Старата Земя — поправи я той.

Енея поклати глава.

— Старата Земя, Федман. Дръжте Мира на разстояние. Разполагате приблизително с една година, за да овладеете цялата система. Успех.

Двамата се ръкуваха.

— Майка ви беше прекрасна, смела жена — каза полковникът. — Ценях дружбата й.

— И тя ценеше вашата.

Тъмните фигури се приближаваха, като продължаваха да се крият зад скали и дюни. Полковник Касад закрачи към тях, високо вдигнал дясната си ръка, все още спокойно отпуснал автоматичното си оръжие.

Енея застана до мен и отново стисна ръката ми.

— Студено е, нали, Рол?

Наистина беше. Последва проблясък като безболезнен удар по тила и ние бяхме на мостика на „Игдразил“. Приятелите ни отстъпиха назад при внезапното ни появяване — страхът на човека от магията трудно умира. Марс се въртеше червен и студен отвъд клоните и сдържащото поле на кораба.

— Какъв е курсът, почитаема Онази, която учи? — попита Хет Мастийн.

— Просто обърнете натам, накъдето можем ясно да виждаме звездите — отвърна Енея.