Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (27)

27

Казвам се Яков Шулман. Пиша това писмо до приятелите си в Лодз^[1]:

„Скъпи мои приятели, забавих се да ви пиша, за да потвърдя онова, което чух. Уви, за наша най-дълбока скръб, вече знаем всичко. Разговарях със свидетел, който е избягал. Той ми разказа всичко. Избити са в Хелмно край Домбие и са погребани в Жушовската гора. Евреите са убити по два начина: с куршуми и газ. Хиляди евреи от Лодз. Не мислете, че съм полудял. Уви, това е трагичната, ужасна истина.

«Ужас, ужас! Човече, съблечи си дрехите, посипи главата си с пепел, тичай по улиците и танцувай в безумието си.» Толкова съм уморен, че писалката ми вече не може да пише. Помогни ни, Създателю на вселената!“

 

 

Пиша писмото на 19 януари сл.Хр., 1942 г. Няколко седмици по-късно, когато по време на февруарското затопляне измамният мирис на пролет се носи към гората около нашия град Грабов, ние — мъжете в лагера — сме натоварени на камиони. Някои от тях са покрити с пъстри картини на тропични дървета и животни по тях. Това са детските камиони от миналото лято, когато отведоха децата от лагера. През предишната зима боята е избеляла и немците не са си направили труда да я подновят, така че веселите рисунки сякаш избледняват като миналогодишни мечти.

Откарват ни на петнайсет километра в Хелмно, което немците наричат Кулмхоф. Тук ни заповядват да слезем от камионите и искат да се облекчим в гората. Не мога да го направя… не и пред пазачите и другите мъже, които ме гледат, но се преструвам, че съм уринирал и отново закопчавам панталоните си.

Връщат ни в големите камиони и ни откарват до стар замък. Тук пак ни нареждат да слезем и ние маршируваме из двор, покрит с дрехи и обувки. Спускаме се в избата. На стената е написано на идиш: „Никой не си тръгва жив оттук“. Ние сме стотици, всички мъже, всички поляци повечето от нас от съседните села като Градов и Коло, но и мнозина от Лодз. Въздухът мирише на влага, гнилоч, студен камък и плесен.

Няколко часа по-късно, когато светлината избледнява ние все пак напускаме избата живи. Пристигнали са още камиони, по-големи, с двойни врати. Те са зелени. По страните им не са нарисувани картини. Пазачите отварят вратите и виждам, че повечето са почти съвсем пълни. Във всеки от тях са наблъскани по седемдесет-осемдесет мъже. Не познавам никой от тях.

Немците ни блъскат и удрят, за да ни натикат в големите камиони. Чувам, че мнозина от мъжете, които познавам, викат да ги поведа в молитва, докато ни тикат в зловонните машини — „Шема Исраел“^[2], молим се ние. И продължаваме да се молим, когато затръшват вратите.

Навън немците крещят на полския шофьор и на неговите полски помощници. Чувам, че един от тях извиква на полски „Газ!“ и се разнася шум от свързване на тръба или маркуч някъде под камиона ни. Двигателят отново започва да реве.

Някои от хората наоколо се молят заедно с мен, но повечето започват да плачат. Камионът съвсем бавно потегля. Зная, че ни карат по тесния асфалтиран път, който немците построиха от Хелмно до гората. Всички селяни се удивиха на това, защото пътят не води доникъде… свършва сред гората, където се разширява, за да има място камионите да обръщат. Но там няма нищо друго, освен дърветата, пещите, които немците наредиха да построят, и рововете, които немците наредиха да изкопаят. Евреите от лагера, които работиха на този път, които изкопаха рововете и които построиха пещите в гората, ни разказаха за това. Тогава не им повярвахме и после те изчезнаха… откараха ги.

Въздухът се сгъстява. Надигат се писъци. Боли ме главата. Трудно ми е да дишам. Сърцето ми бясно тупти. Стискам ръцете на млад мъж — момче — от лявата ми страна и на старец от дясната. Двамата се молят заедно с мен.

Някъде в камиона ни някой пее, пее на идиш, пее с баритон, който е предназначен за опера:

„Боже мой. Боже мой,

защо ни остави?

Хвърляли са ни в огъня и преди,

но никога Закона Твой свещен не сме забравяли.

 

Енея! Боже мой! Какво?

Шшт. Всичко е наред, мила. Тук съм.

Аз не… какво?“

Казвам се Калтрин Катейен Ендимион и съм вдовица на Трорб Ендимион, който загина няколко местни месеца по-рано в ловен инцидент. Освен това съм майка на детето Рол, сега на три хиперионски години, което си играе край огъня в кръга на кервана под зоркия поглед на лелите си.

Изкачвам се по тревистия склон над долината, в която са се събрали за пренощуване колите от кервана. Край потока в долината има няколко тритрепетлики, но иначе мочурищата са съвсем голи, освен ниска трева, изтравниче, острица, скали, камъни и лишеи. И овце. По хълмовете на изток се виждат и чуват стотиците овце на кервана, които преживят и тичат, подгонени от овчарските кучета.

Баба кърпи дрехи на скала, от която се разкрива величествена гледка към долината на запад. Западният хоризонт е покрит в мъгла, което означава открита вода, морето, но непосредственият свят наоколо е ограничен от мочурищата, помръкващия лазур на привечерното небе, метеоритните жилки, които кръстосват това небе, и шумоленето на вятъра в тревата.

Сядам на един от камъните до Баба. Тя е майка на моята покойна майка и лицето й е нашето лице, но по-старо, с набръчкана кожа, къса бяла коса, изпъкнали кости на волево лице, остър нос и кафяви очи с бръчици от смях в ъгълчетата.

— Най-после се върна — казва старицата. — Гладко ли мина пътуването?

— Да — отвръщам аз. — Том ни взе край брега от Порт Романс и после продължихме нагоре по магистралата на Клюна, вместо да плащаме за ферибот през блатата. Първата нощ останахме в хана на Бенброук, втората лагерувахме край Суис.

Баба кимва. Пръстите й сръчно шият. На скалата до нея е оставен кош с дрехи.

— Ами лекарите?

— Клиниката беше голяма — разказвам аз. — Християните са пристроили нови сгради от последното ни ходене в Порт Романс. Сестрите бяха много мили по време на изследванията.

Баба чака.

Поглеждам надолу към слънцето, което се откъсва от мрачните облаци. Лъчи огряват долината, хвърлят фини сенки зад ниските скали и хълмове и карат изтравничето да запламти.

— Рак е — добавям. — От новия вид.

— Знаем това от лекаря в Мурс Едж — кимва Баба. — Какво казаха за прогнозите?

Взимам една от ризите — тази е на Трорб, но сега е на брат му, чичото на Рол, Лей. Изваждам от престилката си собствената си игла и конец и започвам да пришивам копчето, което Трорб бе загубил точно преди последното си ловно пътуване на север. Страните ми пламват при мисълта, че съм дала тази риза на Лей без едно копче.

— Препоръчват да приема кръста — отговарям аз.

— Няма ли цяр? — пита Баба. — При всичките им лекарства и серуми?

— Преди имало. Но очевидно го правели с молекулярната технология…

— Нанотехнология — поправя ме Баба.

— Да. И преди известно време Църквата го забранила. На по-напредналите светове има други лекарства.

— Но не на Хиперион — прибавя Баба и оставя настрани дрехите от скута си.

— Точно така. — Докато говоря, се чувствам много уморена, все още малко ми е зле от изследванията и пътуването, но съм съвсем спокойна. И много тъжна. Вятърът донася смеха на Рол и другите момчета.

— И препоръчват да приемеш техния кръст — повтаря Баба. Последната дума прозвучава остро.

— Да. Вчера един много мил млад свещеник разговаря с мен часове наред.

Баба ме поглежда право в очите.

— А ти ще го направиш ли, Калтрин?

Отвръщам на погледа й.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Ако беше приел кръстоида миналата пролет, когато го молеше мисионерът, сега Трорб щеше да е жив.

— Но нямаше да е моят Трорб — казвам аз и извръщам очи. Плача за първи път, откакто преди седем седмици започнаха болките. Не за себе си, зная го, а от спомена за Трорб, които се усмихва и ми маха в онова последно утро, преди да се отправи към крайбрежието заедно с братята си на лов за солен ибсон.

Баба ме хваща за ръка.

— За Рол ли си мислиш?

Поклащам глава.

— Още не. След няколко седмици няма да мисля за нищо друго.

— Излишно е да се тревожиш за това, знаеш — тихо казва Баба. — Още не съм забравила да гледам деца. Помня приказки и зная как да го уча. И ще запазя спомена за теб в душата му.

— Той ще е толкова малък, когато… — Прошепвам аз и млъквам.

Баба стисва ръката ми.

— Малките помнят най-много — тихо отвръща тя. — Когато остареем и започнем да изнемощяваме, най-ясно си спомняме тъкмо детството.

Залезът е прекрасен, но сълзите ми го замъгляват. Лицето ми е полуизвърнато от погледа на Баба.

— Не искам да си ме спомня само, когато остарее. Искам да го виждам… всеки ден… да го гледам как играе и расте.

— Спомняш ли си стиховете от Рьокан, на които те научих? Тогава беше съвсем малко по-голяма от Рол.

Не мога да не се засмея.

— Ти си ме учила на много стихове от Рьокан, Бабо.

— Първият — уточнява старицата.

Трябва ми само секунда да си спомня. Казвам стиховете, като внимавам да не говоря напевно, тъкмо както ме научи Баба, когато бях съвсем малко по-голяма от Рол:

„Колко щастлива съм аз —

вървя ръка за ръка

с децата,

за да берем свежи цветя

в пролетните поля!“

Баба е затворила очи. Мога да видя колко тънка е пергаментовата кожа на клепачите й.

— Тези стихове ти харесваха, Калтрин.

— И още ми харесват.

— А в тях казва ли се нещо за нуждата да береш свежи цветя следващата седмица, следващата година или след десет години, за да си щастлива сега?

Усмихвам се.

— Лесно ти е да говориш така, стара жено — отвръщам аз с тих, нежен глас, за да смекча неуважението на думите си. — Ти си брала цветя седемдесет и четири пролети и се каниш да продължиш в същия дух още седемдесет.

— Не чак толкова, струва ми се. — Тя за последен път стисва ръката ми и я пуска. — Важното е сега да идеш с децата и под привечерната пролетна светлина бързо да набереш цветя за вечерята. Готвя ти любимото ядене.

Тези думи ме карат да плесна с ръце.

— Супата на северния вятър ли? Но лукът още не е поникнал.

— На южните ливади е поникнал. Пратих Лий и момчетата му да потърсят там. И те напълниха тенджерата. Сега върви да набереш пролетните цветя, за да е всичко както трябва. Вземи детето и се върнете преди смрачаване.

— Обичам те, Бабо.

— Зная. И Рол те обича, малката ми. Ще се погрижа кръгът да остане цял. Сега тичай.

Събуждам се, падайки. Бил съм буден. Листата на Звездното дърво бяха хвърлили сянка над капсулите за през нощта и звездите от външната страна на Биосферата сияят. Гласовете не отслабват. Образите не избледняват. Това не е сън. Това е вихър от образи и гласове… хиляди гласове в хор, всички умоляващи да бъдат чути. До този момент не си бях спомнял гласа на майка ми. Когато равинът Шулман викаше на полски от Старата Земя и се молеше на идиш, разбирах не само гласа, но и мислите му.

Полудявам.

— Не, скъпи, не полудяваш — прошепва Енея. Тя се носи до топлата стена на капсулата и ме прегръща. Хронометърът на инфотерма ми показва, че периодът за сън в този район на Биосферното звездно дърво почти изтича, че листата ще се разтворят, за да пропуснат слънчевите лъчи след час.

Гласовете шепнат, мърморят, спорят и ридаят. Образите прелитат в дъното на мозъка ми като цветове след ужасен удар по главата. Съзнавам, че съм се сковал, че съм стиснал юмруци и зъби и съм напрегнал вените на шията си като в ужасен вятър или пристъп на болка.

— Не, не — казва Енея. Нежните й ръце галят бузата и слепоочията ми. Капки пот се носят около мен като кисел ореол. — Не, Рол, отпусни се. Ти си толкова чувствителен към това, скъпи мой, точно както си мислех. Отпусни се и остави гласовете да стихнат. Можеш да го контролираш, мили. Можеш да ги слушаш, когато искаш, и да ги караш да млъкват, когато трябва.

— Но никога ли няма да изчезнат? — питам аз.

— Могат само да се отдалечат — прошепва Енея. Прокудени ангели летят под слънчевите лъчи отвъд бариерата от листа.

— И ти си слушала всичко това още като бебе? — възкликвам аз.

— Още отпреди да се родя — отвръща любимата ми.

— Боже мой, Боже мой — изпъшквам и притисвам юмруци към очите си. — Боже мой.

Казвам се Амнье Махен Ал Ата и съм на единайсет стандартни години, когато в моето село на Ком-Рияд пристига Мирът. Селото ни е отдалечено от градовете, от няколкото наземни и небесни магистрали, дори от керванските пътища, които кръстосват скалистата пустиня и Пламтящите равнини.

От два дни във вечерните небеса като въгленчета блестят мирски кораби. Те пресичат от изток на запад нещо, което баща ми нарича пространство извън въздуха. Вчера по селското радио предадоха заповедта на имама в Ал-Газали, който чул по телефона от Омар, че всички във Високите краища и в оазисните лагери в Пламтящите равнини трябвало да се съберат пред юртите си и да чакат. Татко отиде да се срещне с мъжете в кирпичената джамия на нашето село.

Останалите от семейството ми застават пред юртата. Другите трийсет семейства също чакат. Селският ни поет Харид уд-Дин Атар минава сред нас и се опитва да успокои нервността ни със стихове, но дори възрастните са уплашени.

Баща ми се връща. Той казва на мама, че моллата е решил да не чакаме неверниците да ни избият. Селското радио не може да хваща джамията в Ал-Газали или Омар. Татко мисли, че радиото пак се е повредило, но моллата смята, че неверниците са избили всички на запад от Пламтящите равнини.

Чуваме изстрели пред другите юрти. Мама и най-голямата ми сестра искат да избягат, но татко им нарежда да останат. Носят се писъци. Поглеждам към небето в очакване да се появят неверните кораби на Мира. Когато отново свеждам очи, хората на моллата се появяват иззад юртата ни и зареждат нови пълнители в автоматите си. Лицата им са мрачни.

Татко кара всички ни да се хванем за ръце.

— Бог е велик — казва той и ние отговаряме:

— Бог е велик. — Даже аз зная, че „ислям“ означава покорство пред милостивата воля на Аллах.

В последния момент виждам въгленчетата в небето — мирските кораби летят от изток на запад.

— Бог е велик! — извиква татко.

Чувам изстрелите.

— Енея, не зная какво означават тези неща.

— Рол, те не означават нищо, те са онова, което са.

— Истина ли са?

— Също колкото спомените, обич моя.

— Но как? Мога да чувам гласовете… толкова много гласове… веднага щом… докосна някой от тях с ума си… те са по-силни от собствените ми спомени, по-ясни.

— И въпреки това са спомени, обич моя.

— На мъртвите…

— Тези, да.

— Научаването на езика им…

— Ние трябва да учим езика им, Рол, по много начини. Не само техните говорими езици… английски, идиш, полски, фарси, тамилски, гръцки, китайски… но и сърцата им. Душата на техния спомен.

— Тези, които говорят, призраци ли са, Енея?

— Призраци не съществуват, обич моя. Смъртта е окончателна. Душата е онова необяснимо съчетание от спомен и личност, което носим през живота си… когато животът свърши, душата също умира. Освен онова, което оставяме в спомените на любимите си.

— И тези спомени…

— Отекват в Празнотата, Която Обвързва.

— Как? Всички тези милиарди животи…

— И хиляди раси, и милиарди години, обич моя. Там са някои от спомените на майка ти… и на моята майка… но също и спомените на същества, ужасно отдалечени във времето и пространството от нас.

— Мога ли да докосвам и тях, Енея?

— Навярно. С времето и с опита. Трябваха ми години, за да ги разбера. Трудно е да се проумеят дори сетивните възприятия на форми на живот, еволюирали толкова различно от нас, а още по-малко мислите, спомените и чувствата им.

— Но си успяла?

— Опитвах се.

— Извънземни форми на живот като сенешай алуитите или акератаелите ли?

— Много по-извънземни, Рол. Сенешаите поколения наред са живели скрити на Хеброн, близо до човешките заселници. И са емпати — техният основен език са чувствата Акератаелите са съвсем различни от нас, но не чак толкова различни от същностите на Техноцентъра, които е посетил баща ми.

— Боли ме главата, хлапе. Можеш ли да ми помогнеш и ла спреш тези гласове и образи?

— Мога да ти помогна да утихнат, обич моя. Докато сме живи, те никога няма да замълчат. Това е благодатта и бремето на причастието на моята кръв. Но преди да ти покажа как да ги накараш да утихнат, послушай още няколко минути. Вече е почти изгрев-слънце.

Казвам се Ленар Хойт, свещеник, но сега съм папа Урбан XVI и отслужвам възкресителната меса за Джон Доменико кардинал Мустафа в базиликата „Св. Петър“ в присъствието на повече от петстотин ватикански величия.

Изправен на олтара с протегнати ръце, аз чета от „Молитвата на вярващия“:

„Нека уверено призовем Господа, всемогъщия наш Отец,

Който вдигна Христа, Своя Син от мъртвите,

да спаси всички ни.“

Кардинал Лурдъсами, който служи като дякон в тази меса, напевно продължава:

„Да върне във вечната общност на вярващите

този покоен кардинал, Джон Доменико Мустафа,

който някога получи семето на вечния живот

        чрез кръщението,

ние молим Господа наш.

 

Той, който изпълняваше епископска служба в Църквата

и в Светата служба като жив,

отново да може да служи на Бог

        през възродения си живот,

ние молим Господа наш.

 

Бог дари душите на нашите братя, сестри, роднини

и благодетели

с награда за техния труд,

ние молим Господа наш

Да посрещне в светлината на Своя лик

всички, що заспиват с надежда за възкресение,

и да ги дари с това възкресение,

та по-добре да Му служат,

ние молим Господа наш.

 

Да помага и милостиво да утешава

нашите братя и сестри, що страдат

от набезите на безбожните и от

обидите на пропадналите,

ние молим Господа наш.

 

Някой ден да призове в прекрасното Си царство

всички, що тук са се събрали

и да ни въздаде същата благодат

на временното възкресение в Христовото име,

ние молим Господа наш.“

Сега, когато хорът пее молитвата и множеството коленичи в екотна тишина в очакване на светото причастие, аз се обръщам с гръб към олтара и казвам:

— Приеми, о, Господи, тези дарове, които Ти предлагаме от страна на Твоя раб Джон Доменико Мустафа, кардинала. Ти му въздаде дара на висшия свещенически сан в този свят и нека за кратко иде при Твоите светци в Царството небесно, и се върне при нас чрез Твоето тайнство на възкресението. В името на Христа, нашият Господ.

Множеството отвръща в хор:

— Амин.

Приближавам се до ковчега и възкресителната ясла на кардинал Мустафа до олтара и го поръсвам със светена вода, докато се моля:

„Отче наш, всемогъщи и вечни Господи,

ние винаги и навсякъде Ти благодарим

чрез Иисуса Христа, нашия Бог.

 

В Него, който стана от мъртвите,

е надеждата ни за възкресение.

Скръбта от смъртта отстъпва

на светлото обещание за безсмъртие.

 

Господи, за Твоя набожен народ животът се е подновил,

        а не е свършил.

Когато тялото на нашето земно съществуване легне

        в смъртта,

ние вярваме в Твоята милост и в Твоето чудо

        да ни го върнеш.

 

И затова, заедно с хора на всички райски ангели,

ние възнасяме Твоята слава

и пеем безкраен химн на възхвала.“

Огромният орган в базиликата кънти, докато хорът незабавно започва да пее химна:

„Свети, свети, свети Господи Боже всемогъщи,

раят и земята преливат от Твоята слава.

Осанна.

Благословен е Той, който идва в името на Господ.

Осанна.“

След причастието, след края на месата и разотиването на множеството бавно отивам в ризницата. Тъжен съм и сърцето ме боли — буквално. Сърдечното ми заболяване отново е в напреднал стадий, задръства артериите ми и прави всяка моя стъпка и дума болезнена. Мисля си: „Не трябва да казвам на Лурдъсами“.

Кардиналът се появява, докато дяконите ми помагат да сваля одеждите си.

— Получихме робот-куриер, Ваше светейшество.

— От кой фронт? — питам.

— Не от флота, Свети отче — отвръща кардиналът и се намръщва към лист хартия, който стиска в тлъстите си пръсти.

— Откъде тогава? — Нетърпеливо протягам ръка. Съобщението е написано на дебел пергамент.

„Идвам на Пацем във Ватикана.

Енея“

Вдигам поглед към моя външен министър.

— Можете ли да спрете флота, Саймън Аугустино?

Челюстта му като че ли потръпва.

— Не, Ваше светейшество. Прехвърлиха се преди повече от двайсет и четири часа. Би трябвало почти да са приключили с ускореното си възкресяване и да пристъпват към осъществяване на атаката. Не можем навреме да пратим робот, за да ги спрем.

Осъзнавам, че ръката ми трепери. Връщам съобщението на кардинал Лурдъсами.

— Повикайте Маръсин и другите командващи флота — казвам аз. — Наредете им да върнат всеки останал боен кораб обратно в системата Пацем. Незабавно.

— Но, Ваше светейшество — настоятелно възразява Лурдъсами, — в момента текат толкова много важни бойни мисии…

— Незабавно! — отсичам.

Лурдъсами се покланя.

— Незабавно, Ваше светейшество.

Когато се извръщам, болката в гърдите ми и секването на дъха ми са като Божие предупреждение, че времето ми е кратко.

— Енея! Папата…

— Спокойно, обич моя. Тук съм.

— Бях с папата… Ленар Хойт… но той не е мъртъв, нали?

— Ти научаваш и езика на живите, Рол. Невероятно е, че първият ти контакт със спомените на друг жив човек е с него. Мисля…

— Няма време, Енея! Няма време. Неговият кардинал… Лурдъсами… му даде твоето съобщение. Папата се опита да върне флота, но Лурдъсами каза, че било прекалено късно… че се били прехвърлили преди двайсет и четири часа и всеки момент ще ни атакуват. Това може да е тук, Енея. Може да е флотът, който се събира в Ласайл 9352…

— Не! — Викът на Енея ме откъсва от какофонията от образи и гласове, спомени и възприятия. Те не изчезват съвсем, но се отдалечават като висока музика в съседна стая.

Енея е извикала инфотерм от лавицата в кабината и едновременно се свързва с нашия кораб и Навсън Хамним.

Опитвам се да се съсредоточа върху приятелката си и настоящия момент и навличам дрехите си, но като човек, събудил се от изключително жив сън. Шепотът на гласове и други спомени все още е с мен.

Отец-капитан Федерико де Соя коленичи за молитва в личната си капсула на дърволета „Игдразил“, само че вече не мисли за себе си като за „отец-капитан“, а просто като за „отец“. И не е уверен дори в това обръщение, докато се моли коленичил, както е правил часове наред тази нощ и още по-дълги часове през дните и нощите след свалянето на кръстоида от гърдите и тялото му от причастието на кръвта на Енея.

Отец де Соя се моли за прошка, за каквато — той е сигурен — не е достоен. Моли се за прошка за годините си като капитан от мирския флот, за многобройните си битки, за отнетите животи, за прекрасните човешки и Божии творения които е унищожил. Отец Федерико де Соя коленичи в тишината на ниската гравитация в каютата си и моли своя Господ и Спасител… Бога на милостта, в който е бил научен да вярва и в който сега се съмнява… да му прости, не заради самия него, а за да може с мисли и действия да служи на своя Бог през бъдните месеци и години или часове, ако животът му ще е толкова кратък…

Откъсвам се от този контакт с внезапното отвращение човек, осъзнал, че е станал воайор. Незабавно разбирам, че ако е знаела за този „език на живите“ от години, през целия си живот, Енея със сигурност е изхабила повече енергия да го избягва — всички тези неканени натрапения в чуждия живот, — вместо да го усъвършенства.

Енея е отворила ирисов портал в стената на капсулата и е изнесла инфотерма на органичния балкон. Излитам навън и се присъединявам към нея на повърхността на балкона под лекото една шеста g на сдържащото поле. Над диска на инфотерма плуват няколко лица — на Хет Мастийн, Кет Ростийн и Навсън Хамним, — но всички гледат настрани от фотоклетките, както и самата Енея.

Трябва ми секунда, за да проследя погледа й.

Пламтящи жилки се врязват в Звездното дърво покрай красиви розети от оранжево-червен огън. За миг си мисля, че това е просто изгревът по вътрешната заобленост на Биосферата, че сепии, ангели и напоителни комети улавят светлината така, както бяхме правили ние с Енея, когато се носехме по хелиосферната матрица, но после разбирам какво виждам.

Мирски кораби се врязват в Звездното дърво на стотици места и ядрените им опашки разсичат клони и дънери като студени, блестящи ножове.

Експлозии от листа и останки на стотици хиляди километри разстояние разтърсват клона, капсулата и балкона, на който стоим.

Огнен хаос. В космоса се носят енергийни копия, които е виждат заради милионите атмосферни частици, пулверизирана органична материя, горящи листа и кръв на прокудени и храмери. Копия, разсичащи и изгарящи всичко, до което се докоснат.

На няколко километра от нас разцъфтяват нови експлозии. Сдържащото поле все още устоява и звуковата вълна ни отхвърля назад към стената на капсулата, която се вълнува като плът на ранено животно. Инфотермът на Енея изключва в същия момент, в който заоблеността на Звездното дърво над нас избухва в пламъци и експлодира в безмълвния космос. Чуват се викове, крясъци и ревове, но зная, че след секунди сдържащото поле трябва да поддаде и че ние с Енея ще бъдем всмукани в космоса заедно с тонове други останки.

Опитвам се да я издърпам обратно в капсулата, която се самозатваря в напразен опит да оцелее.

— Не, Рол, виж!

Поглеждам натам, накъдето сочи. Над нас, после под нас, навсякъде около нас Звездното дърво гори и експлодира, късат се лиани и клони, прокудени ангели се обгръщат в пламъци, десеткликови работни сепии се всмукват в самите себе си, дърволети горят, докато се опитват да избягат.

— Убиват ерговете! — надвиква рева на вятъра и експлозиите Енея.

Удрям с ръка по стената на капсулата и викам команди. Ирисовият портал се отваря само за миг, но достатъчно, за да издърпам любимата си вътре.

Това няма да ни спаси. Плазмените взривове се виждат през поляризираните стени.

Енея изважда раницата си от шкафа и я нарамва. Аз грабвам моята и пъхам канията с ножа в колана си, сякаш може да ми помогне срещу тези убийци.

— Трябва да стигнем до „Игдразил“! — извиква тя.

Отблъскваме се към стената на стъбления тунел, но капсулата не ни пуска навън. Оттам се разнася рев.

— Стъблената връзка е прекъсната — ахва Енея. Тя все още носи инфотерма — виждам, че е древното устройство от кораба на Консула — и вика данни от мрежата на Звездното дърво. — Мостовете са взривени. Трябва да стигнем до дърволета.

Поглеждам през стената. Оранжеви цветя от пламък. „Игдразил“ е на десет клика нагоре и на изток от нас. След унищожаването на люлеещите се мостове и стъблената връзка, все едно, че е на хиляда светлинни години.

— Повикай кораба — казвам аз. — Кораба на Консула.

Енея поклаща глава.

— В момента Хет Мастийн потегля с „Игдразил“… няма време да взимаме нашия кораб. Трябва да сме там след три-четири минути, иначе… Ами пластокостюмите на прокудените? Можем да прелетим дотам.

Мой ред е да поклатя глава.

— Не са тук. Когато ги съблякохме на платформата, казах на А. Бетик да ги отнесе на дърволета.

Капсулата диво се разтърсва и Енея се обръща да погледне. Стената е светлочервена и се топи.

Отварям моето шкафче, разбутвам дрехи и снаряжение, откривам единствената си лична вещ и я изваждам от кожения й калъф. Подаръкът на отец-капитан де Соя.

Набирам активиращите нишки. Хокинговото килимче се втвърдява и се издига. ЕМ полето около тази част на Звездното дърво все още е невредимо.

— Хайде — извиквам аз, докато стената се топи. Издърпвам любимата си върху килимчето.

Ние излитаме през цепнатината сред вакуума и настаналото безумие.