Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (21)

21

От по-ниските равнища се изкачиха всички — всички онези, които бяха останали в Храма, висящ във въздуха след завършването на по-голямата част от работата — Енея и А. Бетик, Рахил и Тео, Джордж и Джигме, Куку и Кей, Чим Дин и Гяло Тондуп, Ломо и Лабсанг, Ким Байунг-Сун и Вики Гросели, Кенширо и Харуюки, игуменът Кемпо Нга Уанг Таши и неговият господар малкият Далай лама, Войтек Майер и Януш Куртика, замисленият Римси Кипуп и ухиленият Чангчи Кенчунг, Дорье Фамо, Мълниеносната свиня, и Карл Линга Уилям Ейхеджи. Енея застана до мен, пъхна ръката си в моята и двамата в благоговейно мълчание се загледахме в небето.

Изненадах се, че всички не сме ослепени от светлините, танцуващи там, където само допреди миг бяха звездите: огромни цветя от бяла светлина, серножълти мълнии, огненочервени нишки — далеч по-ярки от опашка на комета или метеор, — разкъсвани от сини, зелени, бели и жълти мечове — ясни и прави като драскотина от диамант по стъкло, после ненадейни оранжеви експлозии, които сякаш безшумно се вгъваха в себе си, последвани от нови бели мълнии и червени мечове. Не се чуваше нито звук, но дори само от мощната светлина ни се искаше да запушим уши и да се скрием някъде.

— Какво е това, мътните го взели? — попита Ломо Дондруб.

— Космическа битка — отвърна Енея. Гласът й звучеше ужасно уморено.

— Не разбирам — каза Далай лама. Не изглеждаше уплашен, а само любопитен. — Мирските представители ни увериха, че имат в орбита само един кораб — струва ми се, че се казваше „Ибрил“ — и че това е дипломатическа мисия, а не военна. Регентът Ретинг Токра ме увери в същото.

Мълниеносната свиня издаде груб звук.

— Ваше светейшество, мирските копелета са подкупили регента.

Момчето я погледна.

— Сигурен съм, че е така, Ваше светейшество — потвърди телохранителят му Ейхеджи. — Чух някои неща в двореца.

Небето беше станало почти напълно черно, но сега отново избухна на десетки места. Скалата зад нас отразяваше червени, зелени и жълти проблясъци.

— Как виждаме лазерните им копия, щом не ги осветява прах или други колоидални частици? — попита Далай лама. Тъмните му очи блестяха. Очевидно новината за измяната на регента му не го изненадваше… или поне не го вълнуваше толкова, колкото битката хиляди километри над нас. С изненада разбрах, че първосвещеникът на будисткия свят е усвоил основните научни познания.

Отново му отговори телохранителят.

— Няколко кораба вече трябва да са били улучени или унищожени, Ваше светейшество — поясни Ейхеджи. — Кохерентните лъчи и СПБ са станали видими в разширяващите се полета от останки, замръзнал кислород, молекулярен прах и други газове.

За известно време това накара групата ни да потъне в мълчание.

— Веднъж баща ми наблюдавал такава битка на Хиперион — прошепна Рахил. Тя разтърка голите си ръце, сякаш изведнъж й бе станало студено.

Премигнах и погледнах към младата жена. Не бях пропуснал забележката на Енея за бащата на приятелката й Сол… Достатъчно добре знаех „Песните“, за да разпозная в Рахил бебето от легендарното хиперионско поклонение дъщерята на Сол Уайнтрауб… но признавам, че не бях повярвал напълно в това. В „Песните“ бебето Рахил се беше превърнало в почти митичната жена Монита — жена, върнала се назад във времето в Гробниците заедно с Шрайка. Как можеше същата Рахил да е тук сега?

Енея прегърна Рахил през рамо.

— И майка ми — тихо каза тя. — Само че тогава се е смятало, че това са хегемонийските сили срещу прокудените.

— Ами сега? — попита Далай лама. — Прокудените срещу Мира ли? И защо мирските бойни кораби са пристигнали неканени в нашата система?

Няколко бели сфери светлина запулсираха, уголемиха се, избледняха и изчезнаха. Всички запремигвахме, за да проясним погледите си.

— Предполагам, че мирските бойни кораби са били тук още откакто се появи първият им кораб, Ваше светейшество — отвърна Енея. — Но не мисля, че се бият с прокудени.

— С кого тогава? — попита момчето.

Енея отново вдигна лице към небето.

— С един от своите — каза тя.

Внезапно проблесна поредица от експлозии, съвсем различни от другите… по-близки и по-ярки, последвани от три ослепителни метеоритни опашки. Една от тях веднага експлодира в горните слоеве на атмосферата, оставяйки зад себе си опашки от останки, които бързо изгоряха. Втората се стрелна на запад, обагри се от жълто до червено и чисто бяло и се пръсна на стотици по-малки опашки двайсет градуса над облачния западен хоризонт. Третата с пронизителен писък разкъса небето от запад на изток — наистина можехме да чуем звука, отначало като свистене на чайник, после като вой и накрая като ужасен рев на торнадо, заглъхнал със същата бързина, с каквато се бе разнесъл, — за да се раздели на три-четири големи пламтящи маси, които изгоряха, преди да достигнат хоризонта. Остана само една и тази последна горяща част от кораба сякаш до последния момент се гърчеше насред полета си в жълти проблясъци, преди да изчезне от поглед.

Изчакахме на горната платформа още половин час, но освен десетки ядрени проблясъци през първите няколко минути — космически кораби, ускоряващи за прехвърляне от системата на Тян Шан, разбрах аз, — нямаше какво друго да видим. Постепенно звездите отново станаха най-ярките светлини в небето и всички се разотидоха — Далай лама се върна в леглото си в монашеските жилища, другите в постоянните или временните си стаи на по-долните равнища.

Енея помоли неколцина от нас да останем — Рахил и Тео, А. Бетик, Ломо Дондруб и мен.

— Това е знакът, който очаквах — съвсем тихо каза тя, когато останахме сами на платформата. — Утре трябва да заминем.

— Да заминем ли? — повторих аз. — Къде? Защо?

Енея ме докосна по ръката. Разтълкувах жеста й като: „По-късно ще ти обясня“. Замълчах, докато говореха другите.

— Крилете са готови, Учителю — обади се Ломо.

— Позволих си волността да проверя пластокостюмите и дихателните маски в жилището на г. Ендимион, докато ви нямаше — каза А. Бетик. — Всички са в добро състояние.

— Утре ще довършим работата и ще организираме церемонията — рече Тео.

— Иска ми се и аз да можех да дойда — въздъхна Рахил.

— Къде? — повторих аз, въпреки всичките си усилия да се сдържа.

— И ти си поканен — отвърна Енея, като продължаваше да докосва ръката ми. Това всъщност не отговаряше на въпроса ми. — Ломо и А. Бетик… ако двамата все още сте готови.

Ломо Дондруб широко се усмихна. Андроидът кимна. Започнах да си мисля, че съм единственият на територията на храма, който не разбира какво става.

— Лека нощ на всички ви — каза Енея. — Ще станем при първи зори. Няма нужда да ни изпращате.

— По дяволите — отвърна Рахил. Тео кимна в знак на съгласие. — Ще сме там, за да се сбогуваме — прибави Рахил.

Енея кимна и докосна ръцете им. Всички се заспускаха по стълбите или се плъзнаха по кабелите.

Двамата с Енея останахме сами на най-горната платформа. След битката небето изглеждаше мрачно. Разбрах, че облаците са се издигнали над хребета и скриват звездите като мокра хавлия, хвърлена върху черна дъска. Енея отвори вратата на стаята си, влезе вътре, запали фенера и се върна на прага.

— Идваш ли, Рол?

 

 

Разговаряхме. Но не веднага.

Сексът ми се струва прекалено абсурден, когато го описвам — абсурден ми се струва дори моментът, когато небето буквално се стоварваше отгоре ни и след като любовницата ми току-що беше провела нещо като Тайна вечеря, — но сексът никога не е абсурден, щом правиш любов с жената, която истински обичаш. С мен бе така. Дори да не го бях разбирал преди Тайната вечеря, тогава го осъзнах — изцяло, напълно и безусловно.

Може би два часа по-късно Енея облече кимоно, аз нахлузих юката^[1] и ние застанахме до отворения шоджи. Тя запари чай, двамата взехме чашите си и седнахме един срещу друг, опрели гръб на рамките на паравана. Босите ни ходила се докосваха. Моят десен и нейният ляв крак висяха над бездънната бездна. Въздухът беше студен и миришеше на дъжд, но бурята бе преминала на север от нас. Върхът на Хенг Шан се криеше в облаци, ала постоянните проблясъци на мълниите осветяваха всички по-ниски хребети.

— Рахил наистина ли е онази Рахил от „Песните“? — попитах аз. Това не бе въпросът, който исках, но се страхувах да задам.

— Да — отвърна Енея. — Тя е дъщерята на Сол Уайнтрауб — жената, която се разболяла от болестта на Мерлин на Хиперион и след двайсет и седем години отново станала бебе, което Сол взел със себе си на поклонението.

— И жената, която също е известна като Монита — прибавих аз. — И като Мемносина…

— Припомняща — промълви Енея. — И Памет. Подходящи имена за ролята й по онова време.

— Та това е било преди двеста и осемдесет години! — възкликнах аз. — И на десетки светлинни години… на Хиперион. Как е стигнала тук?

Енея се усмихна. От топлия чай към разрошената й коса се надигаше пара.

— Моят живот започна преди повече от двеста и осемдесет години — напомни ми тя. — И на десетки светлинни години… на Хиперион.

— Значи е стигнала тук също като теб, така ли? През Гробниците на времето?

— И да, и не — отвърна Енея. Тя повдигна ръка, за да не ми позволи да възразя. — Зная, че искаш да ти го кажа направо, Рол… без алегории, сравнения или евфемизми. Съгласна съм. Моментът за откровен разговор настъпи. Но истината е, че Сфинксовите гробници на времето са само част от пътуването на Рахил.

Зачаках.

— Спомняш си „Песните“ — каза тя.

— Спомням си, че поклонникът на име Сол е взел дъщеря си… след като личността на Кийтс някак си я спасила от Шрайка и след като започнала да остарява нормално… че я е отвел през Сфинкса в бъдещето… — Замълчах. — В това бъдеще ли?

— Не — отвърна Енея. — Бебето Рахил отново станало дете, а после и млада жена в бъдеще, различно от това. Баща й повторно я отгледал. Тяхната история е… чудесна, Рол. Буквално изпълнена с чудеса.

Разтрих челото си. Главоболието ми бе преминало, но сега заплашваше отново да се завърне.

— И е стигнала тук пак през Гробниците на времето, така ли? — попитах аз. — Които са се връщали във времето заедно с тях?

— Отчасти през Гробниците на времето — каза Енея. — Освен това самата тя е способна да се движи през времето.

Зяпнах. Това граничеше с лудост.

Енея се усмихна, сякаш прочела мислите ми или просто разчела изражението на лицето ми.

— Зная, че ти се струва безумно, Рол. Голяма част от онова, което все още ни предстои да преживеем, е много странна.

— Слабо казано — отвърнах аз. Още една мисловна ключалка поддаде. — Тео Бърнард! — възкликнах аз.

— Да?

— В „Песните“ има Тео, нали? Мъж… — Съществуваха много варианти на устното предание, поемата понякога се пееше и в съкратените, популярни версии се пропускаха много от по-дребните подробности. Баба ме беше накарала да науча по-голямата част от цялата поема, но скучните моменти никога не бяха задържали интереса ми.

— Тео Лейн — кимна Енея. — По едно време секретар на Консула на Хиперион, по-късно първи хегемонийски генерал-губернатор на нашата планета. Като момиче веднъж се срещнах с него. Достоен мъж. Скромен. Носеше архаични очила…

— Този Тео — прекъснах я аз, като се мъчех да си обясня нещата. „Някаква промяна на пола?“

Тя поклати глава.

— Почти улучи, но няма да получиш пура, както би казал Фройд.

— Кой?

— Тео Бърнард е пра-пра-пра и така нататък внучка на Тео Лейн — продължи Енея. — Нейната история сама по себе си е цяло приключение. Но е родена в тази епоха… избягала от мирските колонии на Мауи-обетована и се присъединила към бунтовниците… но го направила заради нещо, което аз казах на първия Тео преди близо триста години. То се предавало от поколение на поколение. Тео знаеше, че ще съм на Мауи-обетована, когато бях…

— Откъде? — прекъснах я аз.

— Точно това бях казала на Тео Лейн — отвърна приятелката ми. — Кога ще съм там. Информацията се пазела в рода му… също както поклонението на Шрайка се пази в „Песните“.

— Значи все пак можеш да виждаш бъдещето — безизразно отбелязах аз.

— Бъдеща — поправи ме Енея. — Вече съм ти казвала, че мога. Чу ме и тази вечер.

— Че си видяла собствената си смърт ли?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли какво си видяла?

— Не сега, Рол. Моля те. Когато настъпи моментът.

— Но щом има различни бъдеща — казах аз и долових ръмженето на болка в собствения си глас, — защо си видяла само една своя смърт? И щом можеш да я видиш, защо не можеш да я избегнеш?

— Бих могла да избягна точно тази смърт — тихо отвърна тя, — но това няма да е правилното решение.

— Как изобщо е възможно изборът на живота пред смъртта да е неправилно решение? — попитах. И разбрах, че съм извикал. Ръцете ми бяха свити в юмруци.

Енея докосна тези юмруци с топлите си длани, скри ги в дългите си пръсти.

— Точно това е въпросът — толкова тихо каза тя, че трябваше да се наведа напред, за да я чуя. Светлината на светкавиците играеше по склоновете на Хенг Шан. — Смъртта никога не е за предпочитане пред живота, Рол, но понякога се налага.

Поклатих глава. Съзнавах, че в този момент трябва да изглеждам нацупен, но не ме интересуваше.

— Ще ми кажеш ли кога ще умра аз?

Тя срещна погледа ми. Тъмните й очи бяха бездънни.

— Не зная — просто каза Енея.

Премигнах. Почувствах се смътно наранен. Нима бе толкова безразлична, че да не погледне в моето бъдеще?

— Разбира се, че не съм безразлична — промълви тя. — Просто реших да не поглеждам към онези вероятностни вълни. Беше ми достатъчно… трудно… да видя собствената си смърт. А да видя твоята, щеше да е… — Енея издаде странен звук и разбрах, че плаче. Приближих се към нея и я прегърнах. Тя се отпусна на гърдите ми.

— Извинявай, хлапе — казах с устни до косите й аз, макар че не можех да обясня точно за какво се извинявам. Бе странно да се чувствам едновременно толкова щастлив и толкова нещастен. При мисълта да я загубя ми се искаше да крещя, да хвърлям камъни към планината. Сякаш отразявайки чувствата ми, от върха на север изтътна гръм.

Зацелувах сълзите й. После просто продължихме да се целуваме. Солта на сълзите й се смесваше с топлината на устните й. После отново се любихме и този път движенията ни бяха бавни, внимателни и безвременни.

Когато се отпуснахме под студения вятър, все още притиснати един към друг, Енея постави ръка на гърдите ми и каза:

— Искаш да ме попиташ нещо. Усещам го. Какво е то? Помислих си за всички онези въпроси, които ме изпълваха по време на „дискусията“ й — за всичките й разкази, които бях пропуснал и които трябваше да наваксам, за да разбера защо е необходима церемонията на причестяването: „Какво всъщност е кръстоидът? Какво готви Мирът на онези опустели светове? Какво всъщност се надява да постигне Техноцентърът с всичко това? Какво, по дяволите, е Шрайка… чудовище ли е или закрилник? Откъде е дошъл? Какво ще стане с нас? Какво от онова, което вижда в бъдещето Енея, трябва да науча, за да оцелеем… за да избегне участта, за която е разбрала, още преди да се роди? Каква огромна тайна се крие зад Празнотата, Която Обвързва и защо е толкова важно да се свърже с нас? Как ще избягаме от тази планета, ако Мирът наистина е погребал единствения телепортал под стопена скала и между кораба на Консула и нас има мирски бойни кораби? Кои са тези «наблюдатели», за които говореше, че шпионирали човечеството векове наред? Какво означава всичко това за научаването на езика на мъртвите и така нататък? Защо създанието Немес и неговите близнаци все още не са ни убили?“

— Била ли си с някой друг? — попитах аз. — Любила ли си се с някой друг преди мен?

Това беше безумие. Не ми влизаше в работата. Тя бе на почти двайсет и две стандартни години. Аз бях спал с жени — не можех да си спомня фамилиите им, но в планетарната гвардия, а после, докато работех в казиното на Деветте опашки… какво ме интересуваше… какво значение имаше… трябваше да зная.

Тя се поколеба само за миг.

— Първият ни път заедно не ми беше… за пръв път — отвърна Енея.

Кимнах. Чувствах се като свиня и воайор. Гърдите ми пронизваше истинска болка. Не можех да се сдържа.

— Обичаше ли… го? — „Откъде знаеш, че е бил «той»? Тео… Рахил… тя се заобикаля с жени.“ Гадеше ми се от собствените ми мисли.

— Обичам те, Рол — прошепна Енея.

Казваше го едва за втори път след сбогуването ни на Старата Земя повече от пет и половина години по-рано. Тези думи би трябвало да възвисят душата ми. Но ме болеше прекалено силно. Тук имаше нещо важно, което не разбирах.

— Но е имало друг мъж — казах аз. Усещах думите като камъни в устата си. — Ти си го обичала… — „Само един ли? Колко?“ Исках да изкрещя на мислите си да млъкнат.

Енея притисна показалец до устните ми.

— Обичам те, Рол, не го забравяй, докато ти разказвам тези неща. Всичко е… сложно. Заради това коя съм аз. Заради онова, което трябва да направя. Но те обичам… Обичам те още, откакто за пръв път те видях в сънищата си от бъдещето. Обичах те, когато се срещнахме в прашната буря на Хиперион, сред хаоса, стрелбата, Шрайка и хокинговото килимче. Спомняш ли си как те прегърнах, когато полетяхме с него и се опитахме да избягаме? Още тогава те обичах…

Мълчаливо зачаках. Показалецът на Енея се плъзна от устните към бузата ми. Тя въздъхна, сякаш на раменете й тегнеше тежестта на светове.

— Добре — тихо каза любимата ми. — Имаше мъж. Любила съм се и преди. Ние…

— Сериозно ли беше? — прекъснах я аз. Гласът ми прозвуча странно, като изкуствените нотки на кораба.

— Бяхме женени — продължи Енея.

Веднъж на река Канс на Хиперион се сбих с по-възрастен моряк, който бе двойно по-тежък от мен и имаше безкрайно по-голям опит в юмручния бой. Без да ме предупреждава, той ме удари по брадичката така, че пред очите ми причерня, коленете ми се подкосиха и се прекатурих през перилата в реката. Мъжът лично се хвърли във водата да ме измъкне. Дойдох в съзнание след една-две минути, но минаха часове преди кънтенето в главата ми да утихне и погледът ми да се фокусира.

Сега беше още по-ужасно оттогава. Можех само да лежа и да я гледам, да гледам към любимата ми Енея и да чувствам пръстите й по бузата си като странно студено и чуждо докосване на непозната. Тя отдръпна ръка.

Имаше нещо още по-лошо.

— Двайсетте и три месеца, една седмица и шест часа, които липсваха — поясни Енея.

— С него ли? — Не можех да си спомня, че съм произнесъл тези три думи, но ги чух, изречени със собствения ми глас.

— Да.

— Женени… — започнах аз и не бях в състояние да продължа.

Енея се усмихна, но това бе най-тъжната усмивка, която някога бях виждал.

— От свещеник — отвърна тя. — Бракът ни ще бъде законен в очите на Мира и Църквата.

— „Ще бъде“ ли? — Тогава ми се прииска да се изправя и да повърна от края на платформата, но не можех да помръдна.

За миг Енея изглеждаше объркана, неспособна да отговори.

— Да… — промълви тя и в очите й заблестяха сълзи. — Искам да кажа, не… сега не съм омъжена… ти… по дяволите, само да можех…

— Но мъжът е все още жив, така ли? — прекъснах я аз с Равен и безизразен глас като на инквизитор от Светата служба.

— Да. — Тя притисна длан до собствената си буза. Пръстите й трепереха.

— Обичаш ли го, хлапе?

— Обичам теб, Рол.

Леко се отдръпнах, несъзнателно, непреднамерено, но не можех да остана във физически контакт с нея, докато водехме този разговор.

— Има още нещо… — каза тя.

Зачаках.

— Ние имахме… аз ще… аз имах дете, бебе. — Тя ме погледна така, сякаш се опитваше да ме накара да проумея всичко само с погледа си. Не се получи.

— Дете — глупаво повторих аз. Скъпата ми приятелка… моята малка приятелка, превърнала се в жена, превърнала се в моя любовница… моята любима имаше дете. — Колко е голямо? — попитах аз и чух баналните си думи като гърма, изтътнал наблизо.

Тя отново ми се стори объркана, сякаш неуверена за фактите. Накрая каза:

— Детето е… не е на място, на което да мога да го открия.

— О, хлапе — промълвих аз и забравих за всичко друго, освен мъката й. Притиснах я до себе си, докато плачеше. — Толкова съжалявам, хлапе… толкова съжалявам.

Тя се освободи от мен и избърса сълзите си.

— Не, Рол, ти не разбираш. Всичко е наред… това не е… това е наред…

Отдръпнах се от нея и я погледнах. Беше обезумяла от скръб и хълцаше.

— Разбирам — излъгах аз.

— Рол… — Ръката й затърси моята.

Потупах дланта й, но се изправих, навлякох дрехите си и взех катераческите си ремъци и раницата.

— Рол…

— Ще се върна преди зазоряване — казах аз, като гледах в нейната посока, но избягвах очите й. — Просто ще ида да се поразходя.

— Нека дойда с теб — помоли тя и скочи на крака, увита със завивката. Зад нея блясна светкавица. Задаваше се нова буря.

— Ще се върна преди зазоряване — повторих аз и излязох, преди Енея да успее да се облече и да дойде с мен.

Валеше студена лапавица. Платформите бързо станаха хлъзгави. Спуснах се надолу по стълбите и се затичах по вибриращите стълбища, като виждах пътя си на светлината на случайните светкавици. Не намалих скоростта, докато не стигнах неколкостотин метра надолу по източния перваз, водещ към цепнатината, където за първи път бях приземил кораба. Не исках да ходя там.

На половин клик от Храма бяха фиксираните въжета, издигащи се към върха на хребета. Лапавицата шибаше скалния склон. Червените и черни кабели бяха покрити с пласт лед. Закачих карабините си за въжето и ремъците си извадих от раницата електрическите елеватори и ги свързах, после започнах изкачването по ледените въжета.

Вятърът се надигна, започна да развява якето ми и да ме оттласква от скалата. Лапавица шибаше лицето и ръцете ми. Не обръщах внимание и се изкачвах, понякога се изплъзвах надолу три-четири метра, но после отново подновявах катеренето. Десет метра под острия като бръснач връх на хребета изплувах от облаците като гмуркач от вода. Тук горе звездите продължаваха студено да светят, но облачните маси се трупаха до северния склон на хребета и се издигаха като бели вълни около мен.

Плъзнах елеваторите нагоре и накрая достигнах сравнително равния участък, където бяха закрепени фиксираните въжета. Едва тогава забелязах, че не съм закрепил осигурителното си въже.

— По дяволите — изругах и закрачих на североизток по широкия петнайсет сантиметра хребет. Бурята се усилваше. Бездната откъм юг представляваше километри пуст, черен въздух. Лед покриваше на места скалата и започваше да вали сняг.

Затичах се на изток, като прескачах ледените участъци и цепнатините, без да давам пукната пара за каквото и да е.

 

 

Докато бях погълнат от собственото си нещастие, в човешката вселена се случваха други неща. Когато бях момче, на Хиперион новините бавно се просмукваха от междузвездния Мир до нашите номадски кервани в мочурищата. Важните събития на Пацем, Ренесанс Вектор или който и да е друг свят остаряваха с много седмици или месеци време-дълг и още седмици, докато стигнат от Порт Романс или друг голям град до нашия провинциален район. Бях свикнал да не обръщам внимание на събитията където и да е другаде. Това положение се промени, разбира се, когато водех ловци от други планети в Блатата, но новините въпреки това бяха достатъчно стари и загубили значението си. Мирът не ме привличаше, макар че проявявах интерес към междузвездното пътуване. Последваха почти десетте години на Старата Земя и моите пет години време-дълг. Не бях свикнал да мисля за събитията където и да е другаде, освен ако лично не ме засягаха, като, например, маниакалното желание на Мира да ни открие.

Но това скоро щеше да се промени.

Онази нощ на Тян Шан, Райската планина, докато аз глупаво тичах в лапавицата и мъглата надолу по тесния хребет, другаде се случваха някои от следните събития:

На прекрасния свят Мауи-обетована дългата поредица от събития, която беше достигнала върха си с нашето присъствие с Енея и бе започнала с любовта на Сайри и Мерин, бушуваше бунт. Бунтовниците на подвижните острови отдавна бяха станали последователи на философията на Енея, бяха пили от нейното причастие, завинаги бяха отхвърлили Мира и кръстоида и водеха война на саботажи и съпротива, като се опитваха да не нараняват и убиват мирски войници. Мауи-обетована представляваше специален проблем за Мира, тъй като по начало беше ваканционен свят — всяка стандартна година там отиваха стотици хиляди богати преродени християни, за да се наслаждават на топлите морета, на красивите плажове на Екваториалния архипелаг и на миграциите на делфините и подвижните острови. Мирът също получаваше приходи от стотиците нефтени платформи, осеяли тази предимно океанска планета и скрити от погледа на туристите, но уязвими за нападение от подвижни острови или подводници на бунтовниците. Сега мнозина от самите мирски туристи — необяснимо защо — отхвърляха кръстоида и ставаха последователи на учението на Енея. Отхвърляха безсмъртието. Губернаторът на планетата, местният архиепископ и ватиканските представители, повикани заради кризата, не бяха в състояние да си я обяснят.

На студения Сол Дракони Септем, по-голямата част от атмосферата на който беше замръзнала в един гигантски ледник, нямаше туристи, но опитът на Мира да го колонизира през последните десет години се бе превърнал в кошмар.

Благородните читчатуки, с които около девет и половина години по-рано ние с Енея и А. Бетик се бяхме сприятелили, се бяха превърнали в непримирими врагове на Мира. Небостъргачът, замръзнал в атмосферния лед, в който отец Главк посрещаше всички пътници, все още светеше, въпреки убийството на онзи мил човек от ръката на Радамант Немес. Читчатуките пазеха светлината в сградата като в светилище. Някак си знаеха кой е убил безобидния слепец и племето на Кучиат — Кучиат, Чиаку, Айчакут, Кучту, Читиция, Чатчия — всички онези, които ние с Енея и А. Бетик познавахме по име. Другите читчатуки обвиняваха Мира, правещ опити да колонизира умерените пояси по екватора, където въздухът беше газообразен и големият ледник се топеше.

Но без да са чували за причастието на Енея и да са опитвали неговото състрадание, читчатуките се нахвърлиха на Мира като библейска чума. Ловували — и ловувани от — ужасните снежни духове хилядолетия наред, сега читчатуките изтласкаха пробиващите тунели бели зверове на юг към екваториалните райони, насочвайки ги срещу мирските колонисти и мисионери. Жертвите бяха огромни. Докараните да избият примитивните читчатуки мирски бойни части пращаха в планетния ледник патрули, които никога повече не се завръщаха.

На града-планета Ренесанс Вектор думите на Енея за Празнотата, Която Обвързва бяха привлекли милиони нейни последователи. Хиляди мирски вярващи всеки ден приемаха причастието от променените, кръстоидите им умираха и падаха от тялото им двайсет и четири часа по-късно и те жертваха безсмъртието си заради… какво? Мирът и Ватиканът не разбираха и по това време аз също не можех да си го обясня.

Но Мирът знаеше, че трябва да попречи на разпространението на вируса. Войници денонощно разбиваха вратите и прозорците, обикновено в по-бедните, индустриални райони на покриващия цялата планета град. Онези, които бяха отхвърлили кръстоида, не оказваха сериозна съпротива — те биха се сражавали яростно, но отказваха да убиват, ако имаше възможност да го избягнат. Мирските войници обаче нямаха нищо против да убиват, за да изпълняват заповедите си. Хиляди последователи на Енея умираха от истинската смърт — някогашни безсмъртни, които никога нямаше да бъдат възкресени — и десетки хиляди бяха отвеждани и пращани в затворнически центрове, където ги заключваха в камери за криогенна сомния, така че кръвта и философията им да не заразяват други. Но на мястото на всеки убит или арестуван последовател на Енея десетки — стотици — други се криеха в безопасност, разпространяваха учението й, предлагаха причастието на собствената си променена кръв и при всяка възможност оказваха предимно пасивна съпротива. Огромната индустриална машина, която представляваше Ренесанс Вектор, все още не се бе повредила, но се олюляваше и скърцаше по начин, невиждан през вековете, след като Хегемонията бе превърнала планетата в промишлен център на Мрежата.

Ватиканът пращаше все повече войски и обмисляше как да реагира.

На Тау Сети Сентър, някога политически център на Мрежата на световете, но сега просто гъсто населена и известна паркова планета, бунтът придоби друга форма. Макар че посетители от други светове бяха донесли и тук антикръстоидната зараза на Енея, основният проблем за Ватикана се съсредоточаваше в архиепископ Ахила Силваски пресметлива жена, възприела ролята на губернатор и самодържец на ТС² повече от два века по-рано. Именно архиепископ Силваски се бе опитала да отхвърли преизбирането на вечния папа чрез всяване на интриги сред кардиналите и след провала си просто изпълняваше на планетата вариант на дохеджирската Реформация, започнала със заявлението, че от този момент Католическата църква на Тау Сети Сентър смята за свой първосвещеник нея и завинаги се отделя от „покварената“ междузвездна Църква на Мира. Тъй като предвидливо бе сключила съюз с местните епископи, отговарящи за възкресителните церемонии и техника, тя можеше да контролира тайнството на възкресяването — и следователно местната Църква. Нещо повече, архиепископ Силваски беше съблазнила местните мирски военни власти със земя, богатство и власт, в резултат на което последва безпрецедентно събитие — бунт в мирския флот, който свали повечето старши офицери в системата на Тау Сети и ги замени с привърженици на Новата църква. Не бе заловен нито един от архангелските космически кораби, но осемнайсет крайцера и четирийсет и един фотонни кораба положиха клетва да защитават Новата църква на ТС² и нейния нов първосвещеник.

Протестираха десетки хиляди вярващи на планетата. Те бяха арестувани, заплашени с отлъчване — тоест, с незабавно отнемане на кръстоидите им — и условно освободени под зоркото око на архиепископските сили за сигурност на Новата църква. Няколко свещенически ордена, на първо място йезуитите на Тау Сети Сентър, отказаха да се подчинят. Повечето бяха тайно арестувани, отлъчени и екзекутирани. Неколкостотин обаче избягаха и използваха мрежата си, за да окажат съпротива на новия ред — отначало пасивна, после набираща все по-голяма сила. Мнозина от йезуитите бяха служили като свещеници-офицери в мирската армия, преди да се върнат към цивилен свещенически живот и сега използваха военните си умения, за да причиняват щети на и около планетата.

Папа Урбан XVI и неговите съветници от мирския флот анализираха възможностите си. Започналият велик кръстоносен поход срещу прокудените бе отложен и изваден от релси от постоянните опустошителни нападения на капитан де Соя, от необходимостта да пращат флотски части на десетки светове, за да потушават бунтовете, резултат от заразата на Енея, от организирането на засадата в системата Тян Шан, а сега и от този и други отделни бунтове. Въпреки съвета на адмирал Маръсин да остави ереста на архиепископа без последствия до постигането на други политически и военни цели, папа Урбан XVI и неговият външен министър Лурдъсами решиха да отклонят двайсет архангела, трийсет и два стари крайцера, осем транспортни и сто фотонни кораба към системата на Тау Сети — макар че щяха да минат много седмици време-дълг, преди корабите с техните стари хокингови двигатели да успеят да стигнат до там. Когато се дислоцираше в тази система, спецчастта имаше заповед да преодолее съпротивата на бунтовните космически сили, да влезе в орбита около ТС², да поиска незабавното предаване на архиепископа и на всички онези, които я подкрепяха, а ако това не бъде изпълнено, да превърне в пустош толкова голяма част от планетата, колкото се налага, за да унищожат инфраструктурата на Новата църква. След това десетки хиляди морски пехотинци щяха да се спуснат на планетата, за да окупират оцелелите градски центрове и отново да установят властта на Мира и Светата майка Църквата.

На Марс в системата на Старата Земя бунтът се бе разгорял още повече, въпреки годините на мирски бомбардировки от космоса и постоянните военни набези от орбита. Два стандартни месеца по-рано губернатор Клеър Пало и архиепископ Робсън бяха загинали от истинската смърт по време на самоубийствена ядрена атака срещу техния дворец в изгнание на Фобос. Реакцията на Мира беше ужасяваща — астероиди, отклонени от съседния пояс и спуснати на планетата, килим от плазмени бомби и нощни нападения с лазерни копия, които пронизваха надигнатата от астероидната бомбардировка нова планетна прашна буря като безброй прожектори, кръстосващи замръзналата пустиня. Лъчите на смъртта щяха да са по-резултатни, но командирите на мирския флот искаха да превърнат Марс в назидателен пример.

Резултатите не бяха точно такива, каквито очакваше Мирът. Марсианската тераформирана среда, вече опасна поради годините на лоша поддръжка, бе унищожена. Годната за дишане атмосфера се ограничаваше до долината Елада и още няколко ниски района. Океаните изчезнаха, изкипели от падането на налягането или отново замръзнали на полюсите. Последните големи растения и дървета загинаха и в почти вакуумната среда останаха да вегетират само кактуси и тръни. Прашните бури щяха да продължат с години и да направят абсолютно невъзможни патрулите на мирската морска пехота на Червената планета.

Но марсианците, особено войнствените палестински марсианци, бяха адаптирани за такъв живот. Те се криеха убиваха мирските войници още при кацането им и чакаха. Храмерските мисионери из другите марсиански колонии настояваха за окончателно нанотехнологично адаптиране към съществуващите условия на планетата. Хиляди рискуваха и позволиха на молекулярните машини да променят техните тела и ДНК.

По-смущаващ за Ватикана обаче беше фактът, че някога принадлежалите на — както се смяташе — мъртвата Марсианска бойна машина кораби излязоха от скривалищата си в далечния Куйперов пояс и започнаха да извършват поредици от набези срещу конвои на мирския флот в системата на Старата Земя. Съотношението на жертвите бе пет към едно в полза на мирския флот, но загубите бяха недопустими и стойността на поддържането на марсианските операции беше невероятно висока.

Адмирал Маръсин и Съветът на началник щабовете посъветваха Негово светейшество да сложи край на тези загуби и засега да се изтегли от системата на Старата Земя. Адмиралът увери папата, че няма да позволят нищо да излезе навън от системата. Той отбеляза, че там вече нямало нищо ценно. Светият отец го изслуша, но отказа да се съгласи с изтеглянето. По време на всяко заседание кардинал Лурдъсами подчертаваше символичното значение на запазването на системата на Старата Земя в границите на Мира. Негово светейшество реши да изчака с решението си. Разсипването на кораби, хора, пари и оборудване продължи.

На Mare Infinitum бунтът тлееше отдавна — съсредоточен около подводни контрабандисти, бракониери и стотиците хиляди упорити местни, които винаги бяха отхвърляли кръста, — но отново се разгоря с появата на заразата на Енея. Огромните рибарски зони сега бяха недостъпни за неохранявани от военни части мирски рибарски флотилии. Автоматичните рибарски кораби и изолираните платформи бяха атакувани и потопявани. В по-плитките води виждаха все повече светлоусти чудовища и архиепископ Джейн Кели беше бясна на мирските власти заради неспособността им да се справят с проблеми. Когато епископ Меландриано я посъветва да се държи, по-умерено, Кели го отлъчи. Меландриано на свой ред обяви Южните морета за изключени от властта на Мира и Църквата и хиляди вярващи последваха обаятелния лидер. Ватиканът прати още кораби от мирския флот, но те нямаше какво да направят, за да преустановят четиристранните морски и подводни сражения между бунтовниците, силите на архиепископа, привържениците на епископа и светлоустите.

И насред целия този хаос посланието на Енея пътуваше със скоростта на речта и тайното причастие.

Бунтът — и физически, и духовен — пламтеше навсякъде: на световете, които бе посетила Енея — Иксион, Патауфа, Амритсар и Грумбридж Дайсън Д; на Тсинтао-Хсишуанг Панна, където вестта за обединяването на нехристияните отначало предизвика паника, а после мрачна съпротива срещу всичко мирско; на Денеб Драй, където републиката Ямну обяви носенето на кръстоид за престъпление, наказвано със смърт чрез обезглавяване; на Фуджи, където посланието на Енея донесоха отстъпници от Търговския мир и където се разпространи като пожар; на пустинния свят Витъс-Грей-Балианъс Б, където учението на Енея беше пренесено от бегълци от Горчивината на Сибиату и се съчета с разбирането, че мирският начин на живот завинаги ще разруши културата им — и народът на Спиралния спектър на Амойет се надигна на бунт. Градът Кероа Тамбат беше освободен през първия месец на сражения и мирската база в Бомбасино скоро се превърна в обсадена крепост. Командирът на базата Солзников надигна вой до небето за помощ от мирския флот, но Ватиканът и командирите на флота — заети другаде — му наредиха да запази търпение и го заплашиха с отлъчване, ако със собствени сили не потуши бунта.

Солзников го направи, но не по начина, по който биха желали мирският флот или Негово светейшество: той сключи мирен договор с армията на Спиралния спектър на Амойет, според който неговите мирски сили щяха да излизат извън базата си само с разрешението на местните. В замяна те нямаше да унищожат Бомбасино.

Солзников, полковник Винара и другите верни християни зачакаха отплатата на Ватикана и мирския флот, но сред народа на Спиралния спектър имаше променени от Енея цивилни, които ходеха на пазар в Бомбасино, които се срещаха, ядяха и пиеха заедно с войниците, които обикаляха сред обезкуражените мирски мъже и жени, разказваха им своята история и им предлагаха своето причастие. Мнозина го приемаха.

 

 

Това, разбира се, беше съвсем малка част от събитията на стотиците светове в Мира през онази последна, тъжна нощ, която щях да прекарам на Тян Шан. Естествено, аз нямах представа за тях, но даже да не бе така — даже вече да бях усъвършенствал умението да разбирам тези неща с помощта на Празнотата, Която Обвързва — пак не би ме интересувало.

Енея беше обичала друг мъж. Бяха се оженили. Тя все още трябва да бе омъжена… не ми спомена за развод или смърт. Имаше дете.

Не зная защо разсеяността ми не доведе до падане в бездната през тези безумни часове по ледения хребет на изток от Йо-кунг и Хсуан-кунг Ссу. Но не паднах. Накрая дойдох на себе си и се върнах обратно, за да стигна при Енея по разсъмване.

Обичах я. Тя беше скъпата ми приятелка. Щях да дам живота си, за да я защитя.

Само един ден по-късно щях да имам възможност да го докажа заради събитията, развили се малко след завръщането ми в Храма, висящ във въздуха и нашето заминаване на изток.

 

 

Малко след първи зори Джон Доменико кардинал Мустафа, адмирал Марджит Уу, отец Фарел, архиепископ Брек, отец Льобланк, Радамант Немес и двамата й близнаци се събраха на заседание в старата гомпа под Фалоса на Шива, сега превърнат в твърдина на християнството. Всъщност, заседаваха хората, докато Немес мълчаливо седеше заедно с брат си и сестра си до прозореца с изглед над облаците около Езерото на видрите под върха Шивлинг.

— И вие сте сигурна, че с бунтовния кораб „Рафаил“ е свършено? — питаше великият инквизитор.

— Категорично — отвърна адмирал Уу. — Макар че преди това успя да унищожи седем от архангелските ни кораби. — Тя поклати глава. — Де Соя беше блестящ тактик. Дяволът постигна огромен успех, като го направи изменник.

Отец Фарел се облегна на полираната маса от дърво бонзай.

— И няма вероятност де Соя или който и да е от другите да са оцелели?

Адмирал Уу сви рамене.

— Битката се водеше почти в орбита — отвърна тя. — Оставихме „Рафаил“ да се приближи на вътрешно-лунарно разстояние, преди да затворим капана си. Хиляди парчета останки — предимно от нашите нещастни кораби — навлязоха в атмосферата. Изглежда не е оцелял нито един от хората ни — поне не бяха засечени сигнали за помощ. Ако някой от хората на де Соя е избягал, най-вероятно спасителната му капсула е потънала в отровните океани.

— И все пак… — започна архиепископ Брек. Той бе тих човек, затворен и предпазлив.

Уу изглеждаше уморена и раздразнена.

— Ваше високопреосвещенство — енергично заговори тя, като се обръщаше към Брек, но гледаше към Мустафа, — можем да решим въпроса по един или друг начин, ако ни позволите да пратим спускателни кораби, плъзгачи и ЕМПС-та в атмосферата.

Брек премигна. Кардинал Мустафа поклати глава.

— Не — отвърна той, — имаме заповед да не проявяваме военното си присъствие, докато Ватиканът не даде нареждане за последната стъпка в залавянето на момичето.

Уу се усмихна с очевидна горчивина.

— След снощната битка точно над атмосферата тази заповед вече трябва да не е актуална — тихо каза тя. — Военното ни присъствие беше доста внушително.

— Така е — потвърди отец Льобланк. — Никога не съм виждал нещо подобно.

Адмирал Уу се обърна към Мустафа.

— Ваше високопреосвещенство, хората на този свят нямат енергийни оръжия, нито детектори за хокингови двигатели, нито орбитална отбрана, нито гравитонични детектори… по дяволите, доколкото можем да кажем, те нямат даже радари или комуникационна система. Можем да пратим спускателни кораби или изтребители в атмосферата, за да потърсят оцелели, без местните дори да разберат. Това ще е много по-незабележимо, отколкото снощната битка и…

— Не — отсече кардинал Мустафа и това не остави съмнения за окончателността на решението му. Великият инквизитор вдигна ръкава на робата си, за да погледне към хронометъра си. — Ватиканският куриерски робот би трябвало да пристигне всеки момент с последната заповед за арестуването на преносителя на зараза на име Енея. Нищо не трябва да усложнява изпълнението й.

Отец Фарел поглади слабите си бузи.

— Тази сутрин регентът Токра се свърза с мен по комуникационния канал, който определихме за него. Изглежда техният скъпоценен и преждевременно развит мъничък Далай лама е изчезнал…

Брек и Льобланк изненадано го погледнаха.

— Няма значение — отвърна кардинал Мустафа, очевидно вече информиран. — В момента нищо няма значение освен да получим разрешение за приключване на тази мисия и да арестуваме Енея. — Той погледна към адмирал Уу. — И вие трябва да кажете на своите офицери от швейцарската гвардия и морската пехота, че от главата на младата жена не трябва да падне нито косъм.

Уу уморено кимна. Месеци наред й бяха обяснявали мисията.

— Кога според вас ще пристигне заповедта? — попита кардинала тя.

Радамант Немес и двамата й близнаци се изправиха и се насочиха към вратата.

— Времето за чакане свърши — каза Немес, разтеглила в усмивка тънките си устни. — Ние ще ви донесем главата на Енея.

Кардинал Мустафа и другите мигновено скочиха на крака.

— Сядайте! — изрева великият инквизитор. — Никой не ви е нареждал да действате.

Немес се усмихна и се обърна към вратата.

Всички духовници в стаята викаха. Архиепископ Жан Даниел Брек се кръстеше. Адмирал Уу посегна за игления пистолет в кобура си.

Събитията се развиха прекалено бързо. Въздухът се превърна в мъгла. В един миг Немес, Сцила и Бриарей бяха на прага на осем метра от другите, а в следващия ги нямаше и сред облечените в черно и червено хора около масата стояха три искрящи хромирани фигури.

Сцила пресрещна адмирал Марджит Уу преди жената да успее да вдигне игления си пистолет. Проблясна хромирана ръка. Главата на Уу се претърколи по полираната маса. Обезглавеното тяло остана изправено няколко секунди, няколко случайни нервни импулса наредиха на пръстите на дясната ръка да се затворят и игленият пистолет стреля, зарядът откъсна краката на тежката маса и разцепи каменния под на десет хиляди места.

Отец Льоблан скочи между Бриарей и архиепископ Брек. Замъглената сребърна фигура изкорми свещеника. Брек изпусна очилата си и изтича в съседната стая. Внезапно Бриарей изчезна — оставяйки зад себе си само тихо запълващ вакуума въздух. От другото помещение се разнесе кратък вик, който почти незабавно секна.

Кардинал Мустафа заотстъпва от Радамант Немес. За всяка негова стъпка назад тя правеше по крачка напред. Замъгленото поле около нея изчезна, но създанието не изглеждаше по-човешко или по-малко заплашително.

— Проклета да си, каквото и адско изчадие да си ти — тихо каза кардиналът. — Хайде, не се страхувам да умра.

Немес повдигна едната си вежда.

— Разбира се, че не, Ваше високопреосвещенство. Но дали няма да мислите по друг начин, ако ви кажа, че ще изхвърлим тези тела… и онази глава… — тя посочи към мястото, където очите на Марджит Уу току-що бяха престанали да мигат и гледаха кухо, — … далеч в киселинния океан и че възкресяването няма да е възможно?

Кардинал Мустафа стигна до стената и спря. Немес бе само на две крачки пред него.

— Защо правите това? — твърдо попита той.

Създанието сви рамене.

— В момента основните ни задачи се различават — отвърна Немес. — Готов ли сте, велики инквизиторе?

Кардинал Мустафа се прекръсти и бързо се помоли.

Немес отново се усмихна, десните й ръка и крак се превърнаха в искряща сребърна мъгла и тя пристъпи напред.

Мустафа удивено я наблюдаваше. Тя не го уби. С движения, прекалено бързи, за да ги проследи, създанието счупи лявата му ръка, разби на парчета дясната му ръка, изрита краката му изпод него — като счупи и двата — и го ослепи с два пръста, които спряха точно преди да проникнат в мозъка му.

Ревът от болка беше безпрецедентен за великия инквизитор. В същото време можеше да чуе гласа й, все още равен и безжизнен.

— Зная, че вашият автохирург на спускателния кораб или на „Ибрил“ ще ви излекува — каза тя. — Сигнализирахме им. Ще пристигнат тук след няколко минути. Когато видите папата и неговите паразити, кажете им, че онези, пред които трябва да докладвам, не искаха момичето живо. Нашите извинения, но неговата смърт е необходимост. Кажете им също в бъдеще да внимават и да не действат без съгласието на всички елементи на Техноцентъра. Сбогом, Ваше високопреосвещенство. Надявам се, че автохирургът на „Ибрил“ може да ви развие нови очи. Онова което се готвим да направим, си струва да се види.

Мустафа чу стъпки, плъзгане на врата и после тишина, освен вика на човек, страдащ от ужасни болки. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае, че вика самият той.

 

 

Когато се върнах в Храма, висящ във въздуха, първите лъчи вече се процеждаха през мъглата, но утрото оставаше мрачно, студено и дъждовно. Най-после бях достатъчно отрезвял, за да внимавам много, докато се спускам по фиксираните въжета и добре, че беше така — на няколко пъти запънките на спускателния механизъм се плъзваха по покрития с лед кабел и щях да падна, ако не ме бяха задържали осигурителните въжета.

Когато се върнах, Енея бе будна, облечена и готова за път. Носеше термоанорака, катераческите си ремъци и ботуши. А. Бетик и Ломо Дондруб бяха облечени по подобен начин и бяха прехвърлили през рамо продълговати, тежки найлонови чували. Те щяха да дойдат с нас. Други се бяха събрали, за да се сбогуват — Тео, Рахил, Дорье Фамо, Далай лама, Джордж Тсаронг, Джигме Норбу — и изглеждаха тъжни и разтревожени. Енея имаше уморен вид: бях сигурен, че и тя не е спала. Двамата образувахме тъжна наглед двойка. Ломо се приближи до мен и ми подаде един от дългите, увити в найлон вързопи. Беше тежък, но аз го нарамих, без да се оплаквам или възразявам. Взех останалите си вещи, отговорих на въпросите на Ломо за състоянието на въжетата на хребета — очевидно всички си мислеха, че самоотвержено съм проверил пътя — и отидох да погледна моята приятелка и любима. Когато ми отправи въпросителен поглед, аз й отговорих с кимване. „Всичко е наред. И аз съм наред. Готов съм за път. По-късно ще поговорим за това.“

Тео плачеше. Съзнавах, че това е важна раздяла — че може никога повече да не се видим, въпреки уверенията на Енея към другите две жени, че преди падането на нощта отново ще сме заедно, — но бях прекалено емоционално вцепенен и изтощен, за да реагирам. Отстъпих настрани от групата за миг да си поема дъх и да фокусирам вниманието си. За оцеляването ни през следващите няколко часа навярно щях да се нуждая от всичките си умения и предпазливост. „Когато си страстно влюбен — помислих си аз, — не можеш да си позволиш много сън.“

Тръгнахме по източната платформа. Изтичахме надолу по ледения перваз, минахме покрай въжетата, по които току-що се бях спуснал, и стигнахме до цепнатината без произшествия. Дърветата бонзай изглеждаха стари и нереални сред стелещата се ледена мъгла, тъмните им клони висяха над главите ни, внезапно натежали от влага. Ручеите и водопадите издаваха по-силен шум, отколкото си спомнях. Водата се плъзгаше по последната скала към бездната от лявата ни страна.

На най-източните и високи гънки на цепнатината имаше стари, не толкова сигурни фиксирани въжета и Ломо тръгна по тях пръв, последван от Енея, А. Бетик и накрая мен. Забелязах, че андроидът се изкачва бързо и опитно, както винаги, въпреки липсващата му лява ръка. Когато стигнахме на хребета, ние вече бяхме отвъд най-далечната точка от среднощната ми разходка — цепнатината играеше ролята на преграда към хребета, по който бях минал тогава. Сега придвижването наистина бе трудно и ние вървяхме по възможно най-тесни пътеки — изтъркани первази, скални издатини, покрити с лед участъци, сипеи — по южния склон на хребета. Самият хребет се извисяваше над нас, покрит с влажен, тежък сняг и лед. Напредвахме мълчаливо, дори не шепнехме, тъй като разбирахме, че и най-тихият звук може да предизвика лавина, която за миг да ни отнесе от десетсантиметровите первази. Накрая, когато придвижването стана още по-трудно, ние се изкачихме нагоре по въжета — като закопчахме карабините си за кабела и свързахме ремъците си с двойно въже, — така че ако сега някой паднеше, или щеше да се задържи, или всички щяхме да полетим в бездната. Ломо уверено ни водеше напред, крачеше над мъгливи пропасти и ледени цепнатини, които аз бих се поколебал да прескоча, и ми се струваше, че всички се чувстваме по-добре, след като се завързахме с въжето.

Все още не знаех къде отиваме. Не знаех, че огромният хребет, който минаваше на изток от Кун Лун покрай Йо-кунг, след няколко километра ще свърши, че внезапно и стръмно ще се спусне към отровните облаци няколко клика надолу. За няколко седмици през пролетта облаците потъваха достатъчно, че хребетът отново да се покаже и да позволи на снабдителни кервани, поклонници, монаси, търговци и обикновени любопитни да преминат на изток от Средното царство до Великия връх Тай Шан и да стигнат до най-недостъпната обитаема точка на планетата. Говореше се, че монасите, които живеели на Тай Шан, никога не се връщали в Средното царство или където и да е другаде на Райската планина — безброй поколения наред те посвещавали живота си на тайнствените гробници, гомпи, церемонии и храмове на този най-свещен от всички върхове. Сега, когато времето се влошаваше, аз съзнавах че ако започнем да се спускаме, няма да разберем кога сме излезли от стелещите се облаци на мусоните и сме навлезли в стелещите се пари, докато отровният въздух не ни убиеше.

Но ние не се спуснахме. Няколко часа по-късно стигнахме до пропастта, която бележеше източната граница на Средното царство. Планината Тай Шан не се виждаше разбира се — макар че облаците малко се бяха разкъсали, не се виждаше почти нищо друго, освен мократа скала пред нас, мъглата и облаците.

Тук имаше широк перваз и ние поседнахме на него, извадихме закуски от раниците си и утолихме жаждата си с вода от бутилките си. Ниските растения, които покриваха стръмните урви, започваха да се издуват, поглъщайки първата влага на мусонните месеци.

След като се нахранихме, Ломо и А. Бетик започнаха да разопаковат трите ни тежки вързопа. Енея отвори собствената си раница, която изглеждаше по-тежка от нашите. Не се изненадах, когато видях какво е завито във вързопите — найлон, метални подпори и рамки. В раницата на Енея бяха двата пластокостюма и дихателните маски, които бях взел със себе си от кораба и за които съвсем бях забравил.

Въздъхнах и погледнах на изток.

— Значи ще се опитаме да стигнем до Тай Шан — казах аз.

— Да — потвърди Енея. Тя започна да съблича дрехите си.

А. Бетик и Ломо се извърнаха, но усетих, че сърцето ми се разтуптява от гняв при мисълта, че другите мъже могат да видят любимата ми гола. Овладях се, извадих другия пластокостюм, започнах да смъквам собственото си облекло и пласт по пласт да го прибирам в тежката си раница. Въздухът беше студен и мъглата лепнеше по кожата ми.

Ломо и А. Бетик сглобяваха парапланерите, докато ние с Енея се обличахме. Пластокостюмите прилепваха по тялото почти като втора кожа. Качулката на главата бе по-тясна от маска на акваланг и силно притискаше ушите ми. Единствено филтрите позволяваха преминаването на звук: когато бъдехме херметично откъснати от външния въздух, те щяха да улавят сигналите на комуникационните влакна.

Ломо и андроидът бяха сглобили четирите парапланера. Сякаш в отговор на незададения ми въпрос, Ломо каза:

— Аз само ще ви покажа топлите течения. Не бих могъл да оцелея на тази височина. А и не искам да летя до Тай Шан, когато няма голям шанс да се върна.

Енея докосна яката му ръка.

— Не можеш да си представиш колко сме ти благодарни, че ни доведе до топлото течение.

Смелият летец се изчерви.

— Ами А. Бетик? — попитах аз и после, осъзнал, че говоря за нашия приятел сякаш го няма, се обърнах към андроида и казах: — Ами ти? За теб няма пластокостюм и дихателна маска.

А. Бетик се усмихна. Винаги бях смятал, че редките му усмивки са най-мъдрото нещо, което някога съм виждал на човешко лице — въпреки че от техническа гледна точка синьокожият мъж не бе човек.

— Вие забравяте, г. Ендимион — отвърна той, — че съм създаден малко по-издръжлив от средния човек.

— Но разстоянието… — започнах. Тай Шан бе на повече от сто километра на изток и даже да достигнехме топлото течение, това щеше да означава почти час разреден въздух… прекалено рядък за дишане.

А. Бетик закачи последните ремъци на парапланера си — прекрасно устройство с голям син найлонов триъгълник, широк почти десет метра — и каза:

— Ако имаме късмет да изминем разстоянието, аз ще оцелея.

Кимнах и се заех да закачам ремъците на собствения си парапланер, без да задавам повече въпроси, без да гледам към Енея, без да я питам защо четиримата рискуваме живота си. После неочаквано осъзнах, че приятелката ми е застанала до мен.

— Благодаря ти, Рол — каза тя, достатъчно високо, че да я чуят всички. — Правиш всичко това от любов и приятелство към мен. Благодаря ти от дъното на душата си.

Направих някакъв жест, внезапно загубил дар слово, засрамен, че ми благодари, когато другите двама също са готови да скочат в бездната. Но Енея продължи:

— Обичам те, Рол — каза тя и се надигна на пръсти, за да ме целуне по устните. После се олюля назад и ме погледна. Тъмните й очи бяха бездънни. — Обичам те, Рол Ендимион. Винаги съм те обичала. И винаги ще те обичам.

Стоях объркан и поразен, докато всички бяхме готови за полет. Ломо последен се присъедини към нас и провери ремъците на всички ни, всяка гайка, всеки винт и скоба на парапланерите ни. Останал доволен, той почтително кимна на А. Бетик и се приближи до ръба на скалата. На тази височина не растяха дори влаголюбивите растения сякаш ужасени от бездната. Усещах, че аз наистина съм ужасен. Мъглата отново се беше сгъстила.

— В тази мъгла ще е трудно да се виждаме един друг — каза Ломо. — Кръжете наляво. Дръжте се на пет метра от онзи, който е пред вас. Тръгваме в същия ред, в който дойдохме дотук — Енея след мен с жълтото крило, после синият мъж със синьото и накрая ти, Рол, със зеленото. Най-опасното е да не се загубим в облаците.

Енея напрегнато кимна.

— Няма да се отдалечавам от крилото ти.

Ломо погледна към мен.

— Двамата с Енея можете да разговаряте по комуникационните влакна на пластокостюмите си, но това няма да ви помогне да се откриете. Ние с А. Бетик ще си разменяме знаци с ръце. Внимавай. Не губи от поглед крилото на синия мъж. Ако случайно го загубиш, продължавай да кръжиш по посока обратна на часовниковата стрелка, докато не излезеш над облаците. После се опитай да се върнеш на мястото си в групата. Докато си в облаците, помъчи се кръговете ти да са тесни. Ако ги разшириш — което не е трудно при парапланерите, — ще се блъснеш в скалата.

Кимнах. Устата ми бе пресъхнала.

— Добре — каза Ломо. — Ще се видим над облаците. После ще ви отведа до топлото течение. Ще ви сигнализирам ето така… — той сви юмрук и два пъти поред го повдигна нагоре, — когато дойде време да ви оставя. Продължавайте да се издигате и кръжите. Влезте колкото можете по-навътре в течението. Издигайте се към горните атмосферни ветрове, докато решите, че вече ще разкъсат крилото ви. Навярно ще се случи точно така. Но ако не навлезете по средата на течението, няма да успеете да стигнете до Тай Шан. До склона на Великия връх са сто и единайсет клика.

Всички кимнахме.

— Нека Буда се усмихне на днешното ни безумие — каза Ломо. Изглеждаше много радостен.

— Амин — отвърна Енея.

Без повече думи, Ломо се обърна и скочи от ръба на скалата. Енея го последва миг по-късно. А. Бетик се наведе напред, отблъсна се от перваза и след секунди потъна в облаците. Внезапно под краката ми нямаше скала и аз увиснах на ремъците си. Вече бях загубил от поглед синьото крило на А. Бетик. Стелещите се облаци ме объркваха и дезориентираха. Дръпнах лоста за управление и завих както ме бяха учили, напрегнато взирайки се в мъглата, за да зърна някое от другите крила. Нищо. Със закъснение осъзнах, че прекалено дълго съм се задържал на скалата. Или бях скочил твърде рано? Изравних крилото и усетих, че вятърът тегли найлона над мен, но не можех да определя дали наистина набирам височина, защото не виждах нищо. Мъглата бе като някаква ужасна слепота. Без да се замислям, извиках, като се надявах, че някой от другите ще ми отговори и ще ме ориентира. Само няколко метра пред мен се разнесе човешки вик.

Беше собственият ми глас, отекнал от вертикалната скала, в която щях да се блъсна.

 

 

Немес, Сцила и Бриарей се движат на юг от мирската гомпа под Фалоса на Шива. Слънцето е високо и на изток се трупат плътни облаци. За пътуването на мирските гости до Зимния дворец в Потала старият Горен път на югозапад по хребета Коко Нор е бил поправен и разширен. На югозапад от двореца, където минава десеткликовият кабелен път, е построена специална платформа, на която сега виси паланкин, предназначен за мирските дипломати. Немес влиза в него, без да обръща внимание на погледите на малкото хора в дебели чуби, които се мотаят на стълбището и платформата. Когато близнаците й се присъединяват към нея, тя освобождава двете спирачки и паланкинът се понася над пропастта. Тъмни облаци се издигат над планината.

Двайсетчленен взвод от дворцовата гвардия, въоръжен с алебарди и примитивни енергийни копия, ги посреща на стъпалата на Голямата тераса откъм западната страна на хребета на Жълтата шапка, където дворецът се спуска няколко вертикални километра надолу. Капитанът на гвардията се държи почтително.

— Трябва да изчакате тук, докато доведем почетна стража, която да ви ескортира в двореца, почитаеми гости — покланя се той.

— Предпочитаме да влезем вътре сами — отвръща Немес.

Двайсетте гвардейци приклякат, вдигнали копията си, и образуват плътна стена от желязо, вълна от зигокоза, коприна и орнаментирани шлемове. Капитанът се покланя още по-ниско.

— Извинете ме, почитаеми гости, но в Зимния дворец не може да се влезе без покана и почетна стража. Няма да се наложи да чакате повече от минута. Ако благоволите да останете под покрива на пагодата тук, почитаеми гости, съвсем скоро ще пристигне ескорт със съответния ранг.

Немес кимва.

— Убийте ги — казва на Сцила и Бриарей тя и влиза в двореца, докато близнаците й се фазоизместват.

Двамата се връщат обратно в бавно време, за да изминат дългия преход през многоетажния дворец, като се фазоизместват само, за да убиват стражите и прислугата. Когато излизат по главните стъпала и се приближават до Праго Калинг, голямата Западна порта от тази страна на моста Ки Чу, те откриват регента Ретинг Токра, застанал на пътя им с петстотин от най-добрите си войници от дворцовата гвардия. Неколцина от тези елитни воини носят мечове и копия, но повечето стискат арбалети, пушки и примитивни енергийни оръжия.

— Командир Немес — казва регентът и леко свежда глава, но не толкова за поклон, колкото за да срещне погледа на жената пред него. — Чухме какво сте направили при Шивлинг. По-нататък не можете да отидете. — Токра кимва към някого високо в блестящите очи на кулата на Парго Калинг и черният хромиран мост Ки Чу безшумно се прибира обратно в планината. Остават да висят само дебелите кабели.

Немес се усмихва.

— Какво правиш, Токра?

— Негово светейшество отиде в Хсуан-кунг Ссу — отвръща регентът. — Зная защо сте дошли. Няма да можете да навредите на Негово светейшество Далай лама.

Радамант Немес показва повече от ситните си зъби.

— Какво говориш, Токра? Ти предаде своето скъпо момченце-бог на мирските тайни служби за по-малко от трийсет сребърника. Да не би да ме изнудваш за още от тъпите ти шестостранни монети?

Регентът поклаща глава.

— Договорът с Мира предвиждаше Негово светейшество да остане невредим. Но вие…

— Ние искаме главата на момичето — прекъсва го Немес. — А не на твоя лама. Разкарай хората си от пътя ни, иначе ще ги загубиш.

Регентът Токра се обръща и излайва заповед към войниците си. Лицата на мъжете са мрачни, когато вдигат оръжията и ги притискат към раменете си. Повечето от тях препречват пътя към моста, въпреки че него вече го няма. Тъмни облаци врят в бездната.

— Убийте ги всичките — казва Немес и се фазоизмества.

 

 

Ломо ни беше показал всички средства за управление, но до този момент не бях имал възможността да летя. Сега, докато скалата изплуваше от мъглата пред мен, трябваше незабавно да реагирам, иначе щях да загина.

Парапланерът се контролираше с лост, който висеше пред мен, също както аз висях на ремъците си. Наведох се наляво и го натиснах колкото сила имах. Започнах да завивам, но не достатъчно рязко. Нямаше да ми достигнат един-два метра, за да довърша дъгата си. Имаше още няколко ръкохватки, но те бяха опасни и само за извънредни случаи.

Можех да видя лишеите по приближаващата се скала. Това бе извънреден случай.

Силно дръпнах лявата ръкохватка и найлонът отляво се разтвори. Дясното крило рязко зави и парапланерът се обърна почти наопаки. Краката ми увиснаха отстрани, ботушите ми наистина докоснаха камъка и после започнах да пропадам почти право надолу. Освободих лявата ръчка, запаметяващата тъкан на лявата водеща повърхност за миг се изправи и аз отново летях — макар и почти вертикално.

Силният вятър покрай скалата подхвана парапланера като асансьор и аз полетях нагоре. Лостът за управление подскочи назад и силно ме блъсна в гърдите. Открих, че отново съм почти с главата надолу и се нося към скалата.

Това не беше добре. Дръпнах дясната ръчка, завих настрани и пак пропаднах надолу, изравних парапланера и натиснах контролния лост, докато отчаяно местех тежестта си, за да си възстановя равновесието. Облаците се бяха разкъсали достатъчно, за да видя, че скалата е на двайсет-трийсет метра от дясната ми страна.

Отново започнах да завивам наляво, но този път внимателно, благодарен на всеки пробив в облаците, който ми позволяваше да преценя разстоянието от хребета. Силно натисках контролния лост. Внезапно в ухото ми се разнесе шепот:

— Леле! Какво представление само. Направи го пак!

Стреснах се и после погледнах нагоре зад себе си. Ярко-жълтият триъгълник на парапланера на Енея кръжеше високо над мен. Облаците висяха над него като сив таван.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Изобщо не ми се иска да се перча. — Отново вдигнах поглед към нея. — Защо си тук? Къде е А. Бетик?

— Срещнахме се над облаците, не те видяхме и аз се спуснах да те открия — просто каза Енея.

Усетих пристъп на гадене — по-скоро от мисълта, че е рискувала всичко, за да ме намери, отколкото от невероятната ми акробатика.

— Добре съм — грубо рекох аз. — Само трябваше да свикна с летенето.

— Да — съгласи се Енея. — Хайде, издигни се към мен.

Направих го без да позволявам на гордостта ми да застане на пътя ми към оцеляването. В мъглата ми бе трудно да не изпускам жълтото й крило от поглед, но все пак по-лесно, отколкото да летя слепешком до скалата. Изглежда, че Енея усещаше къде точно е хребетът и кръгът ни минаваше само на пет метра от него, но никога не се приближавахме повече.

Минути по-късно изплувахме над облаците. Признавам, че дъхът ми секна — първо бавно изсветляване, после прилив на слънчева светлина, издигане над равнището на облаците като плувец на повърхността на бяло море, примижаване под ярките лъчи сред ослепителната свобода на синьото небе и безкрайните простори.

Над океана от облаци се виждаха само най-високите върхове и хребети: Тай Шан, който студено блестеше далеч на изток, Хенг Шан, приблизително също толкова далеч на север, нашият хребет от Йо-кунг, издигащ се като острие на бръснач точно над облачните вълни и връщащ се обратно на запад, далечният склон на Кун Лун, минаващ от северозапад на югоизток, и далеч към края на света — искрящите върхове на Чомо Лори, Парнас, Кангченгджунга. Коя, Калаис и други, които не можех да разпозная оттук. Отвъд хребета Фари слънцето се отразяваше в нещо високо и си помислих, че може да е Потала или по-ниският Шивлинг. Престанах да зяпам и отново насочих вниманието си към опита ни да наберем височина.

А. Бетик кръжеше наблизо и ми даде знак с палци нагоре. Отвърнах му и погледнах нагоре, за да видя, че Ломо жестикулира петдесетина метра над нас: „Приближете се. Не разширявайте кръговете. Следвайте ме.“

Направихме го. Енея спокойно се издигаше зад Ломо, синьото крило на А. Бетик кръжеше след нея и накрая аз, петнайсет метра под него и петдесет метра извън обсега на кръговете на андроида.

Изглежда Ломо знаеше точно къде са теченията — понякога кръжахме далеч обратно на запад, издигахме се и разширявахме кръговете си, за да се понесем отново на изток. Понякога като че ли кръжахме без да набираме височина, но после поглеждах на север към Хенг Шан и усещах, че сме се издигнали още неколкостотин метра нагоре. Бавно се издигахме и кръжахме на изток, макар че Тай Шан все още трябва да беше на осемдесет-деветдесет клика.

Ставаше по-студено и по-трудно за дишане. Затворих напълно осмозната маска и вдишах чист кислороден диоксид. Пластокостюмът се стегна около тялото ми. Можех да видя, че Ломо трепери в чубата си от вълна на зигокоза и дебели ръкавици. По голата ръка на А. Бетик имаше лед. А ние продължавахме да кръжим и да се издигаме. Небето помрачня и гледката стана още по-невероятна — далечната Нанда Деви на югозапад, Хелгафел още по-далеч на югоизток и връх Харни отвъд Шивлинг на хоризонта.

Накрая Ломо не можеше да издържа повече. Миг по-рано бях отворил прозрачната осмозна маска, за да видя колко плътен е въздухът, бях се опитал да вдишам нещо, твърдо като вакуум и бързо затворих мембраната. Не можех да си представя как успява да диша, мисли и действа Ломо на тази височина. Сега той ни даде знак да продължим да кръжим нагоре, показа ни древния сигнал за късмет, като оформи кръг с палец и показалец и изпусна редкия въздух от триъгълното си крило, за да се понесе надолу като ястреб. Секунди по-късно червеният му парапланер бе няколко хиляди метра под нас и се насочваше към хребета на запад.

Продължихме да кръжим и да се издигаме. От време на време губехме инерция, но после отново се изкачвахме. По-долните пластове на топлото течение ни отвяваха на изток, но ние следвахме последния съвет на Ломо и устоявахме на изкушението да завием към целта си — все още не бяхме набрали достатъчно височина, за да изминем осемдесеткилометровото разстояние.

Сблъсъкът с топлото течение беше като внезапно навлизане в бързеи с каяк. Крилото на Енея първо попадна в него и аз видях жълтата тъкан да се разтърсва, сякаш от яростен вятър, после алуминиевата рамка силно се огъна. В този момент двамата с А. Бетик навлязохме в него и единственото, което можехме да направим, бе да се задържим в хоризонтално положение на ремъците си зад контролния лост и да продължим да кръжим, за да набираме височина.

— Трудно е — разнесе се в ухото ми гласът на Енея. — Иска ми се да се откъснем и да полетим на изток.

— Не можем — задъхано отвърнах аз, като отново насочих парапланера към течението и се издигнах вертикално от внезапен порив на вятъра.

— Зная — напрегнато каза Енея. Бях на сто метра от нея, но можех да видя малката й фигура, натиснала контролния лост и изпънатите й назад крака.

Огледах се наоколо. Яркото слънце беше заобиколено с ореол от ледени кристали. Хребетите почти не се виждаха, най-високите върхове вече бяха на кликове под нас.

— Как е А. Бетик? — попита Енея.

Извих се и се помъчих да го видя. Андроидът кръжеше над мен. Очите му изглеждаха затворени, но можех да забележа, че мести контролния лост. Синята му кожа блестеше от скреж.

— Добре е, струва ми се — отвърнах аз. — Енея?

— Да?

— Има ли вероятност Мирът да засече разговора ни? — Комуникационният дисков дневник бе в джоба ми, но бяхме решили да не го използваме, докато не дойде време да повикаме кораба. Щеше да е глупаво, ако ни заловяха или убиеха, защото бяхме използвали комуникаторите на пластокостюмите.

— Не — задъхано отвърна Енея. Въпреки осмозните маски и дихателните матрици, втъкани в пластокостюмите, въздухът беше рядък и студен. — Комуникационните влакна имат много малък обсег. Най-много половин клик.

— Тогава не се отдалечавай — казах аз и се съсредоточих върху набирането на още неколкостотин метра, преди почти безшумният вятър, който ме шибаше, силно да изтласка крилото ми на изток.

Още няколко минути и ние вече не можехме да се съпротивляваме на мощното течение в тази река от въздух.

— Да тръгваме! — извика Енея, забравила, че чувам и най-тихия й шепот.

Можех да видя, че А. Бетик отваря очи и ми дава знак с палци нагоре. В същия миг течението отнесе собствения ми парапланер на изток. Въпреки че звуците тук бяха приглушени, ние сякаш с рев се носехме във въздуха с невероятна скорост. Жълтото крило на Енея летеше на изток като стрела на арбалет. Андроидът я следваше. Аз се мъчех с контролния лост, осъзнал, че нямам сили да променя курса дори само с един градус и просто го държах, докато течението ни носеше надолу в кипящата река от въздух. Тай Шан сияеше пред нас, но сега ние бързо губехме височина, а планината все още беше далеч. Километри под нас, под мусоновото море от бели облаци, кипяха невидими, но очакващи ни зеленикавите фосгенови пари на киселинния океан.

 

 

Мирските власти в системата Тян Шан бяха объркани.

Когато получи на „Ибрил“ странния пулсов алармен сигнал от мирския анклав при Шивлинг, капитан Уолмак се опита да се свърже с кардинал Мустафа и другите, но не успя. Минути по-късно той беше пратил боен спускателен кораб с двайсетина морски пехотинци, включително трима медици.

Докладът по теснолъчевия канал бе смущаващ. Заседателната зала в гомпата била превърната в кървава каша. Навсякъде имало човешка кръв и вътрешности, но единственото оцеляло тяло принадлежало на великия инквизитор, който бил осакатен и ослепен. Те анализирали най-голямото количество артериална кръв и открили, че е на отец Фарел. Другите кървави локви били от архиепископ Брек и неговия секретар Льоблан. Но труповете ги нямало. Нито кръстоидите. Медиците докладваха, че кардинал Мустафа е в кома, дълбок шок и има опасност от смъртен изход. Те стабилизирали състоянието му, доколкото можели и питаха дали да го оставят да умре, за да го възкресят по-късно, или да го вкарат в автохирурга на спускателния кораб и да се помъчат да го спасят, макар че щяха да минат няколко дни, докато дойдеше в съзнание и можеше да опише нападението. Имало и трета възможност: да го включат на животоподдържащи системи, с помощта на лекарства да го изкарат от комата и да го разпитат за минути — като през това време пациентът щял да страда от ужасни болки и да е на ръба на смъртта.

Уолмак им нареди да изчакат и прати теснолъчево съобщение на адмирал Лемприе, командирът на спецчастта. Отдалечени на много АЕ извън системата Тян Шан, четирийсетината кораби, участвали в сражението с „Рафаил“, спасяваха оцелелите от унищожените архангели и очакваха пристигането на папския автоматичен куриер, както и на роботизирания кораб на Техноцентъра, който временно щеше да прекрати жизнените функции на населението на планетата. Лемприе бе по-близо — на четири светлинни минути разстояние — и Уолмак знаеше, че няма друг избор, освен да изчака отговора му.

На борда на флагманския кораб „Рагил“ Лемприе се оказа в сложно положение. Разполагаше само с минути, за да вземе решение за кардинал Мустафа. Ако оставеше великия инквизитор да умре, най-вероятно двудневното възкресяване щеше да е успешно. Кардиналът нямаше да страда много. Но дотогава причината за атаката — Шрайка, местните, учениците на чудовището Енея, прокудените — можеше да остане загадка. Лемприе взе решение за десет секунди, но теснолъчевата връзка отне четири минути.

„Наредете на медиците да го стабилизират — заповяда на Уолмак той. — Отнесете го на спускателния кораб и го включете на животоподдържащи системи. Изкарайте го от кома. Разпитайте го. Когато научим достатъчно, нека автохирургът го диагностицира. Ако възкресяването ще отнеме по-малко време, оставете го да умре.“

— Слушам, сър — четири минути по-късно каза Уолмак и предаде заповедта на морските пехотинци.

Междувременно те разширяваха кръга на претърсването си с помощта на ЕМПС реактивни раници, за да проверят вертикалните склонове около Фалоса на Шива. Сондираха с дълбочинен радар Ран Тсо, така нареченото Езеро на видрите, но не намериха нито видри, нито труповете на изчезналите свещеници. Почетна стража от дванайсет морски пехотинци беше придружавала групата на великия инквизитор — плюс пилота на спускателния кораб, — но тези мъже и жени също ги нямаше. Откритите кръв и вътрешности бяха подложени на ДНК-анализ — оказа се, че са на повечето от липсващите, — но от труповете им нямаше и следа.

— Да разширим ли търсенето до Зимния дворец? — попита лейтенантът, командващ пехотинците. Всички командоси имаха строга заповед да не безпокоят местните — особено Далай лама и неговите хора, — преди да пристигне корабът на Техноцентъра, за да приспи населението.

— Почакайте малко — отвърна Уолмак. Той видя, че се включва мониторният датчик на адмирал Лемприе. Комуникационният диск на командната му мрежа също премигваше. Офицерът от разузнаването го викаше от сензорния балон. — Да?

— Капитане, извършихме визуално наблюдение на района на двореца. Там се е случило нещо ужасно.

— Какво? — изръмжа Уолмак. Обикновено никой от хората му не се изразяваше толкова неясно.

— Пропуснали сме го, сър — отвърна разузнавачът. Това бе млада, но умна жена. — Използвахме оптика, за да проверим района около гомпата. Но вижте това…

Уолмак леко обърна глава, за да види образа, изпълващ холоямката. Знаеше, че са го пратили по теснолъчевия канал и на адмирала. Източната страна на Зимния дворец в Потала, сякаш гледан от неколкостотин метра над моста Ки Чу.

Самият мост го нямаше. Но на стъпалата и терасите между двореца и Ки Чу, както и по някои от тесните первази над пропастта между двореца и манастира „Дрепунг“ откъм изток, имаше десетки трупове — стотици трупове, — окървавени и разкъсани на части.

— Мили Боже — промълви капитан Уолмак и се прекръсти.

— Идентифицирахме главата на регента Токра Ретинг — разнесе се спокойният глас на разузнавателния офицер.

— Главата? — възкликна Уолмак, осъзнавайки, че ненужното му повторение се предава до адмирала, както и целият разговор. Четири минути по-късно адмирал Лемприе щеше да разбере, че капитанът е направил глупава забележка. Нямаше значение. — Нещо друго важно там? — попита той.

— Не, сър — отвърна жената. — Но в момента те излъчват по различни радиочестоти.

Уолмак повдигна вежди. До този момент Зимният дворец не беше предавал нито по радиото, нито по теснолъчевия канал.

— Какво казват?

— Съобщението е на китайски следхеджирски тибетски, сър — отвърна офицерът. Но после бързо прибави: — В паника са, капитане. Далай лама е изчезнал. Също и шефът на силите му за сигурност. Генерал Сурканг Сеуон Чемпо, командващ дворцовата гвардия, е мъртъв, сър… те потвърдиха, че са открили обезглавеното му тяло.

Уолмак си погледна часовника. Теснолъчевото съобщение още не бе стигнало до кораба на адмирала.

— Кой го е извършил, офицер? Шрайка ли?

— Не зная, сър. Както казах, обективите и камерите бяха Другаде. Ще проверим дисковете.

— Действайте — отвърна Уолмак. Повече не можеше да чака. Той нареди по теснолъчевия канал на лейтенанта от морската пехота: — Идете в двореца, лейтенант. Вижте какво става там. Пращам още пет спускателни кораба, бойни ЕМПС и топтер. Проверете за някакви следи от архиепископ Брек, отец Фарел или отец Льоблан. Както и от пилота и почетната стража, разбира се.

— Слушам, сър.

Датчикът на теснолъчевия предавател премигна в зелено. Адмиралът получаваше последното предаване. Беше прекалено късно да чака заповедта му. Уолмак се свърза с двата най-близки мирски кораба — фотонни кораби точно зад външната луна — и им нареди да обявят състояние на бойна готовност, после да се спуснат в синхронна орбита с „Ибрил“. Можеше да му потрябва огневата им мощ. Капитанът и по-рано бе виждал последствията от появата на Шрайка и мисълта, че това създание неочаквано може да се появи на кораба му, го караше да настръхва. Той се свърза с капитан Самюълс на борда на фотонния кораб НСК „Св. Бонавентура“.

— Каръл — каза Уолмак на сепнатия капитан, — включи се в тактическото пространство, моля те.

Уолмак също се включи и застана в двореца на сияещата облачна планета Тян Шан. Самюълс внезапно се появи до него сред звездния мрак.

— Каръл — заговори Уолмак, — там долу става нещо. Мисля, че пак е Шрайка. Ако връзката с „Ибрил“ прекъсне или започнем да надаваме нечленоразделни крясъци…

— Ще пратя три лодки с морски пехотинци — отвърна Самюълс.

— Не — възрази Уолмак. — Унищожи „Ибрил“. Незабавно.

Капитан Самюълс премигна. Също и носещият се в пространството датчик, който показваше, че се получава сигнал от флагманския кораб на адмирал Лемприе. Уолмак се изключи от тактическия канал.

Съобщението беше кратко.

— „Рагил“ се готви за скок в системата, точно извън критичния гравитационен кладенец около Тян Шан — заяви адмирал Лемприе. Слабото му лице бе мрачно.

Уолмак отвори уста да възрази на началника си, осъзна, че теснолъчевият му протест ще стигне почти три минути след извършването на хокинговия скок и затвори уста. Подобно прехвърляне в системата беше невероятно опасно — имаше огромна вероятност от катастрофа, при която да загине целият екипаж, — но той разбираше, че адмиралът трябва да бъде на мястото на събитията и заповедите му да се изпълняват незабавно.

„Мили Боже — помисли си Уолмак, — великият инквизитор е осакатен, архиепископът и другите са изчезнали, дворецът на Далай лама прилича на съборен мравуняк дяволите да го вземат онзи Шрайк. Къде се бави папската сонда-куриер? Къде е корабът на Техноцентъра, който ни обещаха? Как можахме да изпаднем в толкова ужасно положение?“

— Капитане? — От лазарета на спускателния кораб го викаше старшият медик от морската пехота, придружаващ експедиционната част.

— Докладвайте.

— Кардинал Мустафа е в съзнание, сър… все още сляп, разбира се… Страда от ужасни болки, но…

— Свържете ме с него — изръмжа Уолмак.

Ужасяващ образ изпълни холосферата. Капитан Уолмак усети, че другите на мостика се отдръпват назад.

Лицето на великия инквизитор все още бе окървавено. Зъбите му бяха яркочервени и той крещеше. Очните му орбити бяха кухи, освен пипалата от разкъсана тъкан и ручейчетата кръв.

Отначало капитан Уолмак не можеше да разбере нищо от писъците му. После осъзна какво вика кардиналът.

— Немес! Немес! Немес!

 

 

Създанията, наречени Немес, Сцила и Бриарей, продължават на изток.

Тримата остават фазоизместени, без да обръщат внимание на шеметните количества енергия, които поглъща това. Енергията си получават отдругаде. Това не е техен проблем. Цялото им съществуване ги е насочвало към този момент.

След мигновеното премеждие под Западната порта Парго Калинг Немес повежда близнаците си нагоре в кулата и през огромните метални кабели, държащи висящия мост. Тримата тичат през пазара Дрепунг, три фигури, плъзгащи се през сгъстения кехлибарен въздух покрай замръзнали на място човешки фигури. Хилядите пазаруващи, дъвчещи, смеещи се, спорещи, бутащи се човешки статуи на пазара Фари карат Немес да разтегне тънките си устни в усмивка. Тя може да обезглави всички им, без дори да разберат какво става. Но целта й е друга.

На кабелната станция на хребета Фари тримата се връщат в бавно време — иначе триенето на кабела ще представлява проблем.

„Сцила по северния Горен път — излъчва по общия канал Немес. — Бриарей по средния мост. Аз тръгвам по кабела.“

Близнаците й кимват, заискряват и изчезват. Надзирателят на кабела пристъпва напред, за да възрази на Немес, която разблъсква опашката и застава пред десетките пътници. Това е най-натовареното време през деня.

Радамант Немес го повдига и го хвърля от платформата. Десетина разгневени мъже и жени се блъскат към нея викат и искат отмъщение.

Немес скача от платформата и се хваща за кабела. Няма макара, запънки, катерачески ремъци. Фазоизмества само дланите на нечовешките си ръце и се носи към хребета Кун Лун. Разярените хора зад нея се закачват за кабела и се впускат в преследване — десет, двайсет, дори повече. Мнозина са харесвали надзирателя.

Немес минава над огромната бездна между хребетите Фари и Кун Лун за половината от обичайното време. Когато приближава, тя почти не намалява скоростта си и се блъска в скалата, фазоизместила се в последния момент. После се изправя от вдлъбнатината в камъка и се връща при кабела.

Макарите вият, когато първите й преследвачи изминават последните неколкостотин метра. На хоризонта се нижат още като черни мъниста на тънък конец. Немес се усмихва, фазоизмества двете си ръце, протяга се нагоре и отсича кабела.

Тя се изненадва, че само неколцина от десетките обречени мъже и жени изкрещяват, когато се изплъзват в бездната.

Немес изтичва до фиксираните въжета, изкатерва се с голи ръце и после отсича всичките — въжета за изкачване и спускане, осигурителни въжета, всичко. Пет въоръжени бойци от кунлунската полиция от Хей уанг-му се изправят на пътя й по хребета, точно на юг от пързалката. Тя фазоизмества само лявата си подлакътница и ги запокитва в пропастта.

Немес поглежда на северозапад, фокусира инфрачервения си и телескопичен визьор и се съсредоточава върху огромния висящ мост от бамбук бонзай, който свързва скалните пунктове по Горния път между хребетите Фари и Кун Лун. Мостът пада пред очите й, летвите, въжетата и поддържащите кабели се гърчат, докато летят назад към западния склон. По-долните части на моста потъват във фосгеновите облаци.

„Готово“ — излъчва Бриарей.

„Колко души имаше на моста по време на падането?“ — пита Немес.

„Много.“ — Бриарей изключва връзката.

Миг по-късно се обажда Сцила.

„Северният мост е унищожен. В момента разрушавам Горния път.“

„Добре — отговаря Немес. — Ще се видим в Йо-кунг.“

Когато минават през града цепнатина Йо-кунг, тримата се връщат в бавно време. Ръми, облаците са гъсти като лятна мъгла. Рядката коса на Немес прилепва към челото й и тя забелязва, че Сцила и Бриарей изглеждат по същия начин. Тълпата отстъпва пред тях. Пътят по перваза до Храма, висящ във въздуха е пуст.

Немес води групата, когато наближават последния висящ мост преди терасата под стълбището към Храма. Това е първото нещо, реконструирано от Енея — обикновен, двайсетметров люлеещ се мост над тясна цепнатина между доломитните зъбери хиляда метра над останалите скали и облаците. Сега мусонните облаци го обгръщат отвсякъде.

Невидимо в гъстите облаци, нещо стои на скалния перваз от отсрещната страна на моста. Немес превключва на термоизображение и се усмихва, когато вижда, че високата фигура не излъчва каквато и да е топлина. Тя я сондира с генерирания в челото й радар и разглежда образа: височина три метра, тръни, остри пръсти на четирите си огромни ръце, съвършено отразяваща радарните лъчи коруба, остриета по гърдите, никакво дишане, бодлива тел по раменете и шипове на челото.

„Отлично“ — излъчва Немес.

„Отлично“ — съгласяват се Сцила и Бриарей.

Фигурата от отсрещния край на моста не отговаря.

 

 

Едва успяхме да стигнем до планината. Когато излязохме от долните пластове на топлото течение, започнахме да се спускаме, без да сме в състояние да наберем каквато и да е височина. Ветровете над облачния океан ни отнасяха предимно надолу. Първата половина от стокликовата бездна ни отне само няколко минути, но втората накара дъха ни да секне — отначало сигурни, че ще успеем, после убедени, че ще потънем в облаците и изобщо няма да усетим смъртта си, когато крилете ни докоснат киселинното море.

Наистина потънахме в облаците, но те бяха мусонни, състоящи се от водни пари, и въздухът беше годен за дишане. Тримата летяхме колкото можем по-близо един до друг — синьо, жълто и зелено крило — и металът и найлонът почти се докосваха, защото повече се страхувахме да не се изгубим и умрем сами, отколкото да се сблъскаме и заедно да паднем в пропастта.

Двамата с Енея можехме да разговаряме по комуникационните влакна, но по време на цялото ни спускане на изток го направихме само веднъж. Мъглата се сгъстяваше, аз едва различавах жълтото й крило и си мислех: „Тя има дете… омъжила се е за някой друг… обичала е някой друг“, когато чух гласа й в ухото си:

— Рол?

— Да, хлапе.

— Обичам те, Рол.

Поколебах се в продължение на няколко удара на сърцето, но емоционалният вакуум, изпълнил ме миг по-рано беше пометен от прилива на нежност към моята млада приятелка и любовница.

— Обичам те, Енея. — Носехме се все по-ниско в сумрака. Стори ми се, че усещам кисел мирис… краищата на фосгеновите облаци?

— Хлапе?

— Да, Рол. — Гласът й бе шепот в ушите ми. Двамата бяхме свалили осмозните си маски… макар че биха ни предпазили от фосгена. Не знаехме дали А. Бетик може да диша тази отрова. Ако не можеше, с Енея безмълвно се бяхме разбрали да затворим маските си и да се надяваме, че ще успеем да стигнем до планината, преди да потънем в киселинното море, после да изтеглим андроида нагоре по склона на чист въздух. И двамата знаехме, че планът ни е тромав — по време на приближаването ми към планетата радарът на борда на кораба беше показал, че повечето върхове и хребети рязко се спускат надолу под фосгеновия облачен слой и щеше да е въпрос на минути да потънем в морето, — но бе по-добре да имаш план, отколкото да се оставиш на съдбата. Междувременно ние затворихме маските си и дишахме свеж въздух, докато все още можехме.

— Хлапе — казах аз, — ако си знаела, че няма да успеем… ако си видяла онова, което смяташ за…

— Собствената си смърт ли? — довърши изречението вместо мен Енея. Не бях в състояние да го изрека гласно.

Глупаво кимнах. Тя не можеше да ме види през облаците помежду ни.

— Това са само вероятности, Рол — тихо отвърна Енея. — Макар че онази, която зная с най-голяма сигурност, не се отнася за сега. Не се тревожи, нямаше да помоля двама ви да дойдете с мен, ако смятах, че ще е… сега.

— Зная — отвърнах аз, радостен, че А. Бетик не може да чуе разговора ни. — Не си мислех за това. — Бях си помислил, че навярно знае, че ние с андроида ще стигнем до планината, но не и тя. Сега вече не го вярвах. Стига съдбата ми да бе преплетена с нейната, можех да приема почти всичко. — Просто се чудех защо отново бягаме, хлапе — продължих аз. — Гади ми се от постоянното криене от Мира.

— И на мен — съгласи се Енея. — И повярвай ми, Рол, ние не сме тук заради това. О, по дяволите!

Това възклицание едва ли подхождаше на месия, но след миг видях причината за вика й. На двайсет метра пред нас се беше появил скалист склон. Между сипеи и стръмни урви стърчаха огромни зъбери.

А. Бетик пръв се насочи към него, като в последния момент натисна контролния лост и спусна крака от стремената, използвайки парапланера като парашут. Той отскочи два пъти и бързо се приземи, после откачи ремъците си. Ломо многократно ни бе обяснявал, че при опасно и ветровито кацане е важно незабавно да се освободиш от парапланера, за да не те повлече в бездната. А тук определено имаше такава вероятност.

След него се приземи Енея, няколко мига по-късно последвана от мен. Моето кацане беше най-тромаво. Отскочих високо, спуснах се почти право надолу, изкълчих глезена си и паднах на колене, а парапланерът силно се блъсна в скалата над мен. Той се опита да се прекатури назад и да ме повлече в пропастта, точно както ни бе предупредил Ломо, но андроидът улови щръкналите метални пръчки, секунда по-късно Енея хвана дясната рейка и те го задържаха достатъчно време, за да успея да се измъкна от ремъците си и да се отдръпна на няколко крачки от останките, влачейки раницата със себе си.

Енея коленичи на студената, мокра скала до мен, издърпа ботуша ми и разгледа изкълчения ми глезен.

— Струва ми се, че не е много навехнат — каза тя. — Може малко да се подуе, но ще си в състояние да вървиш.

— Добре — глупаво отвърнах аз, като осъзнавах единствено голите й ръце върху голия си глезен. После рязко се дръпнах, когато Енея напръска подпухналата плът с нещо студено от аптечката си.

Двамата ми помогнаха да се изправя на крака, събрахме багажа си и поехме ръка за ръка нагоре по хлъзгавия склон натам, където облаците блестяха по-ярко.

 

 

Излязохме под слънчевите лъчи високо на свещените склонове на Тай Шан. Бях свалил качулката на пластокостюма и маската, но Енея предложи да не събличаме самите костюми. Облякох термоякето си отгоре, за да не се чувствам съвсем гол и забелязах, че приятелката ми прави същото. А. Бетик търкаше ръце и видях, че кожата му е станала почти съвсем бяла от студ.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Да, г. Ендимион — отвърна андроидът. — Макар че още няколко минути на тази височина…

Погледнах надолу към облаците, където бяхме оставили изпотрошените хвърчила.

— Предполагам, че няма да напуснем тази скала с парапланерите.

— Точно така — потвърди Енея. — Вижте.

Бяхме излезли от скалистите чукари и сипеи сред тревист район между огомните зъбери. Пътеки на зигокози и тесни, настлани с камъни пътища пресичаха зелените поляни. По скалите се стичаха ручеи от топящи се ледници, но над тях бяха вдигнати мостове от каменни плочи. Виждаха се сгради, които можеха да са само храмове от бял камък и сиви насипи. Блестящите постройки — ярко огрени под синьо-белите, покрити с лед и сняг склонове — приличаха на олтари. Енея сочеше към огромен бял камък, поставен до пътеката, на чиято гладка стена бяха изсечени следните стихове:

„С какво мога да сравня Великия връх?

Синьо-зелените му багри

никога не изчезват от поглед.

Надарен от Ваятеля на форми

с възвишената сила на божествеността,

скрит в сенки и бляснал под слънцето,

той разделя нощ от ден.

С разтуптяно сърце се изкачвам към облаците,

очите ми се напрягат да проследят птичия полет

и някой ден ще стигна до несравнимия връх,

и ще обгърна с един-единствен поглед всички планини.“

Ту Фу, династията Тан, Китай, Старата Земя.

И така, ние влязохме в Гаиан, Градът на покоя. По склоновете имаше десетки храмове, стотици магазини, гостилници и домове, безброй малки светилища и оживени улици, пълни със сергии, всяка покрита с ярък брезентов навес. Хората тук бяха прекрасни — това е слабо казано, но не намирам по-подходяща дума, — всички с тъма коса, ярки очи, лъщящи зъби, здрава кожа, изпълнени с гордост и сила. Дрехите им бяха от коприна и боядисан памук, ярки, но изящно семпли. Имаше изключително много монаси в оранжеви и червени роби. Щяхме да простим на тълпите, ако ни бяха зяпнали — никой не посещава Тай Шан през мусонните месеци, — но всички погледи, които видях, бяха приветливи и спокойни. Наистина, много от хората по улицата започнаха да се събират наоколо, като поздравяваха Енея по име и я докосваха по ръката или ръкава. Тогава си спомних, че веднъж вече е идвала на Великия връх.

Енея посочи към огромната плоча от бяла скала, покриваща склона над Града на покоя. Върху полираната стена на плочата бяха изсечени огромни китайски йероглифи, които според думите й представляваха „Диамантената сутра“: един от основните трудове на будистката философия, обясни Енея, който напомнял на минаващия монах и пътник за абсолютната природа на действителността, символизирана от сините небесни простори над главите ни. Енея също ни показа Първата райска порта в края на града — гигантска каменна арка под червена пагода. Там бяха първите от двайсетте и седем хиляди стъпала, водещи нагоре към Нефритения връх.

Не бе за вярване, но ни очакваха. В огромната гомпа по средата на Града на-покоя на пода търпеливо седяха повече от хиляда и двеста облечени в червени роби монаси и очакваха Енея. Местният лама я поздрави с нисък поклон — тя му помогна да се изправи и прегърна стареца — и после ние с А. Бетик седяхме отстрани на ниската, покрита с възглавници платформа, докато Енея кратко се обръщаше към очакващото я множество.

— Миналата пролет казах, че ще се върна по това време — тихо започна тя. Гласът й съвършено ясно се носеше из огромното мраморно пространство. — Сърцето ми се изпълва с радост, че отново ви виждам. Зная, че онези от вас, които приеха причастието по време на предишното ми идване, са открили истината за научаването на езика на мъртвите, езика на живите и — някои от вас — за чуването на музиката на сферите. Обещавам ви, че скоро ще направите онази първа крачка.

Днес в много отношения е тъжен ден, но бъдещето ни сияе от оптимизъм и промяна. За мен е чест, че ми позволихте да съм ваш учител. За мен е чест, че споделихме навлизането си в една невъобразимо богата вселена. — Тя замълча и погледна към нас с А. Бетик. — Това са моите спътници… моят приятел А. Бетик и моят любим Рол Ендимион. Те споделиха с мен всички трудности на най-дългото ми пътуване и ще участват в днешното поклонение. Когато ви напуснем, ние ще минем през трите Райски порти, ще влезем в Устата на дракона и — ако Буда и съдбите на хаоса го желаят — ще посетим принцесата на лазурните облаци и ще видим храма на Нефритения император.

Енея отново замълча и погледна към бръснатите глави и ярките, тъмни очи. Това не бяха религиозни фанатици, видях аз, не бяха безмозъчни слуги или самобичуващи се аскети, а хиляда интелигентни, любознателни, будни млади мъже и жени. Казвам „млади“, но сред свежите и младежки лица имаше мнозина със сиви бради и фини бръчици.

— Моят скъп приятел ламата ми каза, че днес има мнозина, които желаят да споделят причастието с Празнотата, Която Обвързва — продължи Енея.

Стотина от монасите на предните редове се изправиха на колене.

Енея кимна.

— Така и ще стане — тихо рече тя. Ламата донесе бутилки вино и много обикновени бронзови чаши. Преди да ги напълни и да изцеди капки кръв от пръста си във виното, Енея каза: — Но преди да приемете причастието, трябва да ви напомня, че това е физическа промяна, а не духовна. Личното ви търсене на Бог или просветление трябва да остане просто това… ваше лично търсене. Този миг на промяна няма да ви донесе сатори или спасение. Ще ви донесе само… промяна.

Младата ми приятелка вдигна показалеца, който щеше да разреже, за да им даде от кръвта си.

— В клетките на моята кръв има уникални ДНК и РНК, наред с определени вируси, които ще проникнат в тялото ви първо през лигавицата на стомаха ви и ще достигнат до всяка клетка на тялото ви. Тези вируси са соматични… тоест, ще се предадат на децата ви.

Обясних на вашите учители и те на свой ред са ви казали, че тези физически промени ще ви позволят — след известно обучение — по-пряко да се докосвате до Празнотата, Която Обвързва, да научите езика на мъртвите и езика на живите. Накрая, когато натрупате много повече опит, може би ще сте в състояние да чуете музиката на сферите и да направите истинска крачка другаде. — Тя вдигна пръста си още по-високо. — Това не е метафизика, скъпи мои приятели. Това е мутирал вирус. Предупреждавам ви, че повече никога няма да можете да носите кръстоида на Мира, нито вашите деца или децата на техните деца. Основната промяна в душата на вашите гени и хромозоми завинаги ще ви лиши от тази форма на физическа дълговечност.

Това причастие няма да ви предложи безсмъртие, скъпи мои приятели. То гарантира, че смъртта ще е нашият общ край. Пак повтарям — не ви предлагам вечен живот или мигновено сатори. Ако вашите стремления са насочени към тези неща, вие трябва да ги откриете със собствените си религиозни търсения. Предлагам ви само задълбочаване на човешкото изживяване на живота и връзка с други — хора или не, — които са споделили тази ангажираност с живите. Не е срамно да промените решението си. Но онези, които приемат причастието, се нагърбват с дълг, неудобства и огромна опасност и по този начин се превръщат в учители за Празнотата, Която Обвързва, както и в преносители на този нов вирус на човешкия избор.

Енея изчака, но никой от стотината монаси не помръдна. Всички останаха коленичили, леко свели глави, сякаш в размисъл.

— Така да бъде — завърши тя. — Желая ви успех. — После разряза пръста си и изстиска по капка кръв във всяка чаша вино, която й подаваше възрастният лама.

Стоте монаси предадоха чашите по редиците си и изпиха по глътка само за няколко минути. Аз се надигнах от възглавницата си, решен да отида на края на редицата, която беше най-близо до мен, и да приема това причастие, но Енея ме повика при себе си.

— Не още, скъпи мой — промълви в ухото ми тя и ме докосна по рамото.

Изкушавах се да възразя — защо ме изключваше така? — но просто се върнах на мястото си при А. Бетик. Наведох се към него и му прошепнах:

— Ти не си взимал от това така наречено причастие, нали?

Андроидът се усмихна.

— Не, г. Ендимион. И никога няма да го направя.

Канех се да попитам защо, но в този момент церемонията свърши, монасите се изправиха на крака, Енея мина сред тях — като бъбреше и докосваше ръцете им — и от насочения й към мен поглед разбрах, че е време да тръгваме.

 

 

Немес, Сцила и Бриарей гледат Шрайка, за миг не се фазоизместват и преценяват реалновремевия вид на врага си.

„Абсурдно е — излъчва Бриарей. — Детско плашило. Цялото в шипове, тръни и зъби. Колко тъпо.“

„Кажи го на Гиес — отвръща Немес. — Готови?“

„Готова“ — излъчва Сцила.

„Готов“ — излъчва Бриарей.

Тримата едновременно се фазоизместват. Немес вижда, че въздухът около тях става плътен и тежък, а светлината се превръща в тъмносин сироп. Тя знае, че даже Шрайка да направи очевидното — да пререже въжетата на висящия мост, — това няма да има никакво значение: в бързото време на моста биха му трябвали векове, за да започне да пада… достатъчно време, за да го пресекат хиляди пъти.

Тръгват в колона по един, с Немес начело.

Шрайка не променя позата си. Главата му не помръдва, за да ги проследи. Червените му очи мътно блестят като тъмночервено стъкло, отразяващо последните лъчи на залеза.

„Тук нещо не е наред“ — излъчва Бриарей.

„Тихо — заповядва Немес. — Не използвайте общия канал, без да съм ви повикала.“ Тя е на по-малко от десет метра от Шрайка и създанието все още не реагира. Немес продължава напред през гъстия въздух и стъпва на твърдата скала. Близначката й я следва и заема позиция от лявата й страна. Бриарей слиза от моста и застава отдясно. Стоят на три метра пред хиперионската легенда. Тя остава неподвижна.

— Махни се от пътя ми, иначе ще те унищожа. — Немес се връща в бавно време достатъчно дълго, за да говори на хромираната статуя. — Твоето време отдавна изтече. Момичето вече е наше. — Шрайка не отвръща.

„Унищожете го“ — заповядва на другите клонинги Немес и се фазоизмества.

Шрайка изчезва, движейки се във времето.

Немес премигва от времевите ударни вълни, които се надигат и минават през нея. После проверява замръзналата околност с всички възможности на визьора си. В Храма, висящ във въздуха все още има няколко човешки същества, но не и Шрайка.

„Преминете в бавно време“ — нарежда тя и близнаците й незабавно се подчиняват. Светът изсветлява, въздухът се раздвижва и звуците се връщат.

— Открийте я — казва Немес.

Сцила се затичва към оста на Мъдростта от Великия осемстепенен път и прескача стъпалата до платформата на Правилното разбиране. Бриарей бързо поема по оста на Морала и стига до пагодата на Правилната реч. Немес тръгва по третото, най-високо стълбище към павилионите на Правилното внимание и Правилната медитация. Радарът й показва хора в най-високата сграда. Тя пристига за няколко секунди, сканира постройките и скалния склон за тайни помещения или скривалища. Нищо. В павилиона за Правилна медитация има млада жена и за миг Немес си мисли, че търсенето е свършило, но макар приблизително да е на същата възраст като Енея, момичето е друго. В изящната пагода има още неколцина души — старица (Немес разпознава в нея Мълниеносната свиня от приема на Далай лама); — главният глашатай на Далай лама и шеф на силите за сигурност Карл Линга Уилям Ейхеджи и самото момче — Далай лама.

— Къде е тя? — пита Немес. — Къде е онази, която нарича себе си Енея?

Преди който и да е от другите да успее да отговори, воинът Ейхеджи с мълниеносна скорост вади от наметалото си кама и я хвърля.

Немес лесно я избягва. Дори без да се фазоизмества реакциите й са по-бързи от тези на повечето хора. Но когато Ейхеджи изважда иглен пистолет, Немес се фазоизмества, приближава се до застиналия мъж, поглъща го във фазоизместващото си поле и го хвърля през отворения прозорец в бездната. Разбира се, веднага щом напуска полето й, Ейхеджи сякаш замръзва във въздуха като някаква тромава птица, паднала от гнездото си, неспособна да лети, но нежелаеща да падне.

Немес се обръща към момчето и се прехвърля в бавно време. Зад нея Ейхеджи изкрещява и изчезва от поглед.

Далай лама зяпва. За него и двете присъстващи жени Ейхеджи просто е изчезнал и после се е оказал във въздуха, сякаш е решил да се телепортира и да се самоубие.

— Ти не можеш… — започва старата Мълниеносна свиня.

— На теб ти е забранено… — започва Далай лама.

— Ти не… — започва жената, която според Немес е или Рахил, или Тео, съратнички на Енея.

Немес не казва нищо. Тя се фазоизмества, пристъпва към момчето, обгръща го в полето си, вдига го и го отнася до отворената врата.

„Немес!“ — вика я от павилиона на Правилното усилие Бриарей.

„Какво?“

Вместо да излъчва по общия канал, Бриарей изразходва повече енергия, за да прати пълна визуална картина. Сякаш замръзнал в тъмносиния въздух километри над тях, с ядрена опашка, напомняща на плътна синя колона, надолу се спуска космически кораб.

„Върнете се в бавно време“ — заповядва Немес.

 

 

Монасите и старият лама ни приготвиха обяд в кафява торба. Те също дадоха на А. Бетик един от старомодните космически костюми, каквито бях виждал само в музея на древните космически полети в Порт Романс. Предложиха да дадат и на нас с Енея, но ние им показахме пластокостюмите под термоякетата си. Хиляда и двестате монаси излязоха да ни изпратят до Първата райска порта и трябва да се бяха събрали още две-три хиляди, които се притискаха един до друг и изпъваха шии да ни видят.

Бяхме сами на огромното стълбище. Сега вече спокойно се изкачвахме, А. Бетик с прозрачния си шлем, вдигнат нагоре като качулка, и ние с Енея с отворени осмозни маски. Всяко от стъпалата беше широко седем метра, но ниско и на всеки сто стъпала имаше широки тераси. Стъпалата се подгряваха отвътре, така че докато навлизахме в царството на вечния лед и сняг по средата на пътя до Тай Шан, камъкът беше чист.

Около час по-късно стигнахме до Втората райска порта — огромна червена пагода с петнайсетметрова арка — и се заизкачвахме по стръмни стъпала нагоре към почти вертикалния разсед, известен като Устата на дракона. Тук се надигна вятър, температурата рязко се понижи и въздухът стана опасно рядък. При Втората райска порта си бяхме сложили ремъците и сега закачихме осигурителните си въжета за един от въглеродните кабели, които минаваха от двете страни на стълбището. Нагласихме макарата така, че да играе ролята на запънка, ако паднем или вятърът ни отнесе от все по-коварните стъпала. Минути по-късно А. Бетик наду прозрачния си шлем и ни даде знак с палци нагоре, докато ние с Енея затворихме осмозните си маски.

Продължавахме да се изкачваме към Южната райска порта, която все още беше на километър над нас. Отвсякъде ни заобикаляше бездна. За втори път в продължение на няколко часа ни се разкриваше такава гледка, но сега спирахме на всеки триста стъпала да си починем, заставахме и гледахме ранната следобедна светлина, огряваща високите върхове. Таян, Градът на покоя, вече можеше да се види на петнайсетина хиляди стъпала и няколко клика под ледените полета и скални склонове, по които току-що бяхме минали. Сетих се, че комуникационните влакна на пластокостюмите отново ни дават възможност да останем насаме и попитах:

— Как е, хлапе?

— Уморена съм — отвърна Енея, но придружи думите си с усмивка иззад прозрачната си маска.

— Можеш ли да ми кажеш накъде сме се запътили? — попитах аз.

— Към храма на Нефритения император — рече приятелката ми. — Той е на върха.

— Така и предполагах — казах аз, като стъпих на широкото стъпало и вдигнах другия си крак, за да стъпя на следващото. На това място стълбището се изкачваше през покрита с лед надвиснала скала. Знаех, че ако се обърна, за да погледна надолу, може да ми се завие свят. Това бе безкрайно по-лошо, отколкото полета с парапланера. — Можеш ли да ми кажеш защо отиваме в Храма на Нефритения император, когато всичко зад нас отива по дяволите?

— Какво искаш да кажеш с това, че всичко отива по дяволите?

— Искам да кажа, че Немес и близнаците й навярно ни преследват. Мирът определено ще направи своя ход. Всичко се разпада. А ние отиваме на поклонение.

Енея кимна. Вятърът продължаваше да се усилва и ние отново навлязохме във въздушното течение. Изкачвахме се прегърбени и със сведени глави, сякаш понесли тежък товар. Чудех се за какво си мисли А. Бетик.

— Защо просто не повикаме кораба и не се разкараме оттук? — попитах аз. — Ако ще се чупим, давай направо да свършваме с това.

Можех да видя тъмните очи на Енея зад маската, които отразяваха все по-тъмносиньото небе.

— Когато повикаме кораба, отгоре ни като гарвани ще се нахвърлят двайсетина мирски бойни кораба — отвърна Енея. — Не можем да го направим, преди да сме готови.

Посочих нагоре към стръмното стълбище.

— И това изкачване ли ще ни помогне да се приготвим?

— Надявам се — тихо каза тя. Чувах в ушите си тежкото и дишане.

— Какво има там горе, хлапе?

Изкачихме следващите триста стъпала и спряхме за почивка. И тримата бяхме задъхани, прекалено уморени, за да се любуваме на гледката. Небето беше почти черно. Виждаха се няколко от по-ярките звезди и можех да различа една от по-малките луни, която се издигаше към зенита си. „Или това е мирски кораб?“

— Не зная какво ще открием, Рол — уморено отговори Енея. — Зървам разни неща… сънувам ги отново и отново… но всеки следващ път сънувам същото по различен начин. Не обичам да говоря за това, докато не видя каква действителност ще се разкрие.

Кимнах в знак, че разбирам, но лъжех. Пак продължихме да се изкачваме.

— Енея? — повиках я аз.

— Да, Рол?

— Защо не ми позволиш да приема… нали разбираш… причастието?

Тя сбърчи лице зад осмозната маска.

— Тази дума не ми харесва.

— Зная, но така го наричат всички. Добре де, кажи ми поне… защо не ми позволиш да пия от виното?

— За теб още не е дошло време, Рол.

— Защо? — Отново усещах, че точно под повърхността в душата ми се надигат гняв и раздразнение, примесени с кипящия въртоп на любовта, която изпитвах към тази жена.

— Знаеш за четирите крачки, за които говорих… — започна тя.

— Научаването на езика на мъртвите, езика на живите… да, да, зная за четирите крачки — почти пренебрежително отвърнах аз, стъпих със съвсем реалния си крак на съвсем физическо стъпало и направих още една уморена крачка нагоре по безкрайното стълбище.

Можех да видя, че Енея се усмихва на тона ми.

— Тези неща обикновено… поглъщат човека, когато за първи път се сблъска с тях — тихо каза тя. — В момента се нуждая от цялото ти внимание. Нуждая се от помощта ти.

Това ми прозвуча логично. Протегнах ръка и я докоснах по гърба през термоякето и пластокостюма. А. Бетик погледна към нас и кимна, сякаш одобряваше допира ни. Напомних си, че не може да е чул разговора ни.

— Енея — прошепнах аз, — ти ли си новият месия?

Чух я да въздъхва.

— Не, Рол. Никога не съм казвала, че съм месия. Никога не съм искала да съм месия. В момента съм само уморена млада жена… Имам ужасно главоболие… и съм изтръпнала… днес е първият ден от мензиса ми…

Трябва да ме беше видяла изненадано да премигвам. „Хм, по дяволите — помислих си аз, — не всеки ден можеш да срещнеш месия, само за да чуеш, че страда от нещо, което древните са наричали «предменструален синдром»“.

Енея се подсмихна.

— Аз не съм месия, Рол. Просто бях избрана да съм Онази, която учи. И се опитвам да го правя, докато… докато мога.

Нещо в последното и изречение накара стомаха ми да се свие на топка от тревога.

— Добре — въздъхнах. Стигнахме до следващото място за почивка и заедно спряхме. Сега дишахме много по-тежко. Вдигнах поглед. Все още не се виждаше никаква Южна райска порта. Въпреки че бе ден, небето беше черно като в космоса. Сияеха хиляди звезди. Осъзнах, че свистенето и рева на въздушното течение са стихнали. Тай Шан бе най-високият връх на Тян Шан и стигаше до най-горните атмосферни пластове. Ако не бяха пластокостюмите, очите, тъпанчетата и белите ни дробове щяха да експлодират като балони. Кръвта ни щеше да кипне…

Опитах се да насоча мислите си към нещо друго.

— Добре — повторих аз, — но ако все пак беше месията, какво щеше да е посланието ти към човечеството?

Енея отново се подсмихна, но забелязах, че смехът й е замислен, а не подигравателен.

— Ако ти беше месия — задъхано отвърна тя, — какво щеше да е твоето послание?

Засмях се гласно. А. Бетик не можеше да ме чуе през почти вакуумното пространство, което ни разделяше, но трябва да ме бе видял да отмятам глава, защото насмешливо погледна към мен. Махнах му с ръка и отговорих на Енея:

— Нямам представа, дявол да го вземе.

— Точно така — каза тя. — Когато бях хлапе… искам да кажа, малко хлапе, още преди да те срещна… и знаех, че ще трябва да преживея всичко това… винаги съм се чудила какво послание да дам на човечеството. Освен нещата, на които трябваше да го науча, разбира се. Нещо сериозно. Нещо като Проповед на планината.

Огледах се. На тази ужасна височина нямаше нито лед, нито сняг. Чистите, бели стъпала се издигаха през первази от стръмна, черна скала.

— Е — отвърнах аз, — ето ти я планината.

— Да — съгласи се Енея и отново усетих умората в гласа й.

— Та какво послание успя да измислиш? — попитах аз, по-скоро за да я накарам да продължи да говори и да я разсейвам, отколкото за да чуя отговора. Бе минало доста време, откакто бяхме имали възможност просто да разговаряме.

Видях, че се усмихва.

— Продължавах да работя по него — накрая отвърна тя — и се опитвам да го направя кратко и значимо като Проповедта на планината. После разбрах, че няма полза — като чичо Мартин с неговия маниакален опит да надмине Шекспир, — затова реших, че посланието ми просто ще е по-кратко.

— Колко кратко?

— Сведох го до трийсет и пет думи. Твърде дълго. После до двайсет и седем. Пак не беше малко. След няколко години го сведох до десет думи. Накрая останаха само две.

— Две думи? — повторих аз. — Какви?

Стигнахме до следващото място за почивка… вече седемнайсетото или осемнайсетото. Спряхме задъхани. Наведох се да отпусна покритите ми с ръкавиците на пластокостюма ръце върху покритите ми с крачолите на пластокостюма колене и се съсредоточих върху опитите си да не повърна. Не бе добре да повръщам в осмозната маска.

— Какви? — отново попитах аз, когато дишането ми се поуспокои и можех да чуя отговора, без да го заглушат разтуптяното ми сърце и хриптящите ми бели дробове.

— Избери отново — каза Енея.

Замислих се.

— „Избери отново“? — накрая повторих аз.

Енея се усмихна. Тя си беше поела дъх и гледаше надолу към вертикалната пропаст, към която се страхувах да хвърля дори бегъл поглед. Изглежда й се наслаждаваше. В този момент изпитвах приятелското желание да я хвърля от планината. Младост. Понякога е непоносима.

— Избери отново — твърдо заяви тя.

— Нещо против да ми обясниш?

— Да — отвърна Енея. — Тъкмо това е идеята. Да е просто. Но само избери някоя област и веднага ще разбереш.

— Религия — казах аз.

— Избери отново — рече Енея. Засмях се.

— Това не е само шега, Рол — поклати глава тя. Отново започнахме да се изкачваме. А. Бетик изглеждаше потънал в размисъл.

— Зная, хлапе — кимнах аз, макар че не бях съвсем сигурен. — Области като… хм… политически системи.

— Избери отново.

— Ти не смяташ, че Мирът е крайната точка на еволюция на човешкото общество, така ли? Той донесе на гражданите си междузвезден мир, сравнително добро управление и… а, да… безсмъртие.

— Време е да опитаме пак — каза Енея. — И като говорим за възгледите ни за еволюцията…

— Какво?

— Избери отново.

— Какво да опитам пак? — попитах аз. — Да променя посоката на еволюцията ли?

— Не — каза тя, — говоря за нашите идеи за това дали еволюцията изобщо има посока. За повечето от теориите ни за еволюцията.

— Добре тогава, съгласна ли си с папа Тейлхард… с хиперионския поклонник отец Дюре… когато преди три века е казал, че Тейлхард дьо Шарден е прав да твърди, че вселената еволюира към осъзнаване и сливане с Божественото? С онова, което е наричал „Точката Омега“?

Енея ме погледна.

— Доста си чел в талиезинската библиотека, а?

— Да.

— Не, не съм съгласна с Тейлхард… нито с първия йезуит, нито с живелия толкова кратко папа. Майка ми е познавала и отец Дюре, и сегашния претендент отец Хойт.

Премигнах. Предполагам, че го знаех, но напомнянето за това, че… за връзките на приятелката ми през последните три века… малко ме обърка.

— Така или иначе — продължи Енея, — през последното хилядолетие науката за еволюцията наистина получила ритник отзад. Първо Техноцентърът активно се противопоставял на нови проучвания заради страха си от бързо развиващо се генно инженерство — от бум на нови видове във вариращи форми, върху които не би могъл да паразитира. После под негово влияние Хегемонията за векове забравила за еволюцията и бионауките, а сега Мирът се ужасява от тях.

— Защо? — попитах аз.

— Защо Мирът се ужасява от биологичните и генетичните проучвания ли?

— Не, струва ми се, че това ми е ясно. Техноцентърът иска да запази човешките същества във вида и формата, които са му удобни. Църквата също. Те определят човека като броят ръце, крака и така нататък. Но искам да кажа защо да търсим ново определение за еволюцията? Защо пак да започваме спора за посоката или липсата на посока и прочее? Древната теория не го ли излага достатъчно добре?

— Не — отвърна Енея. Няколко минути се изкачвахме в мълчание. После тя продължи: — Освен мистици като първия Тейлхард, повечето ранни учени, занимаващи се с еволюцията, много внимавали да не я възприемат от гледна точка на „целите“ й. Това е било религия, не наука. За дохеджирските учени табу била дори идеята за посока. Те можели да говорят само за „тенденции“ в еволюцията, нещо като статистически случайности, които постоянно се случвали.

— И?

— И това била тяхната късогледа предубеденост, също както вярата за Тейлхард дьо Шарден.

— Откъде знаеш? — тихо попитах аз, като се чудех дали ще ми отговори.

Тя бързо отвърна:

— Още преди да се родя, видях част от данните с помощта на връзката на баща ми с Техноцентъра. Самостоятелните интелекти там от векове бяха разбрали човешката еволюция, докато самите хора оставаха в пълно неведение. Като свръхсвръхпаразити, ИИ еволюират единствено към още по-голям паразитизъм. Те могат само да гледат към живите същества и тяхната еволюционна крива и да я наблюдават… или да се опитат да я прекратят.

— И какви са посоките в еволюцията? — поинтересувах се аз. — Към по-висш интелект ли? Или към някакъв богоподобен кошерен разум? — Бях любопитен какво е нейното разбиране за Лъвовете, Тигрите и Мечките.

— Кошерен разум — повтори Енея. — Пфу. Не успя ли да измислиш нещо още по-досадно и отвратително?

Не казах нищо. Бях предполагал, че тъкмо натам клони учението й за езика на мъртвите и всичко останало. Отбелязах си следващия път, когато учи, да я слушам по-внимателно.

— Почти всичко интересно в човешкия опит е резултат на индивидуално преживяване, експериментиране, обясняване и споделяне — продължи приятелката ми. — Кошерен разум биха били древните телевизионни предавания или живот на равнището на инфосферата… всеобщо видиотяване.

— Добре — все още объркан, съгласих се аз. — Каква посока все пак има еволюцията?

— Към още живот — отвърна Енея. — Животът обича живота. Съвсем просто е. Но което е още по-удивително, неживотът също обича живота… и иска да го постигне.

— Не разбирам — признах.

Енея кимна.

— На Старата Земя преди Хеджира… през двайсетте години на двайсети век… в националната държава на име Русия живял геолог, който разбирал тези неща. Казвал се Владимир Вернадски и той измислил думата „биосфера“, която — ако нещата се развият така, както смятам аз — скоро би трябвало да придобие ново значение и за двама ни.

— Защо?

— Ще видиш, приятелю — отвърна тя и ме докосна по ръката. — Така или иначе, през 1926-а Вернадски написал: „Когато бъдат привлечени в потока на живата материя, атомите не я напускат доброволно“.

За миг се замислих. Не разбирах много от наука — познанията ми произхождаха от Баба и талиезинската библиотека, — но това ми се струваше логично.

— Този принцип бил изразен по-научно преди хиляда и двеста години и е известен като „Закон на Доло“ — продължи Енея. — Според него еволюцията не се връща назад… случаи като с китовете от Старата Земя, които се опитали отново да се превърнат в риби, след като били живели като сухоземни бозайници, са просто редки изключения. Животът се движи напред… и постоянно открива нови ниши, които да заеме.

— Да — казах аз. — Като, например, когато човечеството напуснало Старата Земя на семенните си кораби и съдове с хокингови двигатели.

— Не точно — възрази тя. — На първо място, ние сме го направили най-вече под влияние на Техноцентъра и заради факта, че Старата Земя загивала с онази черна дупка в ядрото й… също дело на Техноцентъра. Второ, заради хокинговия двигател ние сме можели да скочим през нашия ръкав на галактиката и да открием нови подобни на Земята светове, намиращи се високо по скалата на Солмев… повечето от които все пак сме тераформирали и засели с форми на живот от Старата Земя, започвайки с бактериите и червеите в почвата, за да стигнем до патиците, които ти някога си ловувал в хиперионските блата. Кимнах. Но си мислех: „А как иначе е трябвало да постъпим като вид, пътуващ в космоса? Какво лошо има в това да идеш на място, което прилича и мирише на собствения ти дом… особено когато домът ти вече го няма, за да се върнеш?“

— В наблюденията на Вернадски и закона на Доло има нещо по-интересно — каза Енея.

— Какво, хлапе? — попитах, като все още си мислех за патиците.

— Животът никога не отстъпва.

— Какво означава това? — Разбрах го веднага, щом зададох въпроса си.

— Да — кимна приятелката ми, видяла, че съм се досетил. — Когато стъпи някъде, животът остава там. Където и да е… сред арктическия студ, в замръзналата пустиня на Стария Марс, в кипящи горещи извори, на вертикална скала като тук на Тян Шан, дори в програми със самостоятелен интелект… Когато пристъпи през прага, животът завинаги остава вътре.

— И какво означава това?

— Просто, че оставен на собствените си механизми… които са изключителни… животът някой ден ще изпълни вселената — отвърна Енея. — Отначало ще покрие със зеленина галактиката, после ще се прехвърли в съседните купове и галактики.

— Това е смущаваща мисъл — отбелязах аз.

Тя спря, за да ме погледне.

— Защо, Рол? Аз мисля, че е прекрасна.

— Зелени планети съм виждал — отвърнах аз. — Мога да си представя и зелена атмосфера, но все пак е странно.

Енея се усмихна.

— Не е задължително да са само растения. Животът се адаптира… птици, мъже и жени с летящи машини, ние с теб с парапланерите, хора, адаптирали се към полет…

— Това все още не се е случило — прекъснах я аз. — Но всъщност исках да кажа, хм, да съществува зелена галактика, с хора, животни и…

— И живи машини — допълни Енея. — И с андроиди… изкуствен живот в хиляди форми…

— Да, хора, животни, машини, андроиди, каквото и да е… за тази цел ще трябва да се адаптираме към космоса… Не виждам как…

— Но ние вече сме се адаптирали — заяви тя. — И не след дълго ще се адаптират още.

Стигнахме до следващата почивка и спряхме задъхани.

— Какви други посоки има в еволюцията, на които ние не сме обръщали внимание? — попитах, когато отново започнахме да се изкачваме.

— Постоянно увеличаващо се многообразие и сложност — отговори Енея. — Учените векове наред спорят за тези посоки, но няма съмнение, че еволюцията благоприятства — като цяло — и двете особености. От които по-важно е многообразието.

— Защо? — пак попитах. Енея вече трябва да се бе уморила от този въпрос. Бях като тригодишно дете.

— Някога учените смятали, че основните еволюционни схеми постоянно се умножават — каза тя. — Това се нарича „несъответствие“. Но се оказало, че не е така. Разнообразието в принципния строеж проявява склонност да намалява, докато антиентропичният потенциал на живота — еволюцията — се увеличава. Вземи, например, всички сираци от Старата Земя — еднаква принципна ДНК, разбира се, но освен това и еднакъв принципен строеж: еволюирал от форми с тръбообразни черва, радиална симетрия, очи, уста, два пола… един и същ калъп.

— Но нали каза, че е важно многообразието — отбелязах.

— Така е — потвърди Енея. — Но многообразието е нещо различно от това несъответствие на принципния строеж. Когато открие добра принципна схема, еволюцията обикновено отхвърля вариантите и се съсредоточава върху почти безкрайното многообразие в рамките на тази схема… хиляди свързани помежду си видове… десетки хиляди.

— Трилобити — казах аз, започнал да проумявам идеята.

— Да — отвърна Енея, — и когато…

— Бръмбари — прекъснах я аз. — Всички онези проклети видове бръмбари.

Енея ми се ухили през маската.

— Точно така. И когато…

— Буболечки — не преставах аз. — На всеки свят, на който съм бил, има едни и същи гадни рояци буболечки. Комари. Безкрай разновидности…

— Така е — каза Енея. — Животът преминава на по-висока предавка, когато установи принципната схема на даден организъм и се отварят нови ниши. Животът се установява в тях, като увеличава многообразието в основната форма на тези организми. Нови видове. Има хиляди нови видове растения и животни, които са се появили едва през последното хилядолетие, след началото на междузвездните полети… и не всички те са създадени чрез биоинженерство, някои просто с бясна скорост са се адаптирали към новите светове, на които са попаднали.

— Тритрепетликите — казах аз, спомняйки си само за Хиперион. — Вечносините растения. Тесловите дървета?

— Те са местни — рече Енея.

— Значи многообразието е нещо добро — заключих аз, като се опитвах да открия причините за този разговор.

— Разнообразието е нещо добро — потвърди тя. — Както казах, то позволява на живота да преминава на по-висока предавка и да продължава с озеленяването на вселената. Но съществува поне един вид от Старата Земя, който изобщо не е проявил многообразие… поне не на световете с гостоприемна среда, които е колонизирал.

— Ние — досетих се аз. — Хората.

Енея мрачно кимна.

— Ние сме се вкопчили във вида си още откакто нашите кроманьонски предци спомогнали за изчезването на по-умните неандерталци. Сега имаме шанс за бързо разнообразяване и институции като Хегемонията, Мира и Техноцентъра му пречат.

— Необходимостта от многообразие отнася ли се за човешките институции? — попитах аз. — За религиите? За обществените системи? — Мислех си за хората, които ми бяха помогнали на Витъс-Грей-Балианъс Б, за Дем Риа, Дем Лоа и техните семейства. Мислех си за Спиралния спектър на Амойет и неговите сложни вярвания.

— Категорично — каза Енея. — Погледни нататък.

А. Бетик бе спрял до мраморна плоча, на която бяха изсечени думи на китайски и английски от дните на ранната Мрежа на световете.

„Високо се издига Източният връх.

Извисява се до синьото небе.

Сред скалите — празна дупка,

тайнствена, безмълвна и загадъчна!

Ненабраздена и неиздялана,

скрита от природата с покрив от облаци.

 

Време и Сезони, какво носите

на безкрайната промяна в живота ми?

Завинаги ще се преселя в тази дупка,

където пролети и есени са все едно и също“

Тао-юн, съпруга на генерал Уанг Нинг-чи 400 г. сл.Хр.

Продължихме да се изкачваме. Стори ми се, че виждам нещо червено на върха на следващата площадка. Южната райска порта и вход към върха? Вече беше крайно време.

— Не е ли красиво? — попитах аз, като говорех за стиховете. — Такава приемственост не е ли също толкова или дори още по-важна за човешките институции от многообразието?

— Важна е — съгласи се Енея. — Но през последното хилядолетие почти цялото човечество се занимава само с това, Рол… да пресъздава на нови светове институциите и идеите, донесени от Старата Земя. Вземи Хегемонията. Вземи Църквата и Мира. Вземи този свят…

— Тян Шан ли? — прекъснах я аз. — Мисля, че е прекрасен.

— И аз — каза тя. — Но е изцяло копиран. Будизмът малко е еволюирал… поне се е върнал от идолопоклонничеството и ритуализма назад към непредубедеността, която е била първата му особеност… но всичко друго е само опит да се пресъздадат неща, загубени заедно със Старата Земя.

— Като например? — попитах аз.

— Като например езика, облеклото, имената на планините, местните обичаи… по дяволите, Рол, дори този поклоннически път и храмът на Нефритения император, ако изобщо успеем да стигнем дотам.

— Искаш да кажеш, че на Старата Земя е имало планина на име Тян Шан ли? — удивих се аз.

— Разбира се — отвърна Енея. — С местен Град на покоя, Райски порти и Уста на дракона. Конфуций се изкачил на нея преди повече от три хиляди години. Но стълбището на Старата Земя било само със седем хиляди стъпала.

— Иска ми се да се изкачвахме по него — казах аз, като се чудех дали съм в състояние да продължа нагоре. Макар и вече по-къси, стъпалата бяха адски много. — Все пак разбирам какво искаш да кажеш.

Енея кимна.

— Чудесно е да пазиш традицията, но здравият организъм еволюира… и в културно, и във физическо отношение.

— Което ни връща на въпроса за еволюцията — казах аз. — Какви са другите посоки, тенденции, цели или там каквото каза, че било забравено през последните няколко века?

— Има само още няколко — отвърна тя. — Едното е постоянно увеличаващият се брой индивиди. Животът обича многообразието на видовете, но е влюбен в свръхмногообразието на индивидите. В известен смисъл вселената е предназначена за индивиди. В талиезинската библиотека имаше една книга, „Еволюиращите йерархични системи“, написана от човек от Старата Земя на име Станли Солти. Виждал ли си я?

— Не, трябва да съм я пропуснал, когато четях онези холопорно романи от началото на двайсет и първи век.

— Ъ-хъ — каза Енея. — Е, Солти го е изразил съвсем кратко: „Неопределен брой уникални индивиди може да съществува в ограничен материален свят, ако те се намират един в друг и този свят се уголемява“.

— Ако се намират един в друг — замислено повторих аз. — Да, разбирам. Нямам нищо против бактериите от Старата Земя в червата ни, парамециите, които сме взели със себе си в космоса, и другите клетки в телата ни… повече светове, повече хора… да.

— Номерът е в повечето хора — поясни Енея. — Ние сме стотици милиарди, но от Падането до Мира действителното човешко население в галактиката — без да включваме прокудените — не се е променяло през последните неколкостотин години.

— Е, контролът на раждаемостта е важен — повторих аз онова, на което учеха всички на Хиперион. — Искам да кажа, особено, когато кръстоидът удължава човешкия живот до векове…

— Точно така — рече Енея. — Изкуственото безсмъртие води със себе си ново вегетиране… физическо и културно. Това е факт.

Намръщих се.

— Но това не е причина да отказваме на хората възможността за по-дълъг живот, нали?

Гласът на Енея ми се стори далечен, сякаш, мислеше за нещо много по-голямо.

— Само по себе си не — най-после отвърна тя.

— Какви са посоките в еволюцията? — попитах аз. Видях, че червената пагода е по-близо над нас и се молех разговорът да не ми позволи да загубя съзнание и да се изтърколя обратно надолу по двайсетте и няколко хиляди стъпала.

— Струва си да спомена само още три — отговори Енея. — Увеличаването на специализацията, взаимозависимостта и еволюираемостта. Всичко това е много важно, но особено последното.

— Какво искаш да кажеш, хлапе?

— Искам да кажа, че еволюира самата еволюция. Налага се. Еволюираемостта сама по себе си е унаследено средство за оцеляване. Системите — живи и неживи — трябва да се научат да еволюират и до известна степен да овладяват посоката и скоростта на собствената си еволюция. Преди хиляда години ние… искам да кажа човешкият вид… сме били на ръба да го постигнем и Техноцентърът ни е отклонил. Поне повечето от нас.

— Какво искаш да кажеш с това „повечето от нас“?

— Обещавам ти, че след няколко дни сам ще видиш, Рол.

Стигнахме до Южната райска порта и минахме през червената арка под златен покрив на пагода. Отвъд нея бе Райският път, плавен склон, който стигаше до едва видимия връх. Райският път беше обикновена пътека по гола, черна скала. Спокойно можехме да вървим и по безвъздушна луна като тази на Старата Земя — условията тук бяха приблизително също толкова благоприятни за живот. Започнах да говоря на Енея нещо за тази ниша, в която животът все още не е стъпил, когато тя се отклони от пътеката към малък каменен храм, разположен сред скалистите зъбери и цепнатини на неколкостотин метра под върха. Видях херметичен шлюз, който изглеждаше толкова древен, че сякаш произхождаше от първите семенни кораби. Още по-удивително бе това, че работеше, когато тя активира бутона и тримата влязохме в него. После вътрешната врата се отвори и ние пристъпихме в храма.

Озовахме се в малко помещение, почти голо, освен украсена бронзова ваза със свежи цветя, няколко зелени клонки върху ниска платформа и красива статуя — златна — на жена в роби, сякаш направени от злато. Жената имаше плоски скули, приятно лице — нещо като женски Буда, — като че ли носеше позлатена корона от листа и имаше странно християнски нимб от ковано злато зад главата си.

А. Бетик свали шлема си и каза:

— Въздухът е годен за дишане. Въздушното налягане е повече от нормално.

В краката на статуята имаше ароматични свещи и кутия кибрит. Енея застана на едно коляно и запали една от свещите. Разнесе се много силен мирис на тамян.

— Това е Принцесата на лазурните облаци — каза тя и се усмихна към усмихващото се златно лице. — Богинята на зората. Като запалих тази свещ, аз току-що направих жертвоприношение, за да ми се родят внуци.

Понечих да се усмихна и замръзнах на място. „Тя има дете. Моята любима вече има дете.“ Гърлото ми се сви и аз се извърнах, но Енея се приближи до мен и ме хвана за ръка.

— Ще обядваме ли? — попита тя.

Бях забравил за кафявата ни торба. Щеше да е трудно да ядем през шлемовете и осмозните си маски.

Седнахме на слабата светлина в тази стая без прозорци сред стелещия се дим и аромат на тамян и изядохме сандвичите, пакетирани от монасите.

— Сега накъде? — попитах аз, когато Енея започна да отваря вътрешната врата.

— Чувал съм, че на източния край на върха имало пропаст, наречена „Скалата на самоубийците“ — каза А. Бетик. — Някога била място за сериозни жертвоприношения. Говори се, че скачането от нея дарявало мигновено сливане с Нефритения император и гарантирало, че молбата ти е почетена. Ако наистина искате да имате внуци, можете да скочите оттам.

Зяпнах към андроида. Никога не бях сигурен дали има чувство за хумор, или просто извратена личност.

Енея се засмя.

— Хайде първо да идем в храма на Нефритения император — предложи тя. — Да видим дали има някой.

Навън бях посрещнат от изолираността на пластокостюма и от безвъздушната прозрачност на всичко. Осмозната маска бе станала почти черна заради нефилтрираното слънце на тази височина.

Бяхме на петдесетина метра от върха и храма, когато от чернотата на сянката зад една от скалите се появи фигура и застана на пътя ни. Помислих си „Шрайка“ и глупаво свих ръце в юмруци, преди да разбера какво е това.

Пред нас стоеше много висок мъж, облечен в разкъсана вакуумна бойна броня. Стандартна за морската пехота и швейцарската гвардия. Можех да видя лицето му през визьора — кожата му бе черна, имаше силно изразени черти и късо подстриганата му коса беше бяла. По тъмното му лице имаше съвсем скорошни белези. Очите му не гледаха приятелски. Носеше многоцелева автоматична пушка и сега я вдигна срещу нас. После предаде по канала на пластокостюмите.

— Стой!

Ние спряхме.

Гигантът като че ли не знаеше какво да прави. „Мирът най-после ни откри“, беше първата ми мисъл.

Енея пристъпи напред.

— Сержант Грегориъс — разнесе се в ухото ми гласът й.

Мъжът рязко повдигна глава, но не отпусна оръжието си. Не се съмнявах, че пушката ще работи отлично във вакуум — иглен облак, енергийно копие, лъч със заредени частици, куршум или хиперкинетичен заряд. Дулото сочеше към главата на любимата ми.

— Откъде знаете име… — започна гигантът и после сякаш се олюля назад. — Ти си. Онази. Момичето, което търсихме толкова време, в толкова много системи. Енея.

— Да — потвърди тя. — Има ли още оцелели?

— Трима — отвърна мъжът, когото Енея нарече Грегориъс. Той посочи надясно и аз успях да видя само черен белег по черна скала с почернели останки от нещо, което можеше да е спасителна капсула на космически кораб.

— Сред тях ли е отец-капитан де Соя? — попита Енея.

Спомних си името. Спомних си гласа на де Соя по радиостанцията на спускателния кораб, когато ни беше открил и спасил от Немес и после ни остави да си тръгнем от Божия горичка, почти десет негови години по-рано.

— Да — кимна сержант Грегориъс, — капитанът е жив, но получи тежки обгаряния на бедния стар „Рафаил“. Щеше да се превърне на атоми заедно с него, ако не беше припаднал и не ми беше дал възможност да го издърпам в спасителна лодка. Другите двама са ранени, но отец-капитанът умира. — Той отпусна пушката и уморено се облегна на нея. — Умира от истинската смърт… нямаме възкресителна ясла и скъпият отец-капитан ме накара да му обещая, че ще го стопя на атоми, когато умре, за да не го възкресят и превърнат в безмозъчен идиот.

Енея кимна.

— Можете ли да ме отведете при него? Трябва да поговорим.

Грегориъс нарами тежкото оръжие и подозрително погледна към А. Бетик и мен.

— А тези двамата…

— Това е моят мил приятел — каза Енея и докосна андроида по ръката. После хвана дланта ми. — А това е любимият ми.

Гигантът само кимна, обърна се и ни поведе по склона към върха и към храма на Нефритения император.