Метаданни
Данни
- Серия
- Хиперион (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rise of Endymion, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2012)
Издание:
Дан Симънс. Триумфът на Ендимион
Американска, I издание
Превод: Крум Бъчваров
Редактор: Вихра Манова
Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32
Печатни коли 45
История
- —Корекция
- —Оправяне на кавички (Мандор)
- —Добавяне
- —Корекция
16
Признавам, че бях объркан и малко потиснат, когато пристигнах на Райската планина.
Спах в криогенна сомния три месеца и две седмици. Бях смятал, че няма да сънувам, но грешах. През по-голямата част от пътя ме измъчваха кошмари и се събудих дезориентиран и неспокоен.
До точката на прехвърляне в системата, към която пътувахме, оставаха само седемнайсет часа, но трябваше да се прехвърлим от С-плюс в системата на Тян Шан отвъд последната ледена планета и да намаляваме скоростта си още три дни. Тичах по палубите, нагоре-надолу по спиралното стълбище и дори излизах на малкия балкон. Казвах си, че се опитвам да раздвижа крака си — все още ме наболяваше, въпреки твърдението на кораба, че автохирургът го е излекувал и не би трябвало да изпитвам болка, — но всъщност знаех, че се опитвам да изразходвам неспокойната си енергия. Не съм сигурен, че си спомнях по-рано да съм бил толкова нервен.
Корабът искаше да ми разкаже всичко за тази звездна система в мъчителни подробности — жълта звезда тип О и така нататък, — е, и сам можех да видя това… единайсет планети, три газови гиганта, два астероидни пояса, многобройни комети във вътрешната система и прочее. Интересуваше ме единствено Тян Шан и аз седях на килима в холоямката, като наблюдавах постепенното му приближаване. Светът беше удивително ярък. Ослепително ярък. Блестяща перла на черния фон на космоса.
— В момента виждате по-долния, постоянен облачен слой — нареждаше корабът. — И по-високо има облаци — виждате ли онези бурни въртопи в долната дясна част на осветеното полукълбо? Онези високи облаци, хвърлящи сенки над северния полюс? Те носят бури на обитателите на планетата.
— Къде са планините? — попитах.
— Ето там — отвърна корабът и огради с кръг сива сянка в северното полукълбо. — Според старите ми карти, това е висок връх в северните части на източното полукълбо — Чомо Лори, „Снежната царица“ — и виждате ли онези бразди, които минават на юг от него? Виждате ли колко са близо една до друга до преминаването си през екватора и как се отдалечават, преди да се скрият в облачните маси над южния полюс? Това са два огромни хребета, Фари и Кун Лун. Те са били заселени първи и представляват отличен пример за аналог на бурното издигане на земни пластове в Дакота в началото на креда, довело до…
И така нататък, и така нататък. А аз бях в състояние да мисля единствено и само за Енея.
Навлизането в системата ми се стори странно — не ни спряха кораби на мирския флот, нямаше орбитална отбрана, нито лунни бази… база нямаше дори на огромната луна, която изглеждаше така, сякаш някой е изстрелял куршум в гладка оранжева сфера, не се регистрираха опашки на хокингови двигатели, неутринови емисии, гравитационни камери или роботи с бусардови реактивни двигатели — никакъв признак за модерна технология. Корабът каза, че от някои райони на планетата засича микровълнови предавания, но когато се включих в тях, се оказа, че са на дохеджирски китайски. Това ме удиви. Никога не бях посещавал свят, мнозинството от населението на който говори език, различен от някакъв вариант на английския на Мрежата на световете.
Корабът влезе в геосинхронна орбита над източното полукълбо.
— Наредихте ми да открия върха, наречен Хенг Шан, който би трябвало да е приблизително шестстотин и петдесет километра на югоизток от Чомо Лори… ето там! — Телескопичният образ в холоямката се уголеми и превърна в прекрасен зъбер, покрит със сняг и лед, който пронизваше поне три пласта облаци. Върхът му ясно блестеше над по-голямата част от атмосферата.
— Господи — промълвих аз. — А къде е Хсуан-кунг Ссу? Храмът, висящ във въздуха?
— Би трябвало да е… ето там — триумфално отвърна корабът.
Гледахме право надолу към вертикален хребет от лед, сняг и сива скала. В основата на тази невероятна грамада вряха облаци. Дори самата гледка по холовизора ме накара да се вкопча във възглавниците на креслото. Зави ми се свят.
— Къде? — попитах аз. Не се виждаха постройки.
— Тъмният триъгълник — каза корабът и заобиколи в кръгче нещо, което преди бях помислил за сянка. — И тази линия… тук.
— Какво е увеличението? — попитах.
— Триъгълникът по най-дългия ръб е приблизително метър и двайсет — разнесе се гласът, който познавах толкова добре от инфотерма си.
— Доста ниска сграда, за да може да се живее вътре — отбелязах аз.
— Не, не — възрази корабът. — Това е само малката част от постройката, стърчаща изпод нещо, което трябва да е надвиснала скала. Предполагам, че целият така наречен Храм, висящ във въздуха е под скалата. В тази си част тя е съвсем вертикална… и е висока от шейсет до осемдесет метра.
— Можеш ли да дадеш страничен изглед? За да видя Храма.
— Бих могъл — отвърна корабът. — Но ще се наложи да се изместим в по-северна орбита, за да съм в състояние да използвам телескопа така, че да го насоча на юг над върха Хенг Шан, а после да превключа на инфрачервено виждане заради облачната маса на осем хиляди метра височина, която минава между върха и хребета, на който е построен Храмът, и освен това ще трябва също…
— Остави — прекъснах го аз. — Просто прати теснолъчево съобщение към района на Храма… по дяволите, към целия хребет… и провери дали Енея ни очаква.
— С каква честота? — попита корабът.
Енея не бе споменала за каквато и да е честота. Просто беше казала, че няма да съм в състояние да се приземя в буквалния смисъл на думата, но че така или иначе ще трябва да се спусна до Хсуан-кунг Ссу. Като гледах към тази вертикална стена от сняг и лед, започвах да разбирам какво е имала предвид.
— Предай съобщението по обичайната честота, която бихме използвали, за да се свържем с инфотерм — отвърнах аз. — Ако не получиш отговор, премини през всичките си налични честоти. Можеш да опиташ с онези, които засече по-рано.
— Те идваха от най-южната четвъртина на западното полукълбо — търпеливо поясни корабът. — В това полукълбо не засякох микровълнови излъчвания.
— Просто го направи, моля те — настоях.
Висяхме там в продължение на половин час и пращахме теснолъчеви съобщения към хребета, после започнахме да излъчваме общи радиосигнали към всички върхове в района и накрая обсипахме полукълбото с кратки въпроси. Отговор нямаше.
— Възможно ли е да съществува обитаем свят, на който никой да не използва радиостанция? — попитах аз.
— Разбира се — каза корабът. — На Иксион местните закони и обичаи забраняват използването на каквито и да е микровълнови комуникации. На Старата Земя имаше група, която…
— Добре, добре — прекъснах го аз и за хиляден път се зачудих дали има начин да препрограмирам този самостоятелен интелект така, че да не е толкова досаден. — Спусни ни надолу.
— Къде? — попита корабът. — На високия връх на изток — върху картата ми е отбелязан като Тай Шан — има гъсто заселени райони, а на юг от хребета Кун Лун има друг град, наречен Хей уанг-му, струва ми се. По хребета Фари и на запад оттук, в район, обозначен като Коко Нор, също има обитаеми зони. Освен това…
— Спусни ни към Храма, висящ във въздуха — отсякох аз.
За щастие магнитното поле на планетата бе напълно достатъчно за ЕМ тласкачите на кораба, така че ние се понесохме надолу, без да ни се налага да се спускаме върху опашка от ядрен пламък. Излязох да гледам на балкона, макар че холоямката или екраните в горната спалня щяха да са по-практични.
Стори ми се, че се минават цели часове, но всъщност след минути ние леко се носехме на около осем хиляди метра между фантастичния връх на север — Хенг Шан — и хребета, на който беше построен Хсуан-кунг Ссу. Докато се спускахме, бях забелязал, че границата между деня и нощта наближава откъм изток и според кораба тук бе късен следобед. Взех със себе си на балкона бинокъл и погледнах през него. Можех ясно да видя Храма. Да го видя, но не и да повярвам.
Онова, което ми се бе струвало просто игра на светлина и сенки под надвисналите набраздени плочи от сив гранит, представляваше поредица от сгради, простиращи се на изток и запад в продължение на много стотици метри. Незабавно можех да забележа азиатското влияние: оформени като пагоди постройки с островърхи керемидени покриви и извити стрехи, със стени, покрити с орнаментирани, позлатени плочки, сияещи под ярките слънчеви лъчи; кръгли прозорци и врати в долните тухлени части на сградите, въздушни дървени тераси със сложно резбовани парапети; изящни дървени колони, боядисани в цвят на засъхнала кръв; червени и жълти знамена, висящи на стрехите, вратите и перилата; сложни фигури по гредите и върховете на покривите; висящи мостове и стълби, украсени с — както по-късно щях да науча — молитвени колела и флагове, които отправяха молитви към Буда всеки път, щом ги завъртеше човешка ръка или ги разлюлееше вятър.
Строежът на Храма все още продължаваше. Можех да видя пренасяния към високите платформи дървен материал, работниците, изсичащи скалата, скелето, грубите стълби и мостове, направени от някаква тъкана растителна материя с въжени парапети. Изправени фигури изкачваха празни кошници по тези стълби и мостове, други прегърбени фигури спускаха пълни с камъни кошници долу на широката плоча, където ги изпразваха в бездната. Бяхме достатъчно близо, за да забележа, че много от тези човешки фигури носят пъстри роби, увиснали почти до глезените им — някои развяващи се на ледения вятър — и че тези роби изглеждат дебели и подплатени заради студа. По-късно щях да науча, че това са вездесъщите чуби и че могат да са от плътна, водонепроницаема вълна от зигокози, от церемониална коприна или дори от памук, макар че последният материал се срещаше рядко и високо се ценеше.
Чувствах се неспокоен, защото очаквах местните да видят кораба ни — страхувах се, че може да ги хвърли в паника и да ни нападнат с лазерни копия или нещо подобно, — но не можех да направя нищо. Все още бяхме на няколко километра, така че докато се носехме на белия фон на северния връх, можехме да сме най-много необичаен проблясък слънчева светлина по тъмен метал. Бях се надявал да ни помислят за птица — с кораба бяхме видели достатъчно птици, много от които с размах на крилете, достигащ няколко метра, — но бързо загубих тази надежда, когато видях неколцина от работниците да спират и да вдигат очи към нас, после други и накрая всички. Никой не изпадна в паника. Не се втурнаха да се крият или да взимат оръжията си — не видях каквито и да е оръжия, — но очевидно ни наблюдаваха. Забелязах, че две жени в роби изтичват нагоре през изкачващите се храмови сгради, висящи мостове, стръмни стълби и по скелето на предпоследната сграда, за да стигнат до най-източната платформа, където работниците като че ли изсичаха дупки в скалната стена. Там имаше някаква временна барака, в която една от жените изчезна. Миг по-късно отново се появи навън, заедно с няколко по-високи фигури в роби.
Превключих бинокъла на по-голямо увеличение. Сърцето ми учестено туптеше, но от строежа се издигаше дим и не можех да съм сигурен дали най-високата фигура е на Енея. Но през булото на пушека зърнах руса коса — достигаща точно над раменете — и за миг отпуснах бинокъла, загледан към далечната скала и ухилен като идиот.
— Сигнализират ни — обади се корабът.
Отново погледнах през бинокъла. Друг човек — жена, струва ми се, но с много по-тъмна коса — размахваше две сигнални флагчета.
— Това е древен сигнален код — поясни корабът. — Нарича се морз. Първите думи са…
— Тихо — прекъснах го аз. В планетарната гвардия бяхме учили морзовата азбука и аз я бях използвал веднъж с два окървавени бинта, за да повикам медицински евакуационни плъзгачи на Ледения шелф.
НАСОЧЕТЕ… СЕ… КЪМ… ЦЕПНАТИНАТА… ДЕСЕТ… КЛИКА… НА… СЕВЕРО… ИЗТОК.
ОСТАНЕТЕ… ТАМ.
ЧАКАЙТЕ… ИНСТРУКЦИИ.
— Разбра ли това, Кораб? — попитах аз.
— Да. — Гласът на кораба винаги звучеше студено, когато проявявах грубост към него.
— Да тръгваме — казах. — Струва ми се, че виждам цепнатина десет клика на североизток. Ще се приближим към нея откъм изток. Мисля, че няма да са в състояние да ни виждат от Храма, а по скалата в тази посока не забелязвам други постройки.
Без повече коментари корабът се издигна, заобиколи и полетя край отвесната скална стена, докато не стигнахме до цепнатината — вертикален прорез, спускащ се няколко хиляди метра под леда и снега до около четиристотин метра над равнището на Храма, който вече не се виждаше, скрит зад скалата на запад.
Корабът се понесе вертикално, докато не стигнахме до петдесет метра над дъното на цепнатината. С изненада видях, че по стръмните чукари от двете й страни се стичат потоци, изсипващи се в редкия въздух като водопад. Целият проход беше обрасъл в дървета, мъхове, лишеи и цъфтящи цветя. Отначало бях сигурен, че тук никога не е стъпвал човешки крак, но после забелязах изсечените по северната стена первази — широки колкото върху тях да застане човек, — а след това и пътеките сред яркозеления мъх, изкусно поставените камъни за преминаване през потока, а накрая и ниската сграда — прекалено малка, за да бъде наречена колиба, по-скоро беседка с прозорци, — разположена под изваяните от вятъра вечнозелени дървета край потока и близо до най-високата точка на цепнатината.
Посочих с ръка и корабът се понесе натам, увисвайки близо до беседката. Разбрах защо ще е трудно, ако не и невъзможно, да се приземим тук. Корабът на Консула не бе чак толкова голям — векове наред го бяха крили в каменната кула на стария поет, — но даже да кацнеше вертикално върху перките си, щеше да унищожи дървета, трева, мъх и цветя. Растенията изглеждаха прекалено редки за да бъдат смачкани по този начин.
Затова продължихме да висим във въздуха. И да чакаме. Трийсетина минути след пристигането ни откъм скалните первази по пътеката се появи млада жена и енергично започна да ни маха с ръце.
Не беше Енея.
Признавам, че бях разочарован. Копнежът ми да видя младата си приятелка отново бе достигнал точката на вманиачаване и предполагам, че си бях представял абсурдни сцени на среща — двамата с Енея се втурваме един към друг по покрито с цветя поле, тя отново единайсетгодишно дете, а аз неин пазител, двамата се смеем от радост, че отново сме заедно, аз я вдигам на ръце, завъртам я, подхвърлям я нагоре…
Е, тук поне имаше трева. Корабът продължаваше да виси във въздуха и спусна стълба до покритата с цветя морава край беседката. Младата жена прекоси потока, като подскачаше от камък на камък със съвършено равновесие, после усмихнато се приближи към мен.
Беше на двайсетина години и притежаваше физическата грация и присъствие на младата ми приятелка. Но никога през живота си не я бях виждал.
„Възможно ли е Енея толкова много да се е променила за пет години? Възможно ли е да се е преобразила, за да се скрие от Мира? Дали просто не съм забравил как изглежда?“ Последното не ми се струваше вероятно. Не, невъзможно. Корабът ме бе уверил, че ако Енея ме чака на тази планета, за нея ще са минали пет години и няколко месеца, но цялото ми пътуване — включително криогенната сомния — ми беше отнело около четири месеца. Бях остарял само с няколко седмици. Не бих могъл да я забравя. Никога нямаше да я забравя.
— Здравей, Рол — каза младата жена с тъмна коса.
— Здравей? — отвърнах аз.
Тя пристъпи към мен и протегна ръка. Ръкостискането й бе силно.
— Аз съм Рахил. Енея отлично те описа. — Жената се засмя. — Разбира се, ние не очаквахме когото и да е друг ла пристигне с космически кораб и да търси така. — Тя махна по посока на кораба, увиснал като вертикален балон, леко подскачащ на вятъра.
— Как е Енея? — попитах аз. Гласът ми прозвуча странно. — Къде е?
— А, в Храма е. Работи. Сега е най-натоварената работна смяна. Не можеше да се откъсне. Помоли ме да дойда и да ти помогна да се освободиш от кораба си.
„Не можеше да се откъсне.“ Какво означаваше това, по дяволите? Бях преминал буквално през ада — бях преживял бъбречни инфекции, счупени крака, преследваха ме мирски войници, попаднах в свят без земя, бях изяден и повърнат от извънземно същество, — а тя не можела да се откъсне? Прехапах устни и сподавих желанието си да изрека мислите си.
— Какво искаш да кажеш с това „да се освободя от кораба си?“ — попитах и се огледах наоколо. — Трябва да има място, на което да кацне.
— Всъщност, няма — поклати глава младата жена на име Рахил. Загледах я под ярката слънчева светлина и разбрах, че навярно е малко по-голяма от Енея — може би на около двайсет и пет години. Очите й бяха кафяви и интелигентни, кестенявата й коса беше нехайно подстригана като на Енея, кожата й бе загоряла от дълги часове на открито, ръцете й бяха покрити с мазоли от работа и в ъгълчетата на очите й имаше бръчици от смях. — Защо не направим така — продължи тя. — Защо не вземеш каквото ти трябва от кораба, както и инфотерм или някакъв комуникатор, за да можеш да го повикаш, когато ти потрябва, а също два пластокостюма и две дихателни маски от склада, и после да му кажеш да отлети на третата луна — на втория и най-малък астероид. Там има дълбок кратер, в който може да се скрие, но тази луна е почти в геосинхронна орбита и винаги е обърната към това полукълбо. Можеш да се свържеш с кораба си и той да пристигне само за няколко минути.
Подозрително я погледнах.
— Защо са ми пластокостюми и дихателни маски? — Те бяха предназначени за спокойна вакуумна среда, в която не се налага използването на истинска космическа броня. — Въздухът тук ми изглежда достатъчно плътен.
— Така е — потвърди Рахил. — На тази височина има изненадващо богата кислородна атмосфера. Но Енея ми каза да ти предам да вземеш пластокостюми и дихателни маски.
— Защо? — повторих аз.
— Не зная, Рол — каза Рахил. Очите й бяха спокойни и като че ли не криеха измамност или коварство.
— Защо трябва да крия кораба? — попитах. — Мирът тук ли е?
— Още не — отвърна Рахил. — Но ги очакваме вече от около шест месеца. В момента на и около Тян Шан няма космически кораби… освен твоя. Нито пък въздушни средства. Няма плъзгачи, ЕМПС-та, топтери или коптери… само парапланери… летците… а те никога не отиват толкова надалеч.
Кимнах, но се колебаех.
— Днес дугпите видяха нещо, което не можаха да обяснят — продължи Рахил. — Точицата на твоя кораб на фона на Чомо Лори, искам да кажа. Но в крайна сметка те обясняват всичко от гледна точка на тендрел, така че това няма да е проблем.
— Какво е „тендрел“? — поинтересувах се. — И кои са тези дугпи?
— Тендрел са знаци — отвърна Рахил. — Предзнаменования в будистката шаманистична традиция, която господства в този район на Райската планина. Дугпите са… е, думата „дугпа“ буквално означава „най-висок“. Това са хора, които живеят на по-голяма височина. Има също друкпи, хора от долината… тоест, от по-ниските цепнатини… и друнгпи, хората от гористата долина… повечето от тях живеят в големите папратови гори и сред бамбука бонзай в западните части на хребета Фари и отвъд него.
— Значи Енея е в Храма? — упорито попитах аз, като отказвах да последвам „предложението“ на младата жена да скрия кораба.
— Да.
— Кога мога да я видя?
— Веднага, щом отидем там — усмихна се Рахил.
— Откога познаваш Енея?
— От около четири години, Рол.
— От тази планета ли си?
Тя отново се усмихна, търпеливо понасяйки разпита ми.
— Не. Когато се срещнеш с дугпите и другите, ще видиш, че не съм местна. Повечето от хората в този район са китайци, тибетци и други потомци на народите от средна Азия.
— Откъде си? — настоях безизразно. Гласът ми прозвуча грубо дори в собствените ми уши.
— Родена съм на Света на Бърнард — отговори Рахил. — Затънтена селскостопанска планета. Ниви, гори, дълги вечери и няколко добри университета, но само това.
— Чувал съм за него — кимнах. Това ме направи още по-подозрителен. „Добрите университети“, които бяха разнасяли славата на Света на Бърнард по време на Хегемонията, отдавна се бяха превърнали в духовни академии и семинарии. Внезапно изпитах желание да видя плътта на гърдите на тази млада жена — да проверя дали носи кръстоид, искам да кажа. Спокойно можех да отпратя кораба и да попадна в мирски капан. — Къде се запозна с Енея? — продължих. — Тук ли?
— Не, не тук. На Амритсар.
— На Амритсар ли? — повторих аз. — Никога не съм чувал за него.
— Това не е необичайно. Според скалата на Солмев Амритсар е граничен свят и се намира далеч в Периферията. Бил е заселен само преди около век — от бегълци от гражданската война на Парвати. Там живеят няколко хиляди сикхи и още толкова суфи[1]. Енея беше назначена да построи на планетата пустинен център, а аз трябваше да проуча терена и да ръководя строителните работници. Оттогава съм с нея.
Кимнах, но продължавах да се колебая. Изпитвах нещо, не точно разочарование, нещо, прииждащо като гняв, но не съвсем избистрено, нещо, граничещо с ревност. Но това беше абсурдно.
— А. Бетик? — попитах, изпълнен с внезапното предчувствие, че през последните пет години андроидът е умрял. — Той…
— Вчера замина за пазара Фари, където ходим за провизии на всеки две седмици — отвърна жената на име Рахил и ме докосна по ръката. — А. Бетик е добре. До довечера би трябвало да се върне. Хайде. Вземи си нещата. Кажи на кораба да се скрие на третата луна. По-добре да чуеш всичко това от Енея.
В крайна сметка взех от кораба само още един чифт дрехи, здрави обувки, малкия си бинокъл, малък нож, пластокостюмите, дихателните маски и голям колкото длан комуникатор/дневник. Напъхах всичко това в раница, спуснах се по стъпалата и казах на кораба какво трябва да направи. Дотолкова бях започнал да го възприемам като човешко същество, че очаквах да се нацупи при заповедта отново да остане в пасивно състояние — този път на безвъздушна луна, — но корабът я прие и предложи да се свързваме по теснолъчевия канал веднъж дневно, за да сме сигурни, че комуникаторът функционира. После се отдалечи, превърна се в точица и накрая изчезна като откъснал се от връвта си балон.
Рахил ми даде да облека върху термоякето си вълнена чуба. Забелязах, че носи найлонови ремъци и метална катераческа екипировка и я попитах за какво й са.
— Енея е приготвила в храма ремъци и за теб — отвърна тя. — Това е най-модерната техника на този свят. Леярите в Потала взимат огромни пари за тези неща — котки, кабелни макари, брадви и чукчета за лед, клинове, карабини и какво ли не още.
— Ще ми трябват ли? — със съмнение попитах аз. В планетарната гвардия ни бяха научили на някои основни техники за катерене по лед и когато работех в Аврол Хюм на Клюна се бях изкачвал по въжета, но не бях сигурен дали ставам за истински катерач. Не обичах височините.
— Ще ти трябват, но бързо ще свикнеш — увери ме Рахил и заподскача по камъните, а после леко се затича по пътеката към края на скалата. Екипировката й тихо подрънкваше като стоманени звънци или камбанки на шията на планинска коза.
Десеткликовият преход на юг по скалата бе съвсем лесен, щом свикнах с тесния перваз, шеметната бездна от дясната ни страна, яркия блясък на невероятната планина на север и на кипящите облаци далеч надолу, както и с опияняващия прилив на енергия от богатата атмосфера.
— Да — каза Рахил, когато споменах за въздуха. — Богатата на кислород атмосфера тук щеше да е проблем, ако имаше гори или савани, в които лесно да избухват пожари. Трябва да видиш мусонните гръмотевични бури. Но гората бонзай при цепнатината и папратовите гори откъм дъждовната страна на Фари са едва ли не единствените лесно запалими неща тук. А дървото бонзай, което използваме в строителството, е прекалено плътно, за да гори.
Известно време вървяхме в мълчание един зад друг. Вниманието ми бе съсредоточено върху перваза. Когато завихме зад остра скална издатина, пътеката се разшири, откри се отлична гледка и пред нас видях Хсуан-кунг Ссу, „Храмът, висящ във въздуха“.
Отблизо, малко по-ниско и на изток от него, той все още изглеждаше магически увиснал във въздуха. Някои от по-ниските, по-стари сгради имаха каменни или тухлени основи, но повечето бяха построени над бездната. Пагодите бяха заслонени от огромната скала, извисяваща се около седемдесет и пет метра над тях, но почти до върха й пълзяха стълби и платформи.
Навлязохме сред хората. Пъстрите чуби и вездесъщите катерачески стремена не бяха единствените общи показатели тук: повечето от лицата, които с учтиво любопитство се взираха в мен, изглежда водеха произхода си от континента Азия на Старата Земя. Хората бяха сравнително ниски за свят с приблизително стандартна гравитация. Те кимаха и почтително се отдръпваха встрани, докато Рахил ме водеше сред тълпата, нагоре по стълбите, през ухаещите на тамян и сандалово дърво зали на някои от сградите, през веранди, висящи мостове и изящни стълбища. Скоро стигнахме до горните равнища на Храма, където строителството продължаваше с бързи темпове. Дребните фигури, които бях видял през бинокъла, сега бяха живи човешки същества, пъшкащи под тежките си кошници с камъни, хора, миришещи на пот и честен труд. Безшумната работа, която бях наблюдавал от корабния балкон, се превърна в глъчка от удари на чук, звън на длета, кънтеж на брадви и викове на работници сред контролирания хаос, типичен за всеки строителен обект.
След няколко стълбища и три дълги стълби, издигащи се до най-високата платформа, аз спрях да си поема дъх, преди да се изкатеря по последната стълба. Богата на кислород атмосфера или не, изкачването си бе трудна работа. Забелязах, че Рахил ме наблюдава със спокойствие, което лесно бих могъл да взема за безразличие.
Вдигнах поглед и видях млада жена, която се приближи до ръба на високата платформа и грациозно заслиза надолу. За миг усетих, че сърцето ми нервно затуптява — Енея! — но после забелязах как се движи жената, зърнах късо подстриганата й черна коса и разбрах, че не е младата ми приятелка.
Двамата с Рахил отстъпихме назад от основата на стълбата, когато жената прескочи последните няколко стъпала. Изглеждаше на четирийсетина или може би почти петдесет стандартни години, беше силно загоряла и в отлична форма. Белите бръчки в ъгълчетата на очите и устата й показваха, че също обича да се смее.
— Рол Ендимион — заговори тя и ми подаде ръка. — Аз съм Тео Бърнард. Помагам при различни строежи.
Кимнах. Ръкостискането й бе твърдо като на Рахил.
— Енея тъкмо привършва — посочи към стълбата Тео Бърнард.
Погледнах към Рахил.
— Ти се качвай — каза тя. — Ние си имаме работа.
Заизкачвах се нагоре. Стъпалата на бамбуковата стълба бяха към шейсетина и докато се катерех, си мислех, че платформата под мен е съвсем тясна и че ако човек падне, полетът му надолу ще е безкраен.
Когато се изправих на платформата, видях груби строителни бараки, участъци изсечен камък и безброй тонове скала, започваща само десетина метра над мен, където като гранитен таван се извисяваше надвисналият зъбер. Във въздуха летяха малки птички с раздвоени опашки и кацаха в пукнатините на скалата.
После вниманието ми се насочи към фигурата, излязла от по-голямата от двете бараки.
Това беше Енея. Дръзките тъмни очи, предизвикателната усмивка, острите скули и деликатни ръце, русо-кестенявите коси, нехайно подстригани и развяващи се на силния вятър. Не бе много по-висока от последния път, когато я бях видял — все още можех да я целуна по челото, без да се навеждам, — но беше променена.
Рязко си поех дъх. Бях виждал хора да растат и остаряват, разбира се, но повечето бяха мои приятели, а и самият аз бях расъл и остарявал заедно с тях. Никога не бях имал деца и внимателно бях наблюдавал съзряването на човек единствено през четирите години и няколко месеца на приятелство с това хлапе. В общи линии, съзнавах аз, Енея изглеждаше почти същата като на шестнайсетия си рожден ден пет нейни години по-рано. Нямаше я само бебешката й пълнота, скулите й бяха станали по-остри, лицето й по-твърдо, хълбоците й се бяха разширили и гърдите и изпъкваха малко по-осезаемо. Носеше конопени панталони, високи ботуши, зелена риза, която си спомнях още от Талиезин-запад, и яке в цвят каки, което плющеше на вятъра. Можех да видя, че ръцете и краката й са заякнали и са станали по-мускулести отпреди… но не само това се бе променило в нея.
Всичко в нея се бе променило. Детето, което бях познавал, вече го нямаше. На негово място стоеше жена — странна жена, която бързо се приближаваше към мен по грубата платформа. Промяната не се дължеше само на силно изразените черти на лицето и може би на малко повечето плът по все още стройното й тяло. Дължеше се на… твърдост. На присъствие. Енея и преди беше най-жизнерадостната, одухотворена и завършена личност, която познавах, дори като дете. Сега, когато онова дете го нямаше или поне се криеше под външността на възрастен човек, можех да видя твърдостта в онова одухотворено излъчване.
— Рол! — Тя измина последните няколко крачки до мен и стисна ръцете ми със силните си пръсти.
За миг си помислих, че ще ме целуне по устата, както беше направила… както шестнайсетгодишното хлапе бе направило в последните минути преди да се разделим на Старата Земя. Вместо това тя повдигна длан и я притисна до лицето ми, прокарвайки дългите си пръсти по очертанията на бузата до брадичката ми. Тъмните й очи блестяха с… с какво? Не с радост. С жизненост, може би. С щастие, надявах се.
Усетих, че езикът ми се преплита. Понечих да заговоря, замълчах, повдигнах дясната си ръка, сякаш за да я докосна по бузата, после я отпуснах.
— Рол… по дяволите… ужасно се радвам да те видя! — Тя отдръпна длан от лицето ми и ме прегърна със смазваща сила.
— И аз се радвам да те видя, хлапе. — Потупах я по гърба и усетих под ръката си грубата тъкан на якето й.
Вече широко усмихната, Енея отстъпи назад и ме хвана за горната част на ръцете.
— Ужасно ли беше пътуването ти до кораба? Разказвай.
— Пет години! — възкликнах аз. — Защо не ми каза…
— Казах ти. Дори ти извиках.
— Кога? В Ханибал ли? Когато бях…
— Да. После извиках „Обичам те“. Спомняш ли си?
— Спомням си, но… щом си знаела… пет години, искам да кажа…
Двамата говорехме едновременно, почти заеквахме. Открих, че се опитвам да й разкажа за всички телепортатори, за бъбречния камък на Витъс-Грей-Балианъс Б, за народа на Спиралния спектър на Амойет, за облачния свят, за напомнящото на сепия създание — като през цялото време й задавах въпроси и отново продължавах да бъбря, преди да успее да ми отговори.
Енея не преставаше да се усмихва.
— Изглеждаш ми същият, Рол. Изглеждаш ми същият. Но пък, по дяволите, предполагам, че така и трябва. За теб са изминали… колко… седмица-две пътуване и студен сън на кораба.
Усетих прилив на гняв насред обзелия ме радостен шемет.
— По дяволите, Енея. Трябваше да ми кажеш за време-дълга. И навярно за телепортирането на свят без река или твърда земя. Можех да загина.
Енея кимаше.
— Но аз не бях сигурна, Рол. Това не беше сигурно, а както винаги само… възможно. Тъкмо затова двамата с А. Бетик вградихме параплатното в каяка. — Тя отново се усмихна. — Предполагам, че ти е помогнало.
— Но си знаела, че се разделяме задълго. За години. — Не изрекох последните думи като въпрос.
— Да.
Понечих да заговоря, усетих, че гневът ми изчезва също толкова бързо, колкото се бе появил, и я хванах за ръцете.
— Радвам се да те видя, хлапе. — Енея отново ме прегърна и този път ме целуна по бузата по познатия ми начин от времето, когато беше дете и й бях доставил удоволствие с някаква шега или забележка.
— Хайде — каза тя. — Следобедната смяна свърши. Ще ти покажа нашата платформа и ще те запозная с някои хора.
„Нашата платформа?“ Последвах я надолу по стълби и мостове, които не бях забелязал на идване.
— Добре ли си, Енея? Искам да кажа… всичко наред ли е?
— Да. — Тя хвърли поглед през рамо и отново ми се усмихна. — Всичко е наред, Рол. — Пресякохме тераса, разположена отстрани на най-горната от три пагоди, построени една върху друга. Усетих, че повърхността леко се люлее и когато излязохме на тясната платформа между пагодите, цялата постройка завибрира. Забелязах, че хората напускат най-западната пагода по тясна пътека покрай скалната стена.
— Тази част малко се клати, но е достатъчно устойчива — усетила страха ми, каза Енея. — В дупки, пробити в скалата, са вкарани греди от по-здрав бор бонзай. Това поддържа цялата инфраструктура.
— Гредите гният — отвърнах аз, докато я следвах по къс висящ мост, който се люлееше на вятъра.
— Така е — съгласи се тя. — Затова са подменяни на няколко пъти през осемстотинте и няколко години, откакто Храмът е тук. Никой не знае точно колко пъти. Архивите им са по-несигурни от платформите.
— И са те наели да продължиш строежа на това място, така ли? — попитах аз. Бяхме излезли на тераса от виненочервено дърво. В края й се издигаше стълба, водеща към друга платформа, от която излизаше още по-тесен мост.
— Да — потвърди Енея. — Аз съм нещо като архитект и строителен инженер. Когато пристигнах, ръководих строежа на таоистки храм край Потала и Далай лама реши, че може би ще успея да довърша изграждането на Храма, висящ във въздуха.
— Когато си пристигнала — повторих аз. Намирахме се на висока платформа по средата на сградата. Заобикаляха я красиво резбовани парапети и върху нея се издигаха две малки пагоди. Енея спря пред вратата на първата. — Храм? — попитах.
— Моят дом. — Тя се усмихна и посочи към вътрешността. Надникнах. Квадратната стая бе само три метра широка. Подът й беше от полирано дърво, покрито с две малки рогозки татами[2]. Най-удивителна бе отсрещната стена — такава просто нямаше. Параваните шоджи[3] бяха отворени и стаята гледаше към откритото пространство. Вятърът, който вееше покрай скалната стена, шумолеше в листата на три подобни на върбови клонки в красива жълта ваза, поставена върху ниска дървена платформа до западната стена. Това бе единствената украса.
— Тук се събуваме, преди да влезем в някоя сграда — освен в преходните коридори — каза Енея и ме поведе към другата пагода. Беше почти като първата, само че параваните бяха затворени и на пода до тях имаше дюшек. — Вещите на А. Бетик — продължи тя, като посочи към малко, червено шкафче до дюшека. — Тук сме ти приготвили място. Хайде, влизай. — Енея изу ботушите си, тръгна по татамито, дръпна параваните и седна по турски на рогозката.
Събух се, оставих раницата до южната стена и отидох да седна до нея.
— Е — каза тя и отново ме хвана за горната част на ръцете. — Божичко.
За миг не бях в състояние да говоря. Зачудих се дали височината или богатата атмосфера не ме правят толкова емоционален. Съсредоточих се върху върволиците от хора в ярки чуби, които напускаха Храма по тесните первази и мостове на запад по скалната стена. Точно срещу отворената врата сияеше масивът на Хенг Шан, чиито ледници блестяха под късното следобедно слънце.
— Господи — тихо казах аз. — Тук е прекрасно, хлапе.
— Да. И опасно, ако човек не внимава. Утре с А. Бетик ще те заведем горе на скалата и ще ти изнесем освежителна лекция по катераческа екипировка и обичаи.
— По-скоро основен курс — отвърнах аз. Не можех да откъсна поглед от лицето й, от очите й. Страхувах се, че ако отново докосна голата й кожа, помежду ни ще прескочи електрически ток. Спомнях си как беше, когато я докосвах като дете. Поех си дъх. — Добре. Когато си пристигнала тук, Далай лама — който и да е той — е казал, че можеш да работиш на Храма. И кога пристигна тук? Как пристигна тук? Кога срещна Рахил и Тео? Кого друг познаваш добре тук? Какво се случи, след като се сбогувахме в Ханибал? Какво се случи с всички останали в Талиезин? Преследваха ли те мирски войски? Къде научи всички тези архитектурни неща? Все още ли разговаряш с Лъвовете, Тигрите и Мечките? Как…
Енея вдигна ръка. Тя се смееше.
— Едно по едно, Рол. И аз трябва да чуя всичко за твоето пътуване, нали знаеш.
Вгледах се в очите й.
— Сънувах, че разговаряме — промълвих аз. — Ти ми разказа за четирите стъпки… за научаването на езика на мъртвите… за научаването…
— На езика на живите — довърши вместо мен тя. — Да. И аз го сънувах.
Трябва да бях повдигнал вежди.
Енея се усмихна и сложи ръцете си върху моите. Сега дланите й бяха по-големи и покриваха огромния ми юмрук. Спомнях си времето, когато и двете й ръце биха потънали в една от дланите ми.
— Спомням си съня, Рол. Сънувах също и че страдаш… че те боли кръстът…
— Бъбречен камък — обясних аз, като потръпнах от спомена.
— Да. Е, предполагам, това показва, че щом можем да имаме общи сънища, докато сме на светлинни години един от друг, все още сме приятели.
— На светлинни години — повторих аз. — Добре, как преодоля тези светлинни години, Енея? Как стигна тук? Къде другаде си била?
Тя кимна и започна да разказва. Вятърът развяваше косите й през отворените паравани. Докато говореше, привечерната светлина ставаше по-наситена и се издигаше по планината на север и по скалната стена на изток и запад.
Енея последна напуснала Талиезин-запад, но това станало само четири дни, след като бях поел надолу по течението на Мисисипи. Другите чираци заминали през различни телепортатори, каза тя, и спускателният кораб използвал остатъка от енергията си, за да ги отнесе до порталите — при моста „Голдън гейт“, накрая на Големия каньон, на връх Ръшмор под ръждивите подпорни греди на ракетните площадки в историческия парк „Летище Кенеди“ — очевидно навсякъде из западното полукълбо на Старата Земя. Телепортаторът на Енея бил вграден в кирпичен дом в пуебло на север от пустия град Санта Фе. А, Бетик се телепортирал заедно с нея. Това ме накара ревниво да премигна, но не казах нищо.
Първото й телепортиране я отвело на свят с висока гравитация, наречен Иксион. Мирът бил установил присъствието си там, но то се съсредоточавало главно в другото полукълбо. Иксион не успял да се възстанови след Падането и високото, покрито с джунгла плато, на което пристигнали Енея и А. Бетик, представлявало лабиринт от обрасли развалини, обитавани предимно от воюващи помежду си племена неомарксисти и индиански възродители. Тази летлива смес била дестабилизирана още повече от банди отстъпници и скитащи АРнисти, опитващи се да възстановят всички регистрирани видове динозаври от Старата Земя.
Енея представяше историята от смешната й страна. Разказа ми как криела синята кожа на андроида с огромни количества от декоративната боя за лице, използвана от местните. Проявила нечувана дързост за шестнайсетгодишно момиче, като искала пари — или в този случай храна и кожи, — за да оглави възстановяването на старите иксионски градове Канбар, Илиумут и Маовил. Но успяла. Не само че помогнала за реконструкцията на три от старите градски центрове и на безброй малки къщи, но и започнала поредица от „дискусионни кръгове“, на които се събирали слушатели от десетки воюващи помежду си племена.
Тук Енея проявяваше сдържаност, разбирах го, но исках да науча какви са тези „дискусионни кръгове“.
— Съвсем обикновени — отвърна тя. — Хората отварят някаква тема, аз им предлагам въпроси, върху които да помислят, и те разговарят.
— Учи ли ги? — попитах аз, като се сетих за предсказанието, че детето на киборга на Джон Кийтс ще е Онази която учи.
— По начина, по който е учил Сократ, струва ми се — каза Енея.
— Кой е… А, да. — Спомних си онзи Платон, към когото хлапето ме бе насочило в талиезинската библиотека. Платоновият учител Сократ беше учил чрез задаване на въпроси и извличане на истини, които хората вече бяха криели в себе си. Бях решил, че този метод в най-добрия случай е изключително съмнителен.
Тя продължи нататък. Някои от членовете на дискусионната й група станали нейни верни слушатели и се връщали всяка вечер, а после я следвали, когато се местела в поредния разрушен град на Иксион.
— Искаш да кажеш, че са ти били ученици — отбелязах аз.
Енея се намръщи.
— Тази дума не ми харесва много, Рол.
Скръстих ръце и погледнах навън към червеното сияние на облаците много километри надолу и ярката вечерна светлина, огряваща северния връх.
— Може и да не ти харесва, но на мен ми се струва, че това е точната дума, хлапе. Учениците следват своя учител, където и да иде, опитвайки се да попият от него всяка частица познание.
— Студентите следват учителя си — възрази Енея.
— Добре — кимнах аз. Не исках да прекъсвам разказа й със спорове. — Продължавай.
Нямало какво толкова да разказва за Иксион, продължи тя. Двамата с андроида останали там около една местна година, пет стандартни месеца. Повечето сгради строяла с каменни блокове и проектите й били класически, почти древногръцки.
— Ами Мирът — попитах аз. — Не дойдоха ли да душат наоколо?
— Някои мисионери участваха в дискусиите — отвърна Енея. — Един от тях… отец Клифърд… се сприятели с А. Бетик.
— Той… те… не те ли предадоха? Трябва все още да са ни преследвали.
— Сигурна съм, че отец Клифърд не ме е предал — каза Енея. — Но накрая мирски войници започнаха да ни търсят в западното полукълбо, където работехме. Племената ни криха около месец. Отец Клифърд идваше на вечерните дискусии, въпреки че плъзгачите летяха напред-назад над джунглата и ни търсеха.
— И какво стана? — Чувствах се като двегодишно дете, което задава въпроси, за да накара другите да продължат да говорят. Раздялата ни беше продължила само няколко месеца — включително изпълнения с кошмари студен сън, — но бях забравил колко много обичам гласа на младата си приятелка.
— Всъщност, нищо — отвърна тя. — Довърших последния си проект — стар амфитеатър за пиеси и срещи на гражданите — и двамата с А. Бетик заминахме. Неколцина от… студентите… също.
Премигнах.
— Заедно с теб ли? — Рахил ми бе казала, че се е запознала с Енея на свят, наречен Амритсар и че е пътувала заедно с нея. Навярно Тео идваше от Иксион.
— Не, никой не е дошъл с мен от Иксион — тихо каза Енея. — Трябваше да идат на други места. За да учат други.
Погледах я за миг.
— Искаш да кажеш, че Лъвовете, Тигрите и Мечките вече позволяват и на други да се телепортират, така ли? Или се отварят всички стари портали?
— Не — отвърна тя, макар че не бях сигурен на кой от въпросите ми. — Не, телепортаторите са също толкова мъртви, колкото и преди. Просто… хм… само в някои особени случаи.
Отново оставих въпроса открит. Енея продължи да разказва.
След Иксион се телепортирала на Мауи-обетована.
— Светът на Сайри! — възкликнах аз и си спомних гласа на Баба, която ме учеше на хиперионските „Песни“. Разказът на един от поклонниците се развиваше на тази планета.
Енея кимна и продължи. Мауи-обетована била поразена от революция и от хегемонийските нападения от епохата на Мрежата, възстановила се по време на междуцарствието след Падането, била повторно колонизирана по време на експанзията на Мира, без помощта на местните, които — следвайки традицията на Сайри — се съпротивлявали от плаващите си острови, заедно със своите делфини, докато мирският флот и швейцарската гвардия здраво стъпили на планетата. Сега Мауи-обетована била подложена на насилствено покръстване и обитателите на единствения голям континент, екваториалния архипелаг, и хилядите мигриращи плаващи острови били пращани на обучение в „християнски духовни академии“.
Но Енея и А. Бетик се телепортирали на плаващ остров, принадлежащ на бунтовниците — групи от неоезичници, наречени „сайристи“, които вдигали платна нощем, а денем се носели сред архипелазите от пустеещи острови и при всяка възможност се сражавали с Мира.
— Какво построи там? — попитах. От „Песните“ си спомнях, че на плаващите острови е имало само дървесни домове.
— Дървесни домове — усмихна се Енея. — Много дървесни домове. А също и няколко подводни купола. През повечето време езичниците живееха в тях.
— Значи си проектирала дървесни домове.
Тя поклати глава.
— Шегуваш ли се? След изчезналите храмери от Божия горичка те са най-добрите строители на дървесни домове в цялото човечество. Аз се учех да строя дървесни домове. Бяха достатъчно любезни да ни позволят с А. Бетик да им помагаме.
— Робски труд — казах аз.
— Точно така.
Енея прекарала на Мауи-обетована само около три стандартни месеца. И тъкмо там срещнала Тео Бърнард.
— Бунтовна езичница? — попитах аз.
— Избягала християнка — поправи ме Енея. — Беше дошла на Мауи-обетована като колонистка. После избягала от колониите и се присъединила към сайристите.
Намръщих се, без да разбирам.
— Носи ли кръстоид? — попитах. Преродените християни все още ме правеха неспокоен.
— Вече не — отвърна Енея.
— Но как… — Не ми бе известен начин, по който християнин с кръста можеше да се избави от кръстоид, освен чрез тайния ритуал на отлъчването, достояние единствено на Църквата.
— По-късно ще ти обясня — каза Енея. Преди да свърши разказа щеше да използва този израз още няколко пъти.
След Мауи-обетована тримата с А. Бетик и Тео Бърнард се телепортирали на Ренесанс Вектор.
— На Ренесанс Вектор! — почти извиках аз. Това бе една от твърдините на Мира. Едва не ни бяха убили на тази планета. Тя беше свръхиндустриализиран свят, целият в градове, роботизирани фабрики и мирски центрове.
— На Ренесанс Вектор — усмихна се Енея. Не било лесно. Били принудени да маскират андроида с маска от синплът като жертва на изгаряне. Наложило му се да се примирява с това неудобство през шестте месеца, които прекарали там.
— С какво се занимава на Ренесанс Вектор? — попитах аз. Открих, че ми е трудно да си представя как приятелката ми и нейните приятели са се крили на този гъсто заселен свят-град.
— Само с едно нещо — отвърна тя. — Работихме на строежа на новата катедрала в Да Винчи — „Св. Матей“.
Трябваше ми цяла минута да престана да я зяпам и да успея да я попитам:
— Работила си на катедрала? Мирска катедрала? Християнска черква?
— Разбира се — спокойно кимна Енея. — Работих заедно с някои от най-добрите каменоделци, стъклолеяри, строители и занаятчии в този бранш. Отначало като чирак, но преди да замина стигнах до заместник главен архитект.
Можех само да поклатя глава.
— И имаше ли… дискусионни кръгове?
— Да — отвърна Енея. — На Ренесанс Вектор се събираха повече хора, отколкото на който и да е от другите светове. Хиляди студенти.
— Удивен съм, че не са те предали.
— Предадоха ме — каза тя. — Но не някой от студентите. Един от стъклолеярите ни предаде на местния мирски гарнизон. С А. Бетик и Тео едва успяхме да избягаме.
— През телепортатор ли?
— С… телепортиране, да — отвърна Енея. Едва много по-късно осъзнах, че тогава гласът й леко се бе поколебал.
— Някой друг тръгна ли заедно с теб?
— Не с мен — отново каза тя. — Но стотици се телепортираха другаде.
— Къде? — озадачено попитах аз.
Енея въздъхна.
— Спомняш ли си нашия разговор, Рол, когато ти казах, че Мирът ме смята за вирус? И че са прави?
— Да.
— Е, тези мои студенти също пренасят вируса — поясни тя. — Трябва да обикалят на различни места. И да заразяват хората.
После продължи да изрежда светове и събития. Останала три месеца на Патауфа, където приложила опита си с дървесните домове, за да строи къщи по преплетените клони и дънери, растящи из безкрайните блата на планетата.
Четири стандартни месеца строила палатки и обществени сгради за номадските племена на сикхите и суфите на Амритсар.
— И там си срещнала Рахил — вметнах аз.
— Точно така.
— Какво е фамилното й име? — попитах. — Тя не ми го спомена.
— Не го е споменавала и пред мен — отвърна Енея и продължи да разказва.
От Амритсар заедно с А. Бетик и двете си приятелки се телепортирала на Грумбридж Дайсън Д. Усилията на Хегемонията да тераформира тази планета били пълен провал и тя я изоставила на метаново-амонячните й ледници и урагани. Малкото колонисти се скрили в своите биокуполи и орбитални колиби. Но народът на Грумбридж Дайсън Д — предимно сунитски мюсюлмански инженери от провалилия се Проект за трансафриканско генетично преобразяване — упорито отказали да загинат по време на Падането и успели да превърнат света в лапландска тундра с годен за дишане въздух и адаптирана флора и фауна от Старата Земя, включително дългокосмести мамути, бродещи из екваториалните планини. Милионите хектари тревисти земи били съвършена среда за конете — коне от Старата Земя, произхождащи от вида, изчезнал по време на Премеждията — така че гениите инженери използвали материал от първия си семенен кораб и развъдили конете с хиляди, а после с десетки хиляди. Из тундрата на южния континент се скитали номадски племена, живеещи в симбиоза с огромните стада, докато фермерите и градските жители се преместили във високите подножия на планините по екватора. Там имало ужасни хищници, еволюирали през вековете на ускорено и самонасочващо се АРниране: глутници мутирали, хранещи се с мърша зверове, трийсетметрови тревисти змии, произхождащи от хиперионското Тревно море, скални тигри от Фуджи, интелигентни вълци и гризлита.
Хората притежавали техническите средства, необходими за изтребването на усъвършенстваните убийци за по-малко от година, но обитателите на света избрали друг път: номадите поели риска да се сражават с хищниците, пазейки огромните конски стада, а гражданите започнали да издигат стена — една-единствена стена, дълга повече от пет хиляди километра, отделяща по-дивите райони от саваните и еволюиращите цикладови гори на юг. И постепенно тази стена се превръщала в нещо повече, в огромния линеен град Грумбридж Дайсън Д, висок трийсет метра и изобилстващ на джамии и минарета. Отгоре му минавал път, достатъчно широк, за да се разминат свободно три колесници.
Колонистите били прекалено малко и прекалено заети с други проекти, за да отделят цялото си време на стената, но за тази цел програмирали роботи и извадили андроиди от резервоарите в трюмовете на семенния си кораб. Енея и приятелите й се включили в проекта и работили шест стандартни месеца, докато стената придобивала форма и започвала неуморния си марш в основата на планините и по края на тундрата.
— А. Бетик откри там единия си брат и сестра си — тихо каза Енея.
— Боже мой — промълвих аз. Почти бях забравил. Когато няколко години преди това бяхме на Сол Дракони Септем, седнали край отоплителния куб в покрития с книги кабинет на отец Главк, намиращ се в небостъргач, който на свой ред бе замръзнал във вечния ледник на атмосферата на този свят… А. Бетик ни бе разказал за една от причините за идването си на това пътуване, заедно с детето Енея и мен: въпреки всякаква логика, той се надяваше да открие тримата си братя и сестра си. Разделили ги малко след края на обучението им като деца… ако ускорените първи години на андроидите могат да се нарекат „детство“.
— Значи ги е открил? — удивено попитах аз.
— Двама от тях — повтори Енея. — Брат си А. Антиб и сестра си А. Дария.
— Приличаха ли на него? — попитах. — Старият поет използваше андроиди в пустия си град Ендимион, но не бях обърнал внимание на който е да е друг от тях, освен на А. Бетик. Прекалено много ми се бе случило прекалено бързо.
— Много — отвърна тя. — Но и бяха много различни. Навярно той ще ти разкаже повече.
Енея приближаваше края на разказа си. След шест стандартни месеца работа на стената-град се наложило да напуснат Грумбридж Дайсън Д.
— Наложи ли ви се? Заради Мира ли?
— Заради Комисията за мир и справедливост, ако трябва да сме съвсем точни — кимна тя. — Не искахме да си тръгваме, но нямахме друг избор.
— Каква е тази Комисия за мир и справедливост? — повдигнах вежди. Нещо в начина, по който бе произнесла думите, накара космите по ръцете ми да настръхнат.
— По-късно ще ти обясня — каза Енея.
— Добре, но сега ми обясни нещо друго.
Енея кимна и зачака.
— Казваш, че си останала на Иксион пет стандартни месеца — заговорих. — Три месеца на Мауи-обетована, шест месеца на Ренесанс Вектор, три месеца на Патауфа, четири стандартни месеца на Амритсар, около шест стандартни месеца на… как беше?… Грумбридж Дайсън Д?
Тя кимна.
— И твърдиш, че си тук от около една стандартна година?
— Да.
— Това са само трийсет и девет стандартни месеца — продължих аз. — Три стандартни години и три месеца.
Енея чакаше. Ъгълчетата на устата й леко потрепваха, но разбирах, че няма да се усмихне… по-скоро ми се струваше, че сякаш се опитва да не заплаче. Накрая тя отвърна:
— Винаги си бил силен по математика, Рол.
— Пътуването ми дотук отне пет години време-дълг — тихо казах аз. — За теб това са били около шейсет стандартни месеца, но ти ми разказа само за трийсет и девет от тях. Къде са другите двайсет и един стандартни месеца, хлапе?
Видях в очите й сълзи. Устните й леко трепереха, но тя се опита да отговори спокойно.
— За мен това бяха шейсет и два стандартни месеца, една седмица и шест дни — каза Енея. — Пет години, два месеца и един ден време-дълг на кораба, около четири дни ускоряване и намаляване на скоростта и осем дни път. Забрави времето си за път.
— Добре, хлапе — съгласих се аз, като виждах емоционалния кладенец в нея. Ръцете й трепереха. — Искаш ли да ми разкажеш за другите… колко бяха?
— Двайсет и три месеца, една седмица и шест часа — каза тя.
„Почти две стандартни години — помислих си аз. — И не иска да ми разкаже какво й се е случило през това време.“ Никога преди не я бях виждал да проявява такова самообладание — сякаш се мъчеше да се задържи физически цяла, съпротивлявайки се на някаква ужасна центробежна сила.
— По-късно ще поговорим за това — обеща тя и посочи през отворената врата към скалната стена на запад от Храма. — Виж.
Едва можех да различа фигурите — двукраки и четирикраки — по тесния перваз. Все още бяха на няколко клика. Отидох при раницата си, извадих бинокъла и погледнах през него.
— Животните са зигокози — поясни Енея. — Носачите са наети на пазара Фари и на сутринта ще се върнат обратно. Виждаш ли някой познат?
Виждах. Синьото лице под качулката на чубата изглеждаше непроменено. Обърнах се към Енея, но тя очевидно нямаше да ми каже нищо повече за липсващите две години. Отново я оставих да промени темата.
Тогава тя започна да ме разпитва и когато А. Бетик се върна, двамата все още разговаряхме. Жените — Рахил и Тео — влязоха няколко минути по-късно. Вдигнаха едно от татамитата и в пода до паравана видях мангал. Енея и андроидът започнаха да готвят за всички. Дойдоха и други, с които ме запознаха — надзирателите Джордж Тсаронг и Джигме Норбу, две сестри, които ръководеха резбоването на парапетите — Куку и Кей Се, Гяло Тондъп в официалната му копринена роба и Джигме Таринг във войнишка униформа, монахът-учител Чим Дин и Нга Уанг Таши, игумен на гомпата при Храма, висящ във въздуха, монахиня на име Донка Няпсо, пътуващ търговец на име Тромо Трочи от Дому, Тсипон Шакабра, който надзираваше строителството на Храма от името на Далай лама, и прославеният катерач и летец Ломо Дондруб, навярно най-удивителният мъж, който бях виждал, и — както по-късно разбрах — един от малцината летци, пиещи бира или делящи хляб с дугпите, друкпите или друнгпите.
Храната бе тсампа и момо — печен ечемик, разбъркан в чай с масло от зигокоза, каша, която човек омесваше на топка и ядеше с други топки от задушено тесто с гъби, студен език от зигокоза, захаросан бекон и парчета чушки, които според думите на А. Бетик идваха от прословутите градини на Хей уанг-му. Докато раздаваха купичките с храна, дойдоха още хора — Лабсанг Самтен — който, прошепна ми андроидът, бе по-голям брат на сегашния Далай лама и караше третата си година като монах в Храма, както и различни друнгпи от гористите цепнатини — включително майсторът дърводелец Чангчи Кенчунг с неговите дълги, засукани мустаци, Пери Самдуп, преводач, и Римси Кипуп, замислен и тъжен млад работник. Не всички монаси, които наминаха онази вечер, произхождаха от китайско-тибетски колонисти от Старата Земя. Заедно с нас се смееха и надигаха грубите си халби с бира безстрашните катерачи Харуюки Отаки и Кенширо Ендо, майсторите Войтек Майер и Януш Куртика и тухларите Ким Байунг-Сун и Вики Гросели. Тук беше кметът на Йо-кунг най-близкия скален град — Чарлз Чи-кяп Кемпо, — който също служеше като велик шамбелан на всички свещеници от Храма и бе член на Тсонгду, регионалния съвет на старейшините, и съветник в Ик-Тшанг, буквално „Гнездото на буквите“, тайният четиричленен орган, който следеше напредването на монасите и назначаваше всички свещеници. Чарлз Чи-кяп Кемпо беше първият сред нас, който изпи достатъчно, за да заспи. Чим Дин и неколцина други отнесоха хъркащия мъж от платформата и го оставиха да спи в ъгъла.
Имаше и други — поне четирийсет души трябва да изпълваха малката пагода, докато последните слънчеви лъчи изчезваха и светлината на Оракул и другите луни огряваше облаците под нас, — но тази нощ аз забравих броя им, докато ядяхме тсампа и момо и пиехме огромни количества бира на ярката светлина на факлите в Хсуан-кунг Ссу.
Няколко часа по-късно същата вечер излязох да се облекча. А. Бетик ми показа пътя до тоалетните. Бях предположил, че просто използват края на платформите, но той ме увери, че на свят, на който жилищните сгради са многоетажни, това се смята за неподходящо. Тоалетните бяха вградени в скалата и заобиколени с бамбукови паравани. Санитарните инсталации се състояха от хитро проектирани тръби и шлюзове, водещи в дълбоките цепнатини на скалата, както и от умивалници, вдълбани в каменни плотове. Имаше дори душове и затопляна от слънцето вода за миене.
Когато си измих ръцете и лицето и се върнах навън на платформата — леденият вятър малко ме отрезви, — застанах до андроида на лунната светлина и се загледах към сияещата пагода, в която хората се бяха наредили в концентрични кръгове около младата ми приятелка. Смехът и хаосът отслабваха. Един по един монасите, свещениците, работниците, дърводелците, каменоделците, игумените на гомпите, кметовете и зидарите задаваха тихи въпроси на младата жена и тя им отговаряше.
Сцената ми напомняше за нещо — някакъв неотдавнашен образ — и ми трябваше само минута, за да се сетя: намаляването на скоростта в продължение на четирийсет АЕ в тази звездна система, когато корабът ми показваше холоси на слънцето тип О с неговите единайсет орбитиращи планети, два астероидни пояса и безчет комети. Енея определено беше слънцето в тази система и всички мъже и жени в стаята орбитираха около нея като световете, астероидите и кометите в корабните холоси.
Облегнах се на бамбуков стълб и погледнах към А. Бетик на лунната светлина.
— Тя трябва да внимава — тихо казах на андроида, — иначе ще започнат да се отнасят с нея като с божество.
А. Бетик съвсем леко кимна.
— Те не смятат г. Енея за божество, г. Ендимион — промълви той.
— Добре. — Прегърнах андроида през рамо. — Добре.
— Обаче — прибави синьокожият мъж, — въпреки усилията й да ги убеди в противното, мнозина от тях започват да вярват, че е Бог.