Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (11)

11

Кензо Исозаки откровено можеше да каже, че никога преди не се е страхувал. Отгледан като бизнес-самурай на папратовите острови на Фуджи, той беше научен и трениран да презира страха и всеки, който го изпитва. Предпазливостта бе допустима — за него тя се беше превърнала в задължително за бизнеса оръжие, — но страхът бе чужд на природата му и на грижливо изгражданата му личност.

До този момент.

Г. Исозаки чакаше прав, докато вратата на херметичния шлюз се отвори. Каквото и да го чакаше вътре, минута по-рано се беше намирало на безвъздушен, премятащ се в космоса астероид. И не носеше космически костюм.

Исозаки бе решил да не носи оръжия на малката астероидна сонда: нито той, нито корабът бяха въоръжени. В този момент, докато ледените кристали се вълнуваха като мъгла от отварящия се херметичен шлюз и вътре влизаше хуманоидна фигура, Кензо Исозаки се зачуди дали решението му е било разумно.

Хуманоидната фигура беше човешка… или поне човешка на външен вид. Загоряла кожа, грижливо подстригана сива коса, съвършено ушит сив костюм, сиви очи под все още покрити със скреж мигли и бяла усмивка.

— Г. Исозаки — каза съветник Албедо.

Исозаки се поклони. Бе овладял туптенето на сърцето и дишането си и сега се съсредоточи да накара гласа си да звучи спокойно, равно и безизразно.

— Много мило от ваша страна да отвърнете на поканата ми.

Албедо скръсти ръце. Усмивката не напускаше загорялото му, красиво лице, но не можеше да заблуди Исозаки. Моретата около папратовите острови на Фуджи бяха пълни с акули, произхождащи от ДНК рецепти и замразени ембриони, донесени с първите бусардови семенни кораби.

— Покана? — попита с дълбокия си глас съветник Албедо. — Или заповед?

Главата на Исозаки остана леко наведена. Ръцете му висяха свободно отстрани.

— В никакъв случай заповед, г…

— Струва ми се, знаете името ми — прекъсна го Албедо.

— Според слуховете вие сте същият онзи съветник Албедо, който съветвал Мейна Гладстоун преди почти три века, сър — отвърна шефът на Търговския мир.

— Тогава бях по-скоро холограма, отколкото материя — отвърна Албедо и отпусна ръцете си. — Но… личността… е същата. И няма нужда да ме наричате „сър“.

Исозаки леко се поклони.

Съветник Албедо пристъпи по-навътре в малката сонда. Той прокара яките си пръсти по пултовете, единствената пилотска седалка и ръба на празния високогравитационен резервоар.

— Скромен кораб за толкова влиятелна личност, г. Исозаки.

— Помислих си, че ще е най-добре да проявя дискретност, съветник. Мога ли да ви наричам така?

Вместо да отговори, Албедо агресивно се приближи към него. Исозаки не трепна.

— Смятате ли, че е проява на дискретност да пускате ИИ вирус в примитивната инфосфера на Пацем, за да търси възлите на Техноцентъра? — Гласът на Албедо изпълни кабината на сондата.

Кензо Исозаки вдигна очи, за да срещне яростния сив поглед на по-високия мъж.

— Да, съветник. Ако Техноцентърът все още съществуваше, аз… Търговският мир… трябваше да установи личен контакт. Вирусът беше програмиран да се самоунищожи, ако бъде засечен от мирски антивирусни програми и да се активира единствено, ако получи сигурен отговор от Техноцентъра.

Съветник Албедо се засмя.

— Вашият ИИ вирус беше приблизително също толкова фин, колкото метафоричното лайно в пословичната купа за пунш, Исозаки-сан.

Грубите думи накараха шефа на Търговския мир изненадано да премигне.

Албедо се отпусна на ускорителната кушетка, опъна се и каза:

— Седнете, приятелю. Вие си навлякохте всички тези неприятности, за да ни откриете. Рискувахте да ви подложат на мъчения, да ви отлъчат, да ви екзекутират и да загубите мястото си за паркинг във Ватикана. Щом искате да разговаряме… говорете.

Временно изваден от равновесие, Исозаки потърси друга повърхност, където да седне, и се настани на свободен участък от чертожната маса. Не обичаше нулевата гравитация, затова примитивното вътрешно сдържащо поле бе настроено на едно g, но въпреки това Исозаки се клатушкаше на ръба на замайването. Той си пое дъх и събра мислите си.

— Вие служите на Ватикана… — започна шефът на Търговския мир.

— Техноцентърът не служи на никого, търговецо — незабавно го прекъсна Албедо.

Исозаки си пое дъх и повторно започна:

— Вашите и ватиканските интереси се застъпват до такава степен, че Техноцентърът осигурява съвети и техника, жизненоважни за оцеляването на Мира…

Съветник Албедо се усмихваше и чакаше.

С мисълта „За онова, което ще кажа сега, Негово светейшество ще ме предаде на великия инквизитор. Ще ме включат за сто живота на машината за мъчения“ Исозаки продължи:

— Някои от нас в Изпълнителния съвет на Панкапиталистическия съюз на независимите католически трансзвездни търговски организации смятат, че интересите на Техноцентъра може би имат много повече общо със Съюза, отколкото с Ватикана. Според нас… хм… анализирането на тези общи цели и интереси ще е от полза и за двете страни.

Съветник Албедо показа още повече от съвършените си зъби. И продължи да мълчи.

Усещайки конопеното въже на примката, която затягаше около собствената си шия, Исозаки каза:

— В продължение на близо три века Църквата и гражданските власти на Мира се придържаха към официалната версия, че Техноцентърът е бил унищожен по време на Падането на телепортаторите. Милиони близки до властта хора на световете из мирския космос са чували слуховете за оцеляването на Техноцентъра…

— Слуховете за нашата смърт са изключително преувеличени — прекъсна го съветник Албедо. — И?

— И — продължи Исозаки, — като разбираме, че този съюз между личностите от Техноцентъра и Ватикана е бил изгоден за двете страни, съветник, Търговският мир би искал да предложи възможности за подобен пряк съюз с нашата търговска организация, който ще донесе по-непосредствена и осезаема изгода на вашата… хм… общност.

— Предлагайте, Исозаки-сан — каза съветник Албедо и се отпусна още по-назад на пилотската седалка.

— Първо — вече с по-твърд глас заговори Исозаки, — Търговският мир се разраства по начини, които не са възможни за никоя религиозна организация, колкото и йерархична или универсално разпространена да е. Капитализмът възвръща мощта си в Мира. Той е истинската спойка, която съединява стотиците светове.

Второ, Църквата продължава да води безкрайната си война с прокудените и с бунтовниците в сферата на влияние на Мира. Търговският мир смята всичко това за загуба на енергия и скъпоценни човешки и материални ресурси. Нещо повече, така Техноцентърът се замесва в човешки конфликти, които нито отговарят на интересите му, нито могат да доведат до осъществяване на целите му.

Трето, макар че Църквата и Мирът използват такива очевидно произхождащи от Техноцентъра технологии като мигновения гидеонов двигател и възкресителните ясли, Църквата не отдава дължимото на Техноцентъра за тези изобретения. Всъщност, тя продължава да го представя пред милиардите вярващи за враг и твърди, че същностите на Техноцентъра са били унищожени, защото са се съюзили с дявола. Търговският мир не се нуждае от такива предубеждения и измами. Ако след съюзяването си с нас Техноцентърът предпочете да продължи да се крие, ние ще уважим тази политика, но ще бъдем готови открито да го представим като ценен партньор, когато и ако вие решите така. Междувременно, обаче, Съюзът завинаги ще сложи край на демонизирането на Техноцентъра в историята, фолклора и умовете на човешките същества.

Съветник Албедо изглеждаше замислен. За миг той отправи поглед през илюминатора към въртящия се астероид, после каза:

— Значи ще ни направите богати и уважавани?

Кензо Исозаки не отговори. Чувстваше, че собственото му бъдеще и равновесието на властта в човешкия космос се колебаят на острието на бръснач. Не можеше да разчете изражението на Албедо: сарказмът на киборга спокойно можеше да е прелюдия към преговори.

— А какво да правим с Църквата? — попита съветникът. — След повече от два и половина човешки века на тайно сътрудничество?

Исозаки отново успокои ускореното туптене на сърцето си.

— Не желаем да се намесваме в каквато и да е връзка, която Техноцентърът намира за полезна или изгодна — тихо отвърна той. — Като делови хора, ние в Съюза сме обучени да разбираме ограниченията на всяко основано на религия междузвездно общество. Догмата и йерархията са характерни за такива структури… всъщност, такива са и структурите на която и да е теокрация. Като делови хора, посветили се на взаимоизгодното сътрудничество, ние виждаме възможности за второ равнище на партньорство между Техноцентъра и човека, макар и тайно и ограничено, което би трябвало и ще бъде изгодно и за двете страни.

Съветник Албедо отново кимна.

— Исозаки-сан, спомняте ли си, когато вашата колежка Анна Пели Коняни се съблече в кабинета ви?

Исозаки запази неутрално изражение, но само с крайно усилие на волята. Фактът, че Техноцентърът наблюдава личния му кабинет и записва всяка сделка, накара кръвта му буквално да се вледени.

— Тогава попитахте — продължи Албедо, — защо сме помогнали на Църквата да усъвършенства кръстоида. С каква цел, попитахте вие. Каква е изгодата за Техноцентъра?

Исозаки наблюдаваше мъжа в сиво, но повече отвсякога усещаше, че е заключен в малката астероидна сонда с кобра, която се е изправила и е разперила качулката си.

— Някога имали ли сте куче, Исозаки-сан? — попита Албедо.

Все още замислен за кобрите, шефът на Търговския мир можеше само да го зяпне.

— Куче ли? — след малко каза той. — Не. Не лично. На родния ми свят кучетата не бяха разпространени.

— А, точно така — кимна съветникът и отново показа белите си зъби. — На вашия остров домашни любимци са били акулите. Струва ми се, че на около шестгодишна възраст вие сте имали бебе акулка, която сте се мъчили да опитомите. Ако не греша, сте я нарекли Кейго.

Исозаки не би могъл да произнесе нито звук, дори в този момент от това да зависеше животът му.

— И какво правехте, за да не позволите на вашата растяща акулка да ви изяде, когато плувахте заедно в лагуната Шиоко, Исозаки-сан?

С огромни усилия Исозаки успя да промълви:

— Нашийник.

— Моля? — наведе се към него съветник Албедо.

— Нашийник — повтори шефът на Търговския мир. Пред очите му танцуваха малки, съвършено черни петна. — Шоков нашийник. Трябваше да носим излъчвателни ключове. Същите устройства, каквито използваха нашите рибари.

— А, да — без да престава да се усмихва каза Албедо. — Когато вашият любимец се е държал непослушно, вие сте го връщали в правия път. Само с едно докосване с пръст. — Той протегна ръка и я сви в шепа, сякаш държеше невидим излъчвателен ключ. Загорелият му пръст натисна невидимия бутон.

Тялото на Кензо Исозаки не бе разтърсено от електрически удар, а по-скоро го обляха вълни от чиста агония — започваха в гърдите му, в кръстоида под кожата, плътта и костта му и се разляха настрани като телеграфни сигнали от болка, течащи през десетките метри нишки, нематоди и възли кръстоидна тъкан, пуснала метастази в тялото му като тумори.

Исозаки изкрещя, преви се надве от болка и се стовари на пода.

— Струва ми се, че вашите излъчвателни ключове са можели да разтърсват стария Кейго с все по-силни удари, когато е ставал агресивен — замислено каза съветник Албедо. — Нали така, Исозаки-сан? — Пръстите му отново натиснаха празния въздух.

Болката стана още по-силна. Исозаки се изпусна в костюма си и би изпразнил червата си, ако вече не бяха празни. Опита се отново да извика, но челюстите му бяха здраво стиснати, сякаш в пристъп на тетанус. Емайлът на зъбите му се пропука и се отцепи. Той прехапа върха на езика си и усети в устата си вкус на кръв.

— По десетобалната скала за стария Кейго това ще е някъде около две, предполагам — продължи съветник Албедо. Той се изправи, приближи се до херметичния шлюз и набра комбинацията за отваряне.

Сгърчен на пода, с тяло и мозък, превърнали се в безполезни придатъци на кръстоид от ужасяваща болка, Исозаки се помъчи да изкрещи през стиснатите си челюсти. Очите му бяха изскочили от орбитите си. От носа и ушите му течеше кръв.

Набрал комбинацията, киборгът отново натисна невидимия ключ в дланта си.

Болката изчезна. Исозаки повърна. Всички мускули в тялото му се гърчеха, докато нервите му като че ли напълно се бяха объркали.

— Ще предам предложението ви на Трите елемента на Техноцентъра — официално заяви съветник Албедо. — То ще бъде обсъдено и разгледано изключително сериозно. Междувременно, приятелю мой, ще разчитаме на вашата дискретност.

Исозаки се опита да издаде членоразделен звук, но успя само да се сгърчи и да повърне на металния под. За негов ужас, червата му шумно отделиха газ.

— И повече няма да има ИИ вируси, в чиято и да е инфосфера, нали, Исозаки-сан? — Албедо влезе в херметичната камера и затвори шлюза.

Навън безименният астероид се премяташе и въртеше с динамика, известна единствено на боговете на хаотичната математика.

 

 

Спускателният кораб на Радамант Немес и тримата й близнаци само за няколко минути стигна от мирската база Бомбасино до шлюза Чайлд Ламонд на безводния свят Витъс-Грей-Балианъс Б, но задачата им се усложни от присъствието на три военни плъзгача, които онзи глупак командир Солзников беше пратил да ги ескортират. От „секретната“ теснолъчева връзка между базата и плъзгачите Немес знаеше, че командирът е пратил своя заместник полковник Винара лично да оглави експедицията. Нещо повече, Немес знаеше, че полковникът няма да оглавява нищо — тоест, че Винара ще е толкова зает с постоянен холо и теснолъчев контакт с базата, че всъщност Солзников ще ръководи мирските войници, без да показва ъгловатото си лице.

Когато закръжиха над съответното село — макар че „село“ изглеждаше прекалено официално наименование за няколкото кирпичени къщи по западния бряг на реката, същите като десетките други сгради по пътя от базата, — плъзгачите вече ги бяха настигнали и се спускаха надолу, докато Немес търсеше достатъчно просторно и твърдо място, за да приземи спускателния кораб.

Вратите на кирпичените къщи бяха боядисани в основните цветове. Хората по улицата носеха роби в същите окраски. Немес знаеше причината за това: бе влязла и в корабната памет, и в кодираните архиви на Бомбасино, за да получи информация за народа на Спиралния спектър. Данните представляваха интерес само в онази си част, според която тези странни хора бавно се обръщаха към кръста и още по-бавно приемаха властта на Мира. С други думи имаше голяма вероятност да са помогнали на бунтовно дете, мъж и еднорък андроид да се скрият от властите.

Плъзгачите кацнаха на пътя край канала. Немес приземи спускателния кораб в някакъв парк и частично разруши артезиански кладенец.

Гиес се размърда на другата пилотска седалка и повдигна вежди.

— Сцила и Бриарей ще отидат да извършат официалното претърсване — гласно каза Немес. — Ти оставаш тук с мен. — Без гордост или суетност беше забелязала, че клонираните й близнаци отдавна се подчиняват на заповедите й, въпреки смъртната заплаха, която бяха донесли от Трите елемента, и увереността, че ще я изпълнят, ако тя отново се провали.

Другата жена и мъжът се спуснаха по рампата и си запробиваха път сред навалицата от хора в цветни роби. Насреща им закрачиха войници в бойна броня със спуснати визьори. Немес ги наблюдаваше по общия оптичен канал, а не по теснолъчевото предаване и позна гласа на полковник Винара, разнесъл се по високоговорителя на шлема му.

— Кметът — жена на име Сес Гиа — отказва да ни даде разрешение за претърсване на къщите.

Немес можеше да види презрителната усмивка на Бриарей, отразена в лъскавия визьор на полковника. Все едно, че виждаше собственото си отражение с малко по-изразена костна структура.

— И вие ще позволите на този… кмет… да ви заповядва, така ли? — попита Бриарей.

Полковник Винара вдигна облечената си в бойна ръкавица ръка.

— Мирът признава местните власти, докато станат… част от Мирския протекторат.

— Споменахте, че доктор Молина е оставила мирски войник да пази… — каза Сцила.

Винара кимна. Дишането му се чуваше усилено през видоизменящия се, кехлибарен шлем.

— Няма и следа от този войник. Опитваме се да установим връзка с него още откакто напуснахме Бомбасино.

— Не му ли е бил имплантиран проследителен чип? — попита Сцила.

— Не, втъкан е в бойната му броня.

— И?

— Открихме я в кладенец няколко улици по-нататък — отговори полковник Винара.

Гласът на Сцила остана безизразен.

— Предполагам, че войникът не е бил в бронята.

— Не — потвърди Винара, — там бяха само бронята и каската. В кладенеца нямаше труп.

— Жалко — рече Сцила. Тя понечи да се извърне, но после пак погледна към мирския полковник. — Само бронята, казвате. А оръжието?

— Нищо повече — мрачно отвърна Винара. — Наредих да претърсят улиците и ще разпитаме гражданите, докато някой не ни съобщи местонахождението на къщата, в която доктор Молина е арестувала изчезналия търговец. После ще я обкръжим и ще заповядаме на всички вътре да се предадат. Аз… хм… поисках от гражданските съдилища в Бомбасино да обмислят молбата ни за заповед за обиск.

— Чудесен план, полковник — каза Бриарей. — Само докато издадат вашата заповед да не настъпи следващата ледникова епоха.

— Ледникова епоха ли? — зяпна полковник Винара.

— Няма значение — махна с ръка Сцила. — Ако не възразявате, ще ви помогнем да претърсите съседните улици и ще изчакаме съответното разрешение за претърсване на къщите. — После предаде по вътрешния канал на Немес: „А сега какво?“

„Останете с него и направете точно каквото му предложихте — нареди Немес. — Бъдете любезни и спазвайте закона. И без това не искаме да открием Ендимион или момичето, докато тези идиоти са наоколо. С Гиес преминаваме на бързо време.“

„Успешен лов“, предаде Бриарей.

Гиес вече чакаше при шлюза на спускателния кораб.

— Аз взимам града — каза Немес, — а ти се спускаш по реката до телепортаторната арка и внимаваш нищо да не премине през нея — нито нагоре, нито надолу, — без да си го проверил. Фазоизмествай се, за да ми пращаш съобщения. Аз също периодично ще се фазоизмествам, за да проверявам канала. Сигнализирай ми, ако откриеш Ендимион или момичето. — Докато се фазоизместваха, можеха да се свързват по общия канал, но енергийният разход бе ужасно голям — надхвърляше дори невъобразимото количество енергия, необходимо за самото фазоизместване, — така че беше далеч по-икономично периодично да преминават към нормално време, за да проверяват общия канал. Дори само сигналът за тревога щеше да използва равностойността на целия едногодишен енергиен бюджет на тази планета.

Гиес кимна и двамата едновременно се фазоизместиха, превръщайки се в хромирани скулптури на голи мъж и жена. Въздухът навън като че ли се сгъсти и светлината стана по-силна. Звуците изчезнаха. Движението спря. Човешките фигури станаха малко размити статуи. Нагънатите им от вятъра роби замръзнаха като дипли на бронзови изваяния.

Немес не разбираше физиката на фазоизместването. Нямаше нужда да го разбира, за да го използва. Знаеше, че това не е нито антиентропично, нито хиперентропично манипулиране на времето — макар бъдещият АИ да разполагаше и с двете наглед вълшебни технологии, — нито пък някакъв вид „ускоряване“, съпътствано от звукови експлозии и невероятно повишаване на температурата зад тях. Фазоизместването бе нещо като отстъпване встрани в издълбаните граници на пространство/времето.

— Вие ще се превърнете — в най-добрия смисъл на израза — в плъхове, лутащи се из стените на стаите на времето — беше казала същността от Техноцентъра, която носеше основната отговорност за тяхното създаване.

Двете лъскави фигури се спуснаха по рампата и се разделиха в противоположни посоки — Гиес на юг към телепортатора, Немес покрай замръзналите си близнаци и скулптурите на мирските войници и гражданите на Спектъра, за да навлезе сред кирпичените къщи.

Буквално за нула време откри сградата със закопчания с белезници мирски войник, който спеше в ъгловата спалня, гледаща към канала. Тя претърси файловете, качени от мирската база в Бомбасино, за да го идентифицира — лусусианец на име Джерин Поуц, трийсет и осем стандартни години, мързелив, неинициативен, пристрастен към алкохола, още две години до пенсия, шест разжалвания и три осъждания на затвор — и после изтри файла. Войникът не представляваше интерес за нея.

След като се увери, че къщата е празна, Радамант Немес се прехвърли към нормално време и за миг застана в спалнята. Звукът и движението се върнаха: хъркането на войника, пешеходците по крайбрежната улица, тихият ветрец поклащащ белите завеси, тътенът на далечен трафик и дори шумоленето на самурайските брони на мирските войници, които тичаха из съседните улици в безполезното си претърсване.

Застанала до мирския войник, Немес протегна ръка и сякаш посочи с показалец към шията му. Изпод нокътя й се появи игла, измина десетте сантиметра до гърлото на Джерин Поуц и прониза кожата и плътта му, оставяйки само капчица кръв. Войникът не се събуди.

Немес изтегли иглата и анализира кръвта в нея: опасна концентрация на С₂₇Н₄₅ОН — лусусианците често бяха заплашени от високо равнище на холестерол, — както и наличие на ранен стадий на имунна тромбоцитна пурпура, навярно предизвикана от прекараните ранни години в силно радиационна среда на някой от гарнизонните светове, алкохолно съдържание 122 mg/100 ml — войникът беше пиян, макар че миналото му на алкохолик навярно му позволяваше да крие повечето от видимите ефекти — и voila! — наличие на изкуствен опиат, наречен ултраморфин, комбиниран със завишено равнище на кофеин. Немес се усмихна. Някой го бе упоил със сънотворно количество ултраморфин, смесен с чай или кафе, но се беше погрижил дозата да не е убийствена.

Тя подуши въздуха. Способността й да регистрира и разпознава специфични органични молекули във въздуха — тоест, обонянието й — беше около три пъти по-голяма от тази на нормалния газов хроматографен спектрометър: с други думи някъде над обонянието на порода кучета от Старата Земя, наречени хрътки. Стаята бе изпълнена с характерните миризми на много хора. Някои от тях бяха стари, други съвсем скорошни. Немес идентифицира алкохолната смрад на лусусианеца, няколко фини, мускусни женски аромата, молекулния отпечатък поне на две деца — едното отдавна навлязло в пубертета, другото по-малко, но болно от някакъв вид рак, изискващ химиотерапия — и на двама мъже, единият с особености на потта, дължащи се на хранителните специфики на планетата. Другият едновременно познат и чужд. Чужд, защото мъжът носеше мириса на свят, който Немес никога не бе посещавала, познат, защото това бе характерната човешка миризма, която тя специално си бе отбелязала: Рол Ендимион все още носеше със себе си миризмата на Старата Земя.

Немес обиколи всички стаи, но нямаше и следа от особения мирис, който за пръв път беше усетила четири години по-рано, на момичето на име Енея, нито пък антисептичната андроидна миризма на слугата, наречен А. Бетик. Тук бе идвал само Рол Ендимион. Но си беше тръгнал няколко минути преди това.

Немес проследи миризмата до капак на пода в коридора. Тя го разби, въпреки многобройните му ключалки, и спря преди да се спусне по стълбата, за да провери информацията по общия канал. От Гиес нямаше нищо. Бяха напуснали кораба едва преди деветдесет секунди. Немес се усмихна. Можеше да му сигнализира и той щеше да е тук, преди Рол Ендимион и другите в тунела да успеят да отброят десет удара на сърцата си.

Но Радамант Немес искаше сама да уреди тази сметка. Без да престава да се усмихва, тя скочи в дупката и падна до дъното, което бе на осем метра дълбочина.

Проходът беше осветен. Тя подуши въздуха и отдели богатия на адреналин мирис на Рол Ендимион от другите човешки миризми. Роденият на Хиперион беглец бе нервен. А също болен или ранен — Немес различи едва доловимия мирис на пот, пропит с ултраморфин. Ендимион определено беше лекуваният от д-р Молина чужденец и някой бе използвал предписаните му болкоуспокоителни, за да приспи нещастния лусусиански войник.

Немес се фазоизмести и се затича по тунела, сега изпълнен с все по-силна светлина. Независимо каква преднина имаха Ендимион и неговите съюзници, тя щеше да ги настигне. Би й доставило удоволствие да отсече главата му, докато е фазоизместена — за наблюдателите в реалното време изпълненото от невидим палач обезглавяване изглеждаше свръхестествено, — но трябваше да получи от Ендимион известна информация. Най-лесно осъществимата възможност беше да го отвлече от неговите приятели от Спиралния спектър, като го заобиколи със същото фазирано поле, което пазеше и самата нея, да вкара в мозъка му игла, за да го обездвижи, да го върне на спускателния кораб, да го напъха във възкресителната ясла и после да изиграе малък театър пред полковник Винара и командир Солзников, като им благодари за помощта. Когато корабът им напуснеше орбита, можеха да „разпитат“ Рол Ендимион. Немес щеше да вкара в мозъка му микровлакна и да извлече РНК и спомените му. Ендимион никога повече нямаше да се върне в съзнание: когато заедно с близнаците си научеше от спомените му каквото й трябваше, щеше да го унищожи и да изхвърли трупа му в космоса. Целта й бе да открие детето на име Енея.

Внезапно светлините угаснаха.

„Докато съм фазоизместена — помисли си Немес. — Невъзможно.“ Нищо не можеше да се случи толкова бързо.

Тя рязко спря. В тунела нямаше абсолютно никаква светлина, нищо, което тя да е в състояние да усили. Премина на инфрачервено виждане и огледа прохода пред и зад себе си. Празен. Отвори уста и издаде сонарен вик, после бързо се обърна, за да направи същото и в обратната посока. Нищо — ултразвуковият писък отекна и се върна обратно. Тя измени полето около себе си, за да прати в двете посоки дълбочинно радарен импулс. Тунелът беше празен, но дълбочинният й радар регистрира лабиринт от подобни тунели цели километри наоколо. Зад дебела метална врата на трийсет метра пред нея имаше подземен гараж, пълен с коли и човешки фигури.

Все още предпазливо, Немес премина за миг към реално време, за да види как така светлините са угаснали само за микросекунда.

Фигурата бе точно пред нея. Немес имаше по-малко от една десетохилядна от секундата, за да се фазоизмести отново, когато четири покрити с шипове юмрука я удариха със силата на сто хиляди булдозера. Беше отхвърлена назад до началото на тунела, прелетя през разбитата стълба, през твърдата каменна стена на прохода и потъна дълбоко в самата скала.

Светлините останаха угасени.

 

 

През двайсетте стандартни дни, през които остана на Марс, великият инквизитор го намрази много повече, отколкото би могъл да мрази дори самия ад.

Планетните прашни бури симум бушуваха по време на целия му престой. Въпреки факта, че заедно с придружителите си бе отведен в Губернаторския дворец в предградията на Св. Малахия, че теоретично сградата беше запечатана също толкова херметично, колкото мирски космически кораб, че въздухът се филтрираше и пречистваше, че прозорците бяха от петдесет и два пласта издръжлива пластмаса и че входовете представляваха по-скоро херметични шлюзове, отколкото врати, марсианският прах все пак проникваше вътре.

Когато сутрин Джон Доменико, кардинал Мустафа взимаше игления си душ, натрупалият се през нощта по тялото му прах се стичаше в канала на червени кални ручеи. Когато камериерът му помагаше да облече расото и робата — след като всичките му дрехи бяха почистени през нощта, — в копринените дипли винаги имаше следи от червен пясък. Когато Мустафа закусваше — сам в губернаторската трапезария, — между зъбите му скърцаше пясък. По време на разговорите и разпитите, провеждани от Светата служба в кънтящата бална зала на двореца, великият инквизитор можеше да усети праха, наслагващ се в чорапите, яката и косата му, под съвършения маникюр на ноктите му.

А навън беше пълен абсурд. Плъзгачите и скорпионите бяха приземени. Космодрумът работеше само няколко часа дневно по време на редките периоди на затишие. Паркираните наземни коли скоро се превръщаха в преспи червен пясък и дори филтрите с мирско качество не бяха в състояние да задържат червените песъчинки навън от двигателите, моторите и електронните модули. Няколко стари всъдехода и ядрени совалки снабдяваха столицата с храна и информация, но в действителност мирското управление и военно командване на Марс бяха замрели.

На петия ден от симума се получиха съобщения за палестински нападения на мирски бази на платото Тарзис. Майор Пайит, лаконичният командир на наземните сили на губернатора, взе рота, съставена от мирски войници и планетарни гвардейци, и се отправи натам с всъдеходи и бронетранспортьори. Сто клика преди платото ги нападнаха от засада и Пайит се върна в Св. Малахия само с половината от хората си.

На втората седмица се получиха съобщения за палестински нападения на десетина гарнизонни поста и в двете полукълба. С военния контингент на Елада бяха прекъснати всякакви връзки и станцията на южния полюс предаде по радиостанцията на „Ибрил“, че има намерение да се предаде на вражеските сили.

Губернатор Клеър Пало — която работеше в малък кабинет, принадлежал на един от помощниците й — се посъветва с архиепископ Робсън и великия инквизитор и отпусна на обкръжените гарнизони тактически ядрени и плазмени оръжия. Кардинал Мустафа се съгласи да използват „Ибрил“ в битката срещу палестинците и Първа станция на южния полюс беше унищожена от орбита. Планетарната гвардия, мирските части, морската пехота, швейцарската гвардия и командосите на Светата служба се съсредоточиха върху защитата на столицата Св. Малахия, нейната катедрала и Губернаторския дворец. По време на безмилостната прашна буря всички местни, които се приближаваха на осем клика от града и не носеха раздадените мирски транспондери, бяха унищожавани с лазерно копие и труповете се докарваха по-късно. Само неколцина от тях бяха палестински партизани.

— Симумът не може да продължи вечно — изръмжа командир Браунинг, началник на силите за сигурност на Светата служба.

— Но може да продължи от три до четири стандартни месеца — отвърна майор Пайит. — А навярно и повече.

Работата на Светата инквизиция не водеше доникъде: войниците от милицията, които първи бяха открили труповете в Арафат-кафийе, отново бяха подложени на разпит с наркотик на истината и невросонда, но разказите им останаха непроменени. Патолозите на Светата служба работиха заедно с колегите си от лазарета на Св. Малахия, само за да потвърдят, че никой от триста шейсет и двата трупа не може да се възкреси — Шрайка бе откъснал всяко възелче и миливлакно на кръстоидите им. По робот с мигновен двигател пратиха запитване до Пацем във връзка със самоличността на жертвите и — което беше по-важно — с характера на операциите на Opus Dei на Марс и причините за изграждане на модерния космодрум. Но когато четиринайсет местни дни по-късно се върна, роботът донесе само идентификациите на убитите, без обяснение за връзката им с Opus Dei или за мотивите за действията на организацията на планетата.

След петнайсет дни прашна буря, постоянни съобщения за нови палестински нападения срещу конвои и гарнизони, дълги разпити и пресяване на свидетелски показания, които не водеха доникъде, великият инквизитор се зарадва, когато капитан Уолмак се обади по секретния теснолъчев канал от „Ибрил“, за да съобщи, че се налага колкото е възможно по-скоро кардиналът да се върне в орбита, заедно с антуража си.

 

 

„Ибрил“ беше един от най-новите космически кораби от архангелски клас и докато спускателните им кораби изминаваха последните няколко километра до мястото на срещата, кардинал Мустафа си мислеше, че изглежда функционален и смъртоносен. Великият инквизитор не знаеше нищо за мирските бойни кораби, но дори той можеше да види, че капитан Уолмак е преобразувал „Ибрил“ за бойна готовност: различните антени и сензори бяха скрити под корпуса, грамадният гидеонов двигател бе покрит с лазерна броня и оръжейните портове бяха прочистени за действие. Зад архангела се въртеше Марс — скрит в прах диск с цвят на засъхнала кръв. Кардинал Мустафа се надяваше, че за последен път вижда планетата.

Отец Фарел отбеляза, че и осемте фотонни кораба от спецчастта в системата на Марс са в обсег от петстотин клика от „Ибрил“ — според космическите стандарти плътно отбранително групиране — и великият инквизитор разбра, че предстои нещо сериозно.

Спускателният кораб на Мустафа пристана пръв и Уолмак го посрещна зад херметичния шлюз. Вътрешното сдържащо поле им осигуряваше гравитация.

— Извинявам се, че прекъснах разследването ви, Ваше високопреосвещенство… — започна капитанът.

— Оставете това — каза кардинал Мустафа, като отърсваше пясъка от диплите на робата си. — Какво се е случило, капитане?

Уолмак премига към антуража на великия инквизитор, който излизаше от херметичния шлюз зад гърба на кардинала: отец Фарел, разбира се, следван от шефа на силите за сигурност командир Браунинг, трима секретари от Светата служба, сержанта на морските пехотинци Нел Каснър, възкресителният капелан епископ Ердъл и майор Пайит, бившия командир на губернаторските наземни сили, когото кардинал Мустафа беше освободил от служба на Марс.

Великият инквизитор забеляза колебанието на капитана.

— Можете спокойно да говорите, капитане. Светата служба е дала на всички от тази група право на достъп до секретна информация.

Уолмак кимна.

— Открихме кораба, Ваше високопреосвещенство.

Изражението на кардинал Мустафа явно показваше неразбирането му.

— Тежкотоварният кораб, който трябваше да е напуснал орбитата на Марс в деня на клането, Ваше високопреосвещенство — продължи капитанът. — Знаехме, че през този ден спускателните им кораби са се срещнали с някакъв кораб.

— Да — отвърна великият инквизитор, — но предполагахме, че той отдавна ще е изчезнал — че ще се е прехвърлил в звездната система, която е била цел на пътуването му.

— Да, сър — потвърди Уолмак, — ала като разчитах на вероятността изобщо да не е преминал към С-плюс, пратих спускателните кораби да проверят системата. Открихме го в астероидния пояс.

— Това ли е била целта му? — попита Мустафа.

Капитанът поклати глава.

— Струва ми се, че не, Ваше високопреосвещенство. Корабът е студен и мъртъв. Върти се. Уредите ни показват, че на борда няма живот, системите са изключени… не работи дори ядреният двигател.

— Но наистина е тежкотоварен космически кораб, така ли?

Капитан Уолмак се обърна към високия, слаб мъж.

— Да, отче. НСТК „Сайгон Мару“. Кораб с тримилионен тонаж, служил още от дните на Хегемонията.

— Търговският мир — тихо каза великият инквизитор.

Уолмак мрачно го погледна.

— Първоначално, Ваше високопреосвещенство. Но нашите данни показват, че преди осем стандартни години „Сайгон Мару“ е бил свален от търговския флот и предаден за скрап.

Кардинал Мустафа и отец Фарел размениха погледи.

— Качихте ли се на борда на кораба, капитане? — попита командир Браунинг.

— Не — отвърна Уолмак. — Заради политическите последствия реших, че ще е най-добре Негово високопреосвещенство да е тук и да даде разрешение за такава проверка.

— Много добре — кимна великият инквизитор.

— Освен това — продължи капитан Уолмак, — исках на борда да са всички морски пехотинци и швейцарски гвардейци.

— Защо, сър? — попита майор Пайит. Униформата му изглеждаше огромна върху противорадиационната му броня.

— Нещо не е наред — обясни капитанът, като погледна към майора и после към великия инквизитор. — Нещо категорично не е наред.

 

 

На повече от двеста светлинни години от системата на Марс спецчаст „ГИДЕОН“ завършваше задачата си по унищожаването на Луцифер.

Седмата и последна система на прокудените в тяхната наказателна експедиция беше най-сложна за прочистване. С жълта звезда тип G, с шест планети, две от които обитаеми без тераформиране, системата гъмжеше от прокудени: военни бази край астероидите, родилни скали в астероидния пояс, ангелски среди около най-вътрешния воден свят, депа за презареждане в ниска орбита около газовия гигант и орбитална гора, отглеждана между аналозите на Венера и Старата Земя в сравнение със Старата Слънчева система. На „ГИДЕОН“ му трябваха десет стандартни дни, за да претърси и унищожи повечето от тези възли на прокуден живот.

Когато свършиха, адмирал Алдикакти нареди на седмината капитани лично да се явят на борда на кораба на Негово светейшество „Уриил“ и им съобщи, че в плана е настъпила промяна: експедицията постигнала толкова голям успех, че щели да потърсят нови цели и да продължат нападението. Алдикакти била пратила робот с гидеонов двигател в системата на Пацем и получила разрешение за удължаване на мисията. Седемте архангела щели да се прехвърлят в най-близката мирска база в системата Тау Сети, където щели да попълнят снаряжението си, да ремонтират корабите, да ги презаредят и към тях щели да се присъединят още пет архангела. Сонди вече проучвали десетина нови системи на прокудените, нито една от които още не била получила съобщение за клането по унищожителния курс на спецчаст „ГИДЕОН“. Като извадели времето за възкресяване, щели отново да започнат атаката десет стандартни дни по-късно.

Седемте капитана се върнаха на корабите си и се приготвиха за прехвърляне от система Луцифер в базата на Тау Сети Сентър.

Командир Хоуган „Хоуг“ Либлър на борда на НСК „Рафаил“ беше неспокоен. Освен официалната си длъжност на офицер, втори по чин след отец-капитан де Соя, Либлър получаваше заплата, за да шпионира отец-капитана и да докладва за каквото и да е подозрително поведение — първо на шефа на силите за сигурност на Светата служба на борда на флагманския кораб на адмирал Алдикакти „Уриил“ и после — доколкото знаеше — по целия път нагоре по веригата до легендарния кардинал Лурдъсами. В момента проблемът на Либлър бе, че изпитва подозрения, но не е в състояние да определи причината за тях.

Шпионинът не можеше да предаде по теснолъчевия канал на „Уриил“ опасната новина, че екипажът на „Рафаил“ прекалено често се изповядва, но тъкмо това беше една от причините за тревогата на Либлър. Разбира се, той не бе шпионин нито по професия, нито по призвание: беше благородник, изпаднал в затруднено положение, първо принуден от финансови трудности да се възползва от правото на благородниците на Ренесанс Минор да постъпи в армията, и после задължен — по-скоро от вярност към своя Мир и Църквата, опитваше се да се убеди Либлър, отколкото от постоянната нужда от пари, за да възвърне и възстанови именията си — да шпионира своя капитан.

Изповедите изобщо не бяха необичайни — екипажът се състоеше от набожни преродени християнски войници, разбира се, и обстоятелствата, в които се бяха оказали, вероятността за истинска и вечна смърт в случай, че някое от ядрените оръжия на прокудените или к-лъчите проникнеха през защитните сдържащи полета, подсилваха изискванията на вярата им, — но Либлър усещаше, че след системата Мамон всички тези изповеди се дължат и на още един фактор. По време на затишията между яростните битки тук, в системата Луцифер, целият екипаж и швейцарските гвардейци на „Рафаил“ — общо двайсет и седем души, без да се смята обърканият командир Либлър — минаваха през изповедалнята като космонавти през бардак в някое от пристанищата в Периферията.

А изповедалнята беше единственото място, което дори вторият по чин офицер на кораба не бе в състояние да подслушва.

Либлър не можеше да си представи какъв заговор се готви. Бунтът нямаше смисъл. Първо, беше немислимо — близо три века наред не се бе бунтувал нито един екипаж от мирския флот. Второ, беше абсурдно — бунтовниците не се събираха в изповедалнята, за да обсъждат греха на бунта с капитана на кораба.

Навярно отец-капитан де Соя готвеше тези мъже и жени за някакво зло дело, но Хоуг Либлър не можеше да си представи какво би могъл да предложи свещеникът, за да подкупи тези верни мирски космонавти и швейцарски гвардейци. Екипажът не обичаше Хоуг Либлър — бе свикнал да не го обичат, това беше проклятието на потомствения му аристократизъм, знаеше го, — но не можеше да си представи, че готвят някакво зло дело, насочено срещу него. Ако отец-капитан де Соя някак си беше прилъгал екипажа да извърши предателство, най-ужасното, което можеха да направят, бе да се опитат да откраднат архангела — Либлър подозираше, че тази нищожна вероятност е причината да го пратят да шпионира на борда, — но с каква цел? „Рафаил“ никога не прекъсваше връзката си с другите архангели от спецчаст „ГИДЕОН“, освен в мига на прехвърлянето към С-плюс и в двата дни на възкресяване, така че ако екипажът извършеше измяна и направеше опит да открадне кораба, другите шест архангела щяха да го пресекат на мига.

От тази мисъл на Хоуг Либлър буквално му се гадеше. Не обичаше да умира и нямаше желание да го прави по-често от необходимото. Нещо повече, ако го запомнеха като член на Екипажа, извършил измяна, това нямаше да е в полза на кариерата му като възстановен лорд на имението на Ренесанс Минор. Имаше вероятност, той знаеше, кардинал Лурдъсами — или онзи, който стоеше на върха на неговата шпионска верига — да го подложи на мъчения, да го отлъчи и екзекутира с истинската смърт заедно с останалите от екипажа, само за да скрие факта, че Ватиканът е пратил на борда шпионин.

А това предизвикваше у Хоуг Либлър нещо повече от гадене.

Утешаваше се с мисълта, че такова предателство просто не е вероятно, че е пълно безумие. Разбира се, беше чел истории за пирати на Старата Земя или други водни светове, издебващи търговски кораби и тероризиращи пристанищата, но тези дни отдавна бяха отминали. Един откраднат архангел нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие, нямаше къде да попълни снаряжението си и да се ремонтира. Мирският флот незабавно щеше да го залови.

И въпреки цялата тази насилена логика, командир Хоуг Либлър продължаваше да се чувства неспокоен.

Седеше в контролната зала четири часа след завъртането им към точката на прехвърляне към системата Тау Сети, когато от „Уриил“ се получи приоритетно съобщение: пет унищожителя от фотонен клас на прокудените се били скрили в прашния облак от заредени частици на вътрешната луна на газовия гигант и сега се насочвали към собствените си точки на прехвърляне, използвайки слънцето като щит между себе си и спецчаст „ГИДЕОН“. „Гавриил“ и „Рафаил“ трябвало да се отклонят от дъгите си, за да открият траектория за стрелба с останалите си хиперкинетични ракети С-плюс, да унищожат фотонните кораби и после да подновят прехвърлянето си от системата Луцифер. „Уриил“ смяташе, че двата архангела са в състояние да стигнат до прехвърляне около осем часа след заминаването на другите пет кораба.

Отец-капитан де Соя потвърди получаването на съобщението и нареди промяна на курса. Командир Либлър следеше теснолъчевия канал, докато майка капитан Стоун на борда на „Гавриил“ правеше същото. „Адмиралът не оставя «Рафаил» сам — помисли си командирът. — Господарите ми не са единствените, които не се доверяват на де Соя.“

Преследването не бе вълнуващо — всъщност, когато се стигна дотам, нямаше каквото и да е преследване. Като се вземеше предвид гравитационната динамика на тази система, на задвижваните със стари хокингови двигатели фотонни кораби на прокудените щяха да им трябват около четиринайсет часа, за да достигнат относителна скорост преди завъртането. Двата архангела щяха да заемат позиция за стрелба след четири часа. Прокудените не разполагаха с оръжия, които да изминат целия път през системата, за да поразят мирските кораби: и „Гавриил“, и „Рафаил“ имаха достатъчно ракети, за да унищожат десет пъти повече фотонни кораби. Ако не успееха с нищо друго, щяха да използват омразните лъчи на смъртта.

Когато двата архангела заобиколиха слънцето, за да заемат позиции за стрелба, командването беше в ръцете на командир Либлър — отец-капитанът бе отишъл да поспи няколко часа в каютата си. Останалите кораби от спецчаст „ГИДЕОН“ отдавна се бяха прехвърлили. Либлър се обърна на ускорителното си кресло, за да сигнализира на капитана, когато ирисовият портал внезапно се отвори и вътре влезе отец-капитан де Соя, заедно с още неколцина други. За миг Либлър забрави подозренията си — забрави дори, че му плащат, за да е подозрителен — и се облещи към групата. С капитана бяха онзи сержант от швейцарската гвардия — Грегориъс — и двама от войниците му. Тук бяха също офицерът по оръжейните системи командир Карел Шан, офицерът по енергийните системи лейтенант Пол Дениш, офицерът по екологичните системи командир Бетц Арджайл и инженерът по двигателните системи лейтенант Илайджа Хюсеин Майер.

— Какво, по дяволите… — започна Либлър и после замълча. Сержантът от швейцарската гвардия държеше в ръка неврален зашеметител и се целеше право в лицето му.

Хоуг Либлър вече седмици наред криеше в ботуша си иглен пистолет, но в този момент съвсем забрави за него. Никога преди не бяха насочвали към него оръжие — дори зашеметител — и сега едва не се изпусна в панталона си.

Една от жените войници се приближи до него и извади пистолета от ботуша му. Либлър го зяпна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Съжалявам, Хоуг — каза отец-капитан де Соя. — Гласувахме и решихме, че нямаме време да се мъчим да те убедим да се присъединиш към нас. За известно време ще се наложи да си идеш.

Като се мъчеше да си спомни диалозите от всички холодрами, които някога бе слушал, Либлър запелтечи:

— Няма да успеете. „Гавриил“ ще ви унищожи. Ще бъдете подложени на мъчения и обесени. Ще ви откъснат кръстоидите от…

Зашеметителят в ръката на гиганта изжужа. Хоуг Либлър щеше да падне по очи, но жената го хвана и внимателно го положи на пода.

Отец-капитан де Соя зае мястото му на командното кресло.

— Излезте от този курс — каза той на лейтенант Майер, който пое управлението. — Наберете координатите на прехвърлянето ни. Пълно ускорение. Пълна бойна готовност. — Отец-капитанът спря поглед на Либлър. — Отнесете го във възкресителната му ясла и я включете на „съхранение“.

Войниците изнесоха спящия командир.

 

 

Още преди да нареди да превключат вътрешното сдържащо поле на кораба на нулева гравитация, отец-капитан де Соя изпитваше онова кратко, но ободрително усещане за полет, което човек чувства в мига след скачането си от скала, преди гравитацията отново да предяви категоричните си изисквания. Всъщност, сега корабът им пъшкаше под ускорение от повече от шестстотин g, почти сто и осемдесет процента от нормалното. Всеки пробив в сдържащото поле би ги убил само за миг. Но точката на прехвърляне вече беше на по-малко от четирийсет минути.

Де Соя не бе сигурен, че постъпва правилно. Мисълта, че предава своята Църква и мирския флот беше най-ужасното нещо на света. Но знаеше, че ако душата му наистина е безсмъртна, за него друг избор няма.

Всъщност, онова, което караше отец-капитан де Соя да смята, че се е случило чудо — или поне, че го е сполетял невероятен късмет, — бе фактът, че още седем души се бяха съгласили да се присъединят към него в този обречен бунт. Осем — като броеше и себе си — от двайсет и осемчленен екипаж. Другите двайсет бяха във възкресителните си ясли, след като ги приспаха с неврален зашеметител. Де Соя знаеше, че при повечето обстоятелства тези осем души могат да се справят със системите на „Рафаил“: имаше късмет — или беше благословен, — че го бяха последвали неколцина от основните офицери на борда. В началото си мислеше, че ще е само с Грегориъс и двамата му млади войника.

Първото загатване за бунт беше дошло от тримата швейцарски гвардейци, след като „прочистиха“ втория родилен астероид в системата Луцифер. Въпреки клетвите им към Мира, Църквата и швейцарската гвардия, умъртвяването на бебета прекалено им приличаше на убийство. Копиеносците Дона Фу и Енос Делрино първо бяха отишли при сержанта си и после дойдоха заедно с Грегориъс в изповедалнята на отец-капитан де Соя със своя план за дезертиране. Първоначално те бяха поискали опрощение, ако решат да избягат в системата на прокудените. Де Соя ги помоли да обмислят алтернативна възможност.

Инженерът по двигателните системи лейтенант Майер дойде да се изповяда за същото. Ужасното клане на красивите ангели — което бе наблюдавал в тактическото пространство — беше отвратило младия мъж и в резултат му се искаше да се върне към религиите на дедите си — юдаизъм и ислям. Вместо това, той отиде в изповедалнята, за да признае душевната си слабост. Отец-капитан де Соя го удиви, като му каза, че тревогите му не са в противоречие с истинското християнство.

На другия ден офицерите по екологичните и енергийните системи командир Бетц Арджайл и лейтенант Пол Дениш последваха съвестта си в изповедалнята. Дениш се бе убедил най-трудно, но дългите спотаени разговори с лейтенант Майер, с когото спяха в една каюта, в крайна сметка го включиха в плана.

Последен беше офицерът по оръжейните системи командир Карел Шан: той вече не бе в състояние да дава заповед за изстрелване на лъчи на смъртта. Не беше спал от три седмици.

През последния им ден в системата Луцифер де Соя разбра, че никой от другите офицери няма да дезертира. Те смятаха работата си за отвратителна, но необходима. Когато настъпеше моментът, мнозинството от офицерите и останалите трима швейцарски гвардейци щяха да застанат на страната на заместник-командира Хоуг Либлър. Отец-капитан де Соя и сержант Грегориъс решиха да не им дават тази възможност.

— „Гавриил“ ни вика, отец-капитан — съобщи Дениш. Освен в собствения си пулт за контрол на енергийните системи, лейтенантът се беше включил в тактическия канал.

Де Соя кимна.

— Всички да се уверят, че яслите им са включени. — Това бе необходима заповед, знаеше го. Всеки член на екипажа влизаше в бой или се прехвърляше към С-плюс на ускорителното си кресло, приспособено като автоматична възкресителна ясла.

Преди да се включи в тактическото пространство, де Соя провери траекторията им на главния дисплей. Отдалечаваха се от „Гавриил“, макар че другият архангел беше преминал към ускорение триста g и бе променил курса си, за да се движи успоредно с „Рафаил“. В другия край на слънчевата система Луцифер петте фотонни кораба на прокудените все още бавно се приближаваха към собствените си точки на прехвърляне. Де Соя мислено им пожела успех, макар да знаеше, че единствената причина да не са унищожени е озадачаващата промяна на курса на „Рафаил“, която временно бе отклонила вниманието на „Гавриил“. Той се включи в командната тактическа симулация.

И мигновено се превърна във възправил се в космоса гигант. Шестте планети, безбройните луни и горящите орбитални гори на Луцифер достигаха до пояса му. Далеч отвъд пламтящото слънце петте точици на корабите на прокудените балансираха на мъничките си ядрени опашки. Опашката на „Гавриил“ бе много по-дълга, но най-голяма беше тази на „Рафаил“ и яркостта й съперничеше на слънцето. На няколко гигантски крачки от де Соя стоеше и го чакаше майка капитан Стоун.

— За Бога, какво правиш, Федерико? — попита тя.

Де Соя бе смятал да не отговаря на въпросите на „Гавриил“. Щеше да мълчи, ако това можеше да им предложи още няколко минути. Но познаваше Стоун. Тя нямаше да се колебае. По отделен тактически канал отец-капитанът погледна към данните за прехвърлянето. Трийсет и шест минути до точката на прехвърляне.

„Капитане! Засечено е изстрелване на четири ракети! Прехвърляне… сега!“ Това беше офицерът по оръжейните системи командир Шан, който го викаше по секретния канал.

Отец-капитан де Соя бе сигурен, че не е трепнал видимо, нито пък е реагирал по какъвто и да е друг начин пред майка капитан Стоун в тактическото пространство. По собствената си връзка той предаде: „Всичко е наред, Карел. Виждам ги. Прехвърлиха се към корабите на прокудените.“ После каза на Стоун по тактическия канал:

— Ти стреля срещу прокудените.

На симулираната светлина лицето й изглеждаше напрегнато.

— Разбира се. А ти защо не стреля, Федерико?

Вместо да отговори, де Соя пристъпи към слънцето и видя как ракетите се появяват от хокинговото пространство точно пред фотонните кораби на прокудените. Взривиха се секунди по-късно: две ядрени експлозии, последвани от два по-широкомащабни плазмени взрива. И петте кораба на прокудените бяха включили защитните си сдържащи полета на максимум — оранжево сияние в тактическата симулация, — но близките експлозии ги пренатовариха. От оранжеви, образите първо станаха червени, после бели и три от корабите просто престанаха да съществуват като материални обекти. Два се превърнаха в парченца, които се премятаха в пространството към вече безкрайно далечните си точки на прехвърляне. Един фотонен кораб остана непокътнат, но сдържащото му поле угасна и ядрената му опашка изчезна. Дори някой на борда да беше оцелял от взрива, той вече бе унищожен от забушувалата в кораба радиационна буря.

— Какво правиш, Федерико? — повтори майка капитан Стоун.

Де Соя знаеше, че малкото име на Стоун е Хейлън, но предпочиташе тази част от разговора да е на официално равнище.

— Изпълнявам заповеди, майко капитан.

Дори в тактическата симулация лицето на Стоун изрази съмнение.

— За какво говорите, отец-капитан де Соя? — И двамата знаеха, че разговорът се записва. Онзи, който оцелееше през следващите няколко минути, щеше да разполага със записа.

Де Соя се насили да отговори спокойно.

— Десет минути преди да се прехвърли флагманският кораб на адмирал Алдикакти се свърза с нас по теснолъчевия канал и внесе промяна в плана. Сега изпълняваме новите заповеди.

Лицето на Стоун остана безизразно, но де Соя знаеше, че се свързва със своя заместник-командир, за да провери дали по това време между „Уриил“ и „Рафаил“ е бил осъществяван контакт. Контакт беше осъществяван. Но по съвсем тривиален въпрос: за актуализиране на координатите на срещата в системата на Тау Сети.

— И какви са тези заповеди, отец-капитан де Соя?

— Те са лични, майко капитан Стоун. Не засягат „Гавриил“. — По вътрешния канал отец-капитанът предаде на командир Шан: „Набери координатите на лъча на смъртта, както се уговорихме.“ Миг по-късно усети в дясната си ръка тактикосимулираната тежест на енергийното оръжие. То бе невидимо за Стоун, но съвършено осезаемо за де Соя. Той се опита да държи дланта си върху приклада на оръжието така, че да изглежда отпусната, докато показалецът му докосваше невидимия спусък. По небрежния начин, по който ръката на майка капитан Стоун висеше на известно разстояние от тялото й, отец-капитанът можеше да каже, че тя също носи виртуално оръжие. Стояха на около три метра един от друг в тактикосимулирания космос. Дългата ядрена опашка на „Рафаил“ и по-късата колона от огън на „Гавриил“ помежду им се издигаха от равнината на еклиптиката на височината на гърдите им.

— Отец-капитан де Соя, новата ви точка на прехвърляне няма да ви отведе в системата на Тау Сети, както ви беше заповядано.

— Тази заповед беше отменена, майко капитан Стоун. — Де Соя гледаше бившата си заместничка в очите. Хейлън винаги бе успявала да крие чувствата и намеренията си. На стария им фотонен кораб „Балтазар“ неведнъж беше губил от нея на покер.

— Каква е новата ви цел, отец-капитан?

Трийсет и три минути до точката на прехвърляне.

— Поверителна информация, майко капитан. Мога да ви кажа само, че „Рафаил“ ще се присъедини към спецчастта в системата на Тау Сети след като изпълним мисията си.

Стоун поглади бузата си с лявата си ръка. Де Соя следеше с поглед свития й десен показалец. Тя нямаше нужда да вдига невидимото оръжие, за да изстреля лъча на смъртта, но човешкият инстинкт навярно щеше да я накара да го насочи срещу противника си.

Отец-капитанът мразеше лъчите на смъртта и знаеше, че Стоун изпитва същото чувство. Това бяха оръжия на страхливци, забранени от мирския флот и Църквата до мисията на тази експедиционна спецчаст. За разлика от жезлите на смъртта от хегемонийската епоха, които всъщност бяха изстрелвали подобен на коса неврален лъч, лъчът на смъртта не се основаваше на кохерентно излъчване. Мощните акумулатори на гидеоновия двигател образуваха конус със С-плюс изкривяване на пространство/времето. В резултат се получаваше фино усукване на реалновремевата матрица — нещо подобно на неуспешно прехвърляне в старото хокингово пространство, — но повече от достатъчно, за да унищожи деликатния енергиен танц, който представляваше човешкият мозък.

Но каквато и омраза да изпитваше към лъча на смъртта, сега Стоун беше готова да го използва. В „Рафаил“ бе вложено смайващо количество мирски капитали: основната й цел щеше да е без да навреди на кораба, да не позволи на екипажа да го открадне. Проблемът й обаче беше, че като убиеше екипажа с лъчи на смъртта, навярно нямаше да попречи на „Рафаил“ да се прехвърли — в зависимост от това до каква степен офицерите бяха успели да програмират въртенето. По традиция капитанът извършваше самото прехвърляне ръчно — или поне имаше готовност да изключи корабния компютър, — но Стоун не бе сигурна дали де Соя ще спази традицията.

— Моля ви, нека разговарям с командир Либлър — каза майка капитан Стоун.

Де Соя се усмихна.

— Моят заместник-командир изпълнява задълженията си — отвърна той и си помисли: „Значи Хоуг е бил шпионинът. Тъкмо от това потвърждение се нуждаехме.“

„Гавриил“ вече не можеше да ги настигне, дори да ускореше до шестстотин g. „Рафаил“ щеше да изпълни изискванията за прехвърляне преди другият кораб да успее да влезе в обсега на опашката му. Не, за да ги спре, Стоун трябваше да унищожи екипажа, като използва последното оръжие от физическия си арсенал и да пренатовари външните сдържащи полета на архангела. Ако грешеше — ако де Соя наистина изпълняваше заповед, получена в последния момент, — тя почти със сигурност щеше да бъде изправена пред трибунал и изхвърлена от мирския флот. Ако не направеше нищо и де Соя откраднеше един от мирските архангели, Стоун щеше да бъде съдена от трибунал, разжалвана, отлъчена и почти сигурно екзекутирана.

— Федерико — тихо каза тя, — моля те, намали ускорението, така че скоростите ни да се изравнят. Пак ще можеш да се прехвърлиш до секретните си координати и да изпълниш заповедта. Моля те само преди това да се кача на борда на „Рафаил“ и да се уверя, че всичко е наред.

Де Соя се поколеба. Не можеше да оправдае с новополучени заповеди припряното си заминаване с шестстотин g, тъй като накъдето и да се насочваше корабът му, преди мисията да може да продължи, щяха да изминат два дни за възкресяване на екипажа. Той не откъсваше поглед от очите на Стоун и в същото време следеше малкия образ на „Гавриил“, изправил се върху колона от бял пламък. Тя можеше да се опита да пренатовари сдържащите му полета, като изстреля останалите си конвенционални оръжия. Де Соя нямаше желание да отвръща на ракетен или лазрен огън: да превърне „Гавриил“ в пара за него беше неприемливо решение. Сега той бе предател на Църквата и държавата, но нямаше намерение да се превръща в носител на истинската смърт.

Тогава му оставаха лъчите на смъртта.

— Добре, Хейлън — спокойно отвърна отец-капитанът. — Ще кажа на Хоуг да премине на двеста g за достатъчно време, че да успееш да се изравниш с нас. — Той обърна глава, сякаш даваше заповеди по вътрешния канал.

Дланта му трябва да бе трепнала. Ръката на Стоун направи същото и невидимото оръжие леко се повдигна, когато пръстът й се напрегна върху спусъка.

В мига преди унищожението отец-капитан де Соя видя осем искри да напускат тактикосимулирания „Гавриил“. Стоун не искаше да рискува — щеше да изпари „Рафаил“ за да не му позволи да избяга.

Виртуалният образ на майката капитан отлетя назад и се изпари, когато лъчът на смъртта се вряза в кораба й, прекъсвайки всички комуникационни връзки и убивайки всички хора на борда.

По-малко от секунда по-късно отец-капитан де Соя усети, че самият той изскача от симулирания космос, докато невроните в мозъка му буквално се пържеха. От очите, устата и ушите му потече кръв, но той вече беше мъртъв, както и всяко друго разумно същество на „Рафаил“ — сержант Грегориъс и двамата му войника, лейтенант Майер, командир Арджайл, лейтенант Дениш и командир Шан.

Шестнайсет секунди по-късно осемте ракети с хокингови двигатели проблеснаха в реалния космос и се взривиха от двете страни на безмълвния „Рафаил“.

 

 

Гиес наблюдаваше в реално време, докато Рол Ендимион се сбогуваше със семейството в червени роби и насочваше каяка си към телепортаторната арка. Планетата се намираше в двойна лунарна еклиптика. Над канала избухваха фойерверки и от дългия град се носеше странен вой, издаван от хиляди гърла. Гиес се готвеше да пресече реката и да измъкне мъжа от каяка му. Бяха се разбрали, че ако Рол Ендимион е сам, трябва да запази живота му, за да го разпитат на кораба — целта на мисията им беше да открият местонахождението на момичето Енея, — но никой не му бе забранявал да затруднява способността на човека да се съпротивлява или бяга. Докато все още беше фазоизместен, Гиес реши да пререже коленните сухожипия на Ендимион, както и тези на предмишниците му. Можеше да го направи само за миг, при това така, че да няма опасност кръвта му да изтече преди да го поставят в корабния лекар.

Гиес за нула време бе пробягал шестте клика до телепортаторната арка, проверявайки пешеходците и странните вятърни коли, докато минаваше покрай замръзналите форми и фигури. Когато стигна при арката и се скри сред върбите на високия бряг на канала, той се измести към бавно време. Задачата му беше да пази задната врата. Немес щеше да му сигнализира, когато откриеше изчезналия търговец.

През двайсетте минути, докато чакаше, Гиес се свърза по вътрешния общ канал със Сцила и Бриарей, но от Немес нямаше никакви съобщения. Това го изненада. И тримата бяха смятали, че тя ще открие изчезналия мъж през първите няколко секунди реално време, след като се фазоизмести. Гиес не се тревожеше — всъщност, не бе способен да се тревожи в истинския смисъл на думата. Предполагаше, че Немес търси беглеца в разширяващи се дъги, като постоянно се фазоизмества и че отправените му по общия канал въпроси са попаднали тъкмо в периодите на фазоизместване. Освен това разбираше, че макар да е негова клонирана близначка, тя първа е била извадена от цистерната. Не бе свикнала с общия канал толкова, колкото Сцила, Бриарей и него. Честно казано, Гиес не би имал нищо против, ако им бяха наредили просто да измъкнат Немес от скалата на Божия горичка и незабавно да я убият.

По реката се движеха безброй плавателни съдове. Всеки път, когато от изток или запад до телепортаторната арка се приближеше кораб, Гиес се фазоизместваше и минаваше по гъбестата повърхност на канала, за да го претърси и провери пътниците му. Налагаше се да съблича робите на някои, за да се увери, че не са Ендимион, андроидът А. Бетик или момичето Енея. За всеки случай ги подушваше и им правеше биопсия, за да анализира тяхната ДНК и да открие, че са местни жители на Витъс-Грей-Балианъс Б.

След всяка проверка се връщаше на брега и подновяваше наблюдението си. Осемнайсет минути след като бе напуснал кораба, около телепортаторната арка прелетя мирски плъзгач, после мина през нея. За Гиес би било отегчително да се качва на борда му, но Сцила и без това вече беше там, заедно с мирските войници, така че поне това усилие му бе спестено.

„Ужасно е досадно“ — предаде му тя по общия канал.

„Да“ — съгласи се Гиес.

„Къде е Немес?“ — попита от града Бриарей. Тромавите войници бяха получили по радиостанцията заповед за обиск и минаваха от къща на къща.

„Още нямам съобщение от нея“ — отвърна Гиес.

Еклиптиката и съпътстващите я церемониални глупости вече бяха започнали, когато видя вятърната кола да спира и от нея се появи Рол Ендимион. Гиес беше сигурен че е той. Не само, че отговаряше на външното описание, но и долови личната му миризма, която Немес им бе качила. Гиес можеше незабавно да се фазоизмести, да се приближи до замръзналите фигури и да му направи ДНК-биопсия, но нямаше нужда. Това беше техният човек.

Вместо да съобщава по общия канал или да сигнализира на Немес, той изчака още една минута. Беше му приятно. Не искаше да си разваля удоволствието, като го споделя с другите. Пък и смяташе, че ще е най-добре да отвлече Ендимион, след като се раздели със семейството от Спиралния спектър, което в момента махаше за сбогом на мъжа в каяка.

Гиес следеше с поглед Рол Ендимион, който насочи абсурдната малка лодка по течението на разширяващия се канал. Разбираше, че трябва да вземе каяка заедно с мъжа: хората от Спиралния спектър го наблюдаваха и ако знаеха, че се опитва да избяга през телепортала, сигурно очакваха да изчезне. От тяхна гледна точка щеше да проблесне светлина и Ендимион да се скрие от погледа им. В действителност Гиес все още щеше да е фазоизместен и да носи в разширеното си фазоизместващо поле мъжа и лодката му. Каякът можеше да се окаже полезен и за да открият къде се крие момичето Енея: издайническите миризми на планетата, методите на производство.

Той се изправи, плавно се протегна и се приготви за фазоизместване.

Внезапно нещото се оказа само на сантиметри от него — беше високо поне три метра и се извисяваше над главата му.

„Невъзможно — помисли си Гиес. — Щях да усетя изкривяванията при фазоизместването.“

Експлодиращите в небето ракети хвърляха кървавочервени отблясъци по хромираната коруба. Метални зъби и лъскави шипове изкривяваха отразяващите се жълти, бели и червени цветя по живачните плоскости. Гиес зърна за миг собственото си отражение, изкривено и сепнато, после се фазоизмести и самият той.

Това отне по-малко от микросекунда. Една от четирите ноктести ръце на създанието някак успя да проникне в полето, още преди да завърши формирането му. Остри пръсти се впиха в синплътта и мускулите му и затърсиха едно от сърцата му.

Гиес не обърна внимание и нападна съществото, замахвайки със сребристата си фазоизместена ръка като с хоризонтална гилотина. Беше в състояние да разсече въглеродна сплав, сякаш е влажен картон. Но не успя да разсече високата фигура пред него. Ръката му отскочи с искри и трясък, пръстите му се вцепениха и двете кости на подлакътницата му се пропукаха.

Ноктестата ръка в тялото му откъсна километри микрооптични влакна. Гиес осъзна, че от пъпа до гръдната му кост зее отвор. Нямаше значение. Все още можеше да функционира.

Той сви дясната си ръка и замахна с нея като с боздуган към пламтящите червени очи. Ударът беше убийствен. Но огромните челюсти се отвориха и затвориха по-бързо, отколкото ако бяха фазоизместени и дясната длан на Гиес внезапно изчезна.

Гиес се хвърли към създанието в опит да слее полето си с неговото, да доближи собствените си зъби до плътта му. Две огромни ръце го сграбчиха и острите пръсти потънаха през фазоизместващото поле и плътта, за да го стегнат в хватката си. Хромираният череп проблясна напред: шипове пронизаха дясното око на Гиес и проникнаха в десния фронтален лоб на мозъка му.

Тогава Гиес изкрещя — не от болка, макар че за първи път в краткия си живот изпитваше нещо подобно, — а от чиста ярост. Зъбите му застъргаха като стомана, докато търсеха гърлото на създанието, но то продължаваше да го държи на три ръце разстояние от себе си.

После чудовището изтръгна двете сърца на Гиес и ги запрати далеч във водата. Наносекунда по-късно то се хвърли напред, захапа гърлото му и с едно-единствено стискане на дългите си зъби прекъсна изработения му от въглеродна сплав гръбначен стълб. Главата на Гиес беше отделена от тялото му. Той се опита да премине на дистанционно управление и да продължи да се съпротивлява, като гледаше през кръвта, която се стичаше от оцелялото му око, и предаваше по общия канал, но предавателят в черепа му бе пробит от шиповете и приемникът в далака му беше изтръгнат.

Светът се завъртя — първо ореолът на показващото се иззад втората луна слънце, после ракетите в небето, изпъстрената с отражения водна повърхност, отново небето и накрая мрак. С избледняваща последователност Гиес осъзна, че главата му е запратена далеч в реката. Последното нещо, което видя, преди да потъне в мрак, беше собственото му обезглавено и безполезно гърчещо се тяло, притиснато към корубата на създанието и набучено на шиповете и тръните. После проблясна светлина, Шрайка се фазоизмести от бързо време, главата на Гиес цопна във водата и потъна под тъмните вълни.

 

 

Радамант Немес пристигна пет минути по-късно и се върна в бавно време. Речният бряг пустееше, освен обезглавеното тяло на нейния близнак. Ветроциклетът и облеченото в червени роби семейство бяха изчезнали. В тази част на реката не се виждаха лодки. Слънцето започваше да изплува иззад втората луна.

„Гиес е тук“ — предаде тя по общия канал. Бриарей и Сцила все още бяха с войниците в града. Бяха открили упоения мирски войник и му бяха свалили белезниците. Никой от разпитаните граждани не искаше да каже на кого е къщата. Сцила настояваше полковник Винара да се откаже от по-нататъшни издирвания.

Когато излезе от фазоизместващото поле, Немес изпита безпокойство. Всичките й ребра — от кост и стоманена сплав — бяха спукани или огънати. Няколко от вътрешните й органи бяха превърнати в пихтия. Лявата й ръка не функционираше. Беше останала в безсъзнание в продължение почти на двайсет стандартни минути. Безсъзнание! Не бе губила съзнание нито за миг през четирите години, през които беше лежала в скалата на Божия горичка. И сега всичко това се бе случило, въпреки непробиваемото фазоизместващо поле.

Нямаше значение. Щеше да остави тялото си само да се възстанови през дните на бездействие, след като напуснеха този забравен от Техноцентъра град. Немес коленичи до тялото на близнака си. Беше издрано, обезглавено и изкормено — почти обезкостено. Все още потреперваше и натрошените пръсти се мъчеха да сграбчат изчезналия противник.

Немес потръпна — не от съчувствие към Гиес или от отвращение заради гледката, тя професионално оценяваше принципа на нападение на Шрайка и ако изобщо изпитваше нещо, то бе възхищение, — а от раздразнение, че е пропуснала този сблъсък. Атаката в тунела беше станала прекалено бързо, за да успее да реагира — намираше се насред фазоизместването — нещо, което бе смятала за невъзможно.

„Ще го открия“ — предаде тя и се фазоизмести. Въздухът се сгъсти като тиня. Немес се спусна до брега, преодоля съпротивата на водната повърхност и тръгна по дъното като пращаше сигнали по общия канал и сондираше с дълбочинния радар.

Намери главата на Гиес почти един клик надолу по реката. Тук течението бе силно. Сладководни ракообразни вече бяха изяли устните и оцелялото му око и проучваха орбитите му. Немес ги изтръска и отнесе главата обратно на брега.

Предавателят на Гиес беше смачкан и гласните му струни липсваха. Немес извади фиброоптично влакно и се свърза директно с центъра на паметта му. Лявата страна на черепа му бе разбита и оттам се сипеше мозъчно вещество и ДНК-обработващ гел.

Не му зададе никакви въпроси. Тя се върна в забавено време и качи паметта му, като в същото време я предаде и на другите си двама близнаци.

„Шрайка“ — излъчи Сцила.

„Как позна, Шерлок?“ — отвърна Бриарей.

„Тишина — заповяда Немес. — Свършвайте с онези идиоти. Аз ще разчистя тук и ще ви чакам при спускателния кораб.“

Главата на Гиес — ослепена, сипеща течности — се мъчеше да говори, като използваше остатъка от езика си, за да оформя съскащи и гърлени срички. Немес я вдигна към ухото си.

— Сс… мм… ля. — Моля. — Сс… пом… гни. — Помогни. — Ссс… ми. — Ми.

Немес отпусна главата и разгледа проснатото на брега тяло. Липсваха много органи. Сред буренаците и тинята се точеха стотици метри микровлакно. Наоколо бяха пръснати сиви вътрешности и неврални гелпакети. Парчета кост проблясваха под светлината на изплуващото от Двукратния мрак слънце. Нито спускателният кораб, нито лекарят на стария архангел можеха да помогнат на създание, родено в цистерна. А на Гиес може би щяха да му трябват Цели стандартни месеци, за да се самовъзстанови.

Немес остави главата на земята, докато увиваше тялото в собствените му микровлакна и завързваше за тях камъни. Като се увери, че по реката все още няма кораби, тя го запрати далеч навътре. Беше видяла, че каналът гъмжи от гладни и непридирчиви гадинки. Въпреки това в близнака й имаше части, които нямаше да им се сторят вкусни.

После взе главата на Гиес. Езикът продължаваше да се движи. Немес пъхна палеца и показалеца си в очните му орбити, замахна и хвърли главата надалеч. Тя веднага потъна.

Немес изтича до телепортаторната арка, откъсна скрита плочка от ръждясалата и „непробиваема“ външна повърхност и измъкна от китката си микровлакно, което включи в телепортатора.

„Не разбирам — предаде по общия канал Бриарей. — Не се е отворил наникъде.“

„Не наникъде — възрази Немес, като се изключи и прибра обратно влакното. — Никъде в старата Мрежа. Никъде, където Техноцентърът е строил телепортали.“

„Това не е възможно — излъчи Сцила. — Не съществуват други телепортали, освен построените от Техноцентъра.“

Немес въздъхна. Близнаците й бяха идиоти.

„Млъкнете и се върнете при спускателния кораб — нареди тя. — Трябва незабавно да докладваме. Съветник Албедо ще иска лично да качи тази информация.“

Немес се фазоизмести и се затича обратно към спускателния кораб през сгъстения тъмнокафеникав въздух.