Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rise of Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 55гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон(2012)

Издание:

Дан Симънс. Триумфът на Ендимион

Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 45

История

  1. —Корекция
  2. —Оправяне на кавички (Мандор)
  3. —Добавяне
  4. —Корекция

Авторът би желал да благодари на следните хора: на Кевин Кели за описанието на еволюцията на а-живот от 80-байтови същества в книгата му „Извън контрол“; на Жан-Даниел Брек и Моник Лабейли за това, че лично ме разведоха из парижките катакомби; на изключителния киберкаубой Джеф Ор за това, че смело проникна в киберпространството, за да върне четирийсетината страници от този разказ, отвлечени от Техно центъра; на моя издател Том Дюпре за търпението, ентусиазма и добрия му вкус, проявен в обичта му към „Театър на тайнствените науки 3000“.

Ние не сме податлива материя, а увековечаващи се модели.

Норберт Винер

„Кибернетика или контрол и комуникации при животното и машината“

Универсалният характер на универсалната материя, сякаш е восък, сега оформя фигурата на кон и когато я разваля, използва материала за дърво, после за човек, после за нещо друго и всяко от тези неща съществува съвсем кратко време. Но за съда не е трудно да се счупи, тъй като нищо в неговото същество не е свързано помежду си.

Марк Аврелий

„Размисли“

Но ето го пръстът Божи, проблясък на волята, която може,

която съществува зад всички закони,

която ги е създала и ето, те съществуват! И аз не зная дали такъв дар човекът да получи може,

че от три звука не четвърти звук, а звезда да сътвори.

Робърт Браунинг

„Абт Воглер“

Ако онова, което казах, не е достатъчно ясно, както се страхувам, ще се върна там, откъдето започнах тези размисли… Искам да кажа, че ще започна с това, доколко човек се оформя от обстоятелствата… А какво са обстоятелствата?… Освен пробни камъни на сърцето му?… А какво са пробните камъни?… Освен изпитания на сърцето му?… А какво са изпитанията на сърцето му, освен неща, които утвърждават или променят характера му? А какво е промененият му характер, освен душата му?… А какво е била душата му преди да се появи на този свят и да изтърпи Тези изпитания, промени и усъвършенствания?… Разум… без идентичност… А как се постига тази Идентичност? С помощта на сърцето? А как го постига сърцето в този свят, изграден от обстоятелства?… Ето тук, струва ми се, наред с Поезията и Теологията, можеш да благодариш и на своите Звезди, че перото ми не е склонно към досадни размисли…

Джон Кийтс в писмо до брат си

Част първа

1

— Папата умря! Да живее папата!

Викът отекна из ватиканския двор на Сан Дамасо. В папските покои току-що бяха открили тялото на папа Юлий XIV. Светият отец беше починал в съня си. Вестта за броени минути се разнесе из сградите, все още наричани Ватикански дворец, след което обиколи Ватикана със скоростта на огън в чиста кислородна среда. Слухът за смъртта на папата забушува в официалния ватикански комплекс, прескочи през оживената порта на „Св. Ана“ до Апостолическия дворец и съседния Правителствен дворец и откри жадни уши сред вярващите в ризницата на базиликата „Св. Петър“. Стигна се дотам, че служещия месата архиепископ наистина обърна глава, за да погледне през рамо безпрецедентното шушукане на множеството и после напусна храма заедно с излизащите богомолци, за да потъне сред още по-големите тълпи на площад „Св. Петър“, където осемдесет до сто хиляди туристи и функционери от Мира научаваха слуха като критична маса плутоний, доведена до състояние на термоядрена реакция.

Когато излезе през главната порта на Арката на камбаните, новината набра скоростта на електрони, после достигна светлинна скорост и накрая излетя от планетата Пацем със скоростта на хокингов двигател, хиляди пъти по-висока от тази на светлината. Телефони и инфотерми зазвучаха точно извън древните стени на Ватикана, в грамадния, душен замък Сант Анджело, в който кабинетите на Светата служба на инквизицията бяха дълбоко погребани в планината от камък, някога построена като мавзолей на Адриан. Цяла сутрин се разнасяше тракане на броеници и шумолене на колосани раса — ватиканските функционери припряно се връщаха в кабинетите си, за да следят шифрованите си мрежи и да чакат заповеди отгоре. Лични комуникатори звъняха, бръмчаха и вибрираха в униформите и имплантите на хиляди мирски администратори, военни командири, политици и висши представители на Търговския мир. Трийсет минути след откриването на безжизненото тяло на папата новината научиха информационните организации около Пацем: те приготвиха роботизираните си холокамери, приведоха в действие всичките си излъчвателни сателити в системата, пратиха в пресслужбата на Ватикана най-добрите си хора-репортери и зачакаха. В това междузвездно общество, в което Църквата имаше абсолютна власт, информационните агенции се нуждаеха не само от независимо потвърждение, но и от официално разрешение за съществуване.

Два часа и десет минути след откриването на тялото на папа Юлий XIV Църквата потвърди смъртта му с изявление на кабинета на ватиканския външен министър кардинал Лурдъсами. Секунди по-късно записаното изявление бе пратено до всяка радиостанция и холовизия на многолюдния свят Пацем. Със своето население от един и половина милиарда души, всички преродени християни, носещи кръстоида, повечето работещи във Ватикана или в огромната гражданска, военна или търговска бюрокрация на държавата на Мира, планетата Пацем поспря, за да го чуе с известен интерес. Още преди официалното изявление дванайсет от новите космически кораби клас „архангел“ бяха напуснали орбиталните си бази и се бяха прехвърлили през малката човешка сфера на галактическия ръкав. Техните почти светкавични двигатели мигновено убиха екипажите им, но отнесоха съобщението за смъртта на папата в компютрите и кодираните си транспондери в шейсетината най-важни архидиоцезни светове и звездни системи. Тези архангелски куриерски кораби щяха да върнат неколцина от имащите право на глас кардинали на Пацем навреме за избора, но повечето от избирателите щяха да предпочетат да останат на родните си светове — за да избягнат смъртта, въпреки сигурното обещание за възкръсване — и вместо това да изпратят кодираните си интерактивни холодискове с гласа си за следващия папа.

Други осемдесет и пет кораба на Мира от хокингов клас се приготвиха за достигане на релативистичната си скорост и после за спускателно конфигуриране. Времето им за път щеше да възлиза на дни или месеци, относителния им време-дълг на седмици или години. Тези кораби щяха да изчакат в пространството на Пацем петнайсетте до двайсет дни до избора на новия папа и после да отнесат вестта на сто и трийсетината по-маловажни системи в Мира, в които за милиардите вярващи се грижеха архиепископи. На свой ред тези архидиоцезни светове щяха да имат задължението да пратят съобщението за смъртта, възкресението и преизбирането на папата на по-малките системи, далечните светове и безбройните колонии в Периферията. И накрая от складовете в огромната астероидна база на Мира в системата Пацем беше извадена флота от над двеста роботи-куриери, чиито вестителски кораби чакаха само официалното съобщение за прераждането и преизбирането на папа Юлий, за да излетят в хокинговото пространство и да отнесат новината на подразделенията на Мирския флот, ангажирани с патрулиране или сражения с прокудените по така наречената отбранителна сфера „Велика стена“ далеч извън границите на космоса на Мира.

Папа Юлий бе умирал вече осем пъти. Сърцето на Светия отец беше слабо и той не позволяваше да го излекуват — било чрез операция или нанопластика. Смяташе, че папата трябва да изживее естествения си живот и — след смъртта му — да се избере нов папа. Фактът, че същият този папа е бил избиран осем пъти, не можеше да промени мнението му. Дори в момента, докато приготвяха тялото на папа Юлий за официално поклонение преди да го отнесат в частния възкресителен параклис зад „Св. Петър“, кардиналите и техните заместници правеха приготовления за избора.

Сикстинската капела бе затворена за туристи и подготвена за гласуването, което щеше да се проведе след по-малко от три седмици. За осемдесет и тримата кардинали, които лично щяха да присъстват, бяха донесени древни тронове, докато за онези, които щяха да гласуват с пълномощно, бяха инсталирани холографски проектори и интерактивни инфоравнинни връзки. Масата за преброителите бе поставена пред високия олтар на Капелата. Върху нея внимателно бяха наредени малки карти, игли, конец, урна, поднос, ленени кърпи и други предмети, завити с по-голямо парче лен. Масата за инфирмариите и ревизорите бе встрани от олтара. Главните порти на Сикстинската капела бяха затворени, заключени и запечатани. Пред вратите на Капелата и пред бронираните портали на папския възкресителен анекс в „Св. Петър“ застанаха командоси от швейцарската гвардия в пълно бойно снаряжение.

Според древния протокол изборът трябваше да стане не по-малко от петнайсет и не повече от двайсет дни по-късно. Онези кардинали, които постоянно обитаваха Пацем или живееха на разстояние от три седмици време-дълг, отмениха обичайните си ангажименти и се приготвиха за конклава. Всичко останало беше готово.

 

 

Някои дебели хора носят тялото си като слабост, като признак за задоволяване на собствените си страсти и леност. Други дебели хора го правят царствено, външен белег за нарастващата им власт. Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами се отнасяше към втората категория. Едър мъж, истинска планина от алено в официалната си кардиналска роба, Лурдъсами изглеждаше в края на петдесетте си стандартни години и този му вид не се бе променял в продължение на повече от два века активен живот и успешно възкръсване. С яка челюст, съвсем плешив и склонен да говори с мек басов тътен, който можеше да се издигне до мощен рев, изпълващ базиликата „Св. Петър“ без помощта на усилвателна система, Лурдъсами оставаше нарицателно за здраве и жизненост във Ватикана. Мнозина във вътрешните кръгове на църковната йерархия вярваха, че Лурдъсами — тогава млад, второстепенен функционер във ватиканския дипломатически апарат — е насочил измъчения и тласкан от болка някогашен хиперионски поклонник отец Ленар Хойт да открие тайната, превърнала кръстоида в инструмент на възкресението. И смятаха, че има също толкова голяма заслуга за предотвратяване на залеза на Църквата, колкото и блаженопочившия папа.

Каквато и да бе истината в тази легенда, през този първи ден след деветата смърт на Светия отец и пет дни преди възкресението на Негово светейшество Лурдъсами бе в прекрасна форма. Като кардинал, министър на външните работи, председател на комитета, контролиращ дванайсетте Свети конгрегации, и префект на онази от тях, от която най-много се страхуваха и която не разбираха — Светата конгрегация за Доктрината на вярата, след повече от хилядолетно междуцарствие отново официално известна като Света служба на универсалната инквизиция, — Лурдъсами бе най-влиятелното човешко същество в Курията. В този момент, докато Негово светейшество папа Юлий XIV лежеше в базиликата „Св. Петър“ — тялото му щеше да бъде преместено във възкресителния анекс веднага, щом паднеше нощта, — Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами със сигурност бе най-влиятелното човешко същество в галактиката.

И тази сутрин кардиналът отлично го съзнаваше.

— Тук ли са вече, Лукас? — изтътна той към мъжа, който беше негов секретар повече от двеста години. Колкото кардинал Лурдъсами бе едър, дебел, като че ли без възраст и муден, толкова монсиньор Лукас Оди беше слаб, костелив, доста стар наглед и припрян в движенията си. Пълната му титла като заместник-министър на външните работи на Ватикана беше „заместник и пазител на тайната“, но хората обикновено го познаваха само като „заместника“. „Тайнствен“ също бе съвсем подходящо определение за високия, ъгловат бенедектински администратор, защото през двайсет и двете десетилетия безупречна служба, които бе отдал на господаря си, никой — дори самият Лурдъсами — нямаше представа за личното му мнение или чувства. Отец Лукас Оди беше силната дясна ръка на Лурдъсами от толкова много време, че кардиналът-министър отдавна бе престанал да мисли за него другояче, освен като за придатък на собствената си воля.

— Току-що заеха местата си в най-вътрешната чакалня — отвърна монсиньор Оди.

Кардинал Лурдъсами кимна. В продължение на повече от хиляда години — много преди Хеджира, бягството на човечеството от умиращата Земя и колонизирането на звездите — във Ватикана имаше обичай важните срещи да се провеждат в чакалните на високопоставените личности, вместо в личните им кабинети. Най-вътрешната чакалня на министъра на външните работи кардинал Лурдъсами беше малка — не повече от пет квадратни метра — и гола, освен кръглата мраморна маса без вградени комуникационни средства, един прозорец, който гледаше към външна галерия с великолепни фрески, разбира се, ако не бе поляризиран до непрозрачност, и две картини от гения на трийсети век Каро-тан — едната, изобразяваща мъките на Христа в Гетсиманската градина, а другата представяща папа Юлий (като отец Ленар Хойт), който получава първия кръстоид от могъщ, но безполов наглед архангел, докато Сатаната (под формата на Шрайка) безпомощно гледа отстрани.

Четиримата в чакалнята — трима мъже и една жена — представляваха Изпълнителния съвет на Панкапиталистическия съюз на независимите католически трансзвездни търговски организации, по-известен като Търговския мир. Двама от мъжете можеха да са баща и син — г. Хелвиг Арон и г. Кенет Хей-Модино — еднакви дори до фините си, скъпи пелерини, скъпите, консервативни прически, фините, биоскулптирани лица със северноевропейски черти от Старата Земя и до още по-фините червени карфици, които показваха, че са членове на Суверенния военен орден на болницата на св. Йоан Йерусалимски, Родоски и Малтийски — древното общество, известно сред народа като „Малтийските рицари“. Третият мъж имаше азиатски произход и носеше проста памучна роба. Казваше се Кензо Исозаки и в момента бе вторият по влияние човек в Мира след Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами. Последният представител на Търговския мир, жена на петдесетина стандартни години с небрежно подстригана тъмна коса и остри черти, носеща евтин работен костюм от фибропластмаса, бе г. Анна Пели Коняни, която се смяташе за очевидна наследница на Исозаки и за която от години се носеше слухът, че е любовница на архиепископката на Ренесанс Вектор.

Когато кардинал Лурдъсами влезе и зае мястото си на масата, четиримата се изправиха и леко се поклониха. Монсиньор Лукас Оди беше единственият външен присъстващ и стоеше настрани от масата, сключил костеливите си ръце пред расото си. Измъчените очи на Христос в Гетсиманската градина се взираха над рамото му към събралите се.

Г. г. Арон и Хей-Модино пристъпиха, за да коленичат и целунат скосения сапфирен пръстен на кардинала, но преди Кензо Исозаки и жената да успеят да се приближат, Лурдъсами махна с ръка, за да сложи край на протокола. Когато четиримата представители на Търговския мир отново заеха местата си, кардиналът каза:

— Всички ние сме стари приятели. Знаете, че макар на това съвещание да представлявам папския двор, докато Светия отец временно отсъства, абсолютно всичко, казано днес, трябва да остане между тези стени. — Лурдъсами се усмихна. — А тези стени, приятели мои, са най-надеждните и обезопасени срещу подслушване в Мира.

Арон и Хей-Модино напрегнато се усмихнаха. Приятното изражение на г. Исозаки не се промени. Г. Анна Пели Коняни още повече се намръщи.

— Ваше високопреосвещенство — заговори тя, — мога ли да говоря откровено?

Лурдъсами протегна топчестата си длан. Никога не бе вярвал на хора, които искат разрешение да говорят откровено, които се кълнат да говорят честно или използват думата „искрено“.

— Разбира се, скъпа моя приятелко — отвърна той. — Съжалявам, че днешните обстоятелства ни отпускат толкова малко време.

Анна Пели Коняни напрегнато кимна. Бе разбрала заповедта да говори кратко и точно.

— Ваше високопреосвещенство — каза тя, — поискахме да проведем това съвещание, за да разговаряме с вас не само като лоялни членове на Панкапиталистическия съюз на Негово светейшество, но и като приятели на Папския престол и на самия вас.

Лурдъсами любезно кимна. Тънките му устни бяха извити в лека усмивка.

— Разбира се.

Г. Хелвиг Арон прочисти гърлото си.

— Ваше високопреосвещенство, Търговският мир проявява разбираем интерес към предстоящия избор на папа.

Кардиналът чакаше.

— Нашата цел днес — продължи г. Хей-Модино, — е да уверим Ваше високопреосвещенство — и като министър на външните работи, и като потенциален кандидат за папския престол, — че след предстоящия избор Съюзът с абсолютна лоялност ще продължи да провежда политиката на Ватикана.

Кардинал Лурдъсами отново кимна. Отлично разбираше. По някакъв начин Търговският мир — разузнавателната мрежа на Исозаки — беше надушил евентуален преврат във ватиканската йерархия. По някакъв начин бяха подслушали най-тихото шепнене в звукоизолираните стаи: че е дошло време да заменят папа Юлий с нов първосвещеник. И Исозаки знаеше, че това ще е Симон Аугустино Лурдъсами.

— По време на това скръбно междуцарствие — каза г. Коняни, — ние смятаме за наш дълг да дадем лични и публични уверения, че Съюзът ще продължи да служи на интересите на Светия престол и на Светата майка Църквата, както е правил през последните повече от два стандартни века.

Кардинал Лурдъсами отново кимна и продължи да чака, но четиримата водачи на Търговския мир не казаха нищо повече. За миг той си позволи да помисли защо Исозаки е дошъл лично. „За да види реакцията ми, вместо да се довери на информацията на подчинените си — отговори си кардиналът. — Старецът вярва на сетивата и инстинкта си повече, отколкото на когото и каквото и да е друго. — Лурдъсами се усмихна. — Правилна политика.“ Преди да заговори, той остави още една минута да изтече в мълчание.

— Приятели мои — изтътна накрая кардиналът, — нямате представа колко стопляте сърцето ми вие, четирима толкова заети и важни люде, като посещавате този беден отец по време на общата ни скръб.

Лицата на Исозаки и Коняни останаха безизразни и инертни като аргон, но кардиналът можеше да долови зле прикрития блясък на очакване в очите на другите двама мъже от Търговския мир. Ако Лурдъсами приемеше подкрепата им, макар и фино, Съюзът щеше да се издигне на равнището на ватиканските заговорници — да се превърне в заговорник и фактически да се изравни със следващия папа.

Кардиналът се наведе към масата. Той забеляза, че през целия разговор г. Кензо Исозаки не е премигнал нито веднъж.

— Приятели мои — продължи Лурдъсами, — като добри преродени християни — той кимна към г. г. Арон и Хей-Модино, — като рицари хоспиталиери, вие несъмнено знаете процедурата за избор на следващия ни папа. Но нека освежа паметта ви. След като кардиналите и техните интерактивни аналози се съберат и заключат в Сикстинската капела, има три начина, по които можем да изберем папа — с акламиране, делегиране или преброяване на гласовете. При акламирането Светият дух кара всички кардиналиизбиратели да обявят един човек за първосвещеник. Всички ние викаме „eligo“ — „избирам“ — и името на онзи, когото единодушно избираме. При делегирането избираме неколцина сред нас — да речем дванайсет кардинали — да вземат решение от името на всички. При преброяването на гласовете кардиналите-избиратели тайно гласуват, докато един от кандидатите получи мнозинство от две трети плюс един. Тогава е избран нов папа и очакващите милиарди виждат „sfumata“ — вълмата бял дим, — което означава, че семейството на Църквата отново има Свети отец.

Четиримата представители на Търговския мир мълчаха. Всеки един от тях отлично знаеше процедурата за избор на папа — не само древните механизми, разбира се, но и предварителната кампания, натиска, сделките, блъфирането и чистото изнудване, често съпътствали процедурата през вековете. И започваха да разбират защо в момента кардинал Лурдъсами подчертава очевидното.

— При последните девет избора — с мощен, тътнещ глас продължи едрият кардинал, — папата беше избиран с акламиране… с прякото посредничество на Светия дух. — Лурдъсами направи продължителна, напрегната пауза. Зад него монсиньор Оди ги наблюдаваше, неподвижен като нарисувания Христос зад гърба му и немигащ като Кензо Исозаки.

— Нямам основание да смятам — най-после каза Лурдъсами, — че този избор ще бъде различен.

Представителите на Търговския мир не помръдваха. Накрая г. Исозаки съвсем леко наведе глава. Посланието бе чуто и разбрано. Сред стените на Ватикана нямаше да има преврат. А ако имаше, Лурдъсами контролираше положението и не се нуждаеше от подкрепата на Съюза. Ако беше вярно първото и времето на кардинал Лурдъсами още не бе дошло, папа Юлий за пореден път щеше да оглави Църквата и Мира. Групата на Исозаки беше поела ужасен риск заради неизброимите облаги и огромната власт, които щяха да са техни, ако бяха успели да се съюзят с бъдещия папа. Сега те бяха изправени единствено пред последствията от ужасния риск. Един век преди това папа Юлий бе отлъчил предшественика на Кензо Исозаки заради подробна грешка, беше анулирал тайнството на кръстоида и бе осъдил водача на Търговския мир на изгнание от католическата общност — която, разбира се, включваше всеки мъж, жена и дете на Пацем и на повечето от световете в Мира, — последвано от истинската смърт.

— А сега, съжалявам, че неотложните ми задължения трябва да ме лишат от любезното ви присъствие — изтътна кардиналът.

Преди да успее да се изправи и противно на обичайния протокол за излизане в присъствието на църковен принц, г. Исозаки бързо се приближи до него, коленичи и целуна пръстена му.

— Ваше преосвещенство — промълви старият милиардер от Търговския мир.

Този път Лурдъсами не се изправи, докато всеки един от могъщите търговски лидери не пристъпи, за да изрази почитта си.

 

 

В деня след смъртта на папа Юлий в пространството на Божия горичка се прехвърли космически кораб клас „архангел“. Това беше единственият архангел, който не изпълняваше куриерски задължения — той бе по-малък от новите кораби и се наричаше „Рафаил“.

Минути след като архангелът установи орбита около пепелявата планета, от него се отдели спускателен кораб и се вряза в атмосферата. На борда пътуваха двама мъже и една жена. Тримата приличаха на братя и сестра по стройните си фигури, бледа кожа, тъмни, късо подстригани коси, присвити очи и тънки устни. Носеха червено-черни космически костюми със сложни инфотерми на китките. Присъствието им на спускателния кораб бе странно — космическите кораби клас „архангел“ неизбежно убиваха човешките същества по време на мигновеното си прехвърляне през пространството на Планк и на корабните възкресителни ясли обикновено им трябваха три дни, за да съживят човешкия екипаж.

Тези трима не бяха хора.

Спускателният кораб прибра криле, заглади всички повърхности, за да придобие аеродинамична форма и пресече линията към осветената половина на планетата на 3 март. Под него се въртеше някогашният храмерски свят Божия горичка — маса от изгорени белези, пепелни полета, мочурища, отстъпващи ледници и зелени секвои, които отчаяно се мъчеха отново да хвърлят семена по опустошената земя. Преминал към свръхзвукова скорост, спускателният кораб полетя над тесния пояс с умерен климат и жизнеспособна растителност край екватора на планетата и проследи течението на река, която водеше към дънера на някогашното Световно дърво. С диаметър осемдесет и три километра и все още висок километър, дори в опустошеното си състояние дънерът се издигаше над хоризонта на юг като черен хълм с отвесни стени. Корабът заобиколи Световното дърво, продължи на запад над реката, докато накрая се приземи върху скала, близо до мястото, на което реката навлизаше в тясна клисура. Двамата мъже и жената слязоха по спусналата се стълба и се огледаха наоколо. В тази част на Божия горичка беше сутрин, реката кънтеше при навлизането си в бързеите, птици и невидими дървесни създания цвъртяха в гъстите клони надолу по течението. Въздухът ухаеше на борови иглички, неопределими чуждопланетни миризми, влажна почва и пепел. Повече от два и половина века преди това този свят бе унищожен от орбита. Онези двестаметрови храмерски дървета, които не бяха избягали в космоса, изгоряха в пожар, продължил да вилнее почти цял век и най-сетне угасен от ядрена зима.

— Внимателно — каза единият от мъжете, когато тримата поеха надолу по склона към реката. — Моновлакната, които е опънала тук, би трябвало още да си стоят.

Стройната жена кимна и извади от течнопреновия калъф, който носеше, лазерно оръжие. Тя настрои лъча на най-широко разпространение и го прокара над реката. Невидимите влакна заблестяха като паяжина на утринната роса. Те пресичаха реката и се увиваха около скалите, изчезваха под водата и отново изплуваха от бялата пяна.

— Там, където трябва да работим, няма влакна — съобщи жената, когато изключи лазера. Тримата пресякоха нисък участък до реката и се изкачиха по скалист склон. Тук гранитът беше стопен и се бе стекъл надолу като лава по време на опустошаването на Божия горичка, но на един от терасираните скалисти склонове имаше още по-скорошни следи от катастрофа. До върха на една от скалите на десет метра над реката беше прогорен кратер. Съвършено кръгла, врязана на половин метър под равнището на скалата, дупката имаше диаметър пет метра. Откъм югоизточната й страна, където надолу към реката се бе стекъл водопад от стопена скала, се бяха образували естествени стъпала от черен камък. Скалният пълнеж на кръглия кратер на върха бе по-тъмен и гладък и приличаше на полиран оникс в гранитна пота.

Един от мъжете влезе във вдлъбнатината, легна в цял ръст върху гладкия камък и прилепи ухо до скалата. Секунда по-късно той се изправи и кимна на другите двама.

— Да се връщаме — каза жената и докосна лентата на инфотерма на китката си.

Тримата бяха направили пет крачки назад, когато изстреляното от космоса копие от чиста енергия прогори въздуха. Птиците и дървесните създания в гъстата гора панически се втурнаха да бягат. Въздухът за секунди се йонизира и се свръхнагорещи, разпращайки във всички посоки ударна вълна. Клони и листа избухнаха в пламъци на петдесет метра от мястото на контакт на лъча. Конусът от чиста светлина точно съответстваше на диаметъра на кръглата дупка в скалата и превърна гладкия камък в езеро от течен огън.

Двамата мъже и жената дори не трепнаха. Космическите им костюми започнаха да тлеят от ужасната топлина, но специалната материя не се запали. Нито пък плътта им.

— Време е — заяви жената сред рева на енергийния лъч и придобиващия все по-големи размери пожар. Златистият лъч изчезна. Вихрено нахлу горещ въздух, за да запълни вакуума. Вдлъбнатината в скалата представляваше кръг от клокочеща лава.

Един от мъжете застана на едно коляно и като че ли се заслуша. После кимна на другите и се фазоизмести. В един миг беше от плът, кост, кръв, кожа и коса, в следващия — хромирано-сребриста скулптура във формата на човек. Синьото небе, пламтящата гора и езерото от течен огън съвършено се отразяваха върху преливащата му сребриста кожа. Той пъхна едната си ръка във втечнения камък, наведе се, бръкна още по-надълбоко и после се дръпна назад. Сребристата му длан изглеждаше така, сякаш се бе сляла с повърхността на друга сребриста човешка фигура — само че на жена. Мъжката хромирана скулптура изтегли женската хромирана фигура от съскащия, хвърлящ пръски котел с лава и я отнесе на петдесет метра до място, където тревата не гореше и камъкът бе достатъчно студен, за да издържи тежестта им. Другият мъж и жената ги последваха.

Мъжът се измести от хромирано-сребристата си форма и секунда по-късно фигурата, която носеше, направи същото. Жената, изплувала от живака, сякаш беше близначка на късокосата жена в космическия костюм.

— Къде е детето на кучката? — попита спасената. Някога се бе наричала Радамант Немес.

— Няма го — отвърна спасителят й. Двамата с другия мъж можеха да са братя или клонинги. — Минаха през последния телепортатор.

Радамант Немес леко сбърчи лице. Тя свиваше пръсти и мърдаше ръце, сякаш се опитваше да преодолее изтръпване в крайниците си.

— Поне успях да убия проклетия андроид.

— Не — възрази другата жена, нейната близначка. Тя нямаше име. — Те заминаха със спускателния кораб на „Рафаил“. Андроидът загуби едната си ръка, но автохирургът запази живота му.

Немес кимна и погледна назад към скалистия склон, по който продължаваше да се стича лава. Блясъкът на пожара осветяваше лъскавата паяжина от моновлакно над реката. Гората зад тях гореше.

— Там… не беше… приятно. Не можех да се движа с цялата сила на корабното копие, което ме изгаряше, и после не успях да се фазоизместя с цялата тази скала около мен. Трябваше невероятна концентрация, за да запазя енергията си и да поддържам активен фазоизместващ интерфейс. Колко време бях заровена там?

— Четири земни години — отговори мъжът, който до този момент бе мълчал.

Радамант Немес повдигна тънките си вежди, по-скоро въпросително, отколкото от изненада.

— И все пак Техноцентърът знаеше къде съм…

— Техноцентърът знаеше къде си — каза другата жена. Гласът и изражението на лицето й бяха абсолютно еднакви с тези на спасената. — Техноцентърът знаеше също, че си се провалила.

Немес едва забележимо се усмихна.

— Значи тези четири години са били наказание.

— Напомняне — поправи я мъжът, който я бе изтеглил от скалата.

Радамант Немес направи две крачки, сякаш проверяваше способността си да пази равновесие. Гласът й бе спокоен.

— Тогава защо дойдохте сега за мен?

— Заради момичето — отвърна другата жена. — То се връща. Ние трябва да възобновим мисията ти.

Немес кимна.

Мъжът, който я беше спасил, постави длан върху слабото й рамо.

— И те моля да си помислиш за това — каза той, — че четири години, погребана в огън и камък, няма да са нищо в сравнение с онова, което можеш да очакваш, ако отново се провалиш.

Немес продължително го изгледа, без да отговори. После със съвършено отмерено движение се извърна от лавата и пламъците и четиримата в абсолютен синхрон закрачиха към спускателния кораб.

 

 

На пустинния свят Мадредедиос, на високото плато, наречено Ляно Естакадо заради атмосферните генераторни пилони, пресичащи като решетка пустинята на равни, десеткилометрови интервали, отец Федерико де Соя се готвеше за ранната утринна меса.

Пустинното градче Нуево Атлан имаше по-малко от триста жители — предимно мирски миньори в бокситните мини, очакващи да умрат преди да се приберат вкъщи, смесени с неколцина покръстени марияисти, които с мъка изкарваха прехраната си като пастири на коргори в отровната пустош — и отец де Соя знаеше точно колко души ще има в параклиса за ранната меса: четирима — възрастната г. Санчес, старата вдовица, за която се говореше, че шейсет и две години преди това е убила съпруга си по време на прашна буря, близнаците Перел, които — поради неизвестни причини — предпочитаха старата, порутена черква пред чистия и климатизиран параклис на компанията в миньорския резерват, и тайнственият старец с обезобразено от радиация лице, който коленичеше на последния ред и никога не взимаше причастие.

Бушуваше прашна буря — тук винаги бушуваше прашна буря — и отец де Соя трябваше тичешком да вземе последните трийсет метра от кирпичения си енорийски дом до черковната ризница, покрил главата и раменете си с качулка от прозрачна фибропластмаса, за да предпази расото и квадратната си шапка, пъхнал молитвеника дълбоко в джоба си. Всяка вечер, когато сваляше расото или окачваше шапката си на закачалката, пясъкът се стичаше от тях като червен водопад, като засъхнала кръв от строшен пясъчен часовник. И всяка сутрин, когато отваряше молитвеника си, между страниците скърцаше пясък и полепваше по пръстите му.

— Добро утро, отче — каза Пабло, когато свещеникът припряно влезе в ризницата и затвори пропуканата херметична врата.

— Добро утро, Пабло, мой най-верни дяконе — отвърна отец де Соя. Всъщност, мислено се поправи свещеникът, Пабло беше единственият му дякон. Простодушие дете — простодушие в древния смисъл на думата, не особено умно, както и в смисъл на честно, искрено, вярно и добро, — Пабло бе там, за да помага на де Соя да отслужва месата всяка делнична сутрин в 06:30 ч. и два пъти в неделя — макар че на ранната неделна меса идваха само същите четирима души, а втората посещаваха и дванайсетина миньори.

Момчето кимна и отново се усмихна. Усмивката му изчезна за миг, докато навличаше чистата, колосана стола върху робата си на дякон.

Отец де Соя мина покрай детето, като разреши тъмната му коса, и отвори високия шкаф. Утрото беше също толкова тъмно, колкото и нощта във височинната пустиня, тъй като прашната буря бе погълнала изгрева и единствената светлина в студената гола стая идваше от премигващата лампа. Де Соя коленичи, сериозно се помоли за миг и започна да облича професионалните си одежди.

В продължение на две десетилетия като отец-капитан де Соя от мирския флот, командир на фотонни кораби като „Балтазар“, Федерико де Соя се бе обличал в униформи, чийто единствен признак за свещеническия му сан бяха кръстът и якичката. Бе носил пласкевна бойна броня, космически костюми, тактически комуникационни импланти, инфоравнинни очила, богоръкавици — всички отличия на капитан на фотонен кораб, — но нито едно от тези неща не го бяха трогвали колкото тези прости дрехи на енорийски свещеник. През четирите години, откакто бяха отнели капитанския ранг на отец-капитан де Соя и го бяха свалили от служба във флота, той преоткри първоначалното си призвание.

Де Соя си сложи ризата, която се плъзна над главата му като тога и падна до глезените му. Тя бе от бял лен и по нея нямаше нито петънце, въпреки постоянните прашни бури, както и стихарът, който облече после. Той нагласи пояса на кръста си, като мълвеше молитва. След това извади от шкафа белия епитрахил, почтително го подържа за миг в две ръце и го постави на шията си, като кръстоса двете копринени ленти. Зад него Пабло се суетеше из малката стая, събу мръсните си обувки и обу евтините фибропластмасови гуменки, които майка му беше казала да държи тук само за месата.

Отец де Соя облече и последната връхна дреха с кръста отпред. Тя бе бяла с фини лилави нишки: тази сутрин щеше да отслужи меса на благословия и тайно щеше да извърши тайнството на епитимията за вдовицата от първия ред, за която се предполагаше, че е убийца, и за обезобразения от радиация непознат на последния.

Пабло се приближи до него. Момчето се усмихваше и се задъхваше. Отец де Соя постави длан върху главата му и се опита да приглади кичур непокорна коса, докато в същото време успокояваше хлапето. Де Соя взе потира, свали дясната си ръка от главата на момчето, за да я постави върху покритата чаша и тихо каза:

— Добре. — Усмивката на Пабло изчезна, когато осъзна сериозността на момента, и момчето поведе двучленната им процесия от ризницата към олтара.

Де Соя веднага забеляза, че в параклиса има петима души, а не четирима. Обичайните богомолци бяха тук — всички бяха коленичили, после се изправиха и накрая отново коленичиха на обичайните си места, но имаше и още някой, висока фигура, мълчаливо застанала в най-тъмните сенки — там, където малкото преддверие влизаше в наоса.

По време на цялата меса присъствието на непознатия разсейваше отец де Соя, колкото и да се опитваше да мисли единствено за светото тайнство, в което участваше.

— Dominis vobiscum — каза отец де Соя. В продължение на повече от три хиляди години, вярваше той, Бог бе с тях… с всички тях.

— Et cum spiritu tuo — продължи отец де Соя и когато Пабло повтори думите, свещеникът леко обърна глава, за да види дали светлината е паднала върху високата, слаба фигура в мрака в предната част на наоса. Не беше.

По време на канона отец де Соя забрави за тайнствената фигура и успя да насочи цялото си внимание към нафората, която държеше в изтръпналите си пръсти.

— Hoc est enum corpus meum — отчетливо произнесе йезуитът, като чувстваше силата на тези думи и за десетхиляден път се молеше кръвта и милостта на Спасителя да измият греховете му като капитан от мирския флот.

Единствено близнаците Перел излязоха напред, за да получат причастието. Както винаги. Де Соя каза думите и даде нафора на младежите. Той устоя на порива да вдигне поглед към фигурата в сенките в дъното на черквата.

Месата завърши в почти пълен мрак. Воят на вятъра заглуши последните молитви и отговори. В малката църквица нямаше електричество — никога не бе имало — и десетте мъждукащи свещи на стената не успяваха да разсеят тъмнината. Отец де Соя даде последната благословия, отнесе потира в мрачната ризница и го остави върху по-малкия олтар вътре. Пабло побърза да свали столата и да навлече анорака си.

— До утре, отче!

— Да, благодаря ти, Пабло. Не забравяй… — Прекалено късно. Момчето бе излязло навън и тичаше към мелницата за подправки, където работеше заедно с баща си и чичовците си. Червен прах изпълни въздуха около развалената херметична врата.

При нормални обстоятелства отец де Соя щеше да съблече одеждите си и да ги прибере в шкафа. По-късно през деня щеше да ги отнесе в енорийския дом, за да ги почисти. Но тази сутрин той остана по епитрахил, стихар и риза. Поради някаква причина усещаше, че се нуждае от тях, също както се нуждаеше от пласкевната бойна броня при абордажните операции по време на кампанията във Въглищния чувал[1].

Все още скрита в сенките, високата фигура стоеше на прага на ризницата. Отец де Соя чакаше и я гледаше, като се съпротивляваше на желанието да се прекръсти или да вдигне останалата нафора, сякаш за да се защити от вампири или от Дявола. Воят на вятъра навън се превърна в писък на банши[2].

Фигурата пристъпи под хвърляната от лампата рубинена светлина. Де Соя позна капитан Марджит Уу, лична адютантка и свръзка на адмирал Маръсин, главнокомандващият мирския флот. Де Соя за втори път тази сутрин се поправи — сега тя беше адмирал Марджит Уу. Звездичките на яката й едва се виждаха на червената светлина.

— Отец-капитан де Соя? — попита адмиралът.

Йезуитът бавно поклати глава. На тази планета с денонощие от двайсет и три часа бе едва 07:30 ч., но вече се чувстваше уморен.

— Само отец де Соя — отвърна той.

— Отец-капитан де Соя — повтори адмирал Уу и този път това не беше въпрос. — От този момент сте възстановен на действителна служба. Имате десет минути да съберете вещите си и да дойдете с мен. Заповедта влиза в сила незабавно.

Федерико де Соя въздъхна и затвори очи. Доплака му се. „Моля те, мили Боже, нека ме отмине тая чаша.“ Когато вдигна клепачи, нафората все още бе на олтара и адмирал Марджит Уу продължаваше да го чака.

— Да — тихо каза той и бавно, внимателно започна да съблича светите одежди.

 

 

На третия ден след смъртта на папа Юлий XIV във възкресителната му ясла настъпи раздвижване. Тънките системи и фини механични сонди се плъзнаха назад и изчезнаха от поглед. Тялото върху плочата отначало лежеше безжизнено, освен надигането и спадането на голата му гръд, после видимо потръпна, след това простена и — след много дълги минути — се приповдигна на лакът. Накрая седна и копринено-лененото покривало с богата бродерия се плъзна около кръста на голия мъж.

В продължение на няколко минути той поседя на ръба на мраморната плоча, стиснал глава в треперещите си ръце. После вдигна поглед, когато с едва доловимо съскане в стената на възкресителния параклис се отвори тайна врата. С шумолене на коприна и тракане на броеница един кардинал в официална червена роба пресече слабо осветеното помещение. До него вървеше висок, красив мъж със сива коса и сиви очи. Облечен бе в прост, но елегантен гащеризон от сива каша. На три крачки зад кардинала и мъжа влязоха двама швейцарски гвардейци в средновековна оранжево-черна униформа. Не носеха оръжие.

Голият мъж на плочата премигна, сякаш очите му не бяха свикнали дори със слабата светлина в сумрачния параклис. Накрая погледът му се фокусира.

— Лурдъсами — каза възкресеният.

— Отец Дюре — отвърна кардинал Лурдъсами. Той носеше огромен сребърен потир.

Голият мъж раздвижи устни и език, сякаш се бе събудил с неприятен вкус в устата. Той беше старец със слабо, аскетично лице, тъжни очи и стари белези по нововъзкресеното си тяло. На гърдите му светеха в червено и се издуваха два кръстоида.

— Коя година сме? — най-после попита той.

— Лето Господне 3131-о — все още застанал до седналия мъж, отвърна кардиналът.

Отец Пол Дюре затвори очи.

— Петдесет и седем години след последното ми възкресяване. Двеста седемдесет и девет години след падането на телепорталите. — Той отвори очи и погледна към кардинала. — Двеста и седемдесет години след като ти ме отрови и уби папа Тейлхард Първи.

Кардинал Лурдъсами мощно се засмя.

— Бързо се възстановяваш от възкресителната дезориентация, щом толкова добре се справяш с аритметиката.

Отец Дюре премести поглед от кардинала към високия мъж в сиво.

— Албедо. Да свидетелстваш ли си дошъл? Или да окуражаваш страхливия си Юда?

Високият не отвърна нищо. И без това тънките устни на кардинал Лурдъсами се свиха почти до невидимост върху червендалестото му лице.

— Имаш ли да кажеш още нещо преди да се върнеш в ада, антипапа такъв?

— Не и на теб — промълви отец Дюре и затвори очи в молитва.

Двамата швейцарски гвардейци хванаха тънките му ръце. Йезуитът не оказа съпротива. Единият от войниците натисна назад главата на възкресения старец и опъна тънката му шия.

Кардинал Лурдъсами грациозно отстъпи малко назад. От гънките на копринения му ръкав се появи нож с рогова дръжка. Докато гвардейците държаха все още пасивния Дюре, чиято адамова ябълка като че ли все повече изпъкваше, Лурдъсами вдигна ръка и замахна с ловко движение. От разрязаната сънна артерия на Дюре бликна кръв.

Отстъпил назад, за да не изцапа робата си, кардиналът скри ножа обратно в ръкава си, повдигна големия потир и го постави под бликащата на тласъци струя кръв. Когато чашата почти се напълни и кръвта престана да тече, той кимна на швейцарския гвардеец, който незабавно пусна главата на отец Дюре.

Възкресеният мъж отново беше труп с олюляваща се глава, все още затворени очи и отворена уста. Прорязаното му гърло зееше като начервени устни на ужасна, разкривена усмивка. Двамата швейцарски гвардейци поставиха тялото върху плочата и махнаха покривалото. Голият мъртвец изглеждаше блед и уязвим — с прорязано гърло, обезобразена гръд, дълги, бели пръсти, блед корем, отпуснати гениталии, мършави крака. Смъртта — дори в епохата на възкресяването — не оставя никакво достойнство дори у онези, които са водили живот на строг самоконтрол.

Докато войниците махаха красивото покривало, за да не се изцапа, кардинал Лурдъсами изля кръвта от тежкия потир върху очите на мъртвеца, в зейналата му уста, в отворената рана и надолу по гърдите, корема и слабините на трупа. Алената течност съответстваше и дори превъзхождаше по наситеност цвета на робата на кардинала.

— Sie aber seid nicht fleischlich, sondern geistlich — каза той. — Ти не си направен от плът, а от дух.

Високият мъж повдигна вежди.

— Бах, нали?

— Разбира се — потвърди кардиналът и остави вече празния потир до трупа. Той кимна на швейцарските гвардейци и те покриха мъртвеца със сгънатото надве покривало. Кръвта незабавно започна да се пропива в красивата тъкан. — Jesu, meine Freunde — прибави Лурдъсами.

— И аз така си помислих — обади се по-високият мъж. Той отправи въпросителен поглед към кардинала.

— Да — съгласи се Лурдъсами. — Сега.

Мъжът в сиво заобиколи плочата и застана зад двамата войници, които дооправяха просмуканото с кръв покривало. Когато гвардейците се изправиха и отстъпиха назад от мраморната плоча, той повдигна големите си длани към тила на всеки от тях. Очите и устите на войниците широко се отвориха, но нямаха време да извикат: миг по-късно отворените им очи и усти проблеснаха в нажежена до бяло светлина, кожата им стана прозрачна от оранжевия пламък в телата им и после двамата изчезнаха — изпариха се, пръснати на частички, по-фини от пепел.

Мъжът в сиво изтупа ръце една в друга, за да ги почисти от тънкия пласт микропепел.

— Жалко, съветник Албедо — измърмори кардинал Лурдъсами с тътнещия си глас.

Другият погледна към едва забележимия прах във въздуха, който се стелеше на слабата светлина, и после върна очи към кардинала. Веждите му отново въпросително се повдигнаха.

— Не, не, не — изтътна Лурдъсами. — Имам предвид покривалото. Петната никога няма да излязат. След всяко възкресяване трябва да тъчем ново. — Той се обърна и тръгна към тайната врата, като шумолеше с робата си. — Ела, Албедо. Трябва да поговорим, а преди пладне смятам да отслужа и благодарствена меса.

След като вратата се плъзна зад двама им, възкресителният параклис потъна в тишина. Само покритото тяло лежеше върху плочата и на бледата светлина едва се забелязваше сива мъгла, движеща се, изчезваща влага, която загатваше за отлитащите души на още по-скорошните мъртъвци.

Бележки

[1] Мъглявина в Южния кръст. — Б.пр.

[2] Дух от ирландския фолклор, който се явява във формата на виеща жена и предвещава смърт в семейството. — Б.пр.