Габриел Гарсия Маркес
В лош час (11)

Изпълнявайки ритмичните заповеди на импресариото, артистите измъкнаха колчетата и палатката се разду и падна с жаловито свиркане — като на вятъра между дърветата. На разсъмване тя вече беше сдиплена и жените и децата закусваха върху сандъците, докато мъжете товареха животните. Когато шлеповете изсвириха за път, следите от огньовете на празното място бяха единственият признак, че някакъв праисторически звяр бе минал през селото.

Кметът не бе мигнал. След като бе наблюдавал от балкона натоварването на цирка, той се смеси с пристанищната тълпа — все още в бойна униформа, с възпалени от недоспиване очи и вкоравено от двудневната брада лице. Импресариото го зърна от покрива на шлепа.

— Здрасти, лейтенанте — извика му оттам. — Оставям ви царството.

Беше облечен в широк нагънат халат, който придаваше на кръглото му лице вид на свещеник. Носеше камшика, навит на китката.

Кметът се приближи до брега. „Съжалявам, генерале — извика той на свой ред весело, с разперени ръце. — Надявам се, че ще имате доблестта да кажете защо си отивате.“ Той се обърна към множеството и обясни високо:

— Иззех му разрешителното, защото не се съгласи да даде безплатно представление за децата.

Последната сирена на шлепа и веднага след това шумът от моторите заглушиха отговора на импресариото. От водата се разнесе дъх на разровена тиня. Импресариото изчака шлеповете да направят кръг по средата на реката. Тогава се облегна на борда, сви ръцете си на фуния и извика колкото му глас държи:

— Сбогом, полицейско копеле!

Кметът остана невъзмутим. Изчака с ръце в джобовете, докато шумът от моторите заглъхна. После си проправи път сред тълпата и усмихнат влезе в магазина на сириеца Мойсес.

Беше почти осем часът. Сириецът бе започнал да прибира стоките, изложени пред вратата.

— Значи, и вие си отивате — му каза кметът.

— Само за малко — отвърна сириецът и погледна небето. — Ще вали.

— В сряда не вали — заяви кметът.

Стоя облакътен на тезгяха, наблюдавайки гъстите облаци, които плуваха над пристанището, докато сириецът прибра стоката и нареди на жена си да им занесе кафе.

— Както е тръгнало — въздъхна на себе си, — ще трябва да искаме назаем хора от съседните села.

Кметът на бавни глътки отпиваше от кафето. Три семейства бяха напуснали селото. С тях — според сметките на сириеца Мойсес, заминалите в продължение на една седмица бяха станали пет.

— Рано или късно, ще се върнат — каза кметът. Той разгледа тайнствените петна от кафето на дъното на чашата и добави разсеяно: — Където и да идат, ще си спомнят, че пъпът им е хвърлен в това село.

Въпреки предсказанията си той бе принуден да стои в магазина, докато спре проливният дъжд, който за няколко минути потопи селото в порой. После отиде в полицейския участък и завари господин Кармичаел все още седнал на скамейката в двора, целия вир-вода от дъжда.

Не му обърна внимание. След като изслуша рапорта на дежурния, той накара да отворят килията, където Пепе Амадор изглеждаше дълбоко заспал, проснат по очи на тухления под. Обърна го с крак и са миг със стаено състрадание огледа лицето му, обезобразено от ударите.

— Откога не е ял? — попита той.

— От оная вечер.

Заповяда да го вдигнат. Като го хванаха под мишницата, трима полицаи завлякоха тялото през килията и го сложиха да седне на бетонната платформа, излята на половин метър в стената. На мястото, където бе лежало тялото, остана влажно петно.

Докато двама агенти го държаха седнал, третият държеше главата му изправена, като го бе хванал за косата. Би могло да се помисли, че е умрял, ако не беше неравното дишане и израза на безкрайно изтощение на устните.

Когато полицаите го пуснаха, Пепе Амадор отвори очи и пипнешком се улови за бетонния ръб. После се просна по очи с пресипнало стенание.

Кметът излезе от килията, нареди да му занесат храна и да го оставят малко да поспи. „После — рече той — продължете да го обработвате, докато изплюе всичко, което знае. Не вярвам да издържи дълго.“ От балкона той пак видя господин Кармичаел в двора, с лице между дланите, свит на скамейката.

— Ровира — повика кметът. — Идете в дома на Кармичаел и кажете на жена му да изпрати дрехи. После — добави с нетърпящ възражение тон — го докарайте в кабинета.

Тъкмо задрямваше, облакътен на писалището, когато на вратата се почука. Беше господин Кармичаел, облечен в бял и съвсем сух костюм; само обувките му бяха подгизнали като на удавник. Преди да се заеме с него, кметът заповяда на полицая да се върне за чифт обувки.

Господин Кармичаел вдигна ръка към полицая. „Оставете, няма нужда“ — каза той. После се обърна към кмета с поглед на сурово достойнство и обясни:

— Това са единствените ми обувки.

Кметът му нареди да седне. Двадесет и четири часа преди това господин Кармичаел бе отведен в бронирания кабинет и бе подложен на дълъг разпит относно имуществото на Монтиел. Бе направил подробно изложение. Накрая, когато кметът бе разкрил намерението си да купи наследството на цената, която щяха да определят вещите лица от общината, Кармичаел бе изразил неотклонното си решение да не позволи това, докато наследството не е уредено.

Този следобед, след два дни глад и стоене на открито, отговорът му бе все тъй непреклонен.

— Ти си инат като магаре, Кармичаел — каза му кметът. — Ако чакаш да се уреди наследството, този разбойник дон Сабас ще бележи със своя знак цялото стадо на Монтиел.

Господин Кармичаел сви рамене.

— О, добре — каза кметът след продължително мълчание. — Знам, че си почтен човек. Но спомни си, че преди пет години дон Сабас даде на Хосе Монтиел пълния списък на хората, които са в контакт с партизаните, и затова бе единственият шеф от опозицията, който можа да остане в селото.

— Остана и друг — каза господин Кармичаел с лека нотка на сарказъм. — Зъболекарят.

Кметът се направи, че не забеляза прекъсването.

— Смяташ ли, че заради един такъв човек, който е способен да продаде ей така за нищо собствените си хора, си заслужава да стоиш двадесет и четири часа на дъжд и пек?

Господин Кармичаел сведе глава и се загледа в ноктите си. Кметът седна върху писалището.

— Освен това — каза накрая меко — помисли за децата си.

Господин Кармичаел не знаеше, че жена му и двамата му по-големи синове бяха идвали при кмета предишната вечер и че той им беше обещал до двадесет и четири часа да го пусне на свобода.

— Не се безпокойте — каза господин Кармичаел, — те знаят как да се справят сами.

Не вдигна глава, докато не усети кмета да се разхожда от единия край на кабинета до другия. Тогава въздъхна и рече: „Имате още една възможност, лейтенант.“ Преди да продължи, той го погледна с нежна смиреност:

— Теглете ми куршума.

Не получи никакъв отговор. Миг след това кметът спеше дълбоко в стаята си, а господин Кармичаел се беше върнал на пейката в двора.

 

 

Само на две преки от участъка, секретарят на съда беше щастлив. Бе прекарал сутринта в дрямка в дъното на канцеларията и съвсем неизбежно бе видял пищните гърди на Ребека де Асис. То беше като гръм от ясно небе — изведнъж вратата на банята се бе отворила и ослепителната жена, само с един навит на главата пешкир, нададе приглушен писък и затвори прозореца.

В продължение на половин час секретарят продължи да предъвква в полумрака на канцеларията горчивината от тази халюцинация. Към дванадесет часа той сложи катинара на вратата и отиде да даде нещо за ядене на спомена си.

Като минаваше край телеграфската служба, пощенският управител му направи знак. „Ще имаме нов свещеник — му каза той. — Вдовицата Асис писа писмо на апостолическия префект.“ Секретарят го отблъсна.

— Най-голямата добродетел на един мъж — каза той — е да умее да пази тайна.

На ъгъла на площада той срещна господин Бенхамин, който се чудеше как да прескочи локвите пред магазина си. „Ако само знаете, господин Бенхамин“ — започна секретарят.

— Какво? — попита господин Бенхамин.

— Нищо — отвърна секретарят. — Ще отнеса тази тайна в гроба.

Господин Бенхамин сви рамене. Като видя как секретарят с младежка пъргавина прескача локвите, той се впусна в приключението.

Докато го нямаше, някой бе занесъл в задната стаичка на магазина три котелки за храна, чинии, прибори и една сгъната покривка. Господин Бенхамин разстла покривката върху масата и подреди нещата, за да обядва. Извърши всичко това с крайна грижливост. Първо изяде супата — жълта, с големи кръгове плуваща мазнина и един гол кокал. В друга чиния яде бял ориз, задушено месо и парче пържена юка. Започваше да става горещо, но господин Бенхамин не обръщаше внимание на това. Когато свърши да обядва и след като събра чиниите накуп и постави канчетата за храна на мястото им, той изпи чаша вода. Канеше се да окачи хамака, когато усети, че някой влиза в магазина.

Един сънен глас запита:

— Тук ли е господин Бенхамин?

Той надникна и видя облечена в черно жена; главата й бе покрита с пешкир, а кожата й бе с пепеляв цвят. Беше майката на Пепе Амадор.

— Няма ме — отвърна господин Бенхамин.

— Вие сте — каза жената.

— Знам — каза той, — но все едно, че ме няма, защото знам за какво ме търсите.

Жената се поколеба на прага на задната стаичка, докато господин Бенхамин продължи да окачва хамака. При всяко издишване от дробовете му излизаше леко свиркане.

— Не стойте там — каза господин Бенхамин остро. — Или си вървете, или влезте.

Жената седна на стола срещу масата и започна мълчаливо да хълца.

— Простете — рече той. — Но трябва да разберете, че ме компрометирате, като стоите там, пред очите на всички.

Майката на Пепе Амадор свали пешкира от главата си и обърса очите си с него. Само по навик господин Бенхамин опипа здравината на въжетата, след като най-после свърши да окачва хамака. После се обърна към жената.

— Значи — рече той, — искате да ви напиша молба.

Жената кимна с глава в знак на съгласие.

— Ето това е — продължи господин Бенхамин. — Вие продължавате да вярвате в молби. В тези времена — поясни той, като сниши глас — справедливостта не се постига с хартии, а с куршуми.

— Така казват всички — възрази тя, — но както виждате, само моят син е в затвора.

Докато говореше, тя развърза възлите на кърпичката, която дотогава стискаше в ръка, и извади няколко смачкани банкноти — осем песос. Протегна ги на господин Бенхамин.

— Това е всичко, което имам — каза тя.

Господин Бенхамин изгледа парите. Вдигна рамене, взе банкнотите и ги остави на масата. „Знам, че е безсмислено — каза той. — Но ще го направя само за да докажа на господ, че съм упорит човек.“ Жената мълчаливо му поблагодари и отново зарида.

— Във всеки случай — посъветва я господин Бенхамин — опитайте се да видите момчето и го убедете да каже, каквото знае. В противен случай, все едно, че пишем молби до прасетата. — Тя обърса носа си с пешкира, покри главата си и излезе от магазина, без да се обръща.

Господин Бенхамин спа до четири. Когато излезе на двора, за да се умие, времето беше ясно, а във въздуха кръжаха летящи мравки. След като се преоблече и среса малкото останали му косъма, той отиде в пощата, за да купи лист подпечатана хартия.

Връщаше се в магазина, за да напише молбата, когато разбра, че в селото става нещо. Дочу далечни викове. Група момчета минаха тичешком край него и той ги попита какво става. Без да се спират, те му отвърнаха. Тогава той пое обратно към пощата и върна подпечатаната хартия.

— Вече няма нужда — каза той. — Току-що са убили Пепе Амадор.

 

 

Без да се е разсънил напълно, като носеше в едната си ръка колана, а с другата си закопчаваше куртката, кметът с два скока слезе по стълбата на спалнята. Блясъкът на светлината наруши чувството му за време. Още преди да разбере какво става, реши, че трябва да иде в участъка.

Прозорците се затваряха по пътя му. Една жена тичаше срещу него с разперени ръце по средата на улицата. Във въздуха се носеха летящи мравки. Преди още да разбере какво се е случило, кметът измъкна револвера от калъфа и хукна.

Група жени се опитваха да разбият вратата на участъка. Неколцина мъже се боричкаха с тях, за да им попречат. Кметът ги разбута, облегна се на вратата и насочи пистолета си към тях.

— Само да мръдне някой, и ще му тегля куршума.

Един полицай, който бе поддържал вратата отвътре, отвори със заредена пушка и наду свирката. Други двама полицаи се показаха на балкона, дадоха няколко изстрела във въздуха и групата се пръсна в края на улицата. В този миг, виеща като кучка, жената се появи на ъгъла. Кметът позна майката на Пепе Амадор. Влезе вътре и от стълбата нареди на полицая:

— Заемете се с тая жена.

Вътре цареше абсолютна тишина. Всъщност кметът не разбра какво беше станало, докато не разбута полицаите, които запречваха входа на килията, и не видя Пепе Амадор. Проснат на пода, свит, с ръце между бедрата. Беше блед, но нямаше следи от кръв.

След като се увери, че няма никаква рана, кметът обърна тялото по гръб, напъха пешовете на ризата в панталоните му и закопча цепката. Накрая затегна и колана.

Когато се изправи, той бе възвърнал самоувереността си, но изражението, с което се обърна към полицаите, разкриваше първите признаци на умора.

— Кой го направи?

— Всички — отвърна русият исполин. — Опита се да избяга.

Кметът го загледа замислено и няколко секунди изглеждаше, че няма какво да каже повече. „Тия приказки вече не минават“ — каза после. Приближи се към русия гигант с протегната ръка.

— Дай ми пистолета.

Полицаят свали колана си и му го предаде. След като смени с нови двете изстреляни капсули, кметът ги прибра в джоба си и даде пистолета на друг агент. Русият гигант, който гледаше отблизо, сякаш беше озарен от ореола на нещо детинско, се остави да го отведат в съседната килия. Там се съблече и връчи дрехите си на кмета. Всичко бе извършено без бързане, като на церемония, на която всеки знае какво трябва да прави. Накрая сам кметът заключи килията на убития и излезе на балкона към двора. Господин Кармичаел все така седеше на пейката.

Отведен в кабинета, той не прие поканата да седне. Остана прав пред писалището, отново с прогизнали дрехи, и едва помръдна глава, когато кметът го попита дали е разбрал какво е станало.

— Е, добре — каза кметът. — Още не съм имал време да помисля какво ще правя и дали ще направя нещо. Но каквото и да направя — добави той, — не забравяй следното: щеш не щеш, ти си забъркан в кашата.

Господин Кармичаел продължи да стои унесен пред писалището, със залепнали за тялото му дрехи, леко подута вече кожа, като че ли все още не беше изплувал от третата си нощ на удавник. Кметът напразно чака някакъв признак на живот.

— Тогава проумей положението, Кармичаел, сега сме съдружници.

Каза го сериозно и дори с малко драматизъм. Но, изглежда, това не стигна до съзнанието на господин Кармичаел. Той остана все така неподвижен пред писалището, подут и тъжен, дори след като затвори бронираната врата.

Пред казармата двама полицаи държаха за китките майката на Пепе Амадор. Тримата сякаш си отдъхваха. Жената дишаше спокойно и очите й бяха сухи. Но щом кметът се появи на вратата, тя нададе пресипнал вой и се разтърси с такава сила, че единият от полицаите трябваше да я пусне, а другият с хватка я прикова на земята.

Кметът дори не я погледна. Следван от друг полицай, той се изправи пред групата, която от ъгъла наблюдаваше борбата. Не се обърна лично към никого.

— Ей, кой да е от вас — каза той, — ако искате да предотвратите нещо по-лошо, отведете тая жена у дома й.

Все така следван от полицая, той си проби път сред групата и стигна до съда. Не намери никого. Тогава отиде до къщата на съдията и като блъсна вратата, без да чука, извика:

— Съдия!

Жената на съдията Аркадио, измъчена от тежестта на бременността, отвърна в полумрака:

— Замина си.

Кметът на прага не се помръдна.

— Къде?

— Как къде — отвърна жената, — на майната си.

Кметът даде знак на полицая да влезе вътре. Минаха край жената, без да я погледнат. След като преровиха спалнята и установиха, че никъде няма мъжки вещи, те се върнаха в гостната.

— Кога замина? — попита кметът.

— Преди две нощи — отвърна жената.

Кметът дълго мълча в размисъл.

— Копеле — изкрещя изведнъж. — Може да се скрие на петдесет метра под земята, може да се пъхне отново в корема на мръсната си майка, пак ще го измъкна жив или мъртъв. Ръцете на правителството са дълги.

Жената въздъхна.

— Чул ви господ, лейтенант.

Смрачаваше се. Още имаше групички, държани на разстояние от полицаите по ъглите край участъка, но бяха отвели майката на Пепе Амадор и селото изглеждаше спокойно.

Кметът отиде право в килията на убития. Накара да донесат едно платнище и подпомаган от полицая, сложи шапката и очилата на трупа и го уви в платнището. После потърси из участъка въже и тел и овърза тялото в спирала от глезените до главата. Когато свърши, беше се изпотил, но бе възстановил предишния си вид. Все едно, че физически бе смъкнал от гърба си тежестта на трупа.

Едва тогава запали лампата в килията. „Потърси лопата, кирката и една лампа — нареди той на полицая. — После ще повикаш Гонсалес, ще идете в задния двор и ще изкопаете дълбока дупка, в задната част, където е по-сухо.“ Каза го по такъв начин, сякаш проумяваше смисъла на всяка дума, докато я изговаряше.

— И запомнете за цял живот — завърши, — това момче не е умряло.

Два часа по-късно още не бяха изкопали гроба. От балкона кметът установи, че на улицата няма никого, с изключение на един от полицаите му, който стоеше на пост и обикаляше от единия до другия ъгъл. Запали лампата на стълбището и се изтегна да почине в най-тъмния ъгъл на залата, като едва чуваше редките писъци на далечен алкараван.

Гласът на отец Анхел го изтръгна от размишленията му. Чу го първо, като се обърна към стоящия на пост полицай, после към някого, който вървеше с него, а накрая позна и другия глас. Остана приведен на сгъваемия стол, докато отново чу гласовете, вече вътре в участъка, и първите стъпки по стълбата. Тогава протегна лявата си ръка в мрака и сграбчи карабината.

Като го видя да се появява на най-горното стъпало на стълбата, отец Анхел се спря. Две стъпала по-надолу стоеше доктор Хиралдо, облечен в къса бяла колосана престилка и с куфарче в ръка. Той разкри острите си зъби.

— Разочарован съм, лейтенанте — каза той весело. — Цял следобед чакам да ме повикате, за да направя аутопсията.

Отец Анхел впи в него бистрите си очи, после се вторачи в кмета. И кметът се усмихна.

— Няма аутопсия — рече той, — тъй като няма и труп.

— Искаме да видим Пепе Амадор — каза свещеникът.

С насочена надолу карабина, кметът продължи да говори на доктора. „И аз бих искал да е така — каза той. — Но нищо не може да се направи.“ И престана да се усмихва, когато каза:

— Избяга.

Отец Анхел изкачи още едно стъпало. Кметът вдигна карабината срещу него. „Стойте кротко, отче“ — предупреди той. Лекарят на свой ред също изкачи едно стъпало.

— Слушайте, лейтенанте — каза той все още усмихнат, — в това село нищо не остава в тайна. От четири часа следобед всичко знае, че сте направили с момчето същото, което е правил дон Сабас с магаретата, дето ги е продавал.

— Избяга — повтори кметът.

Наблюдавайки лекаря, той едва успя да застане нащрек, когато отец Анхел наведнъж изкачи две стъпала с вдигнати ръце.

Кметът свали предпазителя със сух удар на опакото на ръката и застана неподвижно с разкрачени крака.

— Стой! — извика.

Лекарят хвана свещеника за ръкава на расото. Отец Анхел се закашля.

— Да играем с открити карти, лейтенанте — каза лекарят. За пръв път от много време гласът му стана твърд. — Трябва да направим тази аутопсия. Сега ще изясним загадката за припадъците, които получават задържаните в този участък.

— Докторе — каза кметът, — ако се помръднете от мястото си, ще ви тегля куршума. — Той едва отмести очи към свещеника. — И на вас също, отче.

Тримата останаха неподвижни.

— Освен това — продължи кметът, като се обърна към свещеника — вие трябва да сте доволен, отче, това момче пускаше пасквилите.

— За бога… — започна отец Анхел.

Конвулсивната кашлица не му позволи да продължи. Кметът изчака да премине пристъпът.

— Слушайте — каза тогава, — ще броя до три. След това започвам да стрелям със затворени очи по тази врата. Знайте отсега и завинаги — предупреди изрично лекаря, — край на шегичките. Във война сме, докторе.

Лекарят задърпа отец Анхел за ръкава. Започна да слиза, без да обръща гръб на кмета, и изведнъж се разсмя с пълен глас.

— Така вече ми харесвате, генерале — каза той. — Сега започваме да се разбираме.

— Едно — каза кметът.

Те не чуха следващото число. Когато се разделиха на ъгъла на участъка, отец Анхел беше съсипан и трябваше да извърне лице, защото очите му бяха влажни. Доктор Хиралдо го потупа по рамото, без да престава да се усмихва. „Не се учудвайте, отче — каза му той. — Това е животът.“ Като зави на ъгъла до дома си, той погледна часовника на светлината на уличната лампа — беше осем без четвърт.

 

 

Отец Анхел не можа да яде. След комендантския час той седна да пише писмо и стоя наведен над писалището чак след като мина полунощ, а в това време ситният дъжд заличаваше света наоколо му. Писа с увлечение, като рисуваше еднаквите букви, почти краснописно, и то с такава жар, че топеше перото едва след като напишеше две невидими думи, дращейки по хартията със сухото перо.

На следния ден след литургия той пусна писмото в пощата, макар че щяха да го изпратят чак в петък. Цялата сутрин въздухът беше влажен и мрачен, но по пладне стана прозрачен. Някаква заблудена птичка се появи в двора и близо половин час подскача като инвалид между нардите. Запя една и съща нота, като непрекъснато се качваше с една октава, докато стана толкова остра, че човек трябваше да си я представи.

По време на вечерната разходка отец Анхел беше сигурен, че през целия следобед го е преследвало някакво есенно благоухание. В дома на Тринидад, докато водеше с оздравяващата тъжен разговор за болестите през октомври, му се стори, че разпознава мириса, който една вечер излъчи в кабинета му Ребека де Асис.

На връщане бе посетил семейството на господин Кармичаел. Съпругата и най-голямата дъщеря бяха неутешими и винаги щом споменаваха затворника, проплакваха. Но децата бяха щастливи без бащината строгост и се опитваха да дадат вода от една чаша на двойката зайци, които им бе изпратила вдовицата Монтиел. Внезапно отец Анхел бе прекъснал разговора и описвайки с ръка дъга във въздуха, бе рекъл:

— Аха, вече знам, мирише на вълчи корен.

Но не беше вълчи корен.

Никой не говореше за пасквилите. В бурята на последните събития те едва ли бяха нещо повече от живописен анекдот от миналото. Отец Анхел се увери в това по време на вечерната си разходка и след молитвата, в разговора си в кабинета с група дами-католички.

Като остана сам, почувства глад. Изпържи си няколко резена зелен банан, приготви си кафе с мляко и прибави парче сирене. Задоволството на стомаха го накара да забрави миризмата. Докато се събличаше, за да си легне, и по-късно под мрежата, докато ловеше комарите, оцелели след пръскането с препарата, той се оригна няколко пъти. Имаше киселини, но духът му беше спокоен.

Спа като праведник. В тишината на нощта чу развълнуван шепот, настройването на струните, опънати от сутрешния хлад, и накрая една едновремешна песен. В пет без десет усети, че е жив. Изправи се с тържествено усилие, като си търкаше очите с пръсти, и помисли: „Петък, 2 октомври.“ После си спомни на глас: „Свети Иларион.“

Облече се, без да се мие и без да се помоли. След като закопча множеството копчета по расото си, нахлузи всекидневните си напукани обуща, чиито подметки бяха започнали да се отпарят. Като отвори врата към нардите, си спомни думите на някаква песен.

— Ще остана в съня ти до смъртта — въздъхна.

Мина бутна вратата на църквата, докато той биеше камбаната. Тя се отправи към ризницата и намери сиренето непокътнато, а капаните празни. Отец Анхел широко отвори вратата към площада.

— Лош късмет — каза Мина, разтърсвайки празната картонена кутия. — Днес не се хвана нито една.

Но отец Анхел не й обърна внимание. Разпукваше се бляскаво утро, с прозрачно чист въздух — като предвестие, че и тази година, въпреки всичко, декември ще дойде навреме. Никога мълчанието на Пастор не му се бе струвало по-безвъзвратно.

— Снощи имаше серенада — каза той.

— С куршуми — потвърди Мина. — Доскоро се чуваха изстрели.

Свещеникът за пръв път я погледна. И тя, извънредно бледа като сляпата си баба, носеше синята лента на едно светско братство. Но за разлика от Тринидад, която имаше мъжки дух, в нея бе започнала да зрее жената.

— Къде?

— Навсякъде — отвърна Мина. — Изглежда, че бяха полудели да търсят нелегални позиви. Казват, че случайно вдигнали дюшемето на бръснарницата и намерили оръжие. Затворът е пълен, но казват, че мъжете бягат в планината, за да се присъединят към партизаните.

Отец Анхел въздъхна.

— Не съм усетил нищо — рече.

Отправи се към дъното на църквата. Тя мълчаливо го последва до главния олтар.

— И това не е нищо — каза Мина — снощи въпреки комендантския час и въпреки куршумите…

Отец Анхел се спря. Обърна към нея присвитите си, невинно сини очи. Мина също се спря, с празната кутия под мишница, и нервно захихика още преди да довърши изречението.