Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (9)

8.

Не възнамерявах да посетя Лин този ден, но когато минах покрай развалината, която доскоро бе нейният дом в Бедфорд, осъзнах, че съм само на около десетина минути от болницата. Реших да се отбия при нея. Ще бъда откровена: бях виждала снимки на красивата къща, от която бяха останали само овъглени стени, и си помислих какъв страхотен късмет имаше Лин да оцелее в страшния пожар. Онази нощ в гаража имало още две коли. Ако пожарникарят не бе забелязал червения й фиат и не бе разпитал за нея, сега щеше да е мъртва.

Бях сигурна, че днес не трябва да се притеснявам от срещи с любопитни репортери и оператори. В забързания ни свят разминаването на Лин със смъртта бе стара новина. Щеше да е интересна само ако арестуват подпалвача или пък открият, че и Лин е участвала в разграбването на „Генстоун“

Насочиха ме към последния етаж. Излязох от асансьора и в миг осъзнах, че това е място за пациенти с пачки. Коридорът бе застлан с мокет, а свободната стая, покрай която минах, подхождаше на петзвезден хотел.

Сетих се, че май трябваше да звънна предварително. Но веднага си припомних вида на Лин преди два дни — с туби в носа и бинтовани ръце и крака и благодарни очи, насочени към мен.

Вратата на стаята й бе леко открехната. Поколебах се преди да вляза, защото Лин говореше по телефона. Лежеше на диван до прозореца и промяната във вида й беше зашеметяващ. Тубите в носа й бяха изчезнали. Превръзките по дланите й бяха много по-малки. Бледозелен сатенен халат бе заменил болничната нощница. Косата й вече не бе отпусната, а прибрана в красив френски кок. Чух я да казва: „И аз те те обичам!“

Сигурно бе усетила присъствието ми, тъй като се извърна бързо и затвори мобифона. Какво ли точно бе изписано на лицето й? Изненада? Раздразнение и тревога?

След миг усмивката й бе мила, а гласът й — топъл.

— Карли, чудесно е, че дойде да ме видиш. Тъкмо говорих с татко. Не мога да го убедя, че наистина съм добре.

Приближих се към нея. Досетих се, че вероятно не би трябвало да я докосвам по ръката, затова я потупах неловко по рамото и седнах на двойното канапе срещу леглото. Масичката, нощното шкафче и тоалетката бяха отрупани с цветя. Букетите не бяха от онези, които купуваш набързо от магазина в болницата, а както всичко друго около Лин бяха доста скъпи.

Ядосах се на себе си, защото се бях почувствала неудобно и зачаках Лин да даде тон на срещата ни. Във Флорида се бе държала снизходително. Преди два дни изглеждаше уязвима. А сега?

— Карли, не бих могла да ти се отблагодаря за начина, по който говори за мен в интервюто онзи ден — започна тя.

— Просто им обясних, че изпитваш болка, но имаш късмет, че си оцеляла.

— Обадиха ми се доста приятели, които бяха спрели да ми говорят, когато се разчу за стореното от Ник. Гледали те по телевизията и осъзнали, че и аз съм жертва като тях.

— Лин, какво мислиш за съпруга си сега?

Разбрах, че съм дошла тук, за да задам точно този въпрос.

Тя отмести очи от мен и се намръщи. Стисна ръце, но изохка и ги отпусна.

— Всичко се случи толкова бързо. Не можех да повярвам, че Ник е загинал в катастрофата. Струваше ми се, че е по-силен от живота. Виждала си го и сигурно си усетила чара му. Вярвах в него. Считах го за човек с мисия. Редовно ми казваше: „Лин, ще победя раковите клетки, но това е само началото. Когато видя деца, родени глухи, слепи или с други дефекти, направо полудявам, че още не сме пуснали ваксината.“

Бях гледала много интервюта с Ник по телевизията. Съзнателно или не, Лин бе успяла да имитира тембъра на гласа му и силната страст, която ми бе направила впечатление.

Тя сви рамене.

— Сега се чудя дали всичко в живота ни не е било лъжа. Зали се ожени за мен, защото можех да го представя на хора, с които иначе не би се запознал?

— Как се срещнахте?

— Преди около седем години дойде във фирмата, където работех. Занимаваме се само с важни клиенти. Ник искаше реклама за компанията си и за ваксината, която разработваха. Започна да ме кани да излизаме. Знаех, че приличам на първата му жена. Но не разбирам какво точно се случи. Собственият ми баща загуби парите си, защото се довери на Ник. Ако нарочно е измамил татко и онези други хора, значи човекът, когото обичах, никога не е съществувал.

Лин се поколеба за момент, после продължи:

— Двама от членовете на борда на директорите дойдоха при мен вчера. И колкото повече научавам, толкова повече вярвам, че Ник е бил мошеник от самото начало.

Стори ми се необходимо да споделя с нея, че ще пиша задълбочена статия за Ник за списание „Уолстрийт уикли“.

— Статията ще бъде напълно откровена и няма да спести нищо — казах.

— Истината вече излезе наяве.

Телефонът на нощното шкафче звънна. Вдигнах слушалката и й я подадох. Лин се заслуша, въздъхна и каза:

— Да, могат да се качат.

После ми върна слушалката и добави:

— Двама полицаи от Бедфорд искат да говорят с мен за пожара. Не искам да те задържам, Карли.

С удоволствие бих останала на този разговор, но бях изритана. Оставих слушалката и си взех чантата, но се сетих нещо.

— Лин, утре сутрин отивам в Каспиън.

— Каспиън?

— Градчето, където е израснал Ник. Можеш ли да ми препоръчаш с кого да се видя, ако Ник е споменавал за близките си приятели?

Тя се замисли, после поклати глава.

— Не се сещам за никого.

Внезапно отмести очи от мен и ахна. Извърнах се да видя какво я бе стреснало.

До вратата стоеше мъж. Едната му ръка бе скрита под палтото, а другата — в джоба. Беше оплешивял, имаше лош цвят на лицето и хлътнали бузи. Зачудих се дали не е болен. Той се вторачи в нас, после огледа коридора.

— Съжалявам. Май съм объркал етажа — промърмори мъжът и изчезна.

След минута влязоха две униформени ченгета и аз си тръгнах.