Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (34)

33.

Добър нощен сън означава, че всички части на мозъка ми се събуждат по едно и също време. Не се случваше често, но когато се събудих на първи май, се чувствах свежа и отпочинала, което беше добре, като се има предвид как протече предният ден.

Изкъпах се и облякох лекия сив раиран костюм, който си бях купила в края на миналия сезон. Отворих прозореца, за да проветря и да разбера каква е температурата навън. Беше чудесен пролетен ден — топъл с лек ветрец. По перваза на прозореца на съседа бяха подредени саксии, от които надничаха пъстри цветя, а над тях се виждаше синьо небе с пухкави бели облачета.

Когато бях малка, всеки първи май в църквата ни в Риджуд се провеждаше церемония, на която коронясвахме Богородица. Думите на химна, който пеехме възторжено, прелетяха през мислите ми, докато си слагах червило и сенки.

„О, Мария, днес те коронясваме с цветя,

кралица на ангелите, кралица на май…“

Сетих се защо песента неочаквано изникна в съзнанието ми. Бях едва на десет години, когато ме избраха да коронясам статуята на Божията майка с венец цветя. Всяка година тази чест се падаше на десетгодишно момче или момиче.

Патрик щеше да навърши десет години следващата седмица.

Дори и дълго след като си се примирил с мъката от загубата на любим човек и си се върнал към живота, от време на време се появява нещо, което ти напомня за него, и отваря раната отново.

Наложих си да не мисля повече за това.

Отидох пеша на работа и стигнах в девет без двайсет. Влязох в кабинета на Кен, където Дон Картър вече се бе настанил удобно. Още не бях изпила първото си кафе, когато вълненията започнаха.

Обади се детектив Клифърд от полицията в Бедфорд и съобщението му ни шокира сериозно. Полицаят ни информираше, че са проследили посланията, изпратени до електронния ми адрес, включително онова, което не бях запазила — напомнянето да се подготвя за деня на страшния съд. И трите писма били изпратени от област Уестчестър. Първите две от обществена библиотека в Хейстингс, а третото — от библиотека в Кротън. Изпращачът използвал хотмейл — безплатна интернет услуга, но вкарал фалшива информация, за да се регистрира.

— Каква информация? — попита Кен.

— Името на Никълъс Спенсър и адреса на дома му в Бедфорд, който изгоря миналата седмица.

Никълъс Спенсър! Всички ахнахме и се спогледахме. Възможно ли бе?

— Чакайте малко — каза Кен. — По вестниците има безброй снимки на Никълъс Спенсър. Показахте ли ги на библиотекарките?

— Да, разбира се. Нито една от тях не разпозна в Спенсър човека, използвал компютър при тях.

— Дори в хотмейл човек трябва да използва парола — отбеляза Дон. — Каква парола е използвал онзи тип?

— Женско име. Ани.

Изтичах да взема съобщенията от бюрото си и прочетох последното.

„Жена ми ти писа миналата година, но ти не си направи труда да й отговориш. А сега тя е мъртва. Не си толкова умна. Разбра ли вече кой беше в къщата на Лин Спенсър преди пожара?“

— Обзалагам се, че жена му се е казвала Ани — казах.

— Има още нещо интересно — прекъсна ме детектив Клифърд. — Библиотекарката от Хейстингс помни ясно, че мърлявият тип, който използвал компютъра, изглежда имал сериозно изгаряне на дясната ръка. Не е сигурна, че точно той е изпратил съобщенията, но й направил впечатление.

Преди да затвори, Клифърд ни увери, че ще разшири мрежата и ще предупреди всички библиотеки в другите градчета в Уестчестър да са нащрек за петдесетгодишен мъж, висок около метър и осемдесет, неспретнат и с превръзка на дясната ръка.

Бях сигурна, че той е авторът на писмата, в които твърдеше, че е видял някого в имението на Спенсър. Това бе вълнуваща новина.

Марти и Рода Бикорски заслужаваха малко надежда. Обадих им се. И двамата бяха смаяни от факта, че изпращачът на писмата е използвал името на Никълъс Спенсър и е бил с изгорена ръка.

— Ще го хванат, нали, Карли? — попита Марти.

— Може да се окаже просто някой смахнат — предупредих аз. — Но все пак съм сигурна, че ще го хванат. Убедени са, че живее някъде там.

— И ние имаме добра новина — каза Марти. — Наистина ни взе акъла. Нарастването на тумора на Маги е намаляло през последния месец. Все още съществува, но ако не се ускори отново, ще изкараме още една Коледа с нея. Рода вече обмисля подаръците.

— Много се радвам — отвърнах, като едва преглътнах буцата в гърлото си. — Пак ще ви се обадя.

Исках да поседна няколко минути, за да се насладя на радостта, която бях усетила в гласа на Марти Бикорски. Но вместо това се налагаше да проведа друг телефонен разговор, който бързо щеше да я стопи. Бащата на Вивиан Пауърс, Алън Дезмънд, бе вписан в указателя на Кеймбридж, Масачузетс. Звъннах му.

Също като Марти Бикорски, семейство Дезмънд бе включило телефонния си секретар. Но също като него вдигнаха веднага.

— Господин Дезмънд, аз съм Карли Декарло от „Уолстрийт уикли“ — представих се. — Интервюирах Вивиан в деня, когато изчезна. Много бих искала да се видим или поне да поговорим. Ако сте съгласен…

Чух щракване.

— Аз съм Джейн, сестрата на Вивиан — каза измъчен, но приятен женски глас. — Знам, че баща ми би искал да поговори с вас. Отседнал е в хотел „Хилтън“ в Уайт Плейнс. Можете да го откриете там. Току-що говорих с него.

— Ще се съгласи ли да се види с мен?

— Дайте ми номера си. Ще го помоля да ви се обади.

Телефонът звънна след по-малко от три минути. Обаждаше се Алън Дезмънд. Явно беше притеснен.

— Госпожице Декарло, имам уредена пресконференция след няколко минути. Възможно ли е да поговорим малко по-късно?

Направих си сметката бързо. Беше девет и половина. Трябваше да звънна няколко телефона, а после да се явя в офиса на „Генстоун“ в Плезънтвил в три и половина, за да разпитам служителите.

— Ако дойда дотам, ще можете ли да пиете кафе с мен към единадесет? — попитах.

— Да, с удоволствие.

Разбрахме се да му звънна от фоайето на „Хилтън“.

Обмислих плановете си отново. Бях сигурна, че срещата с Алън Дезмънд няма да ми отнеме повече от четиридесет минути, максимум час. Ако си тръгнех оттам в дванадесет, можех да стигна до Каспиън към един. Чувствах, че вече е време да убедя съпругата на доктор Бродерик да поговорим.

Набрах номера на кабинета на доктора. Най-лошият вариант бе жена му да откаже да се види с мен.

Секретарката госпожа Уорд си спомни за мен и се държа изключително любезно.

— Много се радвам, че състоянието на доктора се подобрява всеки ден — каза тя. — Винаги се е поддържал във форма и е със силен дух. Това му помага сега. Госпожа Бродерик вече е убедена, че той ще се оправи.

— Радвам се да го чуя. Тя у дома ли е?

— Не. В болницата е. Но знам, че планира да си бъде тук следобед. Винаги е работила в кабинета, а сега, когато състоянието на доктора е стабилно, идва за по няколко часа всеки ден.

— Госпожо Уорд, ще идвам в Каспиън. Много е важно да поговоря с госпожа Бродерик. Вероятно ще пристигна при вас към два и се надявам тя да ми отдели петнадесет минутки. Онзи ден, когато говорих с нея, й дадох номера на мобилния си телефон, но позволете да го дам и на вас. Ще ви бъда задължена, ако ми се обадите, в случай че тя откаже да се види с мен.

Последното ми обаждане бе до Роза и Мануел Гомес. Намерих ги в дома на дъщеря им в Куинс.

— Четохме за изчезването на госпожица Пауърс — каза Мануел. — Притеснени сме, да не й се е случило нещо лошо.

— Значи не вярвате, че е отишла при господин Спенсър в Швейцария?

— Не, не вярваме, госпожице Декарло. Но кой се интересува от нашето мнение?

— Мануел, сещаш ли се за онзи павиран път, който води към езерцето? Точно зад лявата колона при портата.

— Разбира се.

— Възможно ли е някой да паркира колата си там?

— Господин Спенсър редовно паркираше там.

— Господин Спенсър!

— Особено през лятото. Понякога, когато госпожа Спенсър имаше гости при басейна, а той се прибираше от Ню Йорк и искаше да отиде в Кънектикът при Джак, оставяше колата си там, за да не я забележат. После се промъкваше горе, за да се преоблече.

— Без да се обади на госпожа Спенсър?

— Той смяташе, че ако се заприказва с гостите, няма да може да се измъкне.

— Каква кола караше?

— Черно беемве седан.

— А някои от приятелите на семейството паркираха ли на онзи път?

Последва кратка пауза, после той отговори бързо:

— През деня не, госпожице Декарло.