Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (31)

30.

Преди да изляза от ресторанта, се уговорихме кога ще бъдат интервютата с Уолингфорд и Гарнър. Реших да рискувам и помолих да се видим в домовете им. Уолингфорд, който живее в Рай, едно от най-тузарските предградия в Уестчестър, с готовност се съгласи да ме приеме в събота или неделя следобед в три часа.

— В събота е по-удобно — отговорих, като си припомних за коктейла, на който щях да присъствам заедно с Кейси, после стиснах палци и продължих. — Бих желала да отида в главния ви офис и да поговоря с някои от служителите. Искам да ги накарам да изразят чувствата си относно загубата на работата си и фалита и как това ще се отрази на живота им.

Усетих, че Уолингфорд се чуди как да ми откаже учтиво, затова добавих:

— Миналата седмица си записах имената на акционерите по време на събранието и ще говоря и с тях.

Всъщност исках да разпитам служителите на фирмата дали всички са знаели за любовната връзка между Ник Спенсър и Вивиан Пауърс.

Молбата ми очевидно не се понрави на Уолингфорд, но накрая той все пак се съгласи, тъй като очакваше добри отзиви от мен.

— Е, предполагам, че това няма да е проблем — каза с леден тон.

— Добре, тогава утре следобед в три часа — отвърнах бързо. — Обещавам, че няма да ви изгубя много време. Просто искам да придобия обща представа за настроението на служителите ви.

За разлика от Уолингфорд, Гарнър твърдо отказа да ме приеме в дома си.

— Домът ми е моят замък, Карли. Никога не се занимавам с бизнес там.

Искаше ми се да му напомня, че дори Бъкингамският дворец е отворен за посетители. Докато пиехме кафето, ставаше все по-трудно да проявявам самоконтрол. Добрият журналист не трябва да позволява на емоциите си да влияят на историите му, но усещах как гневът ми нараства. Лин изглеждаше прекалено доволна от идеята, че съпругът й е имал любовна връзка преди да изчезне. Очевидно това бе единственото, което имаше значение за нея.

Уолингфорд и Гарнър бяха на същото мнение — покажи на света, че сме жертви. Явно аз бях единствената, която се интересуваше има ли начин Никълъс Спенсър да бъде открит и поне част от парите — върнати. Подобна новина щеше да зарадва акционерите. Може би и аз щях да получа част от моите двадесет и пет хиляди долара. Но Уолингфорд и Гарнър вероятно смятаха, че дори Ник да бъде намерен и екстрадиран, вече е заровил парите толкова дълбоко, че никога няма да бъдат открити.

След като отказа да ме приеме в дома си, Гарнър се съгласи да отида в офиса му в небостъргача „Крайслер“. Каза, че може да ми даде кратко интервю в девет и половина в петък сутринта. И тъй като бе прочут с факта, че не дава интервюта, благодарих почти топло.

Тъкмо преди да си тръгнем Лин каза:

— Карли, започнах да подреждам някои от личните вещи на Ник. Натъкнах се на почетната значка, която са му дали през февруари в родния му град. Ти нали ходи до Каспиън, за да проучиш детството му?

— Да, ходих.

Не сметнах за нужно да спомена, че съм била там преди по-малко от двадесет и четири часа.

— Какво мислят хората за него?

— Същото както навсякъде. Бил толкова убедителен, че бордът на директорите на болницата вложил много пари в „Генстоун“ след речта му. В резултат на загубите сега са принудени да замразят строежа на детското крило на болницата.

Уолингфорд поклати глава. Гарнър също гледаше мрачно, но усетих, че нетърпението му нараства. Обедът бе свършил и бе време да си ходи.

Лин не реагира на факта, че болницата бе загубила пари, предназначени за страдащи деца, а вместо това попита:

— Имах предвид мнението им за Ник преди скандала?

— Местният вестник публикувал хвалебствени слова след катастрофата. Очевидно Ник е бил отличен ученик, мило дете и прекрасен спортист. Видях чудесна негова снимка от гимназията, стиснал купа в ръка. Бил шампионът на града по плуване.

— Вероятно това му е помогнало да инсценира катастрофата, а после да доплува до брега — предположи Уолингфорд.

Помислих си, че наистина бе възможно. Но ако е бил достатъчно умен да скрои този сложен номер, защо бе позволил да го видят в Швейцария?

 

Върнах се в службата и си проверих съобщенията. Някои от тях ме притесниха сериозно. Първото гласеше: „Жена ми ти писа миналата година, но ти не си направи труда да й отговориш. А сега тя е мъртва. Не си толкова умна. Разбра ли вече кой беше в къщата на Лин Спенсър преди пожара?“

Зачудих се кой ли е този тип. Очевидно психическото му състояние никак не бе добро. По адреса допусках, че е същият, който ми бе изпратил странното съобщение преди няколко дни. Бях го запазила, но сега съжалих, че бях изтрила предупреждението да се подготвя за деня на страшния съд. Тогава си помислих, че е послание от безвреден религиозен фанатик. Сега обаче се питах дали и трите не са изпратени от един и същ човек.

Наистина ли някой е бил при Лин преди пожара? Знаех от семейство Гомес, че е напълно възможно да е приемала късни посетители. Реших да й покажа съобщението и да видя реакцията й.

Другото писмо, което ме разтърси, бе от шефката на рентгеновото отделение в болницата в Каспиън. Твърдеше, че е изключително важно да й се обадя, за да изясним нещо.

Позвъних веднага.

— Госпожице Декарло, вчера сте била тук и сте говорила с помощничката ми, нали?

— Да.

— Научих, че сте поискала копие от рентгеновите снимки на бебето на госпожа Съмърс. Казала сте, че тя е готова да ви изпрати по факса разрешение да ги вземете.

— Точно така.

— Помощничката ми ви е обяснила, че не пазим копия. Когато съпругът на госпожа Съмърс дойде да вземе снимките на двадесет и осми ноември миналата година, получи последния комплект. Казах му, че ако иска, можем да извадим дубликати. Но според него това не бе необходимо.

— Разбирам.

Замълчах потиснато. Знаех, че съпругът на Карълайн Съмърс не е взимал нито рентгеновите снимки, нито резултатите от Охайо. Очевидно човекът от „Генстоун“, който бе прочел и приел сериозно писмото на Карълайн Съмърс до Никълъс Спенсър, се бе погрижил да прибере цялата документация по случая. Беше се потрудил доста и сигурно имаше основателна причина за това.

Дон седеше сам в кабинета си. Влязох и попитах:

— Имаш ли една минутка?

— Разбира се.

Разказах му за обяда в „Четирите сезона“.

— Чудесно — усмихна се той. — Не е лесно да се добереш до Гарнър.

После му разказах за мнимия съпруг на Карълайн Съмърс.

— Да, погрижили са се за всичко — бавно каза Дон. — А това доказва, че в „Генстоун“ има сериозен шпионин. Спомена ли за някое от тези неща по време на обяда?

Изгледах го учудено.

— Съжалявам — извини се той. — Естествено, че не си споменала.

Показах му съобщенията от електронната поща.

— Не мога да реша дали този тип само си прави шегички е мен.

— И аз не знам, но смятам, че трябва да уведомиш ченгетата. Те ще искат да открият подателя, защото може да е важен свидетел на пожара. Чухме, че полицията в Бедфорд спряла едно хлапе, което шофирало дрогирано. Семейството му наело известен адвокат, който бил готов да сключи сделка. Разменната монета била показания на хлапето срещу Марти Бикорски. Момчето разказало, че в три сутринта миналия вторник се прибирало от купон и минало покрай дома на Спенсър. Заклело се, че видяло как Марти Бикорски бавно шофирал буса си пред къщата.

— Откъде знаело, че това е бусът на Марти Бикорски?

— Преди известно време ударило колата си и я закарало на ремонт в гаража, където работи Марти. Видяло колата му и адски харесало регистрационния номер, дори говорило с Марти. Номерът е „МОБ^[1].“ Цялото име на Марти е Мартин Отис Бикорски.

— Защо досега хлапето не е говорило с полицията?

— Бикорски вече бил арестуван. А младежът отишъл на купона тайно, защото бездруго си имал сериозни неприятности с родителите си. Но твърди, че е готов да даде показания, ако полицията арестувала друг човек вместо Марти.

— Невероятно съвестен гражданин. Модел за подражание — подметнах хапливо, но бях стъписана от разказа на Дон.

Когато попитах Марти дали е седял в колата си, когато излязъл да пуши навън, жена му го погледна предупредително. Зачудих се за какво ли го бе предупредила. Беше ли обикалял с колата си из града? Къщите в квартала се намираха близо една до друга. Работещ посред нощ двигател може да е привлякъл вниманието на някой съсед с отворен прозорец. Но не беше ли напълно естествено за Бикорски, който е бил ядосан, разстроен и подпийнал, да мине покрай великолепното имение в Бедфорд? А по-късно да е решил да действа?

Съобщенията от електронната ми поща изглежда потвърждаваха тази версия, а това определено ме притесняваше.

Забелязах, че Дон ме наблюдава внимателно.

— Мислиш, че не мога да преценявам хората ли? — попитах.

— Не. Просто съжалявах за проблемите на Марти Бикорски. От думите ти разбрах, че му се е струпало прекалено много. Но ако е откачил и е подпалил къщата, ще лежи дълго време. В Бедфорд живеят много тузари, които не биха позволили някой да пали домовете им, а после да се измъква безнаказано. Повярвай ми, ако успее да сключи сделка, като се признае за виновен, ще се отърве по-леко.

— Надявам се да не го направи. Убедена съм, че не е виновен.

Върнах се в кабинета си. На бюрото още лежеше последното издание на „Поуст“. Обърнах на трета страница, където пише публикуван слухът, че Ник Спенсър е бил видян в Швейцария, както и историята за изчезването на Вивиан Пауърс. По-рано бях прочела само първите няколко реда. Единствената ценна информация, която открих, бе името на семейството на Вивиан в Бостън.

Алън Дезмънд, нейният баща, бе направил изявление: „Не вярвам, че дъщеря ми е отишла при Никълъс Спенсър в Европа. През последните няколко седмици тя говореше често по телефона с майка си, сестрите си и с мен. Беше дълбоко наскърбена от смъртта му и възнамеряваше да се върне в Бостън. Ако Спенсър е жив, тя не го знаеше. Абсолютно сигурен съм, че Вивиан не би причинила такава мъка на семейството. Каквото и да се е случило с нея, станало е против волята й.“

И аз вярвах в това. Вивиан Пауърс наистина скърбеше за Никълъс Спенсър. А и трябва да си изключително жесток човек, за да изчезнеш нарочно и да оставиш семейството си да страда в догадки какво е станало с теб.

Седнах зад бюрото и се зачетох в бележките си за посещението в дома на Вивиан. Едно нещо прикова вниманието ми. Беше ми казала, че са отговорили на писмото от майката на детето, излекувано от множествена склероза, със стандартен формуляр. Спомних си думите на Карълайн Съмърс, че въобще не е получила отговор от компанията. Значи някой от документацията не само бе предал писмото на трето лице, но и бе унищожил всички следи от него.

Реших, че съм задължена да се обадя в полицията в Бедфорд, за да им разкажа за съобщенията на електронния ми адрес. Детективът, с когото се свързах, бе любезен, но не се впечатли особено. Помоли ме да му изпратя и двете съобщения по факса.

— Ще предадем информацията на отдела за умишлени палежи в прокуратурата — обясни той. — Ние също ще потърсим човека, който ви ги е изпратил, но имам чувството, че писмата са шега, госпожице Декарло. Човекът, когото подозираме, със сигурност е престъпникът.

Нямаше смисъл да му обяснявам, че съм сигурна точно в обратното. Следващото ми обаждане бе до Марти Бикорски. Отново се включи телефонният секретар.

— Марти, знам, че положението ти изглежда доста лошо в момента, но аз все още съм на твоя страна. Много ми се иска отново да поговорим.

Започнах да диктувам номера си за всеки случай, но той вдигна слушалката преди да успея да довърша. Съгласи се да се видим след работа. Канех се да тръгвам, когато се сетих нещо и включих компютъра. Бях чела статия в „Красиви къщи“, в която Лин бе снимана в дома си в Бедфорд. Ако спомените не ме лъжеха, имаше и доста снимки, правени пред къщата. Интересувах се най-вече от описанието на терена. Намерих статията и се поздравих за добрата памет. После излязох.

Този път попаднах в следобедното задръстване към Уестчестър и стигнах до къщата на Бикорски чак в седем без двайсет. Ако двамата с Рода ми се бяха сторили тъжни при срещата в събота, днес бяха направо съсипани. Седнахме в дневната. Чувах звука на телевизора от малката стая до кухнята и реших, че Маги е там.

Веднага заговорих по същество.

— Марти, имам чувството, че онази нощ не си седял в студената кола, нито пък си оставил двигателя да работи цяла нощ. Отишъл си да се поразходиш с колата, нали?

Не ми бе трудно да усетя, че Рода е била категорично против идването ми. Лицето й се зачерви и тя каза с нисък глас:

— Карли, изглеждаш свестен човек, но си журналистка и искаш история. Онова хлапе греши. Не е видяло Марти. Адвокатът ни ще разбие показанията му. Момчето се опитва да се измъкне от неприятностите си, като се възползва от обвиненията срещу Марти. Ще каже какво ли не, за да сключи сделка. Обадиха ми се няколко души, които дори не ни познават, за да ми кажат, че хлапето лъже. Марти не е ходил никъде в онази нощ.

Погледнах Бикорски в очите.

— Искам да ти покажа две съобщения.

Подадох му ги, без да свалям очи от него. Той ги прочете и ги подаде на Рода.

— Кой е този човек? — попита Марти.

— Не знам, но в момента полицията проследява съобщенията. Ще го намерят. Изглежда, е някакъв луд, но може да се е мотал някъде около къщата в Бедфорд. Може да е дори самият подпалвач. Важното е, че ако се придържаш към историята си, че не си минал покрай къщата на Спенсър десет минути преди да я запалят, а това е лъжа, може да се появят още няколко свидетели. И тогава с теб е свършено.

Рода заплака. Марти я потупа по коляното, но не каза нищо, Най-после сви рамене.

— Бях там — призна той. — Правилно се досети, Карли. Бях пил няколко бири след работа, както ти казах, имах главоболие и реших да се разходя с колата. Признавам, че още бях бесен. Не само заради къщата. Подлудяваше ме фактът, че ваксината е безполезна. Нямаш представа колко силно се надявах, че ще я пуснат навреме, за да помогне на нашата Маги.

Рода скри лице в ръцете си. Марти я прегърна.

— Спря ли пред къщата? — попитах.

— Спрях само за да отворя прозореца на колата и да се изплюя. След това се прибрах у дома.

Повярвах му. Бях готова да се закълна, че казваш истината. Наведох се напред.

— Марти, бил си там само няколко минути преди пожара. Видя ли някой да излиза от къщата? Или пък друга кола? Ако хлапето казва истината и те е видяло, ти не го ли видя?

— От другата посока дойде някаква кола и ме подмина. Може да е било хлапето. После, около километър по-нататък, срещнах друга кола, която се движеше към къщата.

— Забеляза ли нещо особено в нея?

Бикорски поклати глава.

— Не. Стори ми се, че е доста стара, но не мога да се закълна в това.

— Видя ли някого на частния път в имението?

— Не. Но ако човекът, който ти е изпратил съобщенията, е бил там, може да е прав. Помня, че близо до вратата отвътре бе паркирана кола.

— Видял си кола?

— Само я мярнах, когато спрях и свалих прозореца, но останах там само няколко секунди.

— Как изглеждаше колата, Марти?

— Тъмен седан. Беше паркиран зад колоната, от лявата страна на портата.

Извадих разпечатката на статията, която бях свалила от интернет, и намерих снимка на имението, правена от пътя.

— Покажи ми.

Марти се наведе и разгледа снимката.

— Ето — каза той, като посочи място точно зад портата. — Колата бе паркирана тук.

Под снимката авторът бе написал: „Очарователна павирана пътечка води към малко езеро.“

— Колата трябва да е била паркирана на паветата. Колоната почти я скрива от улицата — отбеляза Марти.

— Ако човекът, изпратил съобщенията, е видял някого на пътеката, това може да е била колата му — казах.

— Защо не я е паркирал пред къщата? — учуди се Рода. — Защо я е оставил до портата и е вървял пеша?

— Защото не е искал да я видят — обясних. — Марти, знам, че трябва да поговориш с адвоката си за това, но четох докладите за пожара внимателно. Никой не споменава нищо за кола, паркирана до портата. Значи който и да е нейният собственик, той е изчезнал преди пристигането на пожарникарите.

— Може пък точно той да е бил подпалвачът — обнадеждено каза Рода. — Какво друго може да е правил там, за да иска да скрие колата си?

— Все още не разполагаме с отговори на много от въпросите — отвърнах и се надигнах. — Ченгетата ще проследят съобщенията, а те може да се окажат важни за теб, Марти. Обещаха да ме уведомят кой ги е изпратил. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

Марти стана и зададе въпроса, който вълнуваше и мен:

— Госпожа Спенсър каза ли, че е имала гости онази нощ?

— Не, не спомена нищо такова — отговорих, после добавих от лоялност. — Знаеш колко е огромно имението. Някой може да е бил там, без тя да разбере.

— Не и с кола. Освен ако не е знаел каква е комбинацията за отключване на портата или пък някой отвътре не му е отворил. Накарай ченгетата да проверят хората, които работят там. Или са се съсредоточили само върху мен?

— Не мога да ти отговоря, но ще разбера. Да започнем със съобщенията и да видим къде ще ни отведат.

Враждебността на Рода бе изчезнала напълно.

— Карли, наистина ли вярваш, че може да намерят подпалвача?

— Да. Вярвам.

— Все още ли стават чудеса?

Очевидно имаше предвид не само пожара.

— Аз вярвам в чудесата, Рода — казах твърдо.

Но докато шофирах обратно, си помислих, че чудото, което Рода желаеше най-силно, щеше да й бъде отказано. Знаех, че не мога да й помогна за това, но щях да направя всичко възможно да помогна на Марти да докаже невинността си. За Рода щеше да е ужасно трудно да понесе смъртта на детето си, но нещата щяха да се влошат още повече, ако съпругът й не е до нея.

Знаех това от собствен опит.