Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (30)

29.

„Четирите сезона“ бе доста оживен в един часа — любимото време за пристигане на поне половината редовни клиенти. Разпознах много известни лица, които можеш да видиш в раздел „Стил“ на вестник „Таймс“, както и политици и бизнесмени.

Джулиън и Алекс, собствениците на ресторанта, стояха зад бюрото във фоайето. Попитах за масата на госпожа Спенсър и Алекс каза:

— Резервацията е на името на господин Гарнър. Всички останали вече са там. Настаниха се в Билярдната зала.

Значи не ставаше дума за мила среща между доведените сестри с цел спасяване репутацията на едната. Зачудих се защо Лин не ми бе казала, че Уолингфорд и Гарнър ще присъстват на обеда. Може би мислеше, че ще й откажа, ала грешеше. Нямах търпение да ги видя, особено Уолингфорд. Но трябваше да въздържам репортерските си инстинкти. Възнамерявах да слушам внимателно и да говоря колкото се може по-малко.

Стигнахме до Билярдната зала, наречена така, защото в средата бе сложена огромна маса за билярд, заобиколена от дървета, които символизират сезона. Пролетта вече бе настъпила и украсата бе от красиви ябълкови дървета, отрупани с цвят. Помещението е изключително приятно и се обзалагам, че в него се сключват повече важни сделки, отколкото в конферентните зали на компаниите.

Последвах салонния управител до масата. Отдалеч забелязах, че Лин изглежда великолепно. Беше облякла черен костюм с бели маншети и яка. Не виждах краката й, но превръзките от ръцете й бяха изчезнали. В неделя не носеше никакви бижута, но днес безименният пръст на лявата й ръка бе украсен с широка златна халка. Повечето хора, които се отправяха към масите си, спираха да я поздравят.

Наистина ли беше толкова добра актриса, или просто не я харесвах? Открих, че гледам презрително смелата й усмивка и момичешкото поклащане на главата, когато един шеф на брокерска къща спря и протегна ръка.

— Все още ме боли — обясни тя, докато аз се насочих към стола си.

Зарадвах се, че в момента е обърната с гръб към мен. Това ми спести задължителната лицемерна целувка във въздуха.

Ейдриън Гарнър и Чарлз Уолингфорд бутнаха столовете си назад и се опитаха да станат. Възпрях ги любезно и тримата седнахме едновременно.

Трябва да призная, че и двамата изглеждаха впечатляващо. Уолингфорд наистина бе хубав мъж с изисканите черти на потомствен аристократ. Орлов нос, ледено сини очи, тъмнокестенява коса, посребряла по слепоочията, стегнато тяло и фини ръце — самото превъплъщение на римски патриций. Тъмносивият му костюм с почти незабележими райета със сигурност бе от Армани. Копринената вратовръзка в червено и сиво на фона на колосаната бяла риза допълваше картинката. Забелязах как няколко жени го поглеждат възхитено, когато минават покрай масата.

Ейдриън Гарнър бе горе-долу на възрастта на Уолингфорд, но приликата спираше дотам. Беше по-нисък и излъчването му беше далеч от финеса на Уолингфорд. Лицето му бе червендалесто, сякаш прекарваше доста време на открито. Кафявите му очи ме гледаха проницателно. Имах чувството, че може да разчете мислите ми. Излъчваше могъщество и власт и човек дори не забелязваше спортното му сако и кафявия панталон, които изглеждаха купени на разпродажба.

Двамата мъже ме поздравиха учтиво. Пиеха шампанско. Кимнах на сервитьора и чашата ми бе напълнена веднага. Забелязах Гарнър да хвърля раздразнен поглед на Лин, която още говореше с брокера. Тя изглежда усети, защото бързо приключи разговора, обърна се към нас и си придаде вид на много щастлива, че ме вижда.

— Карли, толкова се радвам, че дойде. Можеш да си представиш в какво положение съм.

— Да, мога.

— Добре че Ейдриън ме предупреди за изявлението пред медиите в неделя, когато намериха парчето от ризата на Ник. Сега, след днешните новини, наистина не знам какво да мисля.

— Но няма да споделяш това с никого — предупреди я Уолингфорд твърдо и се обърна към мен. — Това е поверителна информация. Провеждаме разследване в службата. Много от служителите ни са убедени, че Никълъс Спенсър и Вивиан Пауърс са имали любовна връзка. Смятаме, че Вивиан е останала на работа през последните няколко седмици, защото е искала да проследи разследването на катастрофата. Хората от прокуратурата проверяват всичко внимателно, разбира се, но ние наехме и частна детективска агенция. Очевидно за Спенсър би било идеално всички да го смятат за мъртъв. Но след като бе видян в Европа, играта свърши. В момента е беглец от правосъдието и трябва да приемем, че същото се отнася и за Пауърс. Не й бе необходимо да чака повече, след като се разбра, че той е оцелял при катастрофата, и затова изчезна. Ако беше останала, властите бездруго щяха да я разпитват.

— Единственото добро, което тази жена направи за мен, е, че хората вече не ме считат за парий — обади се Лин. — Или поне вярват, че и аз съм била измамена от Ник. Като си помисля…

— Госпожице Декарло, кога очаквате да публикуват статията ви? — попита Ейдриън Гарнър.

Зачудих се аз ли бях единствената, която се подразни от грубото прекъсване. Бях убедена, че Гарнър има навика да го прави редовно.

Нарочно му отговорих уклончиво, надявайки се и аз да го подразня.

— Господин Гарнър, понякога си имаме работа с два противоположни елемента. Единият е новинарският аспект на историята, а Никълъс Спенсър е важна новина. Другият е да разкажеш всичко честно, а не само да публикуваш последните слухове. Дали разполагаме с цялата история за Ник? Не мисля. Всъщност всеки ден се убеждавам все повече, че още не сме стигнали до основното, затова не мога да отговоря на въпроса ви.

Успях да го ядосам, което ми достави страхотно удоволствие. Ейдриън Найджъл Гарнър може да беше преуспяващ бизнесмен, но това не оправдаваше грубостта му.

— Госпожице Декарло… — започна той с рязък тон.

— Приятелите ме наричат Карли — прекъснах го решително.

— Карли, и четиримата на тази маса, както и инвеститорите и служителите на „Генстоун“, сме жертви на Никълъс Спенсър. Лин ми каза, че вие самата сте инвестирала двадесет и пет хиляди долара в компанията.

— Да, вярно е.

Припомних си всичко, което бях чувала за двореца на Гарнър, и реших да проверя дали мога да го накарам да се гърчи.

— Това бяха парите, които пестях за начална вноска на апартамент, господин Гарнър. Мечтаех за него от години. Сграда с работещ асансьор, баня, където душът винаги работи, може би дори по-стара кооперация с камини. Винаги съм харесвала камините.

Знаех, че Гарнър е натрупал състоянието си съвсем сам, но очевидно не бе толкова глупав да се хване на въдицата ми и да каже: „Знам какво е да мечтаеш за душ, който работи.“ Не обърна никакво внимание на скромните ми мечти за по-хубав дом.

— Всеки, инвестирал в „Генстоун“, има лична история или провален план — отвърна той спокойно. — Компанията ми рискува много, като съобщи намеренията си да закупи правата за дистрибуция на ваксината. Не пострадахме финансово, защото очаквахме одобрението на АХЛ. Но все пак компанията ми бе ощетена по отношение на доверието, което е важен елемент в бъдещето на всяка организация. Хората купуваха акциите на „Генстоун“ отчасти заради добрата репутация на „Гарнър Фармасютикъл“. А споделената вина е твърде реален психологически фактор в бизнеса, Карли.

Едва не ме нарече „госпожице Декарло“, но се поколеба и каза „Карли“. Мисля, че никога не бях чувала името си произнесено с такова презрение. Внезапно осъзнах, че Ейдриън Гарнър въпреки цялата си власт и могъщество се страхува от мен.

Не, това е пресилено. По-скоро уважава факта, че мога да помогна на хората да разберат, че не само Лин, но и „Гарнър Фармасютикъл“ са станали жертва на грандиозната измама на Ник Спенсър.

Тримата ме гледаха нетърпеливо, очаквайки отговора ми. Реших, че е мой ред да получа малко информация. Погледнах Уолингфорд и попитах:

— Познавате ли лично акционера, който твърди, че е видял Никълъс Спенсър в Швейцария?

Гарнър вдигна ръка преди Уолингфорд да успее да отговори.

— Трябва да поръчаме.

Осъзнах, че сервитьорът вече стои до масата. Разгледахме менюто и поръчахме. Влюбена съм в рулата с раци в „Четирите сезона“ и независимо колко внимателно преглеждам менюто или изслушвам описанието на специалитетите, почти винаги си избирам раци и зелена салата.

Малко хора поръчват татарски бифтек в наше време. Суровото месо в комбинация със сурово яйце не се смята за най-добрия начин да доживееш до старини. Останах заинтригувана, когато Ейдриън Гарнър си го поръча.

След като приключихме с поръчката, повторих въпроса си към Уолингфорд.

— Познавате ли лично акционера, който твърди, че е видял Никълъс Спенсър в Швейцария?

Той сви рамене.

— Да го познавам? Този въпрос винаги ми е бил любопитен. За мен „познавам“ означава наистина да знам нещо за човека, а не да го виждам само на събрания на акционерите или на благотворителни вечери. Името на акционера е Бари Уест. Участва в управата на универсален магазин и очевидно се справя добре със собствените си инвестиции. През последните осем години дойде четири-пет пъти на събранията ни и винаги говореше с Ник или с мен. Преди две години, когато „Гарнър Фармасютикъл“ се съгласи да поеме дистрибуцията на ваксината след одобрението й, Ейдриън вкара Лоуъл Дрексъл в нашия борд, за да го представлява. Бари Уест незабавно се опита да се сближи с Лоуъл.

Уолингфорд бегло погледна Ейдриън Гарнър.

— Чух го да пита Лоуъл дали имате нужда от добър и солиден управител.

— Ако Лоуъл е имал достатъчно акъл, е казал „не“ — рязко отвърна Гарнър.

Очевидно Ейдриън Гарнър не взимаше хапчета за любезност сутрин, но постепенно осъзнах, че съм преодоляла раздразнението си от грубите му маниери. В медиите чуваш толкова много лицемерни дивотии, че човек, който си казва всичко направо, може да ти се стори освежителна промяна.

— Дори и да е така — продължи Уолингфорд, — смятам, че Бари Уест имаше възможност да се вижда достатъчно често с Ник, за да е сигурен, че точно него е видял в Швейцария.

Първото ми впечатление в дома на Лин бе, че тези двама мъже определено не се харесват. Обаче войната създава странни приятелства, а явно това правило се отнасяше и за провалените компании. Но също така ясно ми бе, че не съм тук само за да помогна на Лин да обясни на света, че е безпомощна жертва на изневерите и мошеничествата на съпруга си. За всички тях бе важно да разберат каква точно ще е историята в „Уолстрийт уикли“.

— Господин Уолингфорд…

Той вдигна ръка и ме помоли да се обръщам към него на малко име. Изпълних желанието му.

— Чарлз, както добре знаеш, ще пиша само за интереса на хората към провала на „Генстоун“ и изчезването на Ник Спенсър. Чух, че си говорил доста подробно с колегата ми Дон Картър.

— Да. В сътрудничество с ревизорите ни дадохме пълен достъп на следователите до документацията.

— Ник е откраднал толкова много пари, а дори не ми позволи да разгледам една къща в Дариън, която се продаваше адски изгодно — оплака се Лин. — Исках да спася брака ни, а той не разбираше, че не мога да живея в дома на друга жена.

Справедливо отсъдих, че в думите й имаше логика. И аз не бих искала да живея в къщата на друга жена, ако някой ден се омъжа отново. В следващия миг си помислих, че ако се съберем с Кейси, нямаше да имаме подобен проблем.

— Колегата ви доктор Пейдж получи достъп до лабораторията ни и резултатите от експериментите — продължи Уолингфорд. — В началото резултатите бяха твърде обещаващи. Това не е необичайно в разработването на лекарство или ваксина, която да предотврати размножаването на раковите клетки. Но доста често надеждите биват съкрушени, а компаниите потъват, защото първоначалните резултати просто не се повтарят. Това се случи и с „Генстоун“. Защо Ник е присвоил толкова много пари? Никога няма да узнаем защо е започнал да краде. А когато е разбрал, че ваксината е безполезна и акциите му ще се сринат, вече не е имало начин да прикрие кражбата и вероятно затова е решил да изчезне.

Петте основни въпроса, които учат журналистите, са: Кой? Какво? Защо? Къде? Кога?

Избрах средния.

— Защо? Защо му е било да прави подобно нещо?

— Отначало сигурно е искал да си остави повече време, за да докаже, че ваксината ще действа — отговори Уолингфорд. — После, когато е разбрал, че това няма да стане, вероятно е решил, че има само една възможност: да открадне достатъчно пари, за да може да живее с тях до края на живота си, и да избяга. Федералните затвори определено не приличат на кънтри клубове.

Явно според Уолингфорд и Гарнър бях доказала лоялността си, като застанах зад Лин. Сега можехме да се споразумеем как най-добре да покажем невинността й на света, а после трябваше да им помогна да си възвърнат общественото доверие, като опиша историята по подходящ начин.

Отново дойде време да кажа онова, което им обяснявах от самото начало на срещата.

— Налага се да ви повторя нещо, което се надявам да разберете.

Поднесоха ни салатите и аз изчаках търпеливо. Сервитьорът ни предложи черен пипер, но само Ейдриън Гарнър и аз приехме. След като келнерът се оттегли, обясних, че ще напиша историята така както я виждам, но в интерес на истината и добрата статия трябва да проведа задълбочени интервюта с Чарлз Уолингфорд и господин Гарнър, който досега не ме бе окуражил да го наричам Ейдриън.

И двамата се съгласиха. Неохотно? Вероятно да, но бе трудно да си сигурен.

След като се споразумяхме по деловите въпроси, Лин протегна ръце към мен. Бях принудена да отговоря на жеста, като докосна връхчетата на пръстите си до нейните.

— Карли, чудесна си — въздъхна тя дълбоко. — Радвам се, че макар ръцете ми да са изгорени, са чисти.

Прочутите думи на Пилат Понтийски прелетяха през ума ми: „Измивам си ръцете от кръвта на този невинен човек.“

Обаче Ник Спенсър, независимо колко чисти са били мотивите му отначало, бе виновен в кражба и измама, нали? Всички улики сочеха това.

Но така ли беше?