Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (24)

23.

Ръката му пулсираше от болка и Нед не можеше да мисли за нищо друго. Опита се да я подържи в ледена вода и да я намаже с масло, но и това не му помогна. В десет без десет в понеделник вечерта отиде до малката аптека близо до дома си и се отправи към рафтовете с мазила за изгаряне. Избра няколко, които сметна, че ще му помогнат.

Старият собственик господин Браун тъкмо се готвеше да затваря. Единствената служителка бе касиерката Пег, любопитна жена, която умираше да клюкарства. Нед не искаше тя да забележи колко е зле ръката му, затова сложи мехлемите в една от малките кошнички, оставени до входа, закачи я на лявата си ръка и се приготви да даде парите. Дясната му ръка бе скрита в джоба. Превръзката й вече бе силно зацапана, макар да я бе сменял два пъти през деня.

На опашката пред него чакаха няколко души.

Проклета ръка, помисли си Нед. А нямаше да се изгори и Ани нямаше да умре, ако не беше продал къщата в Гринуд лейк. В редките моменти, когато не си представяше последените минути на Ани, мислеше за хората, които мразеше, и как ще постъпи с тях.

Пръстите не го заболяха силно, когато попаднаха в пламъка, но сега бяха толкова подути, че и най-лекото усилие го тормозеше. Ако не се оправеше, нямаше да може да държи пушката и да дръпне спусъка.

Нед проследи как човекът пред него бавно прибира плика си и веднага щом досадникът се отдръпна, сложи кошничката си и двадесет доларова банкнота на тезгяха. Заразглежда разсеяно аптеката, докато Пег маркираше покупките му на касата.

Знаеше, че трябва да отиде в спешното отделение и да помоли някой от лекарите да види раната му, но се страхуваше от въпроси, на които не можеше да отговори.

Ако им обясни, че доктор Райън от „Сейнт Ан“ е лекувал ръката му, ще го питат защо не е отишъл пак при него, когато е видял, че състоянието му не се подобрява. Реши, че ще е най-разумно да отиде в някое отдалечено спешно отделение, например в Куинс, Ню Джърси или Кънектикът.

— Хей, Нед, събуди се.

Той се втренчи в касиерката. Никога не я беше харесвал. Очите й бяха прекалено сближени, веждите й — гъсти и черни, а косата — черна със сиви корени. Приличаше му на катерица. Пег бе раздразнена, тъй като не бе забелязал, че прибира лекарствата му в плик и му подава рестото, и сега го гледаше намръщено.

Нед пое плика с лявата ръка и без да мисли, извади дясната от джоба, за да вземе рестото. Пег се вторачи в превръзката му.

— Господи, Нед! Какво си правил? Да не си си играл с кибрит? Ама че рана! — извика тя. — Трябва да отидеш на лекар.

Нед се прокле за разсеяността си.

— Изгорих се, докато готвех — мрачно обясни той. — Преди смъртта на Ани никога не съм готвил. Ходих при доктора в болницата, където работеше Ани. Каза ми да отида отново на преглед след една седмица, а това е утре.

Веднага осъзна каква грешка допусна. Каза на Пег, че е бил на лекар миналия вторник. Ани си бъбреше с Пег, когато купуваше нещо от аптеката. Според нея Пег всъщност не била любопитна, а просто се държала дружелюбно. Ани бе израсла в малко градче до Олбъни, където аптекарката знаела историите на всички жители, а Пег й напомняла за нея.

Какво ли друго бе разказвала Ани на Пег? За загубата на къщата в Гринуд? За парите, които Нед бе вложил в „Генстоун“? За пътуването им до имението на Спенсър в Бедфорд, когато бе обещал на Ани дай купи такава къща някой ден?

Пег все още го зяпаше.

— Защо не покажеш ръката си на господин Браун? — предложи тя. — Може да ти даде нещо по-добро от тези мехлеми.

— Утре сутрин ще ходя на лекар — грубо отвърна Нед. Погледът й му напомни за начина, по който го гледаха семейство Харник и госпожа Шафли. Страх. Пег се страхуваше от него. Дали защото си бе припомнила разказите на Ани за къщата и парите и бе разбрала, че той е запалил пожара?

— Е, хубаво е, че утре ще ходиш на лекар — каза тя, после добави. — Ани ми липсва много, Нед. Знам какво изпитваш сега. Съжалявам, но трябва да се погрижа за Гарет — извини се тя.

Нед осъзна, че зад него стои някакъв младеж.

— Разбира се, Пег, върши си работата — отвърна той и отстъпи настрани.

Трябваше да си тръгне. Не можеше да стои повече в аптеката. Но се налагаше да направи нещо.

Излезе навън и се качи в колата, протегна ръка към задната седалка и извади пушката изпод одеялото. После зачака. От мястото си виждаше идеално вътрешността на аптеката. Веднага щом онзи тип Гарет си тръгна, Пег изпразни касата и даде разписките на господин Браун. После се разбърза и загаси лампите навсякъде.

Ако бе решила да звънне на ченгетата, очевидно искаше първо да се прибере у дома. Може би смяташе да се посъветва с мъжа си.

Господин Браун и Пег излязоха заедно от аптеката. Той й пожела лека нощ и потегли към ъгъла. Пег забърза в другата посока, към спирката. Нед видя, че приближава някакъв автобус. Тя се затича да го хване, но не успя. Все още стоеше сама на спирката, когато Нед спря пред нея и й отвори вратата.

— Ще те откарам до вас, Пег — предложи той. Отново забеляза уплашения й поглед.

— Няма нужда, Нед. Ще почакам малко. Рейсът ей сега ще дойде — отвърна тя и огледа празната улица.

Нед изскочи от колата и я сграбчи. Ръката го заболя ужасно, когато я притисна към устата й, за да не изпищи. С лявата си ръка изви нейната, набута я в колата и я просна на пода. Заключи вратите и подкара.

— Нед, какво става? Моля те, Нед, какво правиш? — зави тя.

Той насочи с една ръка пушката към лицето й.

— Не искам да разказваш на никого, че съм си играл с кибрит.

— Защо ми е да разказвам? — заплака тя.

Нед подкара към района за пикник в областния парк.

След четиридесет минути си беше у дома. Пръстът и ръката го заболяха кошмарно, когато натисна спусъка, но не пропусна целта. Оказа се прав. Беше по-лесно, отколкото да стреляш по катерици.