Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (21)

20.

— Направо се плаша, като си помисля колко прав беше Ейдриън Гарнър вчера — казах на Дон и Кен на следващата сутрин.

Тримата бяхме отишли на работа рано и в девет без петнайсет вече седяхме в кабинета на Кен с вторите си кафета.

Предсказанието на Гарнър за това как хората незабавно ще стигнат до извода, че обгореното и окървавено парче плат е част от сложния план за бягство на Никълъс Спенсър, се сбъдна. Таблоидите полудяха от радост.

Снимките на Лин бяха отпечатани на първа страница на „Ню Йорк Поуст“ и на трета страница на „Дейли нюз“. Очевидно бяха направени снощи пред входа й. И на двете изглеждаше едновременно зашеметяваща и уязвима. В очите й проблясваха сълзи. Лявата й ръка беше отпусната и разкриваше марлята на обгорената й длан. Другата й ръка бе облегната на рамото на икономката й. Заглавието на „Поуст“ гласеше: „СЪПРУГАТА НЕ Е СИГУРНА ДАЛИ СПЕНСЪР Е ОЦЕЛЯЛ, ИЛИ СЕ Е УДАВИЛ“, а „Нюз“ съобщаваше: „СЪПРУГАТА ХЛИПА: «НЕ ЗНАМ КАКВО ДА МИСЛЯ.»“

Рано сутринта бях звъннала в болницата, откъдето ми съобщиха, че състоянието на доктор Бродерик не се е подобрило. Реших да разкажа на Дон и Кен за него и да споделя подозренията си.

— Значи според теб инцидентът с Бродерик е свързан с разговора ви за документацията на доктор Спенсър? — попита Кен.

Вече бях забелязала, че когато обмисля заплетена ситуация, понякога си сваля очилата и ги люлее в дясната си ръка. Точно това правеше и сега. Гъстата четина по бузите му подсказваше, че или е решил да пуска брада, или е изхвърчал твърде бързо от къщи сутринта. Носеше червена риза, но продължавах да си го представям с бяла лекарска престилка и слушалка около врата. Независимо как е облечен, със или без брада, Кен винаги прилича на лекар.

— Може да си права — продължи той. — Всички знаем, че във фармацевтичния бизнес има страхотна конкуренция. Компанията, която първа изкара на пазара лекарство срещу рака, ще спечели милиарди.

— Кен, защо да си правиш труда да крадеш ранната документация на човек, който дори не е бил биолог? — възрази Дон.

— Никълъс Спенсър винаги е признавал, че проучванията на баща му са били основата на разработваната ваксина. Може би някой е решил, че в документацията се крие нещо важно.

Това ми звучеше логично.

— Доктор Бродерик беше директната връзка между документацията и човека, който я е прибрал — казах. — Възможно ли е тя да е била толкова ценна, че да се опитат да го убият, за да не разпознае човека с червената коса? А това ме навежда на мисълта, че който и да е онзи човек, може да бъде открит. Възможно е дори да работи в „Генстоун“ или поне да познава човек от компанията, който е бил достатъчно близък с Никълъс Спенсър, за да знае за доктор Бродерик и документацията.

— Пропускаме възможността Ник Спенсър да е изпратил някого да прибере документите, а после да се е преструвал на изненадан, че са изчезнали — бавно каза Дон.

Вторачих се в него.

— Защо пък да прави подобно нещо? — учудих се.

— Карли, Спенсър е, или е бил мошеник с добри познания по микробиология, които са му помогнали да създаде компанията си и да събере доста инвестиции за нея. Назначил за председател на „Генстоун“ Чарлз Уолингфорд, известен с провала на собствената си фирма, оставил го да напълни борда на директорите с хора, които не могат да управляват дори домакинство, а после разправял как всеки момент ще докаже, че разполага с лекарство срещу рака. И това продължило осем години. Живял е сравнително скромно за човек в неговото положение. И знаеш ли защо? Защото знаел, че ваксината му няма да свърши работа, и скътал цяло състояние за мига, когато пирамидата му ще рухне. За него би било чудесно да създаде илюзията, че някой е откраднал ценни документи и го е превърнал в жертва на заговор. Според мен думите му, че не е знаел за документацията, са били насочени към хора като нас, които ще пишат за него.

— И доктор Бродерик едва не загина в този сценарий? — усъмних се.

— Обзалагам се, че това ще се окаже просто съвпадение. Убеден съм, че сервизите в Кънектикът са били предупредени да докладват на полицията за подозрително повредени коли. И накрая ченгетата ще открият, че става дума за някой попрекалил с пиенето или хлапе, увлечено от високата скорост.

— Това може да стане, ако човекът, прегазил доктор Бродерик, е от района. Но не мисля, че е бил — отвърнах и се надигнах. — Сега отивам да проверя дали секретарката на Ник Спенсър ще се съгласи да поговори с мен, а после ще посетя болницата, където е работил като доброволец.

 

Съобщиха ми, че Вивиан Пауърс отново не е работа. Звъннах в дома й, а когато се представих, тя отговори:

— Не искам да говоря за Никълъс Спенсър.

После ми затвори. Оставаше ми само една възможност — да позвъня на вратата й.

Преди да изляза от офиса, проверих електронната си поща. Имаше поне сто въпроса за рубриката ми, всичките рутинни, но последните две съобщения ме стреснаха. Първото гласеше: „Приготви се за деня на Страшния съд.“

Казах си, че не е заплаха, а вероятно е послание от някой откачен фанатик. Реших да не му обръщам внимание, вероятно защото другото съобщение направо ме зашемети: „Кой беше мъжът в дома на Лин Спенсър минута преди къщата да пламне?“

Кой можеше да е видял мъж да излиза от къщата преди пожара? Единствено самият подпалвач. Но ако е така, защо ми пише? После се сетих нещо: семейството, което се грижеше за къщата на Лин, не я бе очаквало да се прибере онази нощ. Но дали са видели някого да излиза от къщата? И ако е така, защо не са съобщили на полицията? Единственото обяснение, което ми дойде наум, бе, че са в страната незаконно и ги е страх от депортиране.

Е, значи трябваше да се отбия на три места в област Уестчестър.

Първата ми спирка бе домът на Вивиан и Джоел Пауърс в Браярклиф Менър, едно от градчетата до Плезънтвил. С помощта на картата намерих къщата им, очарователно двуетажно жилище, което сигурно бе поне на сто години. На предната морава бе сложена огромна табела за продажба.

Стиснах палци, както бях направила, когато се появих неканена на прага на доктор Бродерик, звъннах и зачаках. В тежката старинна врата имаше шпионка и усетих, че ме оглеждат внимателно. После вратата се отвори, но веригата не бе свалена.

Жената, която видях, бе тъмнокоса красавица в края на двадесетте години. Не беше гримирана и не се нуждаеше от това. Кафявите й очи бяха подчертани от дълги и гъсти мигли. Високите й скули и идеално оформени устни и нос ме накараха да се запитам дали някога е била модел. Определено имаше вид на красива манекенка.

— Аз съм Карли Декарло — представих се. — Вие ли сте Вивиан Пауърс?

— Да, аз съм, но вече ви казах, че няма да ви дам интервю.

Бях убедена, че се готви да затръшне вратата, затова казах бързо:

— Опитвам се да напиша справедлива и вярна история за Никълъс Спенсър. Според мен в изчезването му има нещо повече, отколкото медиите съобщават. А след разговора с вас в събота останах с впечатлението, че сте готова да го защитите.

— Да, готова съм. Довиждане, госпожице Декарло. Моля ви, не се връщайте тук.

Реших да рискувам.

— Госпожице Пауърс, в петък ходих в Каспиън, родния град на Ник. Говорих с доктор Бродерик, който купил къщата на семейство Спенсър и пазел ранната документация на доктор Спенсър. В момента той е в болница, прегазен от кола, и вероятно няма да оживее. Вярвам, че разговорът му с мен за проучванията на доктор Спенсър е свързан с така наречения инцидент.

Веднага забелязах стреснатия поглед в очите й. След миг веригата падна.

— Заповядайте вътре — покани ме тя.

Личеше си, че къщата е обявена за продан. Навитите килими, купчините кашони, празните маси и голите стени и прозорци показваха, че Вивиан Пауърс ще се мести. Забелязах венчална халка на пръста й и се зачудих къде е съпругът й.

Вивиан ме отведе на малка покрита тераса, която все още бе обзаведена. По масите имаше лампи, а на пода — малък килим. Мебелите бяха ратанови с възглавници в ярки цветове. Тя се настани на канапето, а аз седнах на креслото срещу нея. Зарадвах се, че бях проявила упорство и бях проникнала в дома й. Спомних си твърдението на агентите по недвижими имоти, че една къща изглежда много по-добре, когато собствениците й още живеят в нея. Тази мисъл ме накара да се запитам защо Вивиан толкова бързаше да се изнесе от дома си. Възнамерявах да проверя откога къщата й е обявена за продан и бях готова да се обзаложа, че е станало след катастрофата на самолета на Спенсър.

— Това е убежището ми, откакто започнах да си събирам багажа.

— Кога напускате?

— В петък.

— В района ли оставате? — попитах привидно небрежно.

— Не. Родителите ми живеят в Бостън. Ще отседна при тях, докато си намеря апартамент. Засега ще оставя мебелите на склад.

Започвах да вярвам, че Джоел Пауърс е изключен от бъдещите планове на жена си.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Нямаше да ви поканя, ако не бях решила да ви отговоря. Но първо аз имам няколко въпроса.

— Ще отговоря, ако мога.

— Какво ви накара да отидете при доктор Бродерик?

— Отидох само за да науча нещо за дома, където е израснал Ник Спенсър.

— Знаехте ли, че доктор Бродерик пази документацията на доктор Спенсър?

— Не. Той ми разказа за това. Очевидно се бе притеснил, след като разбрал, че Ник Спенсър не е изпращал никого да вземе документите. Спенсър сподели ли с вас за изчезването на документацията?

— Да — отговори тя, после се поколеба за момент. — Нещо е станало на онази официална вечеря през февруари. Беше свързано с едно писмо, което Ник получи около Деня на благодарността. Авторката на писмото искаше да разкаже на Ник някаква обща тайна между нея и баща му. Твърдеше, че баща му излекувал дъщеря й от множествена склероза. Дори пишеше телефона си. Ник ми подхвърли писмото, за да изпратя стандартния отговор. Точните му думи бяха: „Писмото е напълно откачено. Това е абсолютно невъзможно.“

— Но отговорихте на писмото?

— Отговаряхме на всички писма. Безброй хора ни молеха да бъдат включени в опитите. Бяха готови на всичко, за да получат ваксината, по която Ник работеше. Други хора пък ни съобщаваха, че били излекувани с разни домашно приготвени лекове и искаха да ги тестваме и да започнем дистрибуцията им. Имахме няколко готови отговора.

— Пазите ли копия от тези писма?

— Не. Само списък с имената на хората, които са ги получили. Никой от нас не помнеше името на онази жена. Има двама служители, които отговарят за тази поща. Но по време на вечерята станало нещо. На следващата сутрин Ник бе много развълнуван и каза, че трябвало веднага да се върне в Каспиън, защото научил нещо изключително важно. Твърдеше, че интуицията го накарала да приеме сериозно писмото от жената, чиято дъщеря била излекувана от баща му.

— И тогава се втурнал към Каспиън да прибере документацията на баща си и научил, че е изчезнала. Това е станало малко след като писмото е пристигнало в офиса ви, нали?

— Точно така.

— Позволете ми да си изясня нещата, Вивиан. Според вас има ли връзка между писмото и факта, че документацията на баща му е била взета от доктор Бродерик няколко дни след получаването му в „Генстоун“?

— Сигурна съм, че има. И Ник ужасно се промени след онзи ден.

— Сподели ли с кого се е видял, след като си е тръгнал от дома на доктор Бродерик?

— Не.

— Можете ли да проверите графика му за онзи ден? Вечерята е била на петнадесети февруари, значи става дума за шестнадесети. Може Ник да е записал някое име или телефонен номер.

Тя поклати глава.

— Онази сутрин не записа нищо, а и оттогава не вписваше нищо в графика си. С изключение на ангажименти извън офиса.

— Ако трябваше да се свържете с него, как го правехте?

— Звънях на мобилния му телефон. Разбира се, имаше някои определени ангажименти, като медицински семинари, вечери, събрания на борда. Но Ник отсъстваше много през последните четири-пет седмици. Когато хората от прокуратурата дойдоха в офиса, ни съобщиха, че е ходил два пъти в Европа. Не е използвал самолета на компанията и никой в службата не знаеше, дори аз.

— Властите изглежда смятат, че е планирал козметична операция на лицето или пък е уреждал бъдещото си жителство. Вие как мислите, Вивиан?

— Мисля, че се е случило нещо ужасно и той го знаеше. Страхуваше се, че подслушват телефона му. Бях до него, когато се обади на доктор Бродерик. Зачудих се защо не му каза, че иска да вземе документацията на баща си, а само попита може ли да се отбие в дома му.

Очевидно Вивиан Пауърс отчаяно искаше да вярва, че Ник Спенсър е станал жертва на конспирация.

— Мислите ли, че Ник наистина е очаквал ваксината му да проработи? Или винаги е знаел, че нищо няма да се получи?

— Не. Ник бе твърдо решен да открие лекарство срещу рака. Беше загубил и майка си, и първата си съпруга заради това ужасно заболяване. Всъщност аз се запознах с него преди две години в раковото отделение на болницата, където съпругът ми бе пациент. Ник работеше там като доброволец.

— Запознахте се с Ник в болницата?

— Да. „Сейнт Ан“. Няколко дни преди Джоел да почине. Бях напуснала работа, за да се грижа за него. Работех като помощничка на президент на брокерска фирма. Ник влезе в стаята на Джоел и поговори с нас. После, няколко седмици след смъртта на Джоел, ми звънна по телефона. Каза ми ако искам да работя за „Генстоун“, да му се обадя. Щял да ми намери място. След шест месеца се възползвах от поканата. Не очаквах, че ще работя лично за него, но извадих късмет. Секретарката му забременя и понеже възнамеряваше да си остане у дома няколко години, заех мястото й. Невероятен късмет!

— Как се разбираше Ник с останалите хора в службата?

Тя се усмихна.

— Чудесно. Харесваше много Чарлз Уолингфорд. Понякога се шегуваше с него. Казваше, че ако още веднъж чуе за семейното му дърво, ще трябва да го отсече. Но не мисля, че харесваше Ейдриън Гарнър. Твърдеше, че е неприятен, но се налагало да се примирява с него заради парите, които щеше да инвестира.

Отново долових страстната нотка, която бях забелязала при първия ни разговор в събота.

— Ник Спенсър беше изцяло отдаден на работата си. Би лъскал обувките на Гарнър, ако се наложеше, за да осигури дистрибуцията на ваксината си по целия свят.

— Но ако е осъзнал, че ваксината му не върши работа, а е взимал пари, които не може да върне, тогава какво?

— Признавам, че е възможно да е изпаднал в криза. Беше нервен и ужасно разтревожен. Разказа ми за нещо, което се бе случило само седмица преди катастрофата. Нещо, което може да е довело до фаталния инцидент. Шофирал от Ню Йорк към дома си в Бедфорд късно през нощта и спирачките отказали.

— Споделихте ли с някого?

— Не. Ник се отнесе небрежно към това. Каза, че извадил късмет, защото движението не било натоварено. Успял да изключи двигателя и колата спряла сама. Беше стара кола, която той много обичаше, но тогава реши, че е време да се отърве от нея — обясни Вивиан, после се поколеба за момент. — Карли, вече се чудя дали някой не е повредил колата му нарочно. Инцидентът стана само една седмица преди катастрофата със самолета.

Опитах се да запазя неутрално изражение и само кимнах замислено. Не исках Вивиан да усети, че съм напълно съгласна с нея. Трябваше да науча още нещо.

— Какво знаеш за отношенията му с Лин?

— Нищо. Колкото и странно да звучи, Ник беше доста затворен човек.

Забелязах истинска мъка в очите й.

— Държала си много на него, нали?

Тя кимна.

— Всеки, който имаше възможност да общува с Ник, държеше на него. Беше невероятен човек. Сърцето и душата на компанията. А сега „Генстоун“ сигурно ще фалира. Служителите или напускат по собствено желание, или биват уволнявани и всички обвиняват него за случилото се и го мразят. Е, аз пък вярвам, че той може да е жертвата.

Тръгнах си след няколко минути, като накарах Вивиан да ми обещае, че ще поддържаме връзка. Тя изчака да се настаня в колата и ми махна.

Мислите ми препускаха лудо. Бях убедена, че има връзка между прегазването на доктор Бродерик, самолетната катастрофа и повредата в колата на Ник Спенсър. Три инцидента? Невъзможно. Отново си зададох въпроса, който ме тормозеше от няколко дни: убит ли бе Никълъс Спенсър?

Но когато поговорих с икономите в Бедфорд, се появи нов сценарий, който напълно промени мислите ми.