Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (15)

14.

Не знам кога точно започнах да се влюбвам в Кейси Дилън. Май още преди години. Името му е Кевин Къртис Дилън, но цял живот го наричат Кейси, също както аз, Марша, съм известна като Карли. Кейси е хирург-ортопед в специализирана болница. Навремето, когато и двамата живеехме в Риджпорт, а аз бях в първия клас на гимназията, той ме покани на абитуриентския си бал. Паднах си по него, но после Кейси отиде в колеж, а когато се върна, не ми обръщаше никакво внимание.

Видяхме се отново преди около шест месеца във фоайето на бродуейски театър. Аз бях сама, а той — с гадже. След един месец ми се обади. Две седмици по-късно отново ми се обади. Ясно е, че доктор Дилън, красивият тридесет и шест годишен хирург, не копнее за компанията ми прекалено често. Е, сега ми се обажда редовно, но не достатъчно редовно за мен.

Мога да призная, че макар да се страхувам да не разбият отново сърцето ми, обичам всеки миг, в който съм с Кейси. Бях невероятно шокирана, когато се събудих посред нощ преди няколко месеца и си припомних съня си, в който ние с него купувахме салфетки за коктейли за купоните в дома ни. В съня си дори видях имената ни, бродирани на салфетките — „Кейси и Карли“.

Повечето от срещите ни са планирани предварително, но когато се прибрах у дома след тежкия и дълъг ден, на телефонния секретар ме чакаше съобщение: „Карли, искаш ли да хапнем някъде?“

Идеята ми се стори чудесна. Кейси живее на Западна осемдесет и пета улица и често се срещаме в едно ресторантче в центъра. Звъннах му, оставих съобщение, че с удоволствие ще вечерям с него, после си записах събитията от деня и реших да си взема горещ душ.

Цедката на душа ми е сменяна вече два пъти, но без резултат. Все още първо едва капе, после те зашеметява със силна струя, а температурата на водата е направо травмираща. Вечно си мисля колко ли е хубаво да се потопиш в топло джакузи. Бях планирала да се снабдя с една от тези луксозни вани, когато си купя нов апартамент, но сега благодарение на инвестицията ми в „Генстоун“ джакузито се бе превърнало в химера.

Кейси ми звънна, докато си сушах косата. Разбрахме се, че китайска вечеря в „Шун Ли“ е прекрасна идея и ще се видим в осем, за да се приберем навреме. Той имаше планирана операция за рано сутринта, а аз трябваше да се подготвя за срещата с момчетата в девет часа.

Стигнах до „Шун Ли“ точно в осем. Кейси ме очакваше в едно от сепаретата с вид на човек, който чака от известно време. Винаги ме кара да се чувствам закъсняла, макар да може да си сравни часовника по мен. Поръчахме си вино, прегледахме менюто и се споразумяхме да си разделим порция скариди „Темпура“ и лютиво пиле. После се заприказвахме за последните няколко седмици.

Похвалих му се с назначението в „Уолстрийт уикли“ и той се впечатли. После му разказах за статията за Никълъс Спенсър и разсъждавах на глас — нещо, което съм склонна да правя само когато съм с Кейси.

— Проблемът е, че насочената към Спенсър ярост е абсолютно лична. Разбира се, става дума за пари и за някои хора е само това, но за другите има и нещо повече. Чувстват се напълно предадени.

— Смятали са го за божество, което ще ги докосне и ще ги излекува — рече Кейси. — Като лекар ежедневно виждам обожествяването на героите, когато успеем да спасим пациент. Спенсър обещаваше да освободи целия свят от заплахата на рака и когато ваксината се провали, може да е откачил.

— Какво искаш да кажеш с това „откачил“?

— Карли, по каквато и да е причина той е откраднал пари. Ваксината му се провали. Очакваше го позор и затвор. Чудя се каква ли е била застраховката му. Някой проверил ли е?

— Сигурна съм, че Дон Картър, който отговаря за деловата част от статията ни, ще го направи, ако вече не се е погрижил, разбира се. Значи смяташ, че Ник Спенсър нарочно е решил да катастрофира?

— Няма да е първият, избрал този изход.

— Да, предполагам, че си прав.

— Карл и, изследователските лаборатории са оранжерия за клюки. Говорих с някои хора. От няколко месеца се носели слухове, че окончателните резултати в „Генстоун“ не отговарят на очакванията.

— Мислиш ли, че Спенсър е знаел това?

— Ако всеки друг в бизнеса е знаел, не виждам как той би могъл да не го чуе. Позволи ми да ти обясня нещо. Фармацевтичните компании правят бизнес за милиарди долари. „Генстоун“ не са единствените, които отчаяно се опитват да излекуват рака. Компанията, която открие вълшебното средство, ще получи патент за милиарди. Не се залъгвай. Другите компании подскачат от радост, че ваксината на Спенсър се провали. Всички те работят ожесточено, за да станат победители. Парите и Нобеловата награда са доста добър стимул.

— Не представяш медицината в много добра светлина, докторе.

— Не възнамерявах да я представям в каквато и да е светлина. Просто ти казвам как стоят нещата. Същото е и с болниците. Конкурираме се за пациенти. Те ни носят приходи. А приходите означават, че болницата може да поддържа най-доброто съвременно оборудване. И как привличаш пациенти? С назначаването на най-добрите лекари. Как мислиш, защо лекари, които вече са си създали име в тяхната област, непрестанно биват канени на нови места? За тях се води война и винаги е било така. Имам приятели в изследователските лаборатории по болниците, които ми казват, че вечно са нащрек за шпиони. Кражбата на информация за нови лекарства и ваксини не спира. А дори и без кражбите състезанието да си първият, открил вълшебното лекарство или ваксина, продължава двадесет и четири часа в денонощието седем дни седмично. Ник Спенсър е бил изправен срещу всичко това.

Думата „шпиони“ ме впечатли и се замислих за непознатия, който бе взел документацията от кабинета на доктор Бродерик. Разказах на Кейси за него.

— Карли, казваш, че Ник Спенсър е взел част от документацията на баща си преди дванадесет години, а някакъв неупълномощен тип се е върнал за остатъка миналата есен. Това не ти ли говори, че някой я е смятал за изключително ценна? При това е стигнал до този извод още преди самият Спенсър да се усети.

— Последните думи на Спенсър били „Нямам толкова време, колкото си мислех“. Това се случва само шест седмици преди катастрофата на самолета му. Непрестанно мисля за тези думи.

— Какво е искал да каже?

— Не знам. Но според теб на колко души може да е разказал, че документацията на баща му се намира в старата семейна къща? Имам предвид, когато се изнесеш и в дома ти дойде ново семейство, не е обичайно да оставиш нещата си там на склад. Просто обстоятелствата тук са били различни. Докторът се е надявал да работи в лабораторията като хоби, но сега твърди, че я използвал за кабинети за преглед.

Вечерята ни пристигна. Изглеждаше и ухаеше вълшебно. Осъзнах, че не съм хапнала нищичко след онази кифла в малкото ресторантче. После си помислих, че след като се видя с Кен Пейдж и Дон Картър в офиса утре сутрин, отново ще подкарам към Каспиън.

Когато доктор Бродерик се бе съгласил да се види с мен, бях доста изненадана. Също така ме изненада признанието му, че е разполагал с част от документацията на доктор Спенсър и само преди месеци я е предал на човек, чието име не си спомня. Спенсър винаги бе твърдял, че проучванията на баща му са помогнали много в работата в „Генстоун“. Беше оставил документацията в старата къща по молба на доктор Бродерик. А той е трябвало да се отнася с нея изключително грижливо.

Може и да го е правил. Може би въобще не съществуваше червенокос човек.

— Кейси, страхотно ми помагаш в мисленето — казах и се нахвърлих върху скаридите. — Май е трябвало да станеш психиатър.

— Всички лекари са психиатри, Карли. Някои просто още не са го разбрали.