Мери Хигинс Кларк
Тук и отново (11)

10.

Кънектикът е красив щат. Братовчедите на баща ми живееха там. Когато ги посещавах като малка, мислех, че целият щат е като Дариън. Но и тук си има скромни работнически градчета, каквото се оказа и Каспиън.

Пътуването ми отне по-малко от час и половина. Излязох от гаража в девет и минах покрай табелата „Добре дошли в Каспиън“ в десет и двадесет. Дървената табела бе украсена с образа на старовремски войник с мускет в ръка.

Подкарах напосоки из улиците, за да усетя по-добре духа на градчето. Повечето къщи бяха еднофамилни, строени в средата на петдесетте години. Много от тях бяха разширени и личеше къде друго поколение бе заменило първоначалните собственици, ветераните от Втората световна война. До балконските врати бяха оставени колела и скейтбордове. Колите по улиците и пред гаражите бяха най-вече джипове или големи седани.

Семейно градче. Почти всички къщи бяха идеално поддържани. Както навсякъде другаде, и тук имаше по-големи къщи с просторни дворове. Но в Каспиън липсваха тузарските палати. Реших, че когато хората от градчето се издигнеха, обявяваха дома си за продан и се местеха в по-изисканите места като Гринуич, Уестпорт или Дариън.

Поех бавно по улица „Мейн“, центъра на Каспиън. Тук бяха разположени типичните за малките градчета магазини и заведения: „Гал“, „Крю“, мебелен магазин, поща, фризьорски салон, пицария, няколко ресторанта и застрахователна компания. Минах и по няколко от съседните пресечки. На улица „Елм“ видях погребално бюро и универсален магазин, който включваше супермаркет, химическо чистене, магазин за алкохол и кино. На улица „Хикъри“ намерих малко ресторантче, до което се издигаше двуетажна сграда с надпис „Каспиън джърнъл“.

Видях на картата, че домът на семейство Спенсър се намира на „Уинслоу теръс“, пресечка в края на „Мейн“. На номер 71 открих просторна къща с голяма тераса, подобна на тази, в която бях израснала. На табелата отпред пишеше „Д-р Филип Бродерик“. Зачудих се дали докторът живееше на горния етаж, където бе живяло семейство Спенсър.

В едно интервю Никълъс Спенсър бе обрисувал ярка и жива картина на детството си: „Знаех, че не мога да безпокоя татко, когато имаше пациенти, но мисълта, че е долу, на минутка от мен, ме караше да се чувствам прекрасно.“

Реших да посетя доктор Бродерик по-късно. Подкарах към сградата на „Каспиън джърнъл“, паркирах до бордюра и влязох вътре.

Едрата жена на рецепцията бе толкова вглъбена в нещо по интернет, че се стресна, когато вратата се отвори. Но изражението й бе мило и любезно. Поздрави ме жизнерадостно и попита как може да ми помогне. Широки очила без рамки увеличаваха светлосините й очи.

Бях решила да не се представям за репортер от „Уолстрийт уикли“, а просто да помоля да ми предоставят последените издания на вестника. Самолетът на Спенсър бе катастрофирал преди три седмици. Скандалът с липсващите пари и ваксината бе на около две седмици. Предполагах, че местното вестниче бе писало подробно и за двете истории.

Жената не прояви никакво любопитство. Изчезна някъде по коридора и се върна с вестниците от последните седмици. Платих три долара, взех вестниците и се отправих към съседното ресторантче. Бях закусила само половин поничка и чаша нес кафе, затова реших, че кифла и едно хубаво кафе ще ми дойдат отлично.

Ресторантчето беше малко и уютно, с червени карирани завеси и чинии, изрисувани с пилета и кокошки. Двама седемдесетгодишни старци тъкмо си тръгваха и келнерката — дребна, енергична женица — разчистваше приборите им.

Тя вдигна глава, когато влязох.

— Изберете си маса — подкани ме любезно. — Изток, запад, север, юг.

На закаченото на униформата й картонче пишеше „Наричайте ме Мили“. Реших, че е на възрастта на майка ми, но за разлика от нея имаше яркочервена коса.

Избрах си голяма маса в ъгъла, за да разпростра вестниците върху нея. Преди да се настаня, Мили вече бе до мен, за да вземе поръчката ми. След секунди кафето и кифлата бяха на масата.

Самолетът на Спенсър падна на четвърти април. Най-старият вестник бе от девети април. На първа страница имаше снимка на Ник. Заглавието гласеше: „Никълъс Спенсър вероятно е мъртъв“.

Статията беше трогателна ода в памет на момчето от малкия град, което се бе издигнало до върховете. Снимката бе направена на петнадесети февруари, когато Спенсър бе получил първата награда „Почетен гражданин“, която Каспиън бе давал някога. Запресмятах бързо наум. Петнадесети февруари — четвърти април. При награждаването на Ник са му оставали само четиридесет и седем дни на този свят. Неведнъж съм се чудила дали хората усещат по някакъв начин, че времето им изтича. Мисля, че баща ми беше усетил. В онази сутрин преди осем години отиде на разходка както обикновено, но знаех от майка ми, че на вратата се поколебал, после се върнал и я целунал по челото. Три пресечки по-нататък получил инфаркт. Лекарят каза, че умрял още преди да падне на земята.

На снимката Никълъс Спенсър се усмихваше, но очите му бяха напрегнати, дори разтревожени.

Първите четири страници бяха изцяло посветени на него. Снимка на осемгодишния Ник, капитан на бейзболния отбор. Друга снимка го показваше на около десет години заедно с баща му в лабораторията в дома им. Ник бе участвал и в плувния отбор на гимназията и на тази снимка позираше с купата в ръка. Видях го и в костюм от времето на Шекспир. Държеше нещо като статуетката „Оскар“, Бяха го наградили за най-добър актьор в училището.

Снимката от сватбата на Ник и първата му жена ме накара да ахна. Джанет Барлоу Спенсър от Гринуич беше слаба блондинка с нежни черти. Пресилено е да се каже, че бе двойница на Лин, но несъмнено приликата бе невероятна. Зачудих се дали точно тази прилика го бе привлякла към Лин.

Прочетох и доста спомени за него от десетина местни жители. Адвокат, който твърдеше, че бил най-добрият му приятел в гимназията. Учителка, която възхваляваше жаждата му за знания. Благодарна съседка, на която често помагал. Извадих си бележника и записах имената им. Предположих, че ще успея да намеря адресите им в указателя, ако реша да се свържа с тях.

Вестникът от следващата седмица съобщаваше, че ваксината на Спенсър се оказала пълен провал. Статията отбелязваше, че според един от директорите на „Генстоун“ широкото рекламиране на ранните успехи на ваксината било прибързано. Снимката на Ник Спенсър, която придружаваше историята, очевидно бе издадена от компанията му.

В последния брой, отпреди пет дни, бе отпечатана същата снимка на Спенсър, но под друго заглавие: „Спенсър обвинен в присвояване на милиони“. На няколко места в статията бе използвана думата „набеден“, но редакторската колонка намекваше, че градчето е трябвало да му даде свой „Оскар“ за най-добър актьор, а не наградата „Почетен гражданин“.

Мили дойде и ми предложи още кафе. Приех и забелязах как очите й светнаха любопитно, когато видя снимките на Спенсър на масата. Реших да я поразпитам малко.

— Познавахте ли Никълъс Спенсър?

Тя поклати глава.

— Не. Беше напуснал градчето, когато дойдох тук преди двадесет години. Но ще ви кажа, че когато чухме как обрал компанията си, а ваксината била боклук, много хора тук се разстроиха. Бяха купили акции в компанията му, след като той получи медала. В речта си Спенсър каза, че ваксината щяла да стане най-важното откритие след ваксината за полиомиелит.

Помислих си, че претенциите му са звучали все по-грандомански. Дали е искал да привлече още няколко глупаци преди да изчезне?

— Вечерята имаше страхотен успех — продължи Мили. — Спенсър вече се бе появявал на кориците на няколко от националните списания и хората искаха да го видят отблизо. Той бе единствената знаменитост, излязла от този град. Чух, че след речта му бордът на директорите на болницата купил много акции на „Генстоун“. Сега всички са ядосани един на друг, задето са го повикали тук да го наградят. И за съжаление няма да успеят да продължат строежа на новото детско крило на болницата.

Мили държеше каната с кафе в дясната си ръка и сложи лявата на кръста си.

— Уверявам ви, в този град името на Спенсър вече е доста кално. Но, Бог да го прости — добави тя неохотно и ме погледна любопитно. — Защо се интересувате толкова от него? Репортер ли сте?

— Да — признах с леко колебание.

— Не сте първата, която разпитва за него. Някакъв агент от ФБР питаше кои са били приятелите му. Но аз му отговорих, че вече няма такива.

Платих сметката си, връчих на Мили визитната си картичка и казах:

— В случай че някога поискате да се свържете с мен.

После се върнах в колата. Този път подкарах към „Уинслоутеръс“ 71.