Елизабет Костова
Историкът (81)

Глава 79

Хотелът в Ле Бен с гордост предлагаше на гостите си специален салон с високи тавани и камина. Управителят ни запали огън и на своя глава затвори вратите, за да ни отдели от останалите гости.

— Екскурзията до манастира ви е изморила — каза само той, докато оставяше бутилка коняк пред баща ми и нареждаше чашите — пет чаши, забелязах аз, като че ли липсващият ни спътник още можеше да се почерпи с нас — но по погледите, които си размениха с баща ми, разбрах, че двамата си казаха много повече без думи.

Управителят цяла вечер разговаря по телефона и някак успя да уреди нещата с полицията, която ни разпита само в хотела и ни освободи под благосклонния му поглед. Подозирам, че пак той се беше обадил на моргата или на погребалната агенция — което и от двете да имаха в едно френско селце. Сега, след като всички чиновници си бяха заминали, аз седях на неудобното тапицирано канапе до Хелън, която през няколко минути се пресягаше да ме погали по главата, и се мъчех да не си спомням добродушното лице на мастър Джеймс и едрото му, неподвижно под чаршафа тяло. Баща ми седеше в дълбок фотьойл до огъня и съзерцаваше ту нея, ту нас. Барли беше качил дългите си крака на един диван и се мъчеше, струва ми се, да не се взира в коняка, докато накрая баща ми не се усети и не напълни чашите. Очите на Барли се бяха зачервили от скришен плач, но той явно предпочиташе да не го безпокоим. Когато го погледнах, собствените ми очи неудържимо се напълниха със сълзи.

Баща ми гледаше косо към Барли и за миг си помислих, че също щеше да се разплаче.

— Той постъпи много смело — каза тихо баща ми. — Ако не го беше нападнал, Хелън нямаше да успее да стреля така. Нямаше да може да го простреля през сърцето, ако чудовището не се беше разсеяло. Мисля, че в последните си мигове Джеймс е разбрал какво е постигнал. Той отмъсти за човека, когото най-много обичаше — а и за мнозина други.

Барли кимна, все още неспособен да говори, и сред нас отново се възцари тишина.

— Обещах да ви разкажа всичко, когато седнем на спокойствие — каза накрая Хелън, като остави чашата си на масата.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви оставя насаме? — попита Барли неохотно.

Хелън се засмя и мелодичният й смях, така различен от обичайния й глас, ме изненада. Дори и в тази изпълнена с мъка стая смехът й не звучеше неподходящо.

— Не, не, миличък — каза тя на Барли. — Без теб не може.

Обичах акцента й, грубоватия й, но приятен английски, който сякаш познавах толкова отдавна, че дори не помнех откога. Беше висока, слаба жена в черна, някак старомодна рокля, с кълбо от къдрава посивяваща коса около главата. Лицето й беше поразително — набръчкано, изтощено, но в очите й светеше младежки пламък. Всеки поглед към нея беше шок за мен — не само защото беше там, истинска, но и защото винаги си бях представяла само младата Хелън. Въображението ми никога не беше отчитало годините, които ни разделяха.

— Целият ми разказ би отнел много, много време — рече тя меко, — но сега мога да ви кажа поне някои неща. Първо, че съжалявам. Причиних ти много мъка, Пол, знам — погледна тя баща ми от другата страна на камината. Барли се размърда с неудобство, но тя го спря с властен жест. — На себе си обаче причиних още по-голяма мъка. Второ, и това трябваше отдавна да съм ти го казала, но сега нашата дъщеря — усмивката й беше нежна, а в очите й проблясваха сълзи, — нашата дъщеря и приятелите ни могат да бъдат мои свидетели. Жива съм, не съм една от живите мъртви. Той не успя да ме нарани трети път.

Исках да погледна баща ми, но не можех да отместя очи. Това за него беше много личен миг. Не го чух обаче да хълца на глас.

Тя замълча и явно си поемаше дъх.

— Пол, когато отидохме в Сен Матийо и разбрах за обичаите им — за абата, който ставал в смъртта си, и за брат Кирил, който го пазел, — бях обзета от отчаяние, но и от нетърпимо любопитство. Усетих, че желанието ми да видя това място, копнежът ми по него не биха могли да са съвпадение. Преди да отидем във Франция, аз бях подновила проучванията си в Ню Йорк — без да ти кажа, Пол — с надеждата да открия втория гроб на Дракула и да отмъстя за смъртта на баща си. Не бях попадала обаче и на дума за Сен Матийо. Копнежът ми да отида там се появи едва когато прочетох за него в пътеводителя. Беше най-обикновено желание без научно обяснение.

Тя се огледа сред нас, навела прекрасния си профил.

— Поднових изследванията си в Ню Йорк, защото се чувствах виновна за гибелта на баща си — бях го убила с желанието си да го надмина, да изоблича предателството му към майка ми — и не можех да понеса тази мисъл. После реших, че злодейската ми кръв — кръвта на Дракула — ме е накарала да постъпя така и осъзнах, че съм преляла тази кръв и на своето бебе, макар да мислех, че съм се възстановила от заразата на неживите.

Тя поспря, за да погали бузата ми и да хване ръката ми. Потръпнах от докосването й, от близостта на тази необикновена, близка жена, която се навеждаше към рамото ми на дивана.

— Чувствах се все по-недостойна и когато чух обяснението на брат Кирил за легендата за Сен Матийо, разбрах, че никога няма да намеря спокойствие, докато не науча повече. Вярвах, че ако намеря Дракула и го унищожа, може да се възстановя напълно, да стана добра майка, да получа нов живот. Когато ти, Пол, заспа, излязох в покритата галерия. Смятах отново да сляза в криптата с пистолета и да се помъча да отворя саркофага, но знаех, че няма да се справя сама. Докато се колебаех дали да те събудя или не, дали да те помоля за помощ, седнах в края на галерията на пейката, която гледаше към пропастта. Знаех, че не трябва да оставам там сама, но нещо ме теглеше натам. Луната светеше прекрасно, а по планинските склонове се стелеше тънка мъгла.

Очите на Хелън неочаквано се разшириха.

— Както си седях там, мравки ме полазиха по гърба, сякаш нещо беше застанало точно зад мен. Бързо се обърнах и в другия край на галерията, където луната не можеше да огрее, мярнах някакъв тъмен силует. Лицето му беше в сянка, но по-скоро усещах, отколкото виждах втренчените му в мен пламтящи очи. Беше въпрос на секунди да разпери крила и да ме достигне, а аз стоях съвсем сама до парапета. Изведнъж чух гласове, мъчителни гласове в собствената си глава, които ми казваха, че никога няма да надвия Дракула, че този свят е негов, а не мой. Казаха ми да скачам, докато още съм на себе си, и аз като насън станах и скочих.

Сега тя седеше съвсем изправено, загледана в огъня, а баща ми скри лицето си в шепи.

— Исках да падна свободно, като Луцифер, като ангел, но не бях забелязала онази скали. Всъщност се ударих в тях и нараних главата и ръцете си, но там имаше и дебела възглавница от трева и затова ударът не ме уби, нито счупи костите ми. След няколко часа, мисля, се събудих от нощния студ, усетих кръв по лицето и врата си и видях залязващата луна и бездната под мен. Господи, ако се бях претърколила, вместо да припадна — тя замълча за миг. — Знаех, че няма да мога да ти обясня какво съм направила и ме обзе срам чак до лудост. Чувствах, че вече не съм достойна нито за теб, нито за дъщеря ни. Когато се посъвзех, се изправих и видях, че не съм изгубила много кръв. Макар че всичко ме болеше, нямах нищо счупено и знаех, че той не ме беше застигнал — явно и той ме беше отписал, когато скочих. Бях ужасно слаба и трудно ходех, но обиколих манастирските стени и в тъмното слязох надолу по пътя.

Помислих си, че баща ми пак ще заплаче, но той седеше тихо и не отместваше очи от нея.

— Тръгнах по света. Не беше много трудно. Бях взела чантичката си — по навик, предполагам, а и защото в нея беше оръжието ми със сребърните куршуми. Спомням си, че едва не се разсмях, когато усетих чантичката на ръката си, долу в бездната. Вътре имах и пари, доста пари в подплатата и внимателно ги използвах.

Майка ми също винаги носеше всичките си пари със себе си. Предполагам, че такъв е бил обичаят в родното й село. Тя така и не се довери на никоя банка. Много по-късно, когато ми потрябваха още пари, изтеглих от банковата ни сметка в Ню Йорк и ги внесох в една швейцарска банка. После възможно най-бързо напуснах Швейцария, за да не се опиташ да ме проследиш, Пол. О, прости ми! — внезапно извика тя и още по-силно стисна пръстите ми, а аз разбрах, че искаше прошка за отсъствието си, а не за парите. Баща ми здраво сключи пръсти:

— Това теглене ме обнадежди за няколко месеца, поне пося съмнение в ума ми, но банката не успя да го проследи. Върнах си парите. — Но не и теб, можеше да добави, но се възпря. Лицето му сияеше, уморено и радостно.

Хелън наведе очи.

— Във всеки случай, намерих къде да отседна за няколко дни, далеч от Ле Бен, докато зараснат раните ми. Крих се, докато не стана безопасно да се покажа навън.

Пръстите й се пресегнаха към гърлото и там видях малък бял белег, който вече многократно бях оглеждала.

— Усещах с цялото си същество, че Дракула не ме е забравил и че може отново да ме потърси. Държах пистолета под ръка, както и камата, и кръстчето. Навсякъде, откъдето минавах, влизах в църквите и молех за благословия, макар че понякога раната ми започваше да пулсира още на входа на църквата. Внимавах да не оставям врата си непокрит. Накрая се подстригах късо и боядисах косата си, промених дрехите си, сложих тъмни очила. Дълго време избягвах големите градове, а после малко по малко тръгнах по архивите, където винаги съм искала да продължа проучванията си. Работех задълбочено. Намирах го навсякъде — в Рим през 1620 година, във Флоренция при Медичите, в Мадрид, в Париж по време на Революцията. Понякога се споменаваше за странна чума, понякога за взрив от вампирясвания в някое гробище — в Пер Лашез, например. Явно от край време е имал предпочитания към писари, архивисти, библиотекари и историци — към хора, които са имали достъп до книгите. Опитах се по движенията му да отгатна къде се намира новият му гроб, къде се е скрил, след като разкрихме гроба му в Свети Георги, но не намерих логика в маршрутите му. Мислех, че когато го намеря, когато го убия, ще мога да се върна и да ви кажа, че светът вече е по-сигурно място. Щях да ви заслужа. Живеех в страх, че той ще ме намери, преди да го намеря аз. И където и да отидех, вие ми липсвахте — ако знаехте колко бях самотна.

Тя отново взе ръката ми, погали я и аз против волята си усетих прилив на гняв — заради всички онези години без нея.

— Накрая реших, че дори и да не съм достойна, имам право да ви видя. И двамата. Бях прочела във вестниците за фондацията ти, Пол, и знаех, че сте в Амстердам. Не беше трудно да ви открия, нито да седна в кафенето до службата ти, нито да ви проследя на някоя от екскурзиите ви — много внимателно — много, много внимателно. Никога не позволих да се срещнем лице в лице от страх да не ме познаете. Идвах и си тръгвах. Ако издирванията ми вървяха добре, си позволявах едно пътуване до Амстердам и оттам ви следях. После един ден — в Италия, в Монтепердуто — го видях на пиацата. Той също ви следеше — наблюдаваше ви. Тогава осъзнах, че той е станал толкова силен, че може да излиза и посред бял ден. Знаех, че сте в опасност, но мислех, че ако отида да ви предупредя, може само още повече да приближа заплахата до вас. В края на краищата той може би търсеше мен, а не вас, или може би се опитваше да ме подлъже да го заведа при вас. Беше невероятно мъчение. Знаех, че сигурно и ти проучваш нещо — че отново си започнал да го издирваш, Пол, — щом си привлякъл вниманието му. Не можех да реша какво да правя.

— Аз съм виновна — измърморих аз и стиснах погрознялата й сбръчкана ръка. — Аз намерих книгата.

Тя ме погледна за кратко, наклонила глава встрани.

— Ти си историк — каза след малко. Не беше въпрос. После въздъхна. — Няколко години ти писах картички, моето момиче — но разбира се не ги изпращах. Един ден реших, че мога да общувам с двама ви от разстояние, да ви кажа, че съм жива, без никой друг да ме види. Изпратих ги в Амстердам, на вашия адрес, в колет до Пол.

Този път аз се обърнах към баща ми, учудена и ядосана.

— Да — каза ми той тъжно. — Не можех да ти ги покажа, не можех да те разстроя така, преди да съм намерил майка ти. Нали си представяш как се чувствах.

Представях си. Изведнъж си спомних смъртната му умора в Атина, вечерта, в която го видях полужив на бюрото в стаята му. Но сега той се усмихваше и осъзнах, че оттук насетне сигурно ще се усмихва всеки ден.

— Ех — усмихна се и тя. Около устата и имаше дълбоки бръчки, забелязах аз, както и край ъгълчетата на очите й.

— Започнах да те търся — а с тебе и него — усмивката му стана сериозна.

Тя се взря в него.

— Тогава разбрах, че трябва да се откажа от проучванията и просто да вървя по петите му, докато ви преследва. Понякога ви срещах и разбирах, че си възобновил изследването си — гледах те как влизаш в библиотеките, Пол, или как излизаш оттам, и така ми се искаше да ти разкажа всичко, което бях научила. После ти отиде в Оксфорд. При дотогавашните си изследвания не бях ходила в Оксфорд, макар да бях прочела, че през късното Средновековие там е имало чести случаи на вампирясване. А в Оксфорд ти остави една книга отворена…

— Той я затвори, когато ме видя — вмъкнах аз.

— И мен — каза Барли с мълниеносна усмивка. За пръв път и той се обади и с облекчение забелязах, че все още можеше да е забавен.

— Е, първия път, когато я прегледа, той забрави да я затвори — почти ни смигна Хелън.

— Права си — каза баща ми. — Сега като се сетя, май наистина я забравих.

Хелън се обърна към него с ослепителната си усмивка.

— Знаеш ли, дотогава никога не бях виждала тази книга. Vampires du Moyen Age?

— Класика — каза баща ми. — Но много рядка.

— Мисля, че и мастър Джеймс трябва да я е чел — бавно се намеси и Барли. — Знаете ли, видях го вътре малко след като ви изненадахме там, сър. — Баща ми изглеждаше озадачен. — Да — добави Барли, — бях забравил шлифера си на първия етаж в библиотеката и след около час се върнах да го взема. Тогава видях мастър Джеймс да се измъква от нишата на балкона, но той не ме забеляза. Стори ми се, че изглеждаше ужасно разтревожен, някак ядосан и разсеян. Сетих се за този случай, когато реших да му се обадя.

— Говорил си с мастър Джеймс? — учудих се аз, но още повече се възмутих. — Кога? Защо си му звънял?

— Обадих му се от Париж, защото си спомних нещо — каза простичко Барли и протегна крака. Исках да отида при него и да го прегърна, но не можех пред родителите си. Той ме погледна: — Казах ти, там във влака, че се опитвам да си спомня нещо, нещо за мастър Джеймс, и когато стигнахме Париж, си спомних. Веднъж, когато той излезе от кабинета си да прибере някакви книжа, видях на бюрото му едно писмо — беше си с плика и понеже марката много ми хареса, го погледнах по-отблизо. Идваше от Турция и беше много старо — може би това ме накара да погледна марката — всъщност някой си професор Бора го беше изпратил преди двайсет години, но този плик ме накара да помечтая един ден и аз да имам огромно бюро и да получавам писма от цял свят. Името Бора ми направи впечатление, дори и тогава — звучеше толкова екзотично. Не отворих плика да прочета писмото, разбира се — добави припряно Барли. — Не бих направил подобно нещо.

— Разбира се, че не — леко изсумтя баща ми, но ми се стори, че в очите му просветна обич.

— Е, когато слизахме от влака в Париж, видях на перона един старец, предполагам мюсюлманин, с тъмночервена шапка с дълъг пискюл и дълга роба като османски паша, и тогава се сетих за онова писмо. После изведнъж си припомних и разказа на баща ти — той мрачно ме изгледа — и отидох на телефона. Разбрах, че мастър Джеймс явно продължава да го търси.

— А аз къде бях? — ревниво попитах.

— В тоалетната, предполагам. Момичетата все пред огледалото висите. — Сигурно щеше да ми прати целувка, ако не бяха всички останали. — Мастър Джеймс звучеше ядосан по телефона, но когато му казах какво става, той отговори, че мога да разчитам на благоволението му за вечни времена. — Устните на Барли потрепнаха. — Не посмях да го питам какво възнамерява да прави, но сега вече знам.

— Да, всички знаем — тъжно откликна баща ми. — Явно е направил същата сметка по старата книга и се е досетил, че са минали точно шестнайсет години от последното посещение на Дракула в Сен Матийо. Тогава несъмнено е разбрал къде отивам. Всъщност, когато е бил в нишата с редките книги на библиотеката, вероятно е проверявал мен — в Оксфорд той неведнъж ме преследваше да му кажа какво става, угрижен за здравето и духа ми. Не исках да го въвличам в тази работа, защото знаех колко е опасна.

Хелън кимна.

— Да. Мисля, че и аз съм била там малко преди него. Намерих отворената книга и също пресметнах времето, а после чух стъпки по стълбите и се измъкнах в другата посока. Също като нашия приятел и аз видях, че ще отидеш в Сен Матийо, Пол, за да ме намериш и да хванеш демона, затова потеглих колкото можех по-бързо. Не знаех обаче кой влак ще хванеш и най-вече и представа си нямах, че дъщеря ни ще те последва.

— Видях те — изрекох аз удивено.

Тя се втренчи в мен, но за миг оставихме тази тема. Щяхме да имаме толкова много време да си говорим. Виждах, че тя е уморена, че всички сме уморени до мозъка на костите си, дотолкова, че дори нямахме сили да се убедим един друг каква голяма победа сме извоювали днес. Дали светът наистина беше станал по-сигурен, защото се бяхме събрали заедно, или защото него вече го нямаше? Очакваше ме бъдеще, каквото никога не си бях представяла. Хелън щеше да живее с нас и да изгася свещите в трапезарията. Щеше да дойде на церемонията в гимназията, когато завършех, на първия ми ден в университета, щеше да ми помогне да облека сватбената си рокля, ако някога се омъжех. Щеше да ни чете на глас в хола след вечеря, щеше да се върне в света и отново да преподава, щеше да ме води да си купувам обувки и дрехи, щеше да върви до мен с ръка на кръста ми.

Тогава още не знаех, че от време на време тя щеше да се усамотява, да мълчи с часове, да опипва врата си, не знаех, че само девет години по-късно една мъчителна болест щеше да ни я отнеме — много преди да свикнем със завръщането й, макар че може би никога нямаше и да свикнем, може би никога нямаше да се уморим от блаженството на нейното присъствие. Нямаше как да предвидя и че нашият последен дар щеше да е да се уверим, че тя почива в мир, понеже можеше и да не е така, нито че тази сигурност щеше да е едновременно сърцераздирателна и утешителна. Ако можех да предскажа всички тези неща, щях и да знам, че баща ми щеше да изчезне ден след погребението й и че малката кама от кабинета щеше да изчезне с него и че никога, никога нямаше да го попитам за това.

Но край камината в Ле Бен годините, които щяхме да прекараме с нея, се простираха пред нас като вечна благословия. Те започнаха няколко минути по-късно, когато баща ми се надигна и ме целуна, разтърси ръката на Барли с отривист жест и изтегли Хелън от дивана.

— Ела — каза й той и тя се облегна на него, засега приключила с разказа си, с изморено, но радостно лице. Той събра ръцете й в дланите си. — Да си лягаме.