Елизабет Костова
Историкът (77)

Глава 75

След приключението ни в криптата гостната на семейство Бора ни се стори земен рай. Беше невероятно облекчение, че пак седяхме там с чаши горещ чай в ръце — тази седмица времето неочаквано беше захладняло, макар че вече беше юни, — а Тургут ни се усмихваше между възглавниците на дивана. Хелън беше събула обувките си на прага и беше сложила червените пантофи с пискюли, които й донесе мисис Бора. Селим Аксой също беше там и тихо седеше в ъгъла, като Тургут се стараеше подробно да превежда разговора ни на него и на мисис Бора.

— Сигурни ли сте, че гробът беше празен? — Тургут за втори път задаваше този въпрос, но явно не успя да се сдържи да не попита отново.

— Съвсем сигурни — бързо погледнах към Хелън. — Това, което не знаем, е дали шумът, който дочухме на влизане, беше от измъкващия се Дракула. Дотогава навън трябва да е било тъмно, което би улеснило придвижването му.

— Пък и той може да мени формата си, разбира се, ако преданието е вярно — въздъхна Тургут. — Проклет да е! Били сте на косъм да го заловите, приятели, даже Гвардията на полумесеца не е успявала да стигне толкова близо през всичките тези петстотин години. Извънредно съм щастлив, че сте живи и здрави, но ужасно съжалявам, че не сте успели да го унищожите.

— Къде мислиш, че е отишъл? — наведе се Хелън напред със съсредоточен пламък в тъмните очи.

Тургут почеса огромната си брадичка.

— Е, скъпа, не мога да позная. Той може да пътува бързо и надалеч, но нямам представа къде би отишъл. Сигурен съм, че пак е на някое древно място, в някакво необезпокоявано през вековете скривалище. За него вероятно е било голям удар, че трябва да напусне „Свети Георги“, но сега той знае, че църквата ще се охранява за дълги години напред. Бих дал дясната си ръка да разбера дали е останал в България или окончателно я е напуснал. За него границите и полицията не значат нищо, това поне знам със сигурност. — Благото лице на Тургут сурово се намръщи.

— Значи не мислиш, че ще ни преследва? — простичко попита Хелън, но нещо в стойката на раменете й ми подсказа, че й е струвало голямо усилие да зададе въпроса си така нехайно.

Тургут поклати глава.

— Надявам се, че не, мадам професоре. Мисля, че сега той малко се страхува от вас двамата, тъй като го открихте там, където никой не го беше търсил.

Хелън замълча, но съмнението по лицето й не ми харесваше. Селим Аксой и мисис Бора я наблюдаваха с особена привързаност, забелязах аз; може би сега и те се чудеха как изобщо съм й позволил да се замесва в такава опасна работа, макар че успяхме да се върнем непокътнати.

Тургут се обърна към мен.

— Много съжалявам за приятеля ти Роси. За мен щеше да е удоволствие да се запозная с него.

— Сигурен съм, че двамата щяхте да си допаднете — искрено казах аз и улових ръката на Хелън. Очите й се напълваха със сълзи всеки път, когато споменавахме Роси, и сега тя пак гледаше встрани, сякаш да скрие мъката си.

— Да можех да се срещна и с професор Стойчев — въздъхна отново Тургут и остави чашата си на бронзовия поднос пред нас.

— Това щеше да е страхотно — казах аз и се усмихнах, като си представих как двамата учени сравняват записките си. — Двамата със Стойчев можехте да обедините знанията си за Османската империя и за средновековните Балкани. Може би един ден ще се срещнете.

Тургут поклати глава.

— Едва ли — каза той. — Между нас се издигат високи — и бодливи — прегради, както навремето между всеки цар и паша. Но ако отново имате възможност да поговорите с него или ако му пишете, непременно му изпратете моите почитания.

Това беше обещание, което лесно дадохме и с удоволствие щяхме да изпълним.

Селим Аксой помоли Тургут да ни попита нещо и Тургут мрачно го изслуша.

— Питаме се — каза ни той, — дали сред целия ужас и бъркотия сте успели да видите книгата, която описва професор Роси — житието на свети Георги, нали това беше? В Софийския университет ли го занесоха българите?

Когато истински се забавляваше, Хелън се смееше като малко момиче и едва се сдържах да не я целуна звучно пред всички. Откакто напуснахме гроба на Роси, тя едва се усмихваше.

— В куфарчето ми е — казах аз. — Поне засега.

Тургут се ококори от изумление и му трябваше поне минута, за да се върне към задълженията си на преводач.

— И как се озова там?

Хелън мълчеше и се усмихваше, затова аз се заех с обяснението.

— Аз самият се сетих за нея едва в София, в хотела.

Не, не можех да им разкажа цялата истина, затова им предложих редактирана версия.

А цялата истина беше, че когато най-накрая останахме за десет минутки насаме в хотелската стая на Хелън, аз я грабнах в ръцете си и целунах гарвановочерната й коса, придърпах я до рамото си, притиснах я до себе си през оцапаните ни с пръст дрехи сякаш беше другата ми половинка — липсващата половина на Платон, както тогава си помислих — и тогава почувствах не само облекчение от това, че оцеляхме до тази прегръдка, усетих не само красотата на дългите й кости, дъха й във врата ми, но и нещо ненормално в тялото й, нещо твърдо и убиващо. Отдръпнах се и я погледнах изплашено, но видях сухата й усмивка. Тя сложи пръст на устните си. Само ми напомняше — и двамата знаехме, че стаята сигурно се подслушва.

След миг тя сложи ръцете ми върху копчетата на блузата си, вече раздърпана и мръсна след преживяното. Разкопчах блузата й, като не смеех дори да се замисля какво става, и я смъкнах. Вече съм казвал, че по онова време дамското бельо беше доста сложно нещо, с тайни връзки и кукички и неподозирани отделения, нещо като скрита бронежилетка. До тялото на Хелън обаче се криеше и книга — увита в кърпичка и затоплена, — не огромния фолиант, който си представих, когато Роси ни каза за него, а такова мъничко томче, че би се побрало и в шепата ми. Подвързията му представляваше изкусно изработен златен обков върху подложка от дърво и кожа. Златото беше украсено със смарагди, рубини, сапфири, лунни камъни и фини перли — миниатюрно небе от скъпоценности в чест на светията по средата. Изтънчените му византийски черти изглеждаха сякаш нарисувани преди няколко дни, а не преди столетия, а огромните му, скръбни, опрощаващи змея очи като че ли гледаха право в моите. Веждите му се извиваха в изящни дъги над очите му, носът му беше дълъг и прав, а устата — тъжно безмилостна. Портретът се отличаваше с пълнота, завършеност и реализъм, каквито дотогава не бях срещал във византийското изкуство, беше напълно в духа на римското наследство. Ако вече не бях влюбен, щях да кажа, че това е най-красивото лице, което някога бях виждал, човешко, но и божествено, или пък божествено, но и човешко. По яката на робата му видях прелестно изписани букви. „Гръцки“, каза Хелън. Гласът й беше само шепот в ухото ми. „Свети Георги.“

Вътре листовете бяха мънички парченца пергамент в зашеметяващо добро състояние, всяко изписано с изящен средновековен почерк, все на гръцки. Тук-там видях изкусно изработени илюстрации: свети Георги пробожда с копието си пихтиестата маса на гърчещия се змей под погледа на множество благородници; свети Георги приема мъничка позлатена корона от Христос, който му я поднася от небесния си престол; свети Георги на смъртно легло, оплакван от червенокрили ангели. Всяка миниатюра беше изпълнена с поразителни подробности. Хелън кимна и отново притегли ухото ми към устата си, притаила дъх. „Не съм специалист — прошепна тя, — но мисля, че като нищо е направена за императора в Константинопол — после ще се установи точно за кого. Това е печатът на късните императори.“

И наистина, от вътрешната страна на заглавната корица беше нарисуван двуглав орел, птицата, която гледаше едновременно назад в августейшото минало на Византия и напред в безбрежното й бъдеще; очевидно зрението му не беше чак толкова остро, че да забележи и падането на империята под меча на един напорист неверник.

„Това значи, че датира поне от първата половина на петнайсети век — произнесох почти без глас. — Преди завоеванието.“

„О, мисля, че е още по-стара — прошепна Хелън и нежно докосна печата. — Баща ми… баща ми каза, че е много стара. Тук се виждат личните знаци на Константин Порфирогенет. Той е властвал през… — тя порови из мозъка си — през първата половина на десети век. Бил е на власт преди основаването на Бачковския манастир. Орелът вероятно е добавен по-късно.“

Едва чуто прошушнах: „Искаш да кажеш, че това е на повече от хиляда години?“

Внимателно стиснал книгата с две ръце, аз седнах на леглото до Хелън. Нито един от двама ни не продума; очите ни казваха повече или по-малко всичко. „Тя е в почти перфектно състояние. И ти възнамеряваш да изнесеш това богатство от България? Хелън — казах й с поглед, — не си наред. Та тя принадлежи на българския народ, не мислиш ли?“

Тя ме целуна, взе книгата от ръцете ми и я отвори на първата страница. „Подарък ми е от татко“ — прошепна тя. Вътрешната заглавна страница беше увита с дебело парче кожа и тя внимателно пъхна пръсти под него. „Не съм го разглеждала, защото чаках да го видим заедно.“ Тя измъкна пакет тънка хартия, гъсто изписана на пишеща машина. После заедно прочетохме, в мълчание, мъчителния дневник на Роси. Когато свършихме, никой не смееше да проговори, но и двамата плачехме. Накрая Хелън отново уви книгата в кърпичката си и я прибра в скривалището под дрехите си.

Тургут се усмихна, когато привърших със съкратената версия на тази история.

— Трябва обаче да ви кажа и още нещо, много е важно — изрекох аз. Описах им ужасното пленничество на Роси в библиотеката. Те слушаха със застинали, мрачни лица и когато стигнах до обстоятелството, че Дракула знае за продължаващото съществуване на гвардията, създадена от султана да го преследва, Тургут рязко пое дъх. — Съжалявам — казах аз.

Той бързо преведе думите ми на Селим, който наведе глава и после тихо нещо промълви. Тургут кимна.

— И аз чувствам онова, което той каза. Тази ужасна вест означава, че просто трябва още по-ожесточено да преследваме Набучвача и да пазим града си от набезите му. Негово Славно Величество Покровителя на Мирозданието точно това би наредил, ако беше жив. Така е. А какво ще правите с тази книга, когато се приберете у дома?

— Имам познат с връзки в една аукционна къща — казах аз. — Разбира се, ще бъдем много предпазливи и ще почакаме малко, преди да предприемем каквото и да било. Предполагам, че рано или късно някой музей ще я купи.

— А парите? — поклати глава Тургут. — Какво ще правите с толкова пари?

— Мислим по въпроса — отвърнах аз. — Нещо добро. Но още не знаем какво.

Самолетът ни за Ню Йорк отлиташе в пет и Тургут взе честичко да поглежда към часовника си веднага щом приключихме с обилния обяд на диваните. Той, за жалост, имал вечерни часове, но мистър Аксой щял да ни изпрати до летището с такси. Когато се изправихме да си тръгваме, мисис Бора измъкна един шал от най-фина кремава коприна, избродиран със сребърни нишки, и го уви около врата на Хелън. Той покри раздърпаното й черно сако и оцапаната яка и всички ахнахме — поне аз ахнах, но едва ли съм бил единствен. Над шала лицето й светеше с излъчването на императрица.

— За сватбата ти — каза мисис Бора и се вдигна на пръсти да я целуне.

Тургут целуна ръката на Хелън.

— Беше на майка ми — каза простичко той и Хелън направо онемя. Аз благодарих вместо нея и разтърсих ръцете им. Ще им пишем, ще мислим за тях. Живот и здраве, ще се видим отново.