Елизабет Костова
Историкът (75)

Глава 73

Май 1954 г.

Нямам на кого да напиша това писмо, нямам и надежда, че някой някога ще го намери, но ми се струва престъпно да не се опитам да запиша наученото, докато все още съм в състояние, а един Господ знае колко ще продължи това.

Преди няколко дни бях отвлечен от кабинета си в университета — не съм сигурен точно кога, но допускам, че все още е месец май. Онази вечер казах довиждане на любимия си студент и приятел, който ми показа своя екземпляр от дяволската книга, която от години се опитвам да забравя. Изпратих го с цялата помощ, която можех да му предоставя. После затворих вратата на кабинета си и поседях няколко минути, изпълнен с огромно съжаление и страх. Знаех, че съм виновен. Тайно бях подновил изследването си върху историята на вампирите и категорично бях решил да се заема с още по-подробно проучване на легендата за Дракула и може би даже най-накрая да реша загадката за местонахождението на гроба му. Бях оставил времето, разума и гордостта да приспят бдителността ми и повярвах, че подновяването на работата ми няма да има никакви последици. Признавах вината пред себе си дори и в онзи пръв момент на усамотение.

С неописуеми угризения предадох на Пол работните си бележки и писмата, които писах за преживяното, но не защото исках да ги запазя за себе си — всяко желание да продължа изследването изчезна в секундата, когато той ми показа своята книга. Просто дълбоко съжалявах, че връчвам това зловещо познание в ръцете му, макар да бях убеден, че колкото по-добре разбере случващото се, толкова по-успешно ще се защити. Остана ми само да се надявам, че ако последва наказание, ще страдам аз, а не Пол с младежкия си оптимизъм, с леката стъпка и с неопитния си, но блестящ ум. Пол едва ли е на повече от двайсет и седем; а аз имам зад гърба си десетилетия живот и незаслужено щастие. Това беше първата ми мисъл. Следващата беше по-практична. Дори и ако исках да се защитя, нямаше как да го направя веднага, освен като заложа на собствената си вяра в рационалното. Бях запазил записките си, но не и обичайните средства за отблъскване на злото — никакви разпятия и сребърни куршуми, никакви плитки чесън. И преди не бях прибягвал до тези средства, дори и в разгара на проучването си, но сега съжалявах, че бях посъветвал Пол да използва само ума си.

Тези мисли изискваха минута или две и, както се оказа, точно толкова имах на разположение. После, с внезапен порив на зловонен, студен въздух, над мен се спусна огромна сянка, така че почти нищо не виждах, сякаш самият страх издигна цялото ми тяло над стола. Бях обграден и ослепен само за миг и реших, че умирам, но от какво — не разбирах. По време на всичко това получих неочаквано видение, по-скоро усещане за младост и красота, почувствах се по-млад и преизпълнен с обич към нещо или някого. Може би така умира човек. Ако е така, надявам се, че когато часът ми удари — а това ще е скоро, в каквато и ужасна форма да настъпи, — онова видение отново ще е с мен в последния ми миг.

Повече не помня нищо и колко дълго продължи това нищо, не можах и все още не мога да преценя. Когато бавно дойдох на себе си, с удивление открих, че още съм жив. В първите секунди нищо не виждах и не чувах. Беше като събуждане от тежка операция — незабавно усетих болка и разбрах, че цялото ми тяло е ужасяващо слабо и всичко ме боли, че нещо изгаря десния крак, гърлото и главата ми. Въздухът беше студен и влажен, лежах върху нещо студено и целият се бях вкочанил. Това усещане беше последвано от светлина — слаба светлина, но достатъчна, за да се уверя, че не съм ослепял и че очите ми са отворени. Тази светлина и болката бяха най-важните неща, които ме убедиха, че съм жив. Започнах да си припомням събитията от онази вечер, която тогава си мислех, че е била от предишния ден — как Пол дойде в кабинета ми с поразителното си откритие. После сърцето ми изведнъж се сви, защото разбрах, че вероятно съм във владенията на злото; затова тялото ми страда и затова съм заобиколен дори и с мириса на злото.

Възможно най-предпазливо размърдах крайниците си и успях, въпреки огромната си слабост, да обърна глава, а после да я повдигна. Нищо не виждах заради някаква неясна стена на не повече от десет сантиметра пред очите ми, но слабата светлина, която виждах, идваше над нея. Въздъхнах и чух собствената си въздишка; това ме убеди, че още чувам и че просто пълната тишина на мястото, където бях попаднал, ми беше създала илюзия за глухота. Заслушах се съсредоточено и щом нищо не чух, внимателно се изправих до седнало положение. Това движение ми причини пронизваща болка и слабост във всичките ми крайници, а главата ми запулсира. Вече седнал, възвърнах осезанието си и открих, че лежа на камък, а ниските стени от двете ми страни са ми помогнали да се изправя. В главата ми се носеше ужасно бучене, което сякаш изпълваше цялото пространство наоколо. Мястото беше слабо осветено, както вече казах, тихо и мрачно по ъглите. Опипах с ръце какво има край мен. Седях в отворен саркофаг.

При това откритие ми призля, но в същия миг забелязах, че нося дрехите, с които бях облечен в кабинета си, само ризата и сакото ми бяха разкъсани по ръкава, а вратовръзката ми беше изчезнала. Видът на собствените ми дрехи ми вдъхна увереност; това не беше смъртта, не беше и лудост, не се бях събудил в друга епоха, освен ако не бях пренесъл със себе си и дрехите си. Попипах дрехите си и в предния джоб на панталоните намерих и портфейла си. Гледката на тази така позната вещ в ръцете ми беше голям шок. С жалост открих, че часовникът ми го няма на китката, а хубавата ми писалка е изпаднала от джоба на сакото.

После вдигнах ръка към гърлото и лицето си. Лицето ми изглеждаше непроменено, като изключим малката драскотина на челото, но в мускула на гърлото си открих ужасна рана, лепкава под пръстите ми. Когато протягах глава прекалено или преглъщах по-силно, раната издаваше свистящ звук, сякаш всмукваше въздух, което ме ужасяваше отвъд разума. Наоколо кожата се беше възпалила и болезнено пулсираше под дланта ми. Усетих, че съм на път отново да припадна от ужас и отчаяние, но после си спомних, че все пак съм достатъчно силен да седя прав. Може би не бях загубил чак толкова кръв, колкото се опасявах, и може би това означаваше, че съм ухапан само веднъж. Чувствах, че съм си аз, че не съм някакъв демон; не усещах жажда за кръв, нито злоба в сърцето. После обаче ме завладя дълбока скръб. Какво значение имаше, че още не усещах жаждата за кръв? Където и да се намирах, несъмнено беше само въпрос на време, преди изцяло да се заразя. Освен, разбира се, ако не успея да избягам.

Бавно помръднах главата си и се огледах, мъчейки се да проясня погледа си, и тогава успях да различа източника на светлината. Беше червеникаво сияние далеч в мрака — колко далеч не можех да преценя, — а между мен и него бяха надвиснали мрачни тежки сенки. Прокарах ръце отвън по каменния си дом. Саркофагът явно беше близо до земята или до каменния под и опипом установих, че мога да прескоча навън в мрака, без да падна кой знае колко отвисоко. Прекрачването навън ми костваше дълго усилие, а краката ми ужасно трепереха, така че щом се измъкнах от саркофага, веднага се строполих на колене. Вече виждах малко по-добре. Несигурно се отправих към източника на меката червеникава светлина, протегнал ръце напред, и по пътя се блъснах в нещо, което се оказа друг саркофаг, както видях — празен, и в някакви дървени мебели. Когато се блъснах в дървото, чух как нещо меко падна на пода, но не видях какво.

Придвижването пипнешком в сумрака беше ужасяващо и се боях, че всеки миг Нещото, което ме е довлякло тук, отново ще скочи върху мен. За пореден път се запитах дали всъщност не съм мъртъв — дали това не е някаква ужасна версия на смъртта, която за миг бях объркал с продължение на живота. Нищо обаче не се хвърли отгоре ми, а болката в краката ми беше достатъчно убедителна и аз все повече се приближавах до светлинката, която танцуваше и потрепваше в дъното на дългото помещение. Пред светлината, вече виждах, се издигаше огромна тъмна преграда. На няколко метра от нея забелязах пламък в огнище, който едва гореше и светеше в червено. Край него имаше сводесто каменно огнище, а мъждивата светлина се отразяваше в масивни старинни мебели — огромно бюро, покрито с книжа, резбована ракла, един или два високи ъгловати стола. В един от столовете, който беше обърнат с гръб към мен и с лице към огъня, някой седеше напълно неподвижен — виждах тъмната сянка над облегалката. Вече съжалявах, че бях поел в другата посока, далеч от светлината и към възможното спасение, но мрачната сянка в царствения си стол и меката червенина на огъня неумолимо ме привличаха. От една страна, с върховно усилие на волята си наложих да продължа натам, а от друга, нямаше да мога да се върна назад, дори и да бях опитал.

Наранените ми крака бавно ме отведоха пред камината и докато обикалях огромния стол, фигурата в него бавно се изправи и се обърна към мен. Тъй като сега беше с гръб към огъня, а и наоколо светлината беше съвсем слаба, не успях да видя лицето му, макар в първия миг да помислих, че зърнах мъртвешки бели бузи и горящи очи. Имаше дълга, къдрава, тъмна коса, която се спускаше по раменете му като малка мантия. Нещо в движенията му беше неописуемо различно от поведението на жив човек, но дали защото беше по-бърз или по-бавен, не бих могъл да кажа. Беше малко по-висок от мен, но изглеждаше едър и як, а широките му плещи се открояваха на светлината на огъня. После той се пресегна за нещо и се наведе към огъня. Почудих се дали ще ме убие и мълчаливо зачаках, като се надявах поне да умра с достойнство, независимо какво и как ще ме убие. Той обаче само поднесе една дълга свещ към огъня и когато тя пламна, той запали свещника до стола си и пак се обърна към мен.

Сега го виждах по-добре, макар че лицето му пак беше в сянка. Носеше островърха шапка в златно и зелено с тежка брошка със скъпоценни камъни точно над челото и беше облечен в широка в раменете туника от златоткано кадифе със зелена яка с висока дантела под яката му брадичка. Накитът над челото му и златните нишки по яката проблясваха на огъня. На раменете му висеше наметка от бяла кожа, закрепена със сребърна закопчалка с драконовия символ. Облеклото му беше необикновено; то ме уплаши почти толкова, колкото и странното му неживо присъствие. Бяха истински дрехи, живи, нови, а не избелели експонати от музейна сбирка. Той ги носеше с изключително достойнство и грация, мълчаливо изправен пред мен, а наметката се спускаше по рамената му като снежна вихрушка. Пламъкът на свещите освети ръката му, широкопръста и цялата в белези, която почиваше на дръжката на камата му, а по-надолу — мощните му крака в зелени панталони и ботуши. Той леко се премести и се обърна към светлината, все така безмълвен. Вече виждах лицето му още по-добре и жестоката му сила — в големите тъмни очи под сключените вежди, в дългия прав нос, в широките кокалести скули — ме накара да се дръпна назад. Устните му, вече виждах, бяха стиснати в суха усмивка, рубиненочервени и извити под тънкия черен мустак. В ъгълчето на устните му забелязах петънце засъхнала кръв — о, Господи, как се потресох. Самата гледка беше достатъчно ужасна, но мигът, в който осъзнах, че това навярно е моята кръв, съвсем ме зашемети.

Той се изправи още по-гордо и ме погледна право в лицето през сумрака, който ни делеше.

— Аз съм Дракула — каза той.

Думите му бяха студени и ясни. Имах чувството, че ги изрича на език, който не говоря, макар че прекрасно го разбрах. Бях изгубил дар слово и стоях втренчен в него, парализиран от ужас. Тялото му беше само на няколко стъпки от мен и, независимо дали беше мъртво или живо, беше несъмнено истинско и могъщо.

— Ела — каза той със същия студен, кристалночист глас. — Ти си уморен и гладен от пътуването. Донесъл съм ти вечеря. — Жестът му беше елегантен, почти любезен, а по дългите му бели пръсти проблеснаха скъпоценности.

Видях край огъня маса, отрупана с покрити чинии. Вече помирисвах аромата на храна — хубава, истинска, човешка храна — и отново усетих слабост. Дракула тихо се приближи до масата и наля чаша червена течност от една гарафа — за миг помислих, че е кръв.

— Ела — каза той отново, по-меко.

Отдалечи се и седна на своя стол, сякаш мислеше, че ще съм по-склонен да се приближа, ако се дръпне настрана. Поклащайки се, аз отидох до празния стол край масата, а краката ми трепереха и от слабост, и от страх. Седнах сред тъмните възглавници, почти се свлякох, и погледнах в чиниите. Защо, питах се, толкова ми се ядеше, когато всеки миг можеше да умра? Само тялото ми знаеше отговора на тази загадка. Сега Дракула съзерцаваше огъня; виждах безмилостния му профил, дългия нос и здравата брадичка, тъмните къдрици коса по раменете му. Беше събрал замислено длани, така че наметката и бродираните му ръкави бяха паднали назад, откривайки облечените в зелено кадифе китки и огромния белег на по-близката до мен ръка. Седеше спокойно и замислено; стори ми се, че сънувам, че заплахата над мен е нереална и събрах смелост да повдигна капаците на чиниите.

Изведнъж толкова огладнях, че едва се сдържах да не се нахвърля върху яденето с ръце, но успях да вдигна металната вилица и костения нож от масата и да отрежа първо парче печено пиле, а после и сготвеното тъмно месо на някакъв дивеч. Имаше керамични купи с картофи и каша, корав хляб, топла супа със зеленчуци. Лакомо се тъпчех, макар да правех опити да позабавя темпото, за да не си навлека колики. Сребърният бокал до лакътя ми искреше пълен със силно червено вино, а не с кръв, и аз го изпих до дъно. Докато се хранех, Дракула не помръдна, макар че не можех да се въздържам и току го поглеждах. Когато приключих, бях почти готов да умра, изпитвайки задоволство в продължение на една дълга минута. Сега разбирах защо осъденият на смърт получава последна вечеря. Това беше първата ми ясна мисъл, откакто се събудих в саркофага. Бавно покрих празните блюда, като се опитвах да не вдигам шум, и се облегнах назад в очакване.

Мина доста време, преди събеседникът ми да се обърне в стола си.

— Навечеря се — тихо каза той, — значи можем да си поприказваме малко и да ти разкажа защо те доведох тук.

Гласът му отново беше ясен и студен, но този път долових слабо стържене в гърдите му, сякаш механизмът, който го поддържаше, беше неизказано стар и износен. Той замислено ме наблюдаваше и аз усетих как се смалявам под погледа му.

— Имаш ли представа къде се намираш?

Надявах се да не ми се налага да говоря с него, но разбрах, че няма смисъл да мълча, с което можеше и да го ядосам, макар засега да изглеждаше доста спокоен. Освен това внезапно ми хрумна, че като му отговоря, като го увлека в разговор, мога да спечеля време да огледам скривалището ни и да потърся възможен изход или някакъв начин да го унищожа, ако ми стигнеше смелостта, или и двете. Сигурно беше нощ, иначе той нямаше да е буден, ако преданието беше вярно. Скоро щеше да дойде утрото и ако доживеех да го видя, той щеше да заспи, а аз — да остана буден.

— Имаш ли представа къде се намираш? — попита той, доста търпеливо.

— Да — казах аз. Не успях да се насиля да се обърна към него с някаква титла. — Поне така ми се струва. Това е гробницата ти.

— Една от тях — усмихна се той. — Но е любимата ми.

— Във Влахия ли сме? — не се сдържах да попитам.

Той поклати глава и светлината от огъня се раздвижи из тъмната му коса и над горящите му очи. В жеста му имаше нещо нечовешко, което преобърна стомаха ми. Той не мърдаше като жив човек и все пак — отново — не можех да преценя каква точно е разликата.

— Влахия стана много опасна. Трябваше там да намеря вечен покой, но нямаше как. Представяш ли си — след като толкова упорито се борих за трона си, за свободата ни, накрая дори костите си не можах да положа там.

— Къде сме тогава? — напразно се опитвах да се държа, сякаш това беше най-обикновен разговор. После осъзнах, че исках не само да прекарам нощта по-бързо или по-сигурно, ако изобщо имаше такава възможност. Исках и да науча нещо за Дракула. Каквото и да беше това създание, то беше преживяло петстотин години. Отговорите му, разбира се, щяха да умрат с мен, но това не възпря любопитството ми.

— Ех, къде сме — повтори Дракула. — Струва ми се, че няма значение. Не сме във Влахия, където пак управляват негодници.

Втренчих се в него.

— Ти… ти се интересуваш от съвременния свят?

Той ме изгледа изненадано и развеселено, а жестокото му лице се изкриви. За пръв път видях дългите зъби, загнилите венци, с които, щом се усмихнеше, заприличваше на старо куче. Видението изчезна веднага щом се появи — не, устата му беше нормална, като изключим малката струйка от моята кръв — или нечия чужда — под черния мустак.

— Да — отвърна той и за миг се побоях, че ще чуя смеха му. — Познавам днешния свят. Той е моята награда, любимото ми творение.

Стори ми се, че ако го нападнех открито, можеше и да спечеля, стига той да приеме спора.

— Тогава какво искаш от мен? За разлика от теб аз избягвам съвремието си и живея с миналото.

— Охо, миналото — той отново събра върховете на пръстите си пред камината. — Миналото е много полезно, но само заради уроците, които може да ни преподаде за настоящето. Настоящето е истинското богатство. Но аз също обичам миналото. Ела. Защо да не ти я покажа сега, след като се нахрани и отпочина?

Той се надигна, пак с онова движение, което сякаш се ръководеше от друга сила, а не от мускулите на тялото му, и аз бързо станах след него, уплашен да не би това да е някаква измама, да не би сега да скочи отгоре ми. Той обаче бавно се обърна, взе една свещ от стойката до стола си и високо я вдигна.

— Вземи и ти една свещ — каза той, отдалечи се от огнището и потъна в тъмнината на голямата стая.

Взех си свещ и го последвах, макар и на разстояние от странните му дрехи и скованите движения. Надявах се, че няма да ме отведе обратно в саркофага.

На мъждивата светлинка на свещите успях да видя някои неща, които дотогава не бях забелязал — дивни неща. Различавах дългите маси пред мен, маси със старинна солидна изработка. Върху тях лежаха купища и купища книги — оръфани томове с кожени подвързии и позлатени корици, които проблясваха на светлината на свещта. Имаше и други вещи — никога не бях виждал подобна мастилница, нито такива странни пера и писалки. Имаше купчина пергаменти, просветващи на пламъка на свещите, и стара пишеща машина, в която беше завита тънка хартия. Видях блясъка на скъпоценностите по обковите и кутиите, извивките на ръкописите върху бронзовите подноси. Имаше огромни фолианти и кварто ръкописи, подвързани с гладка кожа, дълги лавици с по-нови томове. Всъщност, книги ни обграждаха отвсякъде; всички стени бяха покрити с книги. Вдигнах свещта си и тук-там зърнах заглавия, ту изписани с изящните завъртулки на арабските букви в средата на червена кожена подвързия, ту на познат за мен западен език. Повечето от томовете обаче бяха твърде стари, за да имат заглавия. Беше несравнима библиотека и усетих как против волята ми ръцете ме засърбяха да отворя някои от тези книги, да докосна ръкописите в дървените им поставки.

Дракула се обърна и отмести свещта си настрани, а пламъкът й озари скъпоценните камъни по шапката му — топази, смарагди, перли. Очите му грееха.

— Как ти се вижда библиотеката ми?

— Изглежда… забележителна сбирка. Съкровище — казах аз. По ужасното му лице пробяга сянка на задоволство.

— Прав си — каза тихо той. — Това е най-добрата библиотека в света. Събирал съм я със столетия внимателен подбор. Ти обаче ще имаш много време да изучиш чудесата, които съм донесъл. Сега ела да ти покажа още нещо.

Той ме поведе към една стена, към която още не се бяхме приближавали, и там видях много стара печатарска преса като онези в илюстрациите от късното средновековие — тежко съоръжение от черно желязо и тъмно дърво с огромен винт отгоре. Кръглата плоча беше обсидианово черна от мастилото и проблясваше на светлината като дяволско огледало. Лист дебела хартия лежеше на полицата до пресата. Наведох се по-наблизо и видях, че е частично отпечатан, но е бракуван, и че е на английски. Духът в амфората, гласеше заглавието. Вампирите от гръцките до днешните трагедии. И авторът: Бартоломю Роси.

Дракула явно беше чакал удивеното ми ахване и аз не го разочаровах.

— Както виждаш, следя най-доброто, което днешните историци произвеждат — сверявам си часовника до секундата, както се казва. Когато не мога да се сдобия с публикувана книга или пък искам нещо начаса, тогава сам си го печатам. Тук обаче има нещо, което също ще те заинтригува.

Той посочи масата зад печатарската машина. Върху нея имаше редици с гравюри на дърво. Най-голямата, изправена, така че да се вижда, беше драконът от нашите книги — моята и на Пол — но, разбира се, в огледален образ. С мъка се сдържах да не извикам на глас.

— Учуден си — каза Дракула и приближи светлината към дракона. Очертанията му ми бяха толкова познати, сякаш ги бях издълбал със собствената си ръка. — Мисля, че добре познаваш този образ.

— Да — стиснах здраво свещта си. — Сам ли печатате книгите? Колко такива има?

— Монасите ми отпечатаха някои от тях, а аз продължих работата — каза той полугласно, със сведен към гравюрите поглед. — Почти съм изпълнил амбицията си да отпечатам 1453 бройки, но бавно, за да имам време да ги разпределям, докато работя. Това число говори ли ти нещо?

— Да — казах след малко. — Това е годината, в която пада Константинопол.

— Знаех си, че ще се сетиш — каза той с горчива усмивка. — Най-страшната дата в историята.

— Мисля, че има много претенденти за тази титла — казах аз, но той разтърси едрата си глава над широките рамене.

— Не — каза той. Вдигна свещта си високо и на светлината й видях как очите му пламтяха, в дълбините си червени като на вълк и пълни с омраза. Все едно мъртъв поглед изведнъж се събуди за живот; и дотогава очите му ми се виждаха блестящи, но сега пламъкът им яростно гореше. Не можех да продумам, нито да откъсна поглед. След миг той се обърна и пак се загледа в дракона.

— Той ми беше добър пратеник — каза замислено.

— Ти ли ми даде книгата? Моята книга?

— Да кажем, че аз го уредих. — Той се пресегна с белязаните си от битки пръсти и докосна гравиращото блокче. — Разпределям ги много внимателно. Пращам ги само на най-обещаващите учени, на онези, които според мен ще са достатъчно упорити да последват дракона в бърлогата му. Ти обаче си първият, който успя. Поздравления. Оставил съм другите си помощници навън по света, за да продължат проучванията ми.

— Аз не те последвах тук — осмелих се да възразя. — Ти ме доведе.

— Е-е — отново това изкривяване на рубинените устни, потрепването на дългите мустаци, — нямаше да си тук, ако не беше пожелал. Досега никой не е пренебрегвал два пъти предупреждението ми. Ти сам се доведе тук.

Погледнах престарялата преса и гравюрата на дракона.

— Защо съм ти необходим? — не исках да го ядосам с въпросите си; стига да пожелаеше, още довечера можеше да ме убие, ако през деня не намерех изход за бягство. Но просто не можах да сдържа въпроса си.

— Отдавна чакам някой да направи каталог на библиотеката ми — каза той простичко. — Утре ще имаш възможност спокойно да я разгледаш. Тази вечер само ще си приказваме.

Той ме поведе обратно към столовете с властната си, бавна крачка. Думите му ми вдъхнаха сериозна надежда — очевидно той не се канеше да ме убива, поне не тази вечер, а и в мен се надигаше любопитство. Очевидно не сънувах; говорех с човек, който беше живял през по-голям отрязък от историята, отколкото който и да е историк можеше да се надява да изучи дори и откъслечно през цялата си кариера. Последвах го на предпазливо разстояние и отново седнахме пред огъня. Когато се настаних, забелязах, че масата с празните чинии от вечерята ми беше изчезнала, а на мястото й беше изникнало удобно канапе, на което внимателно изтегнах краката си. Дракула седеше величествено изправен на огромния си стол. Докато неговият стол беше висок, дървен, средновековен, моят беше с удобна тапицерия като канапето, като че ли той се беше постарал да снабди госта си с нещо подходящо за съвременната изнеженост.

Дълго седяхме в мълчание и тъкмо се чудех дали не смяташе да седим така цяла нощ, когато той отново заговори.

— Приживе, обичах книгите — каза той. Обърна се леко към мен, за да видя блясъка в очите и лъскавата му, зле сресана коса. — Може би не знаеш, но аз бях нещо като учен. За това много не се говори — безстрастно отбеляза той, — но знаеш, че по мое време книгите бяха доста ограничени. В смъртния си живот бях виждал само онези текстове, които Църквата одобряваше — евангелията и, да речем, православните коментари върху тях. Тези трудове в края на краищата за мен се оказаха безполезни. Някъде по времето, когато за пръв път се възкачих на полагащия ми се по право престол, великите библиотеки на Константинопол вече бяха разрушени. Остатъците от тях бяха скрити в манастирите и никога нямаше да мога да ги видя със собствените си очи, — погледът му беше потънал в огъня. — Аз обаче имах други източници. Търговците ми носеха чудни и прекрасни книги от всевъзможни места — от Египет и Светите земи, от големите манастири на Запада. От тях научих за древната тайна. Знаейки, че не мога да се надявам на вечен живот в рая — отново онзи безизразен тон, — станах историк, за да запазя собствената си история за вечни времена.

Той помълча известно време, а аз не смеех да попитам каквото и да било. Накрая той се съвзе и почука с голямата си ръка по облегалките на стола.

— Така положих началото на моята библиотека.

Бях твърде любопитен, за да запазя мълчание, макар че ми беше невероятно трудно да формулирам въпроса си.

— Но и след… смъртта си ли си продължил да събираш книги?

— О, да — обърна се да ме погледне той, може би защото доброволно бях задал този въпрос, и жестоко се усмихна. Очите му, засенчени от огъня, светеха страшно. — Нали ти казах, аз съм учен по душа, а не само воин, и тези книги ми бяха спътници през дългите години. От книгите може да се получи и голяма доза практическо познание — например по държавнически дела или за военната тактика на великите пълководци. Но аз имам всякакви книги. Утре ще ги видиш.

— И какво искаш да направя за твоята библиотека?

— Както ти казах, искам да я подредиш и да й изработиш каталог. Никога не съм разполагал с пълен списък на притежанията си, на техния произход и състояние. Това ще е първата ти задача и ти ще я изпълниш по-бързо и по-блестящо от всеки друг заради многото езици, които владееш, и заради широтата на познанията си. В хода на задачата си ще имаш възможност да се докоснеш до някои от най-прекрасните книги — и най-могъщите, — които някога са виждали бял свят. Много от тях са оцелели само тук при мен. Може би знаеш, професоре, че едва една хилядна от публикуваната някога литература е запазена до ден-днешен? Аз лично съм си поставил за задача да увелича дела й през вековете.

Докато говореше, отново забелязах необикновената яснота и студенина на гласа му и потрепващите му вътрешности като тракане на змия или като грохота на течаща по камъни студена вода.

— Втората ти задача ще е по-дълга. Всъщност, тя е вечна. Когато опознаеш библиотеката ми и предназначението й така отблизо, като самия мен, ще те пратя навън из света да търсиш нови придобивки по моя заповед — а и стари книги, защото никога няма да спра да събирам и трудовете на миналото. Ще имаш на разположение много архивисти — най-добрите — и лично ще подчиниш мнозина на своята власт.

Размахът на плановете му и пълното им значение, доколкото успях да го схвана, ме обляха в студена пот. Успях да събера гласа си, макар и едва чуто.

— Защо сам не продължиш това дело?

Той се усмихна на огъня и отново на лицето му проблесна онази различна физиономия — на куче, на вълк.

— Аз имам друга работа. Светът се променя и мисля и аз да се променя с него. Може би скоро няма да имам нужда от тази форма — с бавна ръка той посочи средновековната си осанка, голямата, макар и мъртва сила на крайниците си, — за да изпълня амбициите си. Но библиотеката ми е много ценна и бих искал да се разраства. Освен това напоследък ми се струва, че тук става все по-несигурно. Няколко историци бяха на крачка да ме открият, както и ти щеше да ме намериш, ако те бях оставил достатъчно дълго да опитваш. Но ти ми трябваше веднага. Подушвам приближаващата се опасност, а библиотеката трябва да бъде каталогизирана преди да я преместя.

За момент успях отново да си представя, че сънувам.

— Къде ще я преместиш? — И мен с нея, можех да добавя.

— На едно древно местенце, по-древно и от това, което крие много скъпи за мен спомени. Усамотено, но и близо до големите съвременни градове, където лесно мога да се връщам и да изчезвам. Ще подредим библиотеката там, а ти ще я обогатиш безмерно.

Той ме погледна с доверие, което на човешко лице можеше да е дори и привързаност. После се изправи с енергичните си, нечовешки движения.

— Достатъчно говорихме за тази нощ — виждам, че се умори. Нека да почетем в останалите часове, както обикновено правя, а после ще изляза. Когато дойде утрото, трябва да вземеш хартия и писалка, каквито ще намериш до печатарската преса, и да започнеш каталога. Книгите ми вече са подредени по категории, а не по хронология. Ще видиш. Има и пишеща машина, специално за теб съм я донесъл. Ако искаш, можеш да съставиш каталога на латински, но всъщност прецени сам. И, разбира се, свободен си по всяко време да четеш каквото пожелаеш.

При тези думи той се изправи от стола и си избра една книга от масата, а после седна с нея. Страхувах се да не последвам примера му и грабнах първото томче, което ми попадна. Оказа се ранно издание на Макиавели: Владетелят, издаден с поредица от беседи върху морала, които никога не бях виждал или чувал. Не можех да ги разчета в онова състояние на ума си, а само седях и се взирах в напечатаните букви или напосоки обръщах страниците. Дракула изглеждаше погълнат от четивото си. Почудих се, поглеждайки го крадешком, как ли се беше пригодил към това нощно, подземно съществуване, към битието на учен след живота на битки и действия.

Накрая той се надигна и тихо остави томчето си. Без да продума, се отдалечи в мрака на голямата зала, докато силуетът му се изгуби от погледа ми. После чух сухо дращене, сякаш животно ровеше в корава земя или сякаш се запали клечка кибрит, макар че светлина нямаше, и се почувствах съвсем сам. Напрегнах слух, но не разбрах в каква посока се отдалечи. Е, поне тази нощ нямаше да пирува с мен. Страхливо се зачудих за какво ли ме пазеше, когато бързо можеше да ме превърне в един от слугите си, при това щеше и да утоли жаждата си. Няколко часа останах на стола си, като от време на време се изправях да протегна болезнените си крайници. Не смеех да заспя през нощта, но сигурно против волята си съм дремнал малко преди зазоряване, защото изведнъж се събудих от промяна във въздуха, макар че нищо не се отвори да хвърли светлина в тъмната стая, и видях наметнатия силует на Дракула да се приближава към камината.

— Добър ден — каза той тихо и се обърна към тъмната стена, където лежеше саркофагът ми. Бях се изправил на крака, принуден от присъствието му. После той пак се изгуби от погледа ми и в ушите ми писна дълбока тишина.

След доста време взех свещта и отново запалих свещника, а и допълнително свещи, които намерих в нишите по стената. По много от масите открих керамични кандила или малки железни фенери и също ги запалих. По-ярката светлина ми донесе известно облекчение, но се питах дали някога отново ще видя слънцето или вече съм за вечни времена хвърлен сред мрака и треперливия пламък на свещите — това ми се стори като своеобразен пъкъл. Поне сега виждах стаята малко по-добре; тя беше просторна във всички посоки, а стените й бяха покрити с огромни шкафове и лавици. Навсякъде имаше книги, кутии, свитъци, ръкописи — обширната колекция на Дракула беше подредена на купчини и редици. На едната стена се виждаха неясните очертания на три саркофага. Приближих се със свещта. Двата по-малки бяха празни — в единия май се бях озовал аз.

После погледнах към най-големия саркофаг, величествен гроб, по-царствен от останалите, огромен на светлината на свещта, благородно симетричен. На стената му с латински букви беше издълбана една-единствена дума: ДРАКУЛА. Вдигнах свещта и надникнах вътре, почти насилвайки волята си. Огромното му тяло лежеше неподвижно. За пръв път виждах ясно жестокото му, непроницаемо лице и въпреки отвращението си не можах да отместя очи. Веждите му бяха здраво сключени, сякаш сънуваше лош сън, очите му бяха отворени и втренчени, така че насън изглеждаше още по-мъртъв с восъчнобледата си кожа, с неподвижните дълги черни мигли, с прозрачните си силни, почти красиви черти. Туфа дълга тъмна коса падаше край раменете му и пълнеше страните на саркофага. Най-ужасното за мен беше руменината по бузите и устните му и жизненият вид на лицето и тялото му, който не се забелязваше на светлината от огнището. Засега ме беше пощадил, това беше вярно, но някъде навън в нощта беше изпил своето. Петънцето с моята кръв беше изчезнало от устните му; сега те цъфтяха в алено под тъмните мустаци. Изглеждаше тъй преизпълнен с изкуствения си живот и здраве, че моята кръв се вледени, когато видях, че не диша — гърдите му нито се повдигаха, нито се спускаха. Още нещо странно: носеше нови дрехи, отново пищни и фини като тези, в които го бях видял преди, туника и ботуши в наситено червено, мантия и шапка от пурпурно кадифе. Мантията се беше поскъсала на рамото, а на шапката беше втъкнато кафяво перо. Яката му блестеше в скъпоценни камъни.

Стоях с втренчен поглед, докато не усетих слабост пред необикновената гледка и не отстъпих крачка назад, за да се опитам да събера мислите си. Все още беше рано през деня — имах часове до залез-слънце. Първо трябваше да се огледам за изход, а после да намеря начин да унищожа създанието в съня му, така че да мога незабавно да избягам, независимо дали щях да успея или не да го победя. Здраво стиснах свещта. Достатъчно е да кажа, че цели два часа претърсвах огромната каменна зала, без да намеря никакъв изход. В единия край, срещу камината, имаше голяма дървена врата с желязно резе, което дърпах, бутах и насилвах, докато съвсем се изморих и изпонадрах ръцете си. То дори не изскърца; всъщност останах с впечатлението, че не е било отваряно от години, може би от столетия. Други възможности за бягство нямаше — нито други врати, нито проходи или разхлабени камъни или друг вид отверстие. Естествено, нямаше и прозорци, бях убеден, че се намираме в дълбоко подземие. Единствената ниша в стените беше тази с трите саркофага, но и там камъните не помръдваха. Със свито сърце проверих и стената пред погледа на застиналото лице на Дракула с широко отворените му очи; дори и без да помръдват, чувствах, че в тях се крие някаква тайна сила и проклятие.

Седнах отново до огъня да събера разпилените си сили. Огънят никога не изгасваше, забелязах аз, докато държах ръцете си над него, макар че изгаряше истински клони и пънове и излъчваше осезаема, уютна топлина. За пръв път осъзнах, че този огън не димеше; така ли гореше по цяла нощ? Прокарах предупредително длан по лицето си. Щях да се нуждая от всяка частичка разум. Всъщност — и в този миг взех решението си — задачата ми беше да съхраня ума и нравствеността си непокътнати до последния миг. Това щеше да е моята опора, последната, която ми оставаше.

Когато се съвзех, отново продължих търсенето си, последователно, оглеждайки се за всяка възможност да унищожа чудовищния си домакин. Ако успеех, разбира се, пак щях да умра тук самотен, без изход, но той никога повече нямаше да напусне тази зала да издевателства над външния свят. Мина ми през ума, и не за пръв път, че най-лесният изход беше самоубийството — но не можех да си позволя такова решение. Вече бях на път да се превърна в създание като Дракула и според преданието самоубийците можеха да се присъединят към живите мъртви дори и без допълнителната зараза, която вече течеше във вените ми — жестока легенда, но трябваше да се съобразя с нея. Този път ми беше отрязан. Прегледах всяко ъгълче и дупка в стаята, отворих всички чекмеджета и кутии, проверих лавиците с високо вдигната свещ. Едва ли хитрият княз ми беше оставил оръжие, което мога да използвам срещу него, но трябваше да потърся. Нищо не намерих, нито дори и старо парче дърво, което да наостря като кол. Когато се опитах да издърпам един клон от огъня, пламъците внезапно изригнаха и изгориха ръката ми. Няколко пъти пробвах, но всеки път със същия дяволски резултат.

Накрая се върнах при огромния саркофаг, ужасен от последната си възможност: камата, която самият Дракула носеше на колана си. Белязаната му ръка стискаше дръжката. Камата може би беше сребърна, което означаваше, че можех да я забия в сърцето му, стига да се реша да я измъкна от ръцете му. Седнах да събера кураж за такава постъпка и да овладея погнусата си. После се изправих и предпазливо приближих ръка до камата, като с другата ръка държах високо свещта. Внимателното ми докосване не предизвика искри на живот по застиналото лице, видях аз, макар че безмилостното му изражение и тънката линия на носа му сякаш още повече се изостриха. За мой ужас открих, че огромната му ръка здраво стискаше дръжката на камата. Трябваше първо да отместя ръката му, за да стигна до камата. Хванах ръката на Дракула и усещането беше толкова непоносимо ужасно, че не искам да го описвам тук, пък макар и пред никого, освен пред самия себе си. Ръката му беше като вкаменена над ефеса. Не бях в състояние да я откъсна, нито дори да я помръдна; със същия успех можех да се опитам да изтръгна мраморен нож от ръката на статуя. Мъртвите очи сякаш искряха от омраза. Дали щеше да си спомни опита ми, когато се събудеше? Изтощен и отвратен извън себе си, се отдръпнах назад и седнах на пода със свещта си.

Накрая, като не виждах начин плановете ми да успеят, реших да предприема друга тактика. Първо, щях да поспя малко, докато е още обяд, за да се събудя много преди Дракула, без да рискувам той пръв да се събуди и да ме намери заспал. Така и успях да направя за час-два, струва ми се — трябва да намеря някакъв по-ефикасен начин да преценявам или измервам времето в тази празнота — легнал пред огнището със сако, навито под главата ми. Нищо не беше в състояние да ме убеди да се покатеря обратно в саркофага, но успях да се настаня сравнително удобно болезнените си крайници на затоплените от огъня каменни плочи.

Когато се събудих, внимателно се ослушах за звук, но залата беше мъртвешки тиха. До стола си открих маса, отново отрупана с вкусна храна, макар че Дракула лежеше все така неподвижен в гроба си. После намерих пишещата машина, която бях видял по-рано. Оттогава работя на нея, колкото мога по-бързо, за да запиша всичко, което съм видял. Така открих и начин да измервам времето, защото добре познавам скоростта си на печатане и броя страниците, които мога да напиша за час. Сега печатам последните си редове на светлината на една-единствена свещ; изгасих другите, за да ги пестя. Изгладнял съм и съм вкочанен от студ, тук в мрака далеч от огъня. Сега ще скрия тези страници, ще хапна нещо и ще се заема с работата, която Дракула ми възложи, за да може, когато се събуди, да види, че изпълнявам заръките му. Утре ще се опитам да продължа писането, ако още съм жив и на себе си.

Втори ден

След като написах първото си изложение горе, сгънах напечатаните страници и ги скрих зад близкия шкаф, където отново можех да ги измъкна, но където отникъде не се забелязваха. После си взех нова свещ и бавно се разходих из масите. В просторната зала имаше десетки хиляди книги, доколкото успях да преценя — може би дори стотици хиляди, ако броим всички свитъци и други ръкописи. Те лежаха не само по масите, но и на купчини в старите шкафове и на грубите рафтове по стените. Средновековни книги бяха събрани с красиви ренесансови фолианти и съвременни печатни книги. Намерих ранно издание на Шекспир в кварто формат — истории — до един том на Тома Аквински. Имаше дебели трудове по алхимия от шестнайсети век до цял шкаф украсени арабски свитъци — предположих, че бяха османски. Имаше пуритански проповеди срещу вещерството и малки томчета с поезия от деветнайсети век, пространни трактати по философия и криминология от нашето собствено столетие. Не, не виждах категориите, но все пак от подредбата изплуваше някаква логика.

Преподреждането на книгите така, както трябваше да бъдат наредени в историческата сбирка на обикновена библиотека, щеше да отнеме седмици или дори месеци, но след като Дракула ги смяташе за подредени, поне според собствените си интереси, щях да ги оставя по местата им и само да се опитам да различа един вид категория от друг. Реших, че първата категория започваше от стената на залата край неподвижната врата и се простираше през три шкафа и две дълги маси: държавническо изкуство и военна стратегия, може би така трябва да я нарека.

Тук намерих още творби на Макиавели в изящно изработени фолианти от Падуа и Флоренция. Открих биография на Анибал, съставена от някакъв англичанин през осемнайсети век, и завити гръцки ръкописи, може би от времето на александрийската библиотека: Херодот за Пелопонеските войни. Отново изтръпнах, докато прелиствах книги и ръкописи, всеки все по-стряскащ от последния. Имаше първо издание с подгънати краища на Моята борба и френски дневник — ръкописен и тук-там оцапан с кафява плесен, — който поне според първите дати и разкази трябваше да е хроника на якобинската диктатура от гледната точка на един държавен чиновник. По-късно трябваше да го разгледам по-внимателно: авторът на дневника май никъде не споменаваше името си. Намерих и голям том за тактиката на първите военни кампании на Наполеон, печатан, когато той е бил заточен на Елба, пресметнах аз. В кутия на една от масите намерих пожълтял ръкопис на кирилица; руският ми е много буден, но по заглавните изречения се убедих, че е вътрешна записка от Сталин до някого от офицерите му. Не успях напълно да го разчета, но съдържаше дълъг списък с руски и полски имена.

Това бяха някои от книгите, чиито заглавия или вид успях да разгадая; имаше твърде много книги и ръкописи, чиито автори или теми бяха съвсем нови за мен. Бях едва в началото на списъка на онова, което бях познал, като се стремях да го подредя поне грубо хронологически, когато усетих мразовит полъх там, където вятър нямаше, вдигнах поглед и видях необикновената фигура изправена на около три метра от мен, от другата страна на една от масите.

Беше облечен в червено-виолетовите одежди, с които лежеше и в саркофага си, и ми се стори по-едър и як дори и от предишната нощ. Чаках безмълвно да видя дали веднага ще ме нападне — дали помнеше опита ми да му взема камата? Той обаче леко наклони глава, сякаш за поздрав.

— Виждам, че си започнал работа. Несъмнено ще имаш въпроси. Първо да закусим, а после ще обсъдим колекцията ми.

Нещо светна на лицето му през здрача в стаята, може би беше просто блясъка на горящите му очи. Той пое с нечовешката си, но властна крачка назад към камината и там отново видях топла храна и напитки, включително димящ чай, който донякъде облекчи болката в измръзналите ми крайници. Дракула седеше, вперил поглед в бездимния огън, с изправена глава на широките рамене. Без да искам се сетих за обезглавения му труп — по този въпрос всички източници бяха единодушни. Как крепеше главата си сега или всичко беше илюзия? Яката на елегантната му туника стърчеше високо до брадичката му, а тъмните му къдрици се спускаха по нея и падаха по раменете му.

— Сега — каза той, — набързо да разгледаме.

Той пак запали свещите и аз го последвах от маса на маса, докато палеше фенерите:

— Така ще ни е по-лесно да четем.

Не харесвах играта на светлината по лицето му, докато се навеждаше над всеки нов пламък, затова се опитвах да гледам встрани по заглавията на книгите. Стоях пред редиците от свитъци и книги на арабски, които бях видял по-рано, когато той застана до мен. За мое облекчение остана на около метър и нещо встрани, но въпреки това от него се носеше остра миризма и с мъка овладях погнусата си. Трябва да съхраня разума си, мислех си аз; кой знае какво щеше да донесе нощта.

— Виждам, че си открил една от най-ценните ми находки — говореше той. В студения му глас се долавяше доволно ръмжене. — Това са османските ми придобивки. Някои от тях са много стари, от първите дни на дяволската им империя, а тази лавица тук съдържа томовете от последното им десетилетие — усмихна се той на треперливата светлина. — Не можеш да си представиш с какво удоволствие наблюдавах краха на цивилизацията им. Вярата им не умря, разбира се, но султаните им са завинаги в отвъдното, а аз ги надживях.

За миг помислих, че ще се засмее, но следващите му думи бяха сериозни:

— Тук са великите книги, в които султаните са наредили да опишат земите им. Тук — той докосна крайчеца на един свитък — е историята на Мехмед, да изгние в ада дано, от един християнски историк, който после му станал душеприказчик. И той да изгние в ада дано. Опитах се лично да го намеря, историка имам предвид, но умря, преди да го докопам. Тук са историите на походите на Мехмед, разказани от ласкателите му, и на падението на Великия град. Не разбираш ли арабски?

— Съвсем малко — признах аз.

— Ясно — той изглеждаше развеселен. — Имах възможността да науча езика и писмото им, докато им бях затворник. Нали знаеш, че съм им бил пленник?

Кимнах, като се стараех да не го гледам в лицето.

— Да, собственият ми баща ме предаде на бащата на Мехмед като залог, че няма да води война срещу империята. Представяш ли си, Дракула — пионка в ръцете на неверниците. Там не си губих времето — научих за тях всичко, което успях, за да мога всичките да ги надмина. Тогава се заклех, че ще правя история, а няма да бъда нейна жертва. — Гласът му беше толкова жесток, че пряко волята си погледнах към него и видях страховития пламък по лицето му, омразата, острата крива извивка на устата му под дългите мустаци. После той наистина се засмя и този звук бе не по-малко ужасяващ. — Аз тържествувам, а тях ги няма — сложи той ръка на една изящно изработена кожена подвързия. — Султанът толкова се страхуваше от мен, че даже основа орден от своите воини да ме преследва. Още има неколцина от тях, някъде из Цариград — досадници. Но те намаляват, редиците им все повече отъняват, а моите слуги се множат по цялото земно кълбо. — Той изправи могъщата си снага. — Ела. Ще ти покажа другите си съкровища, а ти ще ми обясниш как мислиш да ги каталогизираш.

Той ме поведе от една секция в друга, като ми показваше най-редките придобивки, и видях, че предположението ми за логиката на подредбата им е правилна. Един шкаф, например, съдържаше наръчници по изтезания, някои от тях още от античния свят. Минаваха от средновековните английски затвори през стаите за мъчения на Инквизицията чак до експериментите на Третия райх. Някои от ренесансовите томове съдържаха гравюри на инструменти за мъчения, други — рисунки на човешкото тяло. Следващият раздел беше посветен на църковните ереси, за чиито последователи бяха предназначени много от предишните наръчници по изтезания. Друг ъгъл беше запазен за алхимията, следващият — за чародействата, после — за философски трудове с най-обезпокоителен характер.

Дракула спря пред един рафт на огромната библиотека и нежно положи ръка върху него.

— Това са ми особено скъпи книги, мисля, че и на теб ще са ти интересни. Тези трудове са моите биографии.

Всеки том беше свързан по някакъв начин с живота му. Имаше творби от византийски и османски историци — някои от тях редки оригинали, — както и многото им препечатки през вековете. Имаше брошури от средновековна Германия, Русия, Унгария, Константинопол, все свидетелства за престъпленията му. Много от тях не бях виждал, нито чувал, въпреки проучването си, и усетих необясним прилив на любопитство, преди да си напомня, че вече нямам причина да довършвам изследването си. Имаше и безброй томове с фолклор, от седемнайсети век нататък, все вариации върху преданието за вампира — видя ми се странно и потресаващо, че той открито ги включваше сред биографиите си. Той положи огромната си ръка върху едно ранно издание на романа на Брам Стокър и се усмихна, но нищо не каза. После безшумно се премести към следващия раздел.

— И това ще ти е изключително интересно — каза той. — Това са исторически творби за твоя век, двайсети. Чудесно столетие — нямам търпение да го доизгледам. По мое време владетелите успяваха да отстранят размирните елементи само един по един. А вие го постигате с къде по-широк размах. Само като си помисля, да речем, как усъвършенствахте проклетите оръдия, които сринаха стените на Константинопол, и ги превърнахте в божествения огън, който осиновилата те страна преди няколко години изля върху японските градове. — Той леко се поклони, сякаш ми поднесе поздравленията си. — Сигурно си чел повечето от тези книги, професоре, но може би сега ще ги погледнеш с нови очи.

Накрая той отново ме покани да седна край огъня и до лакътя си намерих още една чаша димящ чай. Когато и двамата се отпуснахме в столовете си, той се обърна към мен:

— Скоро и аз трябва да изпия нещо освежаващо — едва чуто каза той. — Преди това обаче трябва да те попитам нещо. — Ръцете ми се разтрепериха против волята ми. Досега се бях мъчил да му говоря колкото се може по-малко, за да не го разяря. — Предложих ти гостоприемството си, доколкото ми позволява мястото, както и безкрайната си вяра в дарбите ти. Ще се радваш на вечен живот, с който малцина могат да се похвалят. Имаш свободен достъп до несъмнено най-богатия по рода си архив на лицето на земята. Пред очите ти се отварят редки творби, които вече не могат никъде да се намерят. Всичко това е твое. — Той се размърда в стола си, като че ли му беше трудно дълго да удържа огромното си неживо тяло напълно неподвижно. — Нещо повече, ти си човек с несравнима чувствителност и въображение, човек на страстната точност и дълбока проницателност. Мога много да науча от методите ти на изследване, от синтеза на изворите, от въображението ти. Тъкмо заради тези твои качества, както и заради великото знание, което подхранват, те доведох тук, в моята съкровищница.

Той отново помълча. Наблюдавах лицето му, неспособен да отместя очи. Той съзерцаваше огъня.

— С непоколебимата си прямота ти виждаш уроците на историята — каза той. — Историята ни учи, че природата на човека е зла и трябва да се гордеем с това. Доброто няма накъде да се усъвършенства, докато злото — може. Защо да не подчиниш могъщия си ум в служба на онова, което може да напредне? Моля те, приятелю, присъедини се доброволно към проучването ми. Ако се съгласиш, ще спестиш на себе си много мъки, а на мен — доста тревоги. Заедно ще изведем историческото знание над всичко, което светът някога е виждал. Няма чистота по-прозрачна от чистотата на историческото страдание. Ще разполагаш с всичко, което един историк може да желае — за теб историята ще бъде действителност. Ще проясним умовете си с кръв.

Той впи цялата сила на погледа си в мен, очите му, пълни с древно познание, горяха, а алените му устни се раздалечиха. Лицето му щеше да излъчва неподражаем интелект, помислих си аз изведнъж, ако не беше така изкривено от омраза. Борех се да не припадна, да не се завлека на минутата до него и да се хвърля в краката му, да не сложа ръката му на главата си. Беше водач, владетел. Не търпеше откази. Призовах любовта си към всичко, което бях имал в живота си и, колкото можах по-твърдо, изрекох думата:

— Никога.

Лицето му пламна, все така бледо, а ноздрите и устните му потрепнаха.

— Несъмнено тук и ще умреш, професор Роси — каза той, сякаш се мъчеше да овладее гласа си. — Никога няма да напуснеш тези покои жив, макар че ще излезеш оттук в нова форма на живот. Защо сам не направиш този избор?

— Не — казах колкото можах по-меко.

Той се изправи заплашително и се усмихна.

— Тогава ще работиш за мен против волята си — каза той.

Пред очите ми мракът се сгъсти и вътрешно едва се крепях на малките си запаси от… от какво? Кожата ме засърбя и пред очите ми, по сумрачните стени на залата, сякаш се завъртяха звезди. Той се приближи и видях лицето му без маска, гледка тъй ужасна, че дори не я помня — а се опитах. После за дълго съм изгубил съзнание.

 

 

Събудих се в саркофага си, в мрака, и отново помислих, че това е първият ми ден, първото ми събуждане тук, докато не осъзнах, че веднага разпознах къде съм. Бях много слаб, този път много по-слаб, а раната на врата ми капеше и пулсираше. Бях изгубил кръв, но не достатъчно, за да ме омаломощи докрай. След малко успях да се раздвижа и, треперейки, да се измъкна от затвора си. Спомних си мига, когато изгубих съзнание. На пламъка на горящите свещи видях, че Дракула отново спеше в гигантския си гроб. Очите му бяха отворени, стъклени, устните му — червени, а ръцете стискаха камата — обърнах се, потресен до дъното на душата си, и отидох да се сгуша край огъня и да се помъча да хапна нещо от храната, която ми беше оставена там.

Очевидно той смята постепенно да ме пречупи, може би до последно да ми остави възможност да направя избора, който ми представи снощи, за да мога да му служа с цялата мощ на доброволното сътрудничество. Сега имам само една задача — не, две: да умра с непокътната душа, доколкото ми е възможно, с надеждата, че по-късно това ще ме възпре, поне донякъде, от ужасните дела, които вероятно ще върша като един от живите мъртви; и да остана жив достатъчно дълго, за да запиша всичко в този разказ, макар че той сигурно ще се разпадне на прах, преди някой да го прочете. Тези желания сега са единствената ми опора. Моята съдба надминава всичко, което бих могъл да оплаквам.

Ден трети

Вече не съм сигурен кой ден сме; започвам да си мисля, че може да са минали няколко дена или че съм сънувал няколко седмици или че съм бил отвлечен преди месец. Така или иначе, това е третият ми разказ. Прекарах деня в проучване на библиотеката, но не за да изпълня поръчката на Дракула да я каталогизирам, а за да науча нещо, което би могло да помогне някому — но напразно. Просто ще запиша днешното си откритие, че в първата си година като император Наполеон накарал да убият двама от генералите му — убийства, за които другаде не съм чел. Прегледах и една кратка творба на Ана Комнина, византийската историчка, озаглавена Мъченията, поръчани от Императора за благото на народа — ако гръцкият не ми изневерява. Открих и приказно украсен кабалистки том, вероятно персийски, в раздела за алхимия. По лавицата на колекцията с ереси попаднах на византийски вариант на Евангелието на Йоан, но нещо не е наред с началото му — говори се за мрак, а не за светлина. Трябва да го огледам по-внимателно. Намерих и английски том от 1521 г. — има дата — озаглавен Философия на страхопочитанието, труд за Карпатите, за който съм чел, но смятах, че вече не съществува.

Прекалено съм уморен и отчаян, за да проуча тези текстове, както някога щях да направя — както трябва да направя — но щом видя нещо ново и странно, аз трескаво го вземам в ръце в несъответствие с пълната си безпомощност тук. Сега отново трябва да поспя, малко, докато и Дракула спи, за да мога да се изправя пред следващото изпитание поне отчасти отпочинал, каквото и да ме чака.

Ден четвърти?

Умът ми се пречупва, усещам го; колкото и да се мъча, не мога да проследя нито минаващото време, нито усилията си да разуча библиотеката. Не просто се чувствам слаб и болен, но днес усетих и нещо ново, което още повече изтормози останките на душата ми. Разглеждах една творба от невиждания архив на Дракула за мъченията и в един прекрасен френски том в кварто формат видях описание на нова машина, която с един удар реже глави. Към него имаше и гравюра, която да илюстрира описанието, и аз не само почувствах отвращение от предназначението на машината, не само се възхитих на отличното състояние на книгата, но и изведнъж усетих копнеж да видя тази сцена на живо, да чуя крясъците на тълпата и да видя бликналата кръв над дантеленото жабо и кадифения жакет. Всеки историк познава жаждата да види миналото наяве, но това е съвсем друго, съвсем нов вид глад. Хвърлих книгата настрана, положих пулсиращата си глава на масата и заплаках за пръв път, откакто съм затворен тук. Всъщност от години не бях плакал, не и след погребението на майка си. Солта на сълзите ми малко ме успокои — беше толкова обикновена.

Ден

Чудовището спи, но вчера изобщо не ми говори, само попита как върви каталогът и за кратко провери работата ми. Прекалено съм уморен да продължа с тази задача, дори и не мога много да печатам. Ще седна пред огъня и ще се опитам да посъбера останките от старото си аз.

Ден

Снощи той отново седна до мен пред огъня, сякаш още можехме културно да разговаряме, и ми каза, че скоро ще мести библиотеката, по-скоро, отколкото първоначално е възнамерявал, защото заплахата наближавала.

— Това ще е последната ти нощ и после ще поостанеш тук — каза той, — но когато те повикам, ще дойдеш при мен. После ще подновиш работата си на ново и по-сигурно място. По-късно ще решим как да те изпратим навън. Добре си помисли кого ще ми доведеш да ни помага в работата. Засега ще те оставя някъде, където никой няма да те намери. — Той се усмихна, а моите очи помътняха и аз се опитах да гледам само в огъня. — Ти се оказа ужасно твърдоглав. Може би ще те маскираме като свети мощи. — Нямах желание да го питам какво иска да каже.

Значи е само въпрос на време, и то кратко, преди смъртният ми живот да приключи. Сега трябва да събера цялата си сила, за да се закрепя за последните си мигове. Внимавам да не мисля за хората, които съм обичал, с надеждата, че така може би няма да си спомня за тях в следващото си, прокълнато състояние. Ще скрия този разказ в най-хубавата книга, която намерих тук — една от малкото творби от тази библиотека, която, освен че ме радва, не ме и ужасява — и после ще скрия и самата книга, така че да я отделя от този архив. Ех, да можех и себе си да обрека на земята като нея. Усещам, че приближава залез-слънце, някъде навън в света, където светлината и мракът още съществуват, и събирам всичките си гаснещи сили, за да съхраня себе си в последния миг. Ако има нещо добро в живота, в историята, в собственото ми минало, сега го призовавам. Призовавам го с цялата страст, с която живях.