Елизабет Костова
Историкът (71)

Глава 69

Тези два дни в Бачково бяха най-дългите в живота ми. Искаше ми се веднага да се затичам към обещания празник, искаше ми се той да започне незабавно, за да можем да проследим онази думичка от песента — змей — до корена й. При все това се страхувах от неизбежния, както мислех тогава, миг, когато и тази следа щеше да се изпари яко дим или да се окаже лъжлива. Хелън вече ме беше предупредила, че народните песни са прочути със своята мъглявост; корените им се губят назад във вековете, думите им се променят и развиват, певците им рядко знаят откъде идват или колко са стари.

— Точно затова са народни песни — замечтано каза тя и приглади яката на ризата ми, докато седяхме в двора на втория ден от пристигането ни в манастира.

Такива дребни интимни жестове не й бяха привични и аз разбрах, че и тя е разтревожена. Очите ми горяха, главата ме болеше, а погледът ми се луташе по слънчевите дворни плочи, където се ровеха пилетата. Мястото беше прекрасно, изключително, а за мен дори екзотично; тук пред очите ни животът неспирно си течеше така, както е било още от единайсети век: пилетата търсеха буболечки, котето се търкаляше в краката ни, ярката светлина пулсираше по изкусно издяланите червено-бели камъни край нас. Вече не виждах красотата му.

На втората сутрин се събудих много рано. Помислих си, че сигурно съм чул църковните камбани, но не бях сигурен дали не съм ги сънувал. От прозореца на килията си, през грубата й завеска, виждах четирима или петима монаси, които се бяха запътили към църквата. Облякох дрехите си — боже, колко мръсни бяха вече, но не ми се занимаваше да ги пера — и тихо слязох в двора по стълбите на чердака. Наистина беше много рано, още сумрачно, а луната залязваше над планините. За миг ми хрумна да вляза в църквата и се поколебах край отворената й врата; отвътре блещукаше светлината на свещите и се носеше мирис на горящ восък и тамян, а утробата й, която по обяд изглеждаше страховито мрачна, сега ми се струваше топла и примамлива. Дочух пеенето на монасите. Меланхоличният разлив на звука се заби в сърцето ми като кама. Може би същата песен се е носела и в онази мъглива утрин на 1477 година, когато Кирил, Стефан и останалите братя монаси са оставили гробовете на своите другари мъченици — вероятно в костницата, нали? — и са потеглили през планините със съкровището в каруцата си. Но в каква посока са поели? Обърнах се на изток, после на запад — където луната бързо се стопяваше зад планините, — после и на юг.

Листата на липите потрепваха на излезлия ветрец и след малко видях първите слънчеви лъчи да се промъкват далеч зад склоновете и над манастирските стени. После някъде от другия край на манастира се обади закъснял петел. Ако можех да отворя сърцето си, този миг щеше да ми донесе несравнимото удоволствие на потапянето в историята, за което винаги към мечтал. Усетих, че бавно се въртя, измъчвайки се да отгатна посоката, в която е отпътувал отец Кирил. Някъде наоколо имаше гроб — може би, — чието място е било изгубено толкова отдавна, че дори и споменът за него е изчезнал. Може би беше на един ден път пеша, може би на три часа, а защо не и на седмица? „Недалеч“ и „без други злощастия“, беше написал Захарий. Къде беше това недалеч? Къде бяха отишли? Земята се разбуждаше — гористите планини с прашните им канари, застланият с плочи двор под краката ми, манастирските ливади и ниви — но не издаваше тайната си.

 

 

Някъде в девет онази сутрин потеглихме с колата на Ранов, а отец Иван му показваше пътя от предната седалка. Поехме по шосето край реката и карахме към десет километра, после реката сякаш изчезна, а пътят се отклони по едно дълго, сухо дере, което се виеше ниско долу под стръмните склонове. Пейзажът събуди нещо в паметта ми. Сръгах Хелън и тя се намръщи.

— Хелън, речната долина.

Тогава лицето й се изясни и тя побутна Ранов по рамото.

— Бихте ли попитали отец Иван откъде минава реката. Пресякохме ли я някъде?

Ранов поговори с отец Иван, без да се обръща, и ни докладва.

— Казва, че тук реката е пресъхнала — вече е зад нас, там, където пресякохме последния мост. Преди много време това е била речна долина, но вече е сухо дере.

С Хелън мълчаливо се спогледахме. Пред нас, в края на долината, видях два планински върха, които рязко се издигаха над хълмовете, две самотни планини като разперени крила. А между тях, все още доста надалеч, се виждаха кубетата на малка църквичка. Хелън изведнъж здраво стисна ръката ми.

След няколко минути свихме по един черен път сред полегатите склонове, следвайки табелата за селото, което тук ще нарека Димово. После пътят се стесни и Ранов спря пред църквата, макар че самото Димово изобщо не се виждаше.

Църквата „Свети Мъченик Петко“ беше много малка — по-скоро параклис с потъмняла от времето мазилка — и беше кацнала самотно насред една полянка, която в края на лятото навярно се косеше за сено. Два изгърбени дъба засланяха църквичката, а край нея се гушеше необикновено гробище, каквото никога дотогава не бях виждал — селски гробове, някои от тях още от осемнайсети век, както гордо обясни Ранов.

— Такъв е обичаят — има много такива гробища, където и до днес селяните погребват своите мъртви.

Надгробните знаци бяха от камък или от дърво, с триъгълни покривчета отгоре и малки кандила в основата.

— Отец Иван казва, че обредът ще започне едва в единайсет и половина — каза Ранов, докато се мотаехме отпред. — Сега приготвят църквата. Първо ще ни заведе да видим баба Янка, а после ще се върнем за празника. — Той изпитателно ни огледа, сякаш за да разбере какво ни интересува най-много.

— Какво става там? — посочих група мъже, които работеха на полянката до църквата. Някои влачеха дърва — дънери и по-яки клони — и ги трупаха на купчина, а други подреждаха тухли и камъни околовръст. Вече бяха събрали доста голяма клада.

— Отец Иван казва, че е за огъня. Досега не бях разбрал, но явно ще ходят по жаравата.

— Нестинари! — възкликна Хелън.

— Да — отвърна сухо Ранов. — Значи сте чували за този обичай? Днес в България вече рядко се практикува, особено пък в този край. Чувал съм за нестинари само край южното Черноморие. Но това е беден и суеверен край, който Партията още се мъчи да облагороди. Не се и съмнявам, че скоро тези неща съвсем ще отмрат.

— Чувала съм за този обичай — развълнувано се обърна Хелън към мен. — Това е езически ритуал, който след покръстването на балканските народи успява да се съхрани под формата на християнски празник. Нестинарите танцуват по жаравата. Невероятно съм щастлива, че ще видим подобно нещо.

Ранов вдигна рамене и ни поведе към църквата, но преди това видях как единият от работниците изведнъж се наведе и подпали кладата. Пламъците бързо набраха сила и лумнаха нагоре, после обхванаха цялата клада и запращяха. Дървата бяха съвсем сухи и огънят скоро се изкачи до върха на купа, а всяка клонка се нажежи до червено. Дори и Ранов застина. Мъжете, които бяха натрупали кладата, се отдръпнаха около метър назад, после още няколко метра и застинаха там, бършейки ръце в панталоните си. С грохот огънят изригна с пълна сила. Пламъците се издигаха чак на височината на черковния покрив, но бяха достатъчно далеч, за да не застрашават църквата. Съзерцавахме пламъците, които поглъщаха обилната си храна, докато Ранов отново не се обърна.

— В следващите няколко часа ще го оставят да изгори и да се уталожи в жарава — каза той. — Сега дори и най-набожните не биха посмели да танцуват отгоре му.

Когато влязохме в църквата, един млад мъж, очевидно свещеникът, се приближи да ни поздрави. Ръкува се с нас с приятна усмивка, а двамата с отец Иван сърдечно си размениха поклони.

— Казва, че за него е чест да го посетите на черковния му празник — преведе Ранов суховато.

— Кажете му, че и за нас е чест да гостуваме на празника. Ще го попитате ли кой е свети Петко?

Свещеникът обясни, че е местен мъченик, убит от турците по време на робството, защото отказал да смени вярата си. Свети Петко бил свещеник в предишната църква на това място, която турците опожарили, но дори и когато църквата му рухнала, той отказал да се помохамеданчи. По-късно била издигната тази църква, а неговите мощи били положени в криптата. Днес мнозина идвали да се поклонят пред останките му. Неговата икона, както и още две могъщи икони, се изнасят с шествие пред църквата и обикалят огъня. Ето го свети Петко, изрисуван на фасадата на църквата — посочи свещеникът към избелелите стенописи зад себе си, където се виждаше брадато лице, напомнящо за самия свещеник. Той ни покани да се върнем и да разгледаме църквата, когато всичко ще е готово. Добре сме дошли да изгледаме целия ритуал и да приемем благословията на свети Петко. Не сме били първите поклонници от чужди земи, които са дошли при него и са получили изцеление за болежките и страданията си. Свещеникът мило ни се усмихна.

Чрез Ранов го попитах дали е чувал за манастир, наречен „Свети Георги“. Той поклати глава.

— Най-близкият манастир е Бачковският — каза той. — През годините тук са идвали на поклонение и монаси от други манастири, но това е било отдавна. — Разтълкувах думите му, че поклоненията вероятно са секнали след комунистическия преврат, и си отбелязах наум да попитам Стойчев, когато се върнем в София.

— Ще го помоля да ни обясни къде да намерим баба Янка — каза Ранов след малко.

Свещеникът знаеше точно къде живее. Искал да дойде с нас, но църквата била затворена от месеци — той идвал да служи само по празниците — и сега двамата с помощника му имали много работа.

Селото беше разположено в долчинката точно зад поляната, където се издигаше църквата, и беше най-малкото селище, което виждах, откакто бях дошъл в източния блок: не повече от петнайсет къщички се гушеха почти страхливо една до друга, в покрайнините им растяха ябълкови дървета и цветущи зеленчукови градини, улиците нямаха настилка и бяха толкова тесни, че по тях можеше да мине само една каруца, а по средата имаше старинен кладенец с дървено геранило и окачена кофа. Бях поразен от пълното отсъствие на съвременността и напразно се оглеждах за някакви знаци, които да подсказват, че все пак е дошъл двайсети век. Очевидно това столетие не беше стигнало дотук. Почувствах се почти предаден, когато видях бяла пластмасова кофа в дворчето на една от каменните къщи. Къщичките сякаш бяха поникнали от купчините сиви скали и впоследствие някой беше измазал еркерите им в бяло, а покривите им бяха застлани с гладки каменни плочи. Някои бяха гордо украсени с красиви старинни греди, които щяха да са на мястото си и в някое английско село с къщи в стил Тюдор.

Когато слязохме на единствената улица на Димово, хората наизлязоха от къщите и оборите си да ни приветстват — бяха предимно старци, повечето от тях невероятно сбръчкани от тежкия труд, жените с гротескно изкривени крака, а мъжете — така прегърбени, сякаш непрекъснато носеха на гърбовете си невидими тежки чували. Лицата им бяха почернели от слънцето, с румени бузи — те ни се усмихваха и ни поздравяваха, а в устите им просветваха беззъби венци или метални отблясъци. Поне явно имаха зъболекари, помислих си аз, макар че не можех да си представя къде и как. Неколцина се приближиха да се поклонят на отец Иван, а той ги благославяше и явно нещо ги разпитваше. Стигнахме до къщата на баба Янка, заобиколени от малка тълпа, в която най-младите май бяха на седемдесет години, макар че по-късно Хелън ми каза, че селяните вероятно са двайсетина години по-млади, отколкото ми се струва.

Къщата на баба Янка беше съвсем мъничка, почти колиба, и тежко се беше наклонила към малката плевня. Самата й стопанка беше излязла на прага да види какво става; първото, което успях да зърна, беше ярко грейналата й забрадка на червени цветя, после райетата на сукмана и престилката й. Тя надникна навън и ни огледа, а останалите селяни я извикаха по име, при което тя бързо закима с глава. Кожата на лицето й беше с махагонов цвят, имаше остър нос и брадичка, а очите й — когато се приближихме по-наблизо — очевидно бяха кафяви, но се губеха в гънките от бръчки.

Ранов й извика — само се надявах да не е нещо заповедническо или неучтиво — и тя се втренчи в нас, а после затвори дървената врата. Мълчаливо почакахме навън и когато вратата отново се отвори, видях, че тя съвсем не беше толкова дребничка, колкото си я представях; оказа се висока почти до рамото на Хелън, с весели очи на иначе предпазливото лице. Тя целуна ръка на отец Иван, а ние се ръкувахме с нея, което като че ли за миг я обърка. После ни подбра към къщата си, сякаш бяхме мътило изгубени пилета.

Отвътре къщурката й беше бедна, но чиста, и малко ми дожаля, като видях как я беше украсила с ваза свежи горски цветя върху издрасканата и изтъркана маса. Даже къщата на майката на Хелън можеше да мине за имение в сравнение с тази подредена, но схлупена стая със закована на стената стълба към втория етаж. Почудих се как ли баба Янка се справяше с тази стълба, но като я гледах как енергично шета из стаята, изведнъж осъзнах, че всъщност не е толкова стара. Прошепнах откритието си на Хелън и тя кимна.

— Около петдесет, вероятно — прошепна ми в отговор.

За мен това беше нов удар. Собствената ми майка в Бостън беше на петдесет и две, но все едно беше внучка на тази жена. Ръцете на баба Янка бяха груби и възлести, макар че краката й бяха леки; наблюдавах я как вади покрити с кърпи чинии и реди пред нас чаши и се питах какво ли е правила с ръцете си цял живот, та са добили този вид. Може би е цепила дърва, може би е жънала, трудила се е и в студ, и в пек. Докато шеташе, тя ни хвърляше по някой поглед, всеки път с бърза усмивка, а после ни наля някаква напитка — нещо бяло и гъсто — и Ранов моментално го пресуши, като й кимна и избърса уста с кърпичката си. Отпих и аз, но течността едва не ме уби; беше възтопла и миришеше на обор. Помъчих се да не се мръщя видимо, поне докато баба Янка ме гледа. Хелън с достойнство изпи своята чаша и баба Янка я потупа по ръката.

— Овче кисело мляко с вода — обясни ми Хелън. — Представи си млечен шейк.

— Сега ще я помоля да ни попее — каза ни Ранов. — Нали това искате?

Той си поговори с отец Иван, който се обърна към баба Янка. Жената се отдръпна и отчаяно закима. Не, не искала да пее; очевидно никак не искаше. Тя махна към нас и прибра ръце под престилката си. Отец Иван обаче настояваше.

— Първо ще я помолим да изпее каквото иска — обясни Ранов. — После можете да я питате за песента, която ви интересува.

Баба Янка сякаш се примири и тъй като вече отново се усмихваше, аз се запитах дали не се беше съпротивлявала само от скромност. Тя въздъхна, после изправи рамене под износената си блуза на червени цветя. Погледна ни чистосърдечно и отвори уста. Звукът, който се понесе, беше поразителен; преди всичко беше изумително силен, чашите направо затракаха по масата, а хората зад отворената й порта — май половината село се беше събрало пред къщата й — занадничаха през оградата. Гласът й отекваше в стените и под краката ни и люлееше плитките чесън и чушлета над очуканата и печка. Тайно хванах ръката на Хелън. Първият тон ни разтърси, но последва нов — отново дълъг и бавен, отново вопъл на отчаяние и безнадеждност. Спомних си девойката, която се хвърлила от високата скала, за да не попадне в харема на пашата, и се запитах дали и тази песен не разказваше подобна история. Странното беше, че баба Янка се усмихваше, направо сияеше, докато си поемаше огромни порции въздух. Слушахме я в захлас, докато изведнъж песента не секна, а последната нота остана да звъни в къщурката й.

— Ако обичате, попитайте я за текста на песента — каза Хелън.

След известна съпротива — която не скри усмивката й — баба Янка изрецитира думите на песента, а Ранов ги преведе.

Под дърво лежи добър юнак,

добър юнак със девет рани,

със девет рани, се куршумени,

десета рана с нож проводена.

На дърво седи черна гарвана,

черна гарвана, черна кръвница,

и си на юнак дума-говори:

Я умри, умри, добър юнак,

да ти изпия черните кърви,

и да ти изям бялото месо.

Когато свърши, баба Янка обясни нещо на Ранов, все така сияеща, като леко му се закани с пръст. Имах чувството, че щеше да го натупа и да го изпрати в кревата без вечеря, ако направеше някоя беля в къщата й.

— Попитайте я откога се пее тази песен — помоли го Хелън — и откъде я е научила.

Ранов зададе въпроса и баба Янка избухна в смях, вдигна ръце до раменете си и ги размаха. Ранов се ухили.

— Казва, че е стара като планината и че дори и прабаба й не знаела откога се пее. Научила я от прабаба си, която доживяла деветдесет и три години.

Сега и баба Янка искаше да ни пита нещо. Когато прикова поглед в нас, видях, че очите й са красиви, с лешникова форма сред обруленото й от вятъра и слънцето лице, а на цвят са златистокафяви, почти кехлибарени и още по-ярки на червенината на забрадката й. Когато й казахме, че идваме от Америка, тя кимна сякаш невярващо.

— Америка? — тя помисли малко. — Това трябва да е далеч отвъд планината.

— Невежа бабичка — извини се Ранов. — Правителството полага всички усилия да ограмоти тукашното население. Това е една от главните ни задачи.

Хелън извади лист хартия и хвана ръката на старицата.

— Попитайте я дали знае тази песен — нали ще преведете — „Връз долина змей се спусна, змей се спусна, заоглежда…“

Ранов предаде молбата й на баба Янка. Тя се заслуша внимателно, но изведнъж лицето й се сгърчи от страх и нежелание; тя се дръпна със стола си и бързо се прекръсти.

— Не — извика тя яростно и измъкна ръката си от Хелън. — Не, не!

Ранов сви рамене.

— Разбирате, нали. Не я знае.

— Очевидно я знае — тихо казах аз. — Попитайте я защо се страхува да ни я изпее.

Този път старицата изглеждаше непреклонна.

— Не иска да говори за това — каза Ранов.

— Предайте й, че ще я възнаградим.

Ранов пак вдигна вежди, но предаде предложението ни на баба Янка.

— Казва, че трябва да затворим вратата. — Той стана и тихо затвори вратите и дървените капаци на прозорците, като ни отдели от зяпачите на улицата. — Сега ще ви я изпее.

Огромна беше разликата в изпълнението на баба Янка на първата песен и на тази, втората. Тя сякаш беше потънала в стола си, сгушена до облегалката и забила поглед в земята. Веселата й усмивка беше изчезнала, а кехлибарените й очи гледаха в краката ни. Мелодията, която чухме, беше доста тъжна, макар че последният стих ми прозвуча някак предизвикателно. Ранов внимателно превеждаше. Защо ли, чудех се отново, проявяваше такава отзивчивост?

Връз долина змей се спусна,

змей се спусна, заоглежда,

най-лични си моми грабна,

богати ниви изгори,

турци поганци уплаши,

селата наши избави.

Дъх му пресуши реката —

да я минем, да се браним.

Удари час да ставаме —

беше ни змеят закрилник,

закрилник, ала страшен —

от него ще се отървеме.

— Е — каза Ранов, — нали това искахте?

— Да. — Хелън потупа ръката на баба Янка и старицата сърдито нещо измърмори. — Попитайте я откъде е тази песен и защо се страхува от нея.

На Ранов му бяха необходими няколко минути да извлече информация от упреците на баба Янка.

— Научила е тази песен тайно от прабаба си, която й казала никога да не я пее след залез-слънце. Тази песен носи беда. Звучи радостно, но носи нещастие. Тук я пеят само на Гергьовден. Това е единственият ден, когато можеш спокойно да я пееш, без да си докараш беда. Тя се надява, че сега заради вас няма я кравата й да умре, я нещо по-лошо.

Хелън се усмихна.

— Кажете й, че имам подарък за нея, подарък, който ще прогони бедите и ще й донесе късмет. — Тя отвори грубата ръка на баба Янка и пусна в нея сребърно медальонче. — Това принадлежеше на един набожен и мъдър човек, той ти го праща да те пази. Изобразява свети Иван Рилски, голям български светец. — Разбрах, че това трябва да е малкия предмет, който Стойчев й даде. Баба Янка го погледна, обърна го в мазолестата си длан, после го вдигна до устните си и го целуна. Натъпка го в някакво скришно джобче на престилката си.

— Благодаря — каза тя. Целуна ръката на Хелън и я погали, сякаш беше открила отдавна изгубената си дъщеря.

Хелън отново се обърна към Ранов.

— Моля ви, попитайте я дали знае какво значи песента и откъде идва. Защо я пеят на Гергьовден?

Баба Янка вдигна рамене.

— Тази песен нищо не значи. Просто стара песен, която носи нещастие. Прабаба ми казваше, че хората вярвали, че идва от някакъв манастир. Но това е невъзможно, понеже монасите не пеят такива песни — техните песни славят Господа. Пеем я на Гергьовден, защото тя подканя Свети Георги да убие змея, за да не мъчи хората.

— Какъв манастир? — извиках аз. — Попитайте я дали е чувала за отдавна изчезналия манастир „Свети Георги“.

Но баба Янка само кимна — не — и цъкна с език.

— Тук няма манастир. Манастирът е в Бачково. Тук имаме само църква, където следобед ще пеем със сестра ми.

Изпъшках и накарах Ранов да попита още веднъж. Този път и той цъкна с език.

— Казва, че не е чувала за манастир. Тук никога не е имало манастир.

— Кога е Гергьовден? — попитах аз.

— На шести май — продължително ме изгледа Ранов. — Пропуснали сте го с няколко седмици.

Замълчах, но баба Янка пак се оживи. Тя разтърси ръцете ни, целуна Хелън и ни накара да обещаем, че следобед ще отидем да я чуем.

— Със сестра ми става по-хубаво. Тя пее втория глас.

Казахме й, че ще отидем. Тя настоя да обядваме — преди да дойдем, беше приготвила обяд — картофи с някаква каша и още от овчето мляко, с което може би щях да свикна, ако останех няколко месеца. Нахранихме се, като гледахме да изглеждаме колкото се може по-признателни, и похвалихме гозбата й, но накрая Ранов ни каза, че трябва да се връщаме в църквата, ако не искаме да изпуснем началото на службата. Баба Янка неохотно ни пусна, щипейки ръцете ни и потупвайки Хелън по бузите.

Огънят край църквата почти беше изгаснал, макар че няколко дънера още горяха над жаравата, бледа на ярката слънчева светлина. Селяните вече се стичаха към църквата, въпреки че камбаните още не бяха забили. После от върха на малката каменна камбанария се понесе звън и след малко свещеникът излезе пред портите. Сега беше облечен в червено и златно, с дълъг бродиран епитрахил над расото и черен шал, спуснат от калимавката му. Носеше димяща кадилница на златна верижка, която размаха в три посоки пред черковните порти.

Събралите се хора — жени, облечени като баба Янка на райета и цветя или в черно от глава до пети, и мъже в груби кафяви вълнени елеци и панталони, с бели ризи с връзки или с копчета на врата — се отдръпнаха при появата на свещеника. Той излезе сред тях и ги благослови с кръстен знак, а някои склониха глави или се наведоха пред него. Зад свещеника вървеше възрастен мъж, облечен само в черно като монах, който явно беше помощникът му. Той държеше в ръце икона, подплатена с пурпурна коприна. Хвърлих й едно око — застинало, бледо, тъмнооко лице. Сигурно това беше свети Петко, реших аз. Селяните мълчаливо последваха иконата покрай църквата в разлято шествие, като мнозина се подпираха на бастуни или на ръцете на по-младите. Баба Янка ни намери и гордо ме хвана за ръка, като че ли да покаже на съседите си какви връзки има. Всички се взираха в нас; стори ми се, че ни обръщаха най-малко същото внимание, както и на иконата.

Двамата свещеници ни поведоха мълчаливо към гърба на църквата — заобиколихме я, а от другата страна вече виждахме кръга на жаравата и подушвахме пушека, който се вдигаше от нея. Пламъците гаснеха и последните големи дънери и клони догаряха в тъмно оранжево, разпадайки се на живи въглени. Шествието ни обиколи църквата три пъти, след което попът отново спря пред черковните порти и запя. От време на време възрастният помощник му отговаряше, а понякога и паството се включваше с тих ромон, като се прекръстваше и покланяше. Баба Янка пусна ръката ми, но остана до нас. Хелън наблюдаваше службата с жив интерес, забелязах аз, както и Ранов.

Когато службата на открито приключи, последвахме вярващите в църквата, където беше тъмно като в рог след огрените от слънцето поляни и горички. Беше малка църква, но отвътре изглеждаше прелестно просторна — нещо, с което не можеха да се похвалят много от големите църкви, които бяхме разглеждали. Младият поп положи иконата на свети Петко на почетното място в резбования иконостас. Забелязах, че отец Иван се поклони пред олтара. И тук пейки нямаше; хората стояха прави или коленичеха на студения каменен под, а няколко старици дори се простряха по средата на църквата. По страничните стени имаше ниши със стенописи или икони, а в едната зееше мрачен отвор, който реших, че вероятно води към криптата. Веднага си представих как столетия наред селяните са идвали да се молят тук, а преди това и в по-старата църква, която се е издигала на това място.

Сякаш измина цяла вечност преди пеенето да спре. Хората отново се поклониха и се заизнизваха от църквата, като някои спираха да целунат иконите или да запалят свещички в железните свещници край входа. Църковните камбани отново забиха и ние последвахме селяните навън, където изведнъж ни ослепиха слънцето, вятърът и искрящите поляни. Под дърветата беше разтегната дълга маса и жените вече вдигаха кърпите от чиниите и разливаха нещо от керамични стомни. После видях, че от тази страна на църквата също гореше жарава, по-малка, и над нея се въртеше агне. Двама мъже въртяха чевермето над жарта и от аромата му устата ми първосигнално се напълни със слюнка. Баба Янка лично напълни чиниите ни и ни настани на едно одеяло по-далеч от множеството. Там се запознахме със сестра й, която беше малко по-висока и слаба от нея, но иначе много си приличаха. После всички се натъпкахме с вкусната храна. Дори и Ранов внимателно сгъна крака в градския си костюм на тъканото одеяло и придоби почти доволен вид. Другите селяни се приближаваха да ни поздравят и да попитат баба Янка и сестра й кога ще пеят — внимание, което двете певици приемаха с небрежно махване, с достолепието на оперни звезди.

Когато агнето потъна в стомасите ни и жените почистиха останките в чиниите ни над една дървена кофа, забелязах, че трима мъже извадиха музикални инструменти и се приготвиха да свирят. Единият измъкна най-странния инструмент, който някога съм виждал отблизо — торба ощавена кожа, от която стърчаха няколко дървени тръби. Очевидно беше вид гайда и Ранов ни обясни, че в България това е инструмент с древна история и се прави от козя кожа. Старецът, който гушна гайдата в ръцете си, постепенно я наду като балон; това му отне повече от десет минути и когато приключи, лицето му беше почервеняло. Той подхвана гайдата под ръка и духна в една от тръбите, а тълпата нададе одобрителни викове и запляска. Звукът, който се понесе, беше животински, като силно мучене, врещене или кряскане, а Хелън се засмя.

— Знаеш ли — каза ми тя, — навсякъде по света, където има пастири, има и гайди.

Старецът засвири и след миг останалите музиканти го последваха — единият на дълга дървена флейта, чийто глас се заизвива покрай нас като въздушна панделка, а другият удряше кожен тъпан с пръчка с облечен край. Някои от жените скочиха и се хванаха на хоро, а един мъж с бяла кърпичка, точно както и при Стойчев, ги поведе по поляната. Хората, които бяха твърде стари или болни да танцуват, се усмихваха с ужасните си зъби и голи венци, потропваха по земята или почукваха с бастуните си.

Баба Янка и сестра й мълчаливо стояха на местата си, като че ли тяхното време още не беше дошло. Изчакаха, докато кавалджията не ги повика с жестове и усмивки и докато към призива му не се присъедини и цялото множество, а после се престориха, че отказват, но накрая станаха и, хванати за ръце, излязоха до свирачите. Всички стихнаха, а гайдата изпълни кратко въведение. Двете жени запяха, този път прегърнати през кръста, а песента им — сурова и красива хармония, която кънтеше в стомаха ми — сякаш излизаше от едно гърло. Край нея се извиваше гласът на гайдата, а после и трите гласа — на двете жени и на козята кожа — се събраха заедно и се разстлаха над нас, сякаш застена самата земя. Очите на Хелън се замъглиха от сълзи, което беше толкова нетипично за нея, че я прегърнах пред всички.

Когато жените изпяха пет-шест песни, аплодирани от тълпата след всяко изпълнение, всички станаха — така и не разбрах по какъв сигнал, докато не видях, че свещеникът отново се беше приближил. Той носеше иконата на свети Петко, този път с подложка от червено кадифе, а след него подтичваха две момчета, облечени в тъмни роби, понесли икона, изцяло увита в бяла коприна. Това шествие си проправи път към другата страна на църквата, а свирачите го последваха и подеха тъжна мелодия. Всички спряха между църквата и големия кръг с жаравата. Огънят беше съвсем изгаснал; в кръга бяха останали само въглени, адски червени и дълбоки. Тук-там се издигаха облачета пушек, като че ли отвътре дишаше нещо живо. Попът и помощниците му се изправиха край стените на църквата, стиснали светините си в ръце.

Накрая свирачите подеха нова мелодия — бърза, но все пак тържествена, помислих си аз — и един по един всички селяни, които можеха да танцуват или поне да ходят, се наредиха на дълго извито хоро, което бавно се люшна около огъня. Когато хорото стигна до църквата, баба Янка и още една жена — този път не беше сестра й, а още по-състарена жена с премрежени, почти слепи очи — излязоха напред и се поклониха на свещеника и на иконите. Те свалиха обувките и чорапите си и внимателно ги оставиха на стъпалата на църквата, целунаха заплашителното лице на свети Петко и получиха благословията на попа. Малките помощници на свещеника връчиха по една икона на всяка жена и свалиха копринените им покривала. Музиката се изви още по-силно; гайдарят обилно се потеше, надул огромни бузи на зачервеното си, чак алено лице.

После баба Янка и жената с премрежените очи затанцуваха и тръгнаха напред, без да изпускат ритъма, докато накрая — бях замръзнал на мястото си и ги следях с поглед — стъпиха на жаравата с боси крака. Когато влязоха в кръга, и двете държаха иконите пред гърдите си; главите им бяха високо изправени, а очите им гордо блуждаеха в някакъв друг свят. Ръката на Хелън се вкопчи в моята, чак пръстите ме заболяха. Краката им се вдигаха и спускаха по въглените, изтръгвайки ярки искри; веднъж дори видях как една искра прогори крайчето на раираната пола на баба Янка. Те танцуваха по нажежените въглени в загадъчния ритъм на тъпана и гайдата, като всяка обикаляше огнения кръг в различна посока.

Когато пристъпиха в жаравата, не успях да видя иконите им, но сега забелязах, че тази в ръцете на сляпата жена изобразяваше Богородица, сложила детето на коляното си и леко килнала глава под тежката корона. Не можах да видя иконата на баба Янка, докато тя не се приближи отново по кръга. Лицето й беше изумително — очите й бяха разширени и застинали, устните й — отпуснати, а състарената й кожа грееше в червено от адската жега. Иконата, която държеше в ръце, явно беше много стара, също като тази на Богородица, но въпреки опушените й петна и потрепващия от горещината въздух успях да видя рисунката съвсем ясно: тя изобразяваше две фигури, изправени една срещу друга в своеобразен танц, две създания, еднакво внушителни и страховити. Едното беше рицар с броня и червена пелерина, а другото — дракон с дълга, извита опашка.