Елизабет Костова
Историкът (68)

Глава 66

Събудих се рано на нара в мъжката спалня на Рилския манастир; слънцето току-що беше надникнало през тесните прозорчета, които гледаха към двора, и по останалите нарове туристите още спяха здраво. Бях чул най-ранния звън на църковните камбани, по тъмно, а сега камбаните отново забиха. Когато се събудих, първата ми мисъл беше, че Хелън обеща да се омъжи за мен. Исках да я видя отново, да я видя колкото се може по-скоро, да издебна миг да я попитам дали вчера не съм сънувал. Слънцето, което грееше навън в двора, сякаш отразяваше собственото ми неочаквано щастие, а утринният въздух ми се струваше невероятно свеж, изпълнен със столетна свежест.

Хелън обаче я нямаше на закуска. Ранов, намусен както винаги, беше в трапезарията и пушеше, но един монах учтиво го помоли да излезе с цигарата си навън. Когато се нахранихме, тръгнах по коридора към женското отделение, където се бяхме разделили с Хелън предишната вечер, и открих вратата отворена. Другите жени — чехкини и германки, си бяха заминали, а наровете им бяха прилежно оправени. Хелън очевидно още спеше; виждах силуета й на най-близкия нар до прозореца. Беше се обърнала към стената и аз тихо влязох с мисълта, че сега тя беше моя годеница и имах пълното право да я целуна за добро утро, пък било и в манастир. Затворих вратата след себе си, като се надявах наоколо да няма монаси.

Хелън лежеше на нара до прозореца, с гръб към стаята. Когато се приближих, тя леко се изтърколи към мен, сякаш усети присъствието ми. Главата й беше отметната назад, очите й — затворени, а тъмните й къдрици се бяха пръснали по възглавницата. Спеше дълбоко и от устните й се чуваше дишането й, доловимо и дори хрипливо. Реших, че сигурно се е уморила от пътуванията ни, от разходката предишния ден, но някак отпуснатата й поза ме накара да се приближа притеснен. Наведох се над нея с мисълта да я целуна, преди да се е събудила, и в следващия страшен миг видях зеленикавата бледност на лицето й и прясната кръв по гърлото й. На мястото на почти зарасналата рана, дълбоко във врата й зееха две малки червени дупчици, от които още се процеждаше кръв. На края на белия чаршаф също имаше малко кръв, повече кръв беше попила по ръкава на евтината й на вид бяла нощница, защото в съня си беше отметнала ръка назад. Деколтето на нощницата й беше раздърпано и леко разкъсано и едната й гърда се беше разголила почти до тъмното зърно. Видях всичко това в един миг, в който времето сякаш спря, а с него замря и сърцето ми. После се протегнах и грижливо издърпах чаршафа над голотата й, сякаш завивах дете. В онзи момент не можах да измисля нищо друго. В гърлото ми се надигаше ридание, гняв, който още не бях усетил.

— Хелън! — нежно разтърсих рамото й, но лицето й не се промени. Сега видях колко изтощена изглеждаше, сякаш страдаше дори и в съня си. Къде беше кръстчето? Изведнъж си спомних за него и се огледах наоколо. Намерих го в краката си; тънката му верижка беше скъсана. Дали някой го беше откъснал или тя го беше скъсала в съня си? Разтърсих я отново: — Хелън, събуди се!

Този път тя се размърда, но нервно, и аз се зачудих дали няма опасност да й стане нещо, ако я събудя твърде бързо. След секунда обаче тя отвори очи и се намръщи. Движенията й бяха съвсем немощни. Колко ли кръв беше изгубила през нощта, тази нощ, която аз преспокойно проспах в съседния коридор? Защо я оставих сама снощи, а и не само снощи, и предишните вечери?

— Пол — каза тя, сякаш учудено. — Какво правиш тук? — После с мъка седна и видя разкъсаната си нощница. Сложи ръка на гърлото си, докато аз я наблюдавах с безмълвно терзание, после бавно я отдръпна. По пръстите й полепна засъхваща кръв. Тя се втренчи в тях, а после в мен. — Господи! — каза. Седна изправено и аз усетих първата вълна на облекчение, въпреки ужаса по лицето й; ако беше изгубила много кръв, нямаше да има сили да седне. — О, Пол — прошепна тя. Седнах на ръба на леглото, взех другата й ръка и здраво я стиснах.

— Напълно ли си будна? — попитах аз.

Тя кимна.

— Знаеш ли къде си?

— Да — отвърна тя, но после склони глава в окървавената си шепа и избухна в тих, хрипкав плач, ужасяващ стон. Никога преди не я бях чувал да плаче с глас. Звукът прониза тялото ми като мразовито течение.

— Тук съм — целунах чистата й ръка.

Тя стисна пръстите ми през сълзи, след това се опита да се съвземе.

— Трябва да помислим какво… това моето кръстче ли е?

— Да — вдигнах го аз, като внимателно я наблюдавах, но за безкрайно мое облекчение тя не даде признаци на погнуса. — Ти ли го махна?

— Не, разбира се, че не — поклати глава тя и последната сълза се отрони по бузата й. — Не си спомням и да съм го скъсала. Не мисля, че те… че той би посмял да го махне, ако легендата е вярна. — Тя вече бършеше лицето си, като внимаваше да не докосва с ръка раната на гърлото си. — Сигурно съм го скъсала насън.

— И аз така мисля, като съдя по това къде го намерих. — Показах й мястото на пода. — Не те ли кара да се чувстваш… неприятно… когато е край теб?

— Не — каза тя почудено, — поне засега не. — При тази студена думичка ми секна дъхът.

Тя се пресегна и докосна кръстчето, първо колебливо, а после го взе в шепа. Издишах. Хелън също въздъхна.

— Заспах с мисълта за майка си и за една статия, която искам да напиша за трансилванските шевици — нали знаеш колко са прочути — и чак сега се събуждам — намръщи се тя. — Сънувах лош сън, но през цялото време присъстваше майка ми, тя се мъчеше… да пропъди една черна птица. Когато накрая я прогони, тя се наведе и целуна челото ми, както правеше, когато ме слагаше да спя като малка, а аз видях белега — тук тя поспря, сякаш мисълта малко я измъчваше, — видях белега с дракона на голото й рамо, но го приех просто като част от нея, а не като нещо ужасно. А когато ме целуна по челото, страхът ми съвсем се стопи.

Прободе ме необяснимо страхопочитание, като си спомних нощта, в която очевидно бях успял да удържа убиеца на котарака си далеч от своя апартамент, четейки чак до след полунощ за живота на холандските търговци, които така бях заобичал. Нещо беше защитило и Хелън, поне отчасти; тя беше жестоко наранена, но кръвта й не беше източена. Мълчаливо се спогледахме.

— Можеше да е много по-зле — каза тя.

Обгърнах я с ръце и усетих как винаги стегнатите й рамене треперят. Аз също треперех.

— Да — прошепнах, — но сега трябва да те пазим от всичко.

Тя изведнъж поклати глава, сякаш в почуда.

— При това в манастир! Нищо не разбирам. Живите мъртви ненавиждат подобни места — тя посочи разпятието над вратата, иконата и кандилото, които висяха в единия ъгъл. — Пред очите на Богородица!

— И аз не разбирам — казах бавно и обърнах ръката й в моята. — Но знаем, че с останките на Дракула са пътували монаси и че той вероятно е погребан в манастир. Цялата история вече е достатъчно необичайна. Хелън — стиснах ръката й аз, — мислех си за нещо друго. Онзи библиотекар от университета у дома — той ни намери в Истанбул, а после и в Будапеща. Мислиш ли, че ни е последвал и тук? Дали снощи не те е нападнал тъкмо той?

Тя примигна.

— Знам. В библиотеката вече ме ухапа веднъж, така че може пак да ме пожелае, нали? Но в съня си ясно усетих нещо друго — някой много по-могъщ. Но как е успял да влезе, пък макар и да не се е страхувал от манастира?

— Това поне е лесно — посочих близкия прозорец, който стоеше открехнат на малко повече от метър от нара на Хелън. — О, Господи, защо те оставих тук сама?

— Не бях сама — напомни ми тя. — В тази стая спяха още петима души. Но ти си прав — той може да мени формата си, както каза и майка ми — може би е бил прилеп, може би мъгла…

— Или голяма черна птица. Сънят й отново изникна в ума ми.

— Е, така или иначе, вече съм ухапана два пъти — каза тя като насън.

— Хелън! — разтърсих я аз. — Повече никога няма да те оставя сама, нито за час.

— Нито час спокойствие? — за миг се върна старата й усмивка, саркастична и обичлива.

— Искам още да ми обещаеш — ако усетиш нещо, което аз не мога да усетя, ако почувстваш, че нещо те търси…

— Ще ти кажа, ако има нещо такова, Пол — сега тя говореше ядосано, а обещанието сякаш я оживи. — Хайде, ако обичаш. Трябва да хапна и да пийна малко червено вино или ракия, стига да намерим нещо такова. Донеси ми една кърпа ето оттам и легена — ще измия врата си и ще го превържа.

Гневната й практичност беше заразителна и аз веднага се подчиних.

— По-късно ще отидем в църквата и ще почистя тази рана със светена вода, когато никой не ме гледа. Ако понеса тази процедура, имаме надежда. Каква ирония — с радост забелязах отново язвителната й усмивка, — винаги съм смятала този църковен ритуал за глупост, даже още така мисля.

— Но очевидно за него не е глупост — изтъкнах трезво аз.

Помогнах й да измие гърлото си, като внимавах да не докосвам откритите рани, и пазих на вратата, докато тя се обличаше. Гледката на раната отблизо беше толкова противна, че за миг ми се стори, че ще трябва да изляза от стаята и да се наплача навън. Макар че движенията на Хелън бяха немощни, по лицето й се четеше решителност. Тя върза вечното си шалче и изрови от чантата си връвчица, на която окачи кръстчето — надявах се да се окаже по-издръжлива от верижката. Чаршафите й бяха неспасяемо изцапани, но на малки петънца.

— Нека монасите си помислят, че… е, все пак в тази спалня нощуват жени — каза Хелън с обичайната си прямота. — Сигурно няма да им е за пръв път да изперат малко кръв.

Когато излязохме от църквата, Ранов вече чакаше на двора. Той присви очи към Хелън.

— До късно спахте — рече й обвинително. Докато говореше, внимателно огледах кучешките му зъби, но те не изглеждаха по-остри от обичайното; нещо повече, дори бяха изтъркани и сиви зад неприятната му усмивка.