Елизабет Костова
Историкът (6)

Глава 4

Както съм ти казвал, започна баща ми, като се прокашля веднъж-дваж, професор Роси беше чудесен учен и истински приятел. Не бих искал да останеш с друго впечатление. Знам, че заради онова, което може би сбърках, че ти казах предишния път, сега ти се струва… луд. Нали помниш, той ми разказа нещо ужасно неправдоподобно. Аз също бях потресен и изпълнен със съмнения към него, макар че очите му издаваха искреност и примирение. Когато приключи разказа си, той ме стрелна с проницателния си поглед.

— Какво, за Бога, говориш? — помня, че изпелтечих аз.

— Ще го повторя — натърти Роси. — В Истанбул открих, че Дракула е още жив. Или поне тогава беше.

Не свалях очи от него.

— Знам, че ме мислиш за ненормален — каза доста по-меко Роси — и ти гарантирам, че всеки, който достатъчно дълго се занимава с тази история, може наистина да откачи.

Той въздъхна.

— В Истанбул има един почти неизвестен архив, основан от султан Мехмед II, който превзел града от византийците през 1453 година Архивът съдържа какво ли не, събирано от турците в по-късния период, когато постепенно ги изтласквали назад по краищата на империята им. Има и документи от края на XV век и точно сред тях открих няколко карти, които претендираха, че сочат пътя към Нечестивия гроб на Туркоубиеца, който според мен може би е бил Влад Дракула. Картите бяха три, с нарастващ мащаб, и показваха една и съща местност с все по-големи подробности. Картите не ми говореха нищо и не можах да ги свържа с никаква позната област. Надписите им бяха предимно на арабски и според библиотекарите на архива датираха от края на XV век.

Той потупа странната си книга, която, както ти разказах, много приличаше на моята.

— Надписът по средата на третата карта бе на някакво много старо славянско наречие. Само учен с разнопосочни лингвистични възможности би могъл да го разчете. Аз доста се постарах, но без ясен резултат.

Роси поклати глава, като че ли все още съжаляваше за ограничените си способности.

— Усилията, които положих, за да стигна до това откритие, ме отведоха твърде далеч от официалното ми лятно занимание с античната търговия в Крит. В онази гореща, задушна истанбулска библиотека обаче сякаш изобщо не чувах гласа на разума. Помня, че през мръсните прозорци виждах минаретата на Айя София. Турските сведения за царството на Влад стояха разтворени на бюрото ми, а аз ровех из речниците си, водех си подробни бележки и прекопирвах картите на ръка.

Накратко казано, един следобед върху третата и най-озадачаваща карта открих внимателно отбелязаното място на Нечестивия гроб. Ако помниш, смята се, че Влад Цепеш е погребан в манастира на острова в Снаговското езеро в Румъния. На третата карта, а и на останалите, нямаше никакво езеро с никакъв остров, но все пак имаше река, която се виеше през някаква местност и леко се разширяваше по средата. С помощта на един професор по арабска и османска филология от Истанбулския университет вече бях превел надписите по полетата на картата. Оказаха се неясни пословици за същността на злото, в по-голямата си част — цитати от Корана. Тук-там по картата, сгушени между грубо екипираните планини, имаше надписи, които на пръв поглед приличаха на населени места със славянски имена, но преводът им беше озадачаващ и може би бяха гатанки, насочващи към истинските имена — Долината на осемте дъба, село Крадипрасе и така нататък — чудновати селски имена, които нищо не ми говореха.

В центъра на картата над мястото на Нечестивия гроб, където и да се намираше той, беше изрисуван дракон със замък вместо корона на главата си. Драконът не приличаше на този в моята… нашите древни книги, но се досетих, че сигурно е стигнал до турците заедно с легендата за Дракула. Под дракона имаше ситни заврънкулки, които първо ми се сториха на арабски като пословиците от полетата на картата. Когато ги погледнах през лупа, внезапно съзрях, че надписът всъщност е на гръцки и бързо го преведох на глас, преди възпитанието ми да ме възпре — макар че залата беше празна и само от време на време един отегчен библиотекар надникваше, очевидно за да се увери, че няма да открадна нещо. Но в онзи момент бях съвсем сам. Миниатюрните буквички танцуваха пред очите ми, докато ги изговарях: Тук той намери убежище в злото. Читателю, със слово отвори му гроба.

В същия миг чух как някаква врата се тресна във фоайето на долния етаж. Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите. Аз обаче още бях обзет от една мисъл — лупата току-що ми подсказа, че тази карта, за разлика от другите две, е надписвана от трима души на три различни езика. Освен че езиците бяха три, почерците също не съвпадаха. Различни бяха и цветовете на ужасно старите мастила. Тогава получих нещо като просветление — нали знаеш, онази интуиция, на която след седмици усърдна работа ученият знае, че може да се довери.

Стори ми се, че картата отначало е съдържала само централната скица и околните планини, както и гръцкия надпис. Вероятно по-късно някой е добавил надписите на славянското наречие, за да посочи имената на съответните места, макар и кодирани. После сигурно е попаднала в ръцете на османците, които са прибавили писанията от Корана в полето, като че ли за да затворят и заключат злокобното послание по средата или за да го обградят с талисмани срещу силите на злото. Ако бях прав, кой тогава е бил човекът, който, знаейки гръцки, пръв е надписал картата, а може би дори я е нарисувал? Знаех, че гръцки са говорели византийските учени от времето на Дракула, но не и повечето учени в османския свят.

Преди да успея да запиша в бележника си и дума от тази теория, чиято проверка вероятно многократно надхвърляше възможностите ми, вратата между отсрещните лавици рязко се отвори и в залата влезе висок, добре сложен мъж. Той бързо мина покрай книгите и спря пред бюрото ми. Явно не ме прекъсваше случайно, нито пък приличаше на библиотекар. По някаква причина усетих желание да стана прав, но гордостта ми ме спря; щеше да е твърде унизително, като се има предвид колко ненадейно и грубо той ми прекъсна работата.

Гледахме се известно време в очите, а аз се стреснах като никога. Човекът рязко се открояваше на езотеричния библиотечен фон. Мургавото му турско или южнославянско лице бе красиво и поддържано, с тежки увиснали мустаци и тъмен ушит по поръчка костюм като на западен бизнесмен. Очите му святкаха войнствено срещу мен, а дългите му мигли стояха някак отблъскващо на суровото му изражение. Кожата му беше жълтеникава, но с идеално равен тен, а устните му бяха яркочервени.

— Сър — поде той с нисък, враждебен глас, все едно излая нещо на английски с турски акцент, — не мисля, че имате нужното разрешение.

— За какво? — Веднага наежих академичните си бодли.

— За тази справка. Занимавате се с материали, които турските власти са поставили в закрит архив. Може ли да видя документите ви?

— А вие кой сте? — попитах аз също толкова хладно. — Може ли да видя вашите документи?

Той извади портфейла си от вътрешния джоб и го отвори на бюрото пред мен, после бързо го захлопна обратно. Едва успях да мерна бяла визитка с куп турски звания. Ръката му беше неприятно жълта, с дълги нокти и малко снопче тъмни косми отгоре.

— Министерство на културните ценности — каза студено той. — Доколкото разбирам, нямате разрешение от турското правителство да проучвате тези материали. Така ли е?

— Определено не — извадих писмото от Националната библиотека, което ми даваше право да работя в който и да е от филиалите й в Истанбул.

— Не става — каза той и го хвърли върху книжата ми. — Струва ми се, че трябва да ме последвате.

— Къде? — Изправих се и се почувствах по-стабилно, надявайки се да не приеме жеста ми като предаване.

— До полицията, ако се наложи.

— Това е възмутително. — Вече знаех, че при чиновнически неуредици най-добре беше да повишиш тон. — Аз съм докторант от Оксфордския университет и гражданин на Обединеното кралство. Регистрирах се в тукашния университет веднага след пристигането си и това писмо потвърждава статута ми. Няма да ме разпитва никаква полиция, нито пък вие.

— Разбирам — той така се усмихна, че стомахът ми се сви на топка.

Бях чел нещичко за турските затвори и редките им западни обитатели и положението ми се видя твърде несигурно, макар че изобщо не разбирах що за нарушение можеше да съм извършил. Надявах се някой от библиотекарите да ме е чул и да дойде да ни укротява. После обаче се сетих, че всъщност тъкмо те са пуснали при мен това лице със страховитата му визитка. Може би наистина е някоя голяма клечка. Той се наведе напред.

— Нека видим какво имаме тук. Отместете се, ако обичате.

С неудоволствие отстъпих настрана, той се приведе над книжата ми и затвори речниците, за да прочете заглавията им, все така заплашително усмихнат. Наведен над бюрото, изглеждаше внушителен, но долових странен мирис, сякаш се беше полял с одеколон, за да прикрие — твърде неуспешно — друга неприятна миризма. Накрая вдигна картата, върху която работех, но неочаквано внимателно, почти нежно. Погледна я, все едно не му беше нужно много време, за да разбере що е то, макар че може би просто блъфираше.

— Това ли е архивният ви материал?

— Да — ядно отговорих аз.

— Това е особено ценно притежание на турската държава. Не смятам, че ще ви е нужна за чуждестранни изследвания. Нима това парче хартия, тази малка карта ви е довела от английския ви университет чак до Истанбул?

Смятах да изтъкна, че имам и друга работа, да го отклоня от моята следа, но схванах, че така може да предизвикам и допълнително разпити.

— Общо взето, да.

— Общо взето? — каза той по-меко. — Ами, струва ми се, че временно ще ви я конфискувам. Как не ви е срам, уж сте чуждестранен учен!

Целият кипях отвътре, защото бях толкова близо до откритието, но поне бях благодарен, че тази сутрин не взех със себе си моите грижливо изработени копия на стари карти на Карпатите, които смятах на следващия ден да сравня с новооткритите. Те бяха прибрани в куфара ми в хотела.

— Нямате никакво право да конфискувате материали, до които ми е разрешен достъп — изръмжах през зъби. — Незабавно ще отнеса случая до Националната библиотека. И до британското посолство. Между другото, какви възражения изобщо може да имате към работата ми с тези документи? Те са неясни източници за средновековната история. Нямат нищо общо с интересите на турското правителство, убеден съм.

Чиновникът не гледаше към мен, сякаш минаретата на Айя София се виждаха от особен ъгъл, който той дотогава не беше забелязал.

— За ваше добро е — каза безстрастно. — По-добре оставете тези неща за другиго. Или за друг път.

Остана неподвижен с лице към прозореца, като че ли ме караше да проследя погледа му. Някак по детски усетих, че не трябва, че сигурно е клопка и затова се втренчих право в него и зачаках. И тогава видях, сякаш нарочно го беше обърнал към мазната светлина на прозореца, видях врата му над яката на скъпата риза. Отстрани, дълбоко в плътта на мускулестия му врат, имаше две ранички с кафява коричка, не скорошни, но не и съвсем заздравели, като че ли е бил убоден с двойно острие или белязан отблизо с нож.

Отстъпих назад, по-далеч от бюрото, обзет от чувството, че трябва да съм се побъркал от всички тези зловещи истории, че сигурно съм откачил. Денят обаче бе съвсем обикновен, мъжът в тъмния вълнен костюм беше напълно реален чак до полускритата от одеколона миризма на пот, мръсотия и още нещо. Нищо не изчезна, нито се промени. Не можех да откъсна очи от двете незараснали ранички. След няколко секунди той се обърна с гръб към погълналата го гледка през прозореца, като че ли доволен от видяното — дали от него, дали от мен — и пак се усмихна.

— За ваше добро е, професоре.

Стоях безмълвно, докато той не излезе с картата под мишница и стъпките му не заглъхнаха надолу по стълбището. Няколко минути по-късно един от библиотекарите, възрастен човек с буйна сива коса, влезе и започна да търси място на долната етажерка за две стари широкоформатни книги.

— Извинете — обърнах се към него със задавен глас. — Извинете, но това е пълно безобразие.

Той ме погледна объркано.

— Какъв беше този човек? Чиновника?

— Чиновник? — библиотекарят заекна на думата.

— Незабавно искам да получа от вас официално удостоверение, че имам право да работя в този архив.

— Но вие имате пълен достъп до архива — започна да ме увещава той. — Нали самият аз ви регистрирах.

— Знам, знам, но тогава трябва да го настигнете и да го накарате да върне картата.

— Кого да настигна?

— Онзи човек от министерството на… човека, който току-що беше тук. Не го ли пуснахте вие?

Той ме погледна любопитно изпод сивите си кичури.

— Някой е влизал? През последните три часа никой не е идвал. Аз лично стоя долу на входа. За съжаление, малцина идват да работят тук.

— Но човекът… — подех аз и се спрях. Изведнъж се видях отстрани: безумно ръкомахащ чужденец. — Но той взе картата ми. Имам предвид картата от архива.

— Карта ли, хер професор?

— Работех по една карта. Изписах я тази сутрин.

— Не е ли тази карта? — той посочи към бюрото ми. По средата лежеше най-обикновена пътна карта на Балканите, която изобщо не бях виждал в живота си. Тя определено не беше там преди пет минути. Библиотекарят прибираше и втория ръкопис.

— Няма нищо. — Прибрах книгите си възможно най-бързо и излязох от библиотеката.

Чиновникът не се забелязваше на оживената улица, макар че неколцина мъже с неговия ръст и телосложение и с подобни костюми минаха край мен с куфарчета в ръка. Когато стигнах хотела си, открих, че багажът ми е преместен заради някакви проблеми със стаята. Първите ми скици на старите карти, както и бележките, които бях оставил в куфара си, бяха изчезнали. Куфарът ми обаче бе идеално подреден. Персоналът нищо не знаеше. Цяла нощ лежах буден и се вслушвах във всеки шум навън. На сутринта събрах непраните дрехи и речниците си и взех ферибота за Гърция.

 

 

Професор Роси отново сключи ръце и ме погледна, като че ли търпеливо изчакваше недоверието ми. Аз обаче бях внезапно разтърсен от вяра вместо от съмнение.

— Върна се в Гърция?

— Да, и прекарах останалата част от лятото в опити да забравя преживяното в Истанбул, макар че не можех напълно да загърбя последиците му.

— Замина, защото… се уплаши?

— До дъното на душата си.

— Но после си предприел, по-точно си организирал целия този анализ на твоята странна книжка?

— Да, предимно химическия анализ в Смитсъновия институт. Тъй като обаче заключенията не бяха категорични, а и поради други причини, зарязах тази работа и оставих книгата в библиотеката. Накрая я качих на горния рафт — той кимна към най-високата лавица на библиотеката. — Много е странно — понякога си мисля за онези събития и ту ясно си спомням всичко, ту изплуват само фрагменти. Предполагам, че претръпването заличава и най-страшните спомени. А има определени периоди — дори години, когато изобщо не искам да си спомням тази история.

— Но ти наистина вярваш… този мъж с раните на врата…

— А ти какво би си помислил, ако той стоеше пред теб, а ти се имаш за здравомислещ човек? — Роси се наведе към библиотеката, а в гласа му за кратко звънна гняв.

Изпих последната си глътка кафе, утайката беше доста горчива.

— Никога ли не си се опитвал отново да разбереш що за човек е бил, откъде е дошъл?

— Никога. — След кратка пауза Роси продължи: — Не. Това е едно от малкото изследвания, които знам, че никога няма да довърша. Моята теория гласи, че тази ужасяваща загадка, подобно на много далеч по-безобидни научни задачи, е нерешима от един-единствен човек в един-единствен живот. Всеки учен напредва по малко и добавя своята част от решението. Може би точно по този начин трима души преди векове са съставили онези карти, прибавяйки по нещо ново, макар да признавам, че стиховете-амулети от Корана вероятно няма да помогнат особено да се намери истинският гроб на Влад Цепеш. А може би всичко това са глупости. Напълно възможно е човекът да е погребан в островния манастир, както гласи румънското предание и да си лежи там кротко като добра душа — какъвто впрочем не е бил.

— Но ти не мислиш така.

Той отново се поколеба.

— Науката трябва да върви напред. За зло или за добро, но неизбежно трябва да продължи, във всяка област.

— Отиде ли до Снагов, за да се увериш лично?

Той поклати глава.

— Не, прекратих проучванията си.

Оставих чашата си и се взрях в лицето му.

— Но си запазил някакви сведения — бавно предположих аз.

Той се протегна отново до най-горната лавица и измъкна запечатан кафяв плик.

— Разбира се. Кой може напълно да унищожи едно проучване? Възстанових по памет трите карти, доколкото можах и запазих останалите си бележки, онези, които носех със себе си в архива.

Роси остави затворения пакет на бюрото между нас, като го докосна с необяснима нежност предвид страховитото му съдържание. Може би тъкмо заради това несъответствие или пък заради настъпващата навън пролетна нощ аз станах още по-неспокоен.

— Не смяташ ли, че това е твърде опасно наследство?

— Как ми се иска да не беше така… Но вероятно е опасно само психически. Животът е по-добър, по-здрав, когато не се задълбочаваме излишно в ужасите му. Както знаеш, човешката история е изпълнена със зли дела, които би трябвало да ни просълзяват, вместо да ни удивляват. Вече толкова години не съм убеден в спомените си от Истанбул, а и никога не се върнах там. Имам чувството, че взех със себе си всичко, което е трябвало да знам.

— За да продължиш нататък, така ли?

— Да.

— Но още не знаеш кой е съставил картата с гроба му? Или бившия му гроб?

— Не знам.

Сложих ръка върху кафявия плик.

— Дали с това не ми трябва и една броеница или може би някакъв амулет?

— Сигурен съм, че носиш в себе си своята доброта, морално чувство, каквото искаш го наречи, а и мисля, че това се отнася за повечето от нас. Все пак не бих се разхождал с чесън в джоба.

— А със силна духовна противоотрова.

— Точно така — лицето му беше тъжно и доста мрачно. — Може би е трябвало да се доверя на древните суеверия, но аз съм рационалист и такъв ще си остана.

Взех плика.

— Ето ти и книгата. Тя е интересна и ти пожелавам късмет да разгадаеш произхода й. — Роси ми подаде велуреното томче, но ми се стори, че тъжното му изражение не отговаряше на лекотата, с която изрече пожеланието си. — Ела след две седмици и ще си поговорим за търговията в Утрехт.

Сигурно съм замигал неразбиращо — дисертацията ми сега изглеждаше толкова далечна.

— Добре, става.

Роси разчисти кафените чашки, а аз събрах куфарчето си със сковани пръсти.

— И още нещо, последно — каза той мрачно и аз се обърнах.

— Какво?

— Повече няма да обсъждаме тази тема.

— Не искаш ли да знаеш как напредвам? — бях уплашен, самотен.

— Може и така да се каже. Не искам да знам. Освен ако, разбира се, не изпаднеш в беда — той разтърси ръката ми с обичайния си приятелски жест. На лицето му бе изписана непозната за мен мъка, но той се насили да се усмихне.

— Добре — отвърнах.

— След две седмици те чакам — почти весело ми извика той на тръгване. — Да ми донесеш поне една завършена глава.

Баща ми замълча. С изумление и неудобство забелязах, че очите му са пълни със сълзи. Вълнението му щеше да ме възпре да задавам въпроси, дори и да не беше продължил сам.

— Разбираш ли, писането на дисертация е доста зловещо занимание — подметна той закачливо. — Май не трябваше да се захващаме с тази история. Тя е толкова стара и объркана, а и очевидно всичко се е наредило, щом стоя тук с теб и дори не съм някакъв разсеян професор.

Премигна няколко пъти, явно се възстановяваше.

— Краят е щастлив, както си му е редът.

— Но до края май остава още доста — успях да вмъкна.

Слънцето леко затопляше кожата ми, ала студеният бриз от морето проникваше чак до костите ми. Протегнахме се и се обърнахме да се полюбуваме на града. Последните туристи бяха отминали крепостта и стояха в една далечна ниша, сочеха към островите и позираха пред фотоапаратите си. Обърнах се към баща ми, но той беше зареял поглед към морето. Зад другите туристи и доста далеч от нас вървеше мъж, когото преди това не бях забелязала. Висок и широкоплещест, в тъмен вълнен костюм, той неумолимо се отдалечаваше от нас. В града бяхме виждали и други мъже в тъмни костюми, но по някаква причина точно от този не можех да откъсна очи.