Елизабет Костова
Историкът (56)

Глава 54

Първото ми впечатление от България — а и споменът, който до ден-днешен пазя за нея — бяха планините, гледани от въздуха, високи планини с дълбоки урви, тъмнозелени и почти недокоснати от пътища, като изключим някоя и друга кафява лента, лъкатушеща край селцата или сред неочаквано голи канари. Хелън мълчаливо седеше до мен, вперила очи навън през малкото самолетно прозорче и отпуснала ръка в моята под прикритието на сгънатото ми яке. Усещах горещата й длан и леко хладните й пръсти, липсата на пръстени. От време на време сред планинските проломи проблясваха вени, за които се сетих, че сигурно бяха реки и, без да тая излишни надежди, се взирах да видя очертанията на извитата драконова опашка, която криеше отговора на нашата загадка. Разбира се, нищо не съвпадаше с контурите, които вече можех да разпозная и със затворени очи.

Едва ли ще открия съвпадение, напомних си аз, макар и само за да потуша очакванията си, които против волята ми отново се надигаха при гледката на тези древни планини. Мрачният им вид, като че ли останал незасегнат от съвремието, загадъчната липса на градове или признаци на индустриализация ме изпълваха с надежда. Някак чувствах, че колкото по-дълбоко е скрито миналото в тази страна, толкова по-вероятно е да се е запазило през вековете. Монасите, над чиято изгубена следа сега се реехме, бяха пътували през такива планини — може би точно между тези върхове, макар че не знаехме откъде са минали. Споделих това с Хелън, защото исках да чуя надеждите си изречени на глас. Тя поклати глава.

— Не можем да сме сигурни, че са стигнали България, нито дори дали са тръгнали насам — напомни ми тя, но смекчи суровия си тон на учен, като погали ръката ми под якето.

— Нали знаеш, че и представа си нямам от българска история — казах аз. — Тук съм изгубен.

Хелън се усмихна:

— И аз не съм кой знае какъв специалист, но мога да ти кажа, че славяните се заселили по тези земи от север през VI и VII век, а едно тюркско племе, известно като прабългари, също се преселило тук, струва ми се през VII век. Двата народа се обединили срещу Византийската империя, което се оказало мъдър ход, а първият им владетел бил прабългарин на име Аспарух. През IX век цар Борис I въвел християнството като държавна религия. Очевидно въпреки това тук още го почитат като герой. Византийците успели да завладеят страната между XI и края на XII век, а после България възвърнала могъществото си, докато османците не я прегазили през 1393 година.

— Кога изгонили османците? — попитах с интерес. Тези турци май бяха навсякъде.

— Едва през 1878 година — призна Хелън. — Русия помогнала на България да отхвърли владичеството им.

— А после България се съюзява с Оста и в двете войни.

— Да, а Съветската армия им донася славната революция точно след войната. Какво ли щяхме да правим без Съветската армия? — Хелън ми отправи най-лъчезарната си и горчива усмивка, но аз стиснах ръката й.

— Говори по-тихо — казах й. — Ако няма да внимаваш, ще трябва аз да внимавам и за двама ни.

 

 

Софийското летище беше тесничко; аз очаквах някакъв палат на модерния комунизъм, но всъщност слязохме на доста непретенциозна писта и я прекосихме пеша заедно с останалите пътници. Почти всички бяха българи, реших аз, докато се опитвах да схвана нещо от разговорите им. Бяха хубави хора, някои чак поразително красиви, а лицата им бяха ту по славянски тъмнооки и светлокожи, ту ориенталски мургави и се меняха в калейдоскоп от пищни нюанси и гъсти черни вежди, от дълги и остри или пък орлови носове, или гърбави; млади жени с къдрави черни коси и благородни чела, енергични и почти беззъби старци. Те се усмихваха един на друг, смееха се, разговаряха оживено; някакъв висок мъж жестикулираше към събеседника си със сгънат вестник в ръка. Дрехите им бяха подчертано различни от западните, макар че ми беше трудно да определя какво в кройките на костюмите и полите, в тежките обувки и тъмните шапки не беше като при нас.

Останах с впечатлението, че когато краката им стъпиха на българска земя — или по-скоро асфалт, — тези хора бяха обзети от неприкрито щастие, което никак не пасваше на дотогавашната ми представа за техния народ като свиреп съветски съюзник, дясна ръка на Сталин дори и по онова време — една година след смъртта му, безрадостна страна, стегната в хватката на заблуди, от които можеше и никога да не се събуди. Спънките пред получаването на български визи в Истанбул — процедура, обилно смазана от султанските финанси на Тургут и ускорена с няколко телефонни обаждания от София от българския колега на леля Ева, само бяха затвърдили страха ми от тази страна, а строгите чиновници в Будапеща, които най-накрая, макар и неохотно, подпечатаха визите в паспортите ни, ми се сториха мумифицирани от потисничеството. Хелън ми беше споделила, че самото съгласие на българското посолство да ни даде визи й се виждаше притеснително.

Истинските българи обаче се оказаха съвсем други хора. Когато влязохме в сградата на летището и застанахме на митническите опашки, смехът и разговорите още повече се усилиха, а през бариерите виждахме как роднините на пристигащите махат и викат за поздрав. Край нас хората декларираха дребни суми и сувенири, купени от Истанбул или от още по-далечни места, затова когато дойде редът ни, направихме същото.

При вида на нашите паспорти веждите на младия граничар подскочиха и се скриха под фуражката; той отдели документите ни настрана за няколко минути, за да се посъветва със свой колега. „Не е на добре“, прошушна Хелън. Неколцина униформени мъже ни наобиколиха, а най-възрастният и помпозно облечен от тях ни заразпитва на немски, после пробва на френски и най-накрая мина на развален английски. Както ни беше инструктирала леля Ева, аз спокойно извадих фалшивото писмо от Будапещенския университет, което умоляваше българските власти да ни допуснат в страната по важни академични дела, както и другото писмо, с което леля Ева ни беше снабдила от свой приятел в българското посолство.

Не знам какво разбра офицерът от университетското писмо и екстравагантната му смесица от английски, унгарски и френски, но писмото от дипломата беше на български и носеше печата на посолството. Офицерът мълчаливо го изчете, сключил рунтавите си черни вежди над носа, а после лицето му доби учудено, дори невярващо изражение и той се взря в нас с нещо като удивление. Това ме изнерви повече и от дотогавашната му враждебност и ми припомни, че леля Ева така и не ни обясни какво пише в писмото от посолството. Сега вече нямаше как да попитам и се почувствах ужасно неловко, когато офицерът разтегна уста в усмивка и даже ме потупа по рамото. Той отиде до телефона в една от тесните митнически будки и след продължителни усилия като че ли се свърза с някого. Не ми харесваше усмивката му в слушалката и честичките погледи, които ни хвърляше. Хелън притеснено се размърда, а аз знаех, че тя се ориентира в цялата сцена доста по-добре от мен.

Накрая офицерът тържествуващо затвори телефона, помогна ни да намерим прашните си куфари и ни заведе до един от баровете на летището, където ни поръча малки чашки умопомрачаващо питие, наречено ракия, като не пропусна да почерпи и себе си. На своята комбинация от няколко развалени чужди езика ни попита откога сме се посветили на революцията, кога сме се записали в Партията и прочие, от което изобщо не ми стана по-добре. Цялата работа ме караше все по-дълбоко да се замисля какви ли нелепици съдържаше нашата покана, но последвах примера на Хелън и само се усмихвах или се ограничавах с неутрални забележки. Той вдигна тост за дружбата на пролетариите от всички страни и пак напълни и нашите чаши, и своята. Когато кажехме нещо — банални приказки за прекрасната му страна например, — той клатеше глава с широка усмивка, все едно не можеше да се съгласи с думите ни. Това беше на път да ме извади от равновесие, когато Хелън ми прошепна, че е чела за тази културна чудатост — българите поклащат глава, когато са съгласни, а кимат, за да изразят несъгласието си.

Бяхме изпили точно толкова ракия, колкото можех да понеса без последствия, когато ни спаси появата на намусен човек в тъмен костюм и шапка. Изглеждаше малко по-голям на години от мен и щеше да е красив, ако поне веднъж лицето му се беше оживило от искра на задоволство. Всъщност тъмните му мустачки едва прикриваха неодобрително стиснатите устни, а падналият на челото кичур черна коса изобщо не скриваше намръщената му гримаса. Офицерът го поздрави почтително и го представи като личния ни водач в България, като добави, че това било невероятна привилегия, защото Красимир Ранов бил високо ценен от българското правителство, имал връзки в Софийския университет и познавал по-добре от всеки друг забележителностите на тяхната древна и славна родина.

Замаян от ракията, поех студената като змия ръка на човека и горещо се помолих да успеем все пак да видим България без водач. Хелън явно не беше толкова изненадана от появата му и го поздрави, както ми се стори с правилното съчетание от досада и отвращение. Мистър Ранов още не беше продумал, но явно и той веднага намрази Хелън от сърце дори и преди офицерът кресливо да му докладва, че тя е унгарка и учи в Съединените щати. При обяснението мустачките му се разпериха над мрачна усмивка.

— Професоре, мадам — бяха първите му думи и после веднага ни обърна гръб. Граничарят широко се усмихна, разтърси ръцете ни и ме тупна по гърба, все едно вече бяхме стари приятели, а после с жест ни посочи да последваме Ранов.

Пред летището Ранов повика таксито с най-остарялата тапицерия, която изобщо бях виждал в кола — черен плат, натъпкан с нещо може би като конски косъм, и ни осведоми от предната седалка, че вече са ни запазени стаи в хотел с най-добра репутация.

— Сигурен съм, че ще ви е удобно, а има и отличен ресторант. Утре ще се срещнем там на закуска и тогава ще ми обясните естеството на проучването си, за да измислим как мога да ви помогна да го завършите. Без съмнение ще искате да се срещнете с колеги от Софийския университет и от съответните министерства. После ще ви уредим кратка екскурзия из някои от историческите забележителности на България.

Той кисело се усмихна и аз го погледнах с нарастващ ужас. Английският му беше твърде добър; въпреки отчетливия акцент, произношението му беше правилно, но безизразно като звука на онези плочи, от които може да се научи чужд език за трийсет дни.

Лицето му също беше някак познато. Със сигурност никога не го бях виждал, но ми напомняше за някой познат, като при това ме изпълваше с отчаяние от неспособността ми да се сетя на кого, за Бога, прилича. Това чувство не ме напусна през целия този първи ден в София и непрестанно ме преследваше из прекалено добре организираната ни разходка из града. София обаче беше неочаквано красива — сплав от изяществото на деветнайсети век, великолепието на Средновековието и блясъка на новите паметници в социалистически стил. В центъра на града посетихме зловещия мавзолей, където лежеше балсамираното тяло на сталинисткия диктатор Георги Димитров, който беше починал преди пет години. Ранов свали шапка пред входа на зданието и пропусна двама ни с Хелън пред себе си. Наредихме се на опашката от мълчаливи българи, която бавно се точеше пред отворения ковчег на Димитров. Лицето на диктатора бе восъчнобледо с гъсти тъмни мустаци като на Ранов. Сетих се за Сталин, чието тяло миналата година уж също било балсамирано като на Ленин и положено в подобен храм на Червения площад. Тези атеистки култури определено грижливо съхраняваха мощите на своите светци.

Лошите ми предчувствия за нашия екскурзовод се засилиха, когато го попитах дали би могъл да ни свърже с Антон Стойчев и видях как се потресе от ужас.

— Стойчев е враг на народа — увери ни той с раздразнения си глас. — Защо искате да се срещнете?

А после, неочаквано:

— Разбира се, ако настоявате, ще уредя тази среща. Той вече не преподава в университета — с тези негови религиозни възгледи не можем да му поверим нашата младеж. Но е прочут и сигурно затова ви се иска да го видите?

 

 

— Ранов има нареждане да ни осигури всичко, което поискаме — отбеляза Хелън тихо, когато за миг останахме сами пред хотела. — Защо ли? Защо някой смята, че е нужно да ни угоди?

Страхливо се спогледахме.

— Ще ми се да знаех — отвърнах.

— Трябва много да внимаваме. — Лицето на Хелън беше сериозно, гласът й — нисък, а аз не смеех да я целуна публично. — Хайде да се разберем отсега нататък нищо да не му казваме, освен за научната ни работа, но и за нея колкото е възможно по-малко, само ако се наложи да обсъждаме заниманията си пред него.

— Дадено.