Елизабет Костова
Историкът (54)

Глава 52

— Къде ще спим? — попита Барли колебливо. Бяхме в хотелската си стая в Перпинян, двойна стая, която получихме, след като за пореден път излъгахме, че сме брат и сестра. Служителят ни даде ключовете без никакъв коментар, макар че подозрително ни огледа, ту единия, ту другия. Не можехме да си позволим отделни стаи, и двамата го знаехме.

— Е? — каза Барли леко нетърпеливо. Огледахме двойното легло. Друго място за спане нямаше, нямаше дори черга на голия лакиран под. Накрая Барли взе решение, поне за себе си. Докато аз стоях като вкаменена, той влезе в банята с малко дрехи и четка за зъби и след малко се появи в памучна пижама, сламена като косата му.

Нещо в цялата тази картинка, в неуспешния му опит да се престори на небрежен, ме накара да се засмея, макар че бузите ми горяха, и тогава и той се разсмя. Двамата се смяхме, докато сълзи ни потекоха от очите — Барли чак се преви на две и се хвана за кльощавия корем, а аз здраво се държах за потискащия стар скрин. Истеричният смях изличи цялото напрежение на пътуването, моите страхове, неодобрението на Барли, мъчителните писма на баща ми, препирните ни. Години по-късно щях да науча израза fou rire — лудешки пристъп на смях, — а в онзи френски хотел за пръв път лично го изпитах. Първият ми fou rire беше последван и от други първи преживявания, когато двамата неуверено се приближихме един до друг. Барли прегърна раменете ми точно толкова непохватно, колкото преди малко аз бях стискала скрина, но пък целувката му беше ангелски нежна, неговият юношески опит леко я притисна в моите съвсем неопитни устни. Както смехът по-рано, така и целувката сега ме остави без дъх.

Дотогавашните ми представи как се прави любов бяха оформени от благоприлични филми и объркващи книги, така че общо взето не знаех какво да правя оттук нататък. Барли обаче пое нещата в свои ръце и аз го следвах благодарно, макар и леко непохватно. Преди да се озовем легнали на коравия, опънат креват, вече бях научила това-онова за борбата на любовниците с дрехите им. Всяка дреха падаше след мигновено решение, като първа беше горницата от пижамата на Барли и под нея се показа бяло като алабастър тяло и учудващо мускулести плещи. Свалянето на блузата и на грозния ми бял сутиен беше точно толкова мое решение, колкото и негово. Каза ми, че харесвал тена на кожата ми, защото бил така различен от неговия, и наистина, ръката ми никога не е изглеждала така маслиненосмугла, както до снежнобялата ръка на Барли. Той прокара изправената си длан по мен и по остатъка от дрехите ми и за пръв път и аз направих същото с него, откривайки непознатите очертания на мъжкото тяло; сякаш срамежливо опипвах пътя си сред лунните кратери. Сърцето ми биеше така силно, че се уплаших да не усети туптенето му по гърдите си.

Всъщност имахме толкова неща да правим, за толкова неща да се погрижим, че не съблякохме останалите си дрехи и сякаш мина много време, преди Барли да се увие около мен със задавена въздишка, мърморейки Ама че си хлапе, и да прегърне раменете и врата ми със собственически жест.

Когато каза тези думи, изведнъж осъзнах, че всъщност и той е само едно хлапе — но достойно хлапе. Мисля, че в онзи миг го обичах повече от всякога.