Елизабет Костова
Историкът (53)

Глава 51

С Хелън се отдръпнахме сякаш по команда. За секунда си помислих, че Тургут и Селим сигурно са съюзници на някоя тъмна сила и едва се преборих с изкушението да грабна куфарчето си и ръката на Хелън и да избягам от тази къща. Как другояче, освен с дяволски средства, тези двама мъже, които смятах за свои приятели, биха могли да служат на един отдавна умрял султан? Всъщност, всички султани отдавна бяха покойници, така че за когото и да говореше Тургут, той вече не беше между живите. Дали са ни лъгали и за други неща?

Гласът на Хелън прекъсна обърканите ми мисли. Тя се наведе напред, пребледняла и с широко отворени очи, но въпросът й беше спокоен и във висша степен практичен, толкова практичен, че не успях веднага да го схвана.

— Професор Бора — каза тя бавно, — на колко сте години?

Той й се усмихна.

— Ех, скъпа мадам, ако питате дали съм на петстотин години, отговорът — за щастие — е не. Работя за Негово Величество султан Мехмед II, Славния Покровител на Мирозданието, но никога не съм имал несравнимата чест да се запозная с него.

— Какво, за Бога, се опитваш да ни кажеш? — избухнах аз.

Тургут отново се усмихна и Селим меко ми кимна.

— Не смятах изобщо да ви разказвам тези неща — изрече Тургут. — Вие, обаче, ни доверихте толкова много тайни и сега, когато ти, приятелю, зададе този проницателен въпрос, ние също ще ви отговорим. Роден съм по най-нормален начин през 1911 година и се надявам да умра по също толкова нормален начин в постелята си през — ами, да речем към 1985 година — Той се разсмя. — Така или иначе, хората в моето семейство от край време са дълголетници, така че сигурно и аз ще бъда прокълнат да седя на този диван, докато така остарея, че вече за нищо няма да ме броят. — Той обви раменете на мисис Бора с ръка. — Мистър Аксой също е на годините, на които изглежда. В нас няма нищо необикновено. Онова, което ще ви разкажа, е най-голямата тайна, която мога да поверя някому, и вие трябва да я пазите, каквото и да стане. Ние сме част от султанската Гвардия на полумесеца.

— Не мисля, че съм чувала за нея — каза Хелън и се намръщи.

— Не, мадам професоре, не сте — Тургут хвърли бърз поглед към Селим, който седеше и търпеливо слушаше, като очевидно се мъчеше да следи разговора ни, а зелените му очи бяха спокойни като езерна вода. — Убедени сме, че никой не е чувал за нея освен членовете й. Възникнали сме като тайна гвардия, избрана сред най-добрите еничари.

Тогава изведнъж си спомних онези каменни младежки лица с огнени очи, които видях на картините в двореца Топкапъ, скупчени в яки редици край трона на султана, достатъчно близо, за да скочат върху евентуалния убиец — или всъщност върху всекиго, който е изгубил благоволението на султана.

Тургут явно четеше мислите ми, защото кимна:

— Виждам, че сте чували за еничарите. Е, приятели, през 1477 година Мехмед, Великолепния и Славния, привиква при себе си двайсет офицери между най-доверените и най-добре образованите от своя корпус и тайно им предава новия символ на Гвардията на полумесеца. Дал им само една задача — която трябвало да изпълнят дори и с цената на живота си. Задачата била да спрат Ордена на дракона и набезите му в нашата велика империя, да заловят и убият неговите членове, където и да се намират.

Двамата с Хелън едновременно поехме дъх, но този път аз се окопитих преди нея.

— Гвардията на полумесеца е създадена през 1477 година — годината, в която монасите са дошли в Истанбул! — опитвах се да сглобя мозайката, докато говорех. — Но император Сигизмунд основава Ордена на дракона много преди това — през 1400 година, нали?

— През 1408 година, ако трябва да сме точни, приятелю. Разбира се. И преди 1477 година Орденът на дракона със своите войни срещу империята вече е бил сериозен проблем за султаните.

През 1477 година обаче Негово Величество Славния Покровител на Мирозданието решил, че набезите на Ордена на дракона може да станат още по-опасни в бъдеще.

— Какво имате предвид? — ръката на Хелън, неподвижно отпусната в моята, беше студена.

— Дори и нашият устав не го казва направо — призна Тургут, — но аз съм убеден, че султанът неслучайно е основал Гвардията само няколко месеца след смъртта на Влад Цепеш. — Той сключи ръце като за молитва — макар че, спомних си аз, неговите прадеди са се молили прострени по лице на земята. — Уставът ни казва, че Негово Великолепие е основал Гвардията на полумесеца, за да преследва Ордена на дракона, най-презряния враг на величествената му империя, през времето и пространството, по суша и море, дори отвъд смъртта.

Тургут се наведе, очите му святкаха, а сребристата му грива бясно се тресеше.

— Според моята теория Негово Славно Величество е предчувствал или дори е знаел за опасността, която Влад Дракула може да донесе на империята след своята смърт. — Той причеса косата си назад. — Както виждаме, по същото време султанът е основал и своята сбирка с документи за Ордена на дракона — архивът не е бил таен, но се използва тайно от нашите членове и до ден-днешен. А сега това прекрасно писмо, което Селим ни намери, а и вашата народна песен, мадам — това са нови доказателства, че Негово Славно Величество е имал много основания да се тревожи.

Умът ми преливаше от въпроси.

— Но как ти — и мистър Аксой — как сте станали част от Гвардията?

— Членството се предава от баща на най-големия му син. Всеки син получава — как се казваше? — посвещението си на деветнайсет години. Ако бащата има само недостойни синове или ако изобщо няма синове, тайната трябва да умре с него. — Тургут накрая посегна към забравената си чаша кафе и мисис Бора побърза да му долее. — Гвардията на полумесеца е толкова добре пазена тайна, че дори и останалите еничари нямали представа за това обединение вътре в редиците им. Нашият възлюбен Фатих умрял през 1481 година, но Гвардията му продължила делото си. При по-слабите султани еничарите се сдобивали с огромна власт, но ние винаги сме пазели тайната си. Когато накрая империята изчезна, дори и в Истанбул, никой не узна за нас и ние продължихме делото си. През първата Голяма война уставът ни беше опазен от бащата на Селим Аксой, а през последната война го опази самият Селим. Той го пази и до днес на тайно място съгласно обичая ни. — Тургут пое дъх и с благодарност отпи от кафето си.

— Вие, стори ми се, казахте — вмъкна Хелън леко подозрително, — че баща ви е бил италианец. Как се е оказал член на Гвардията на полумесеца?

— Да, мадам — Тургут кимна над чашката си. — Всъщност дядо ми по майчина линия е бил сред най-дейните членове на Гвардията, но имал само една дъщеря и не могъл да понесе мисълта, че тайната ще умре с него. Разбрал, че съвсем скоро, още докато е жив, ще дойде време, когато империята няма да я има…

— Майка ви! — възкликна Хелън.

— Да, мила — Тургут се усмихна замечтано. — Не сте единствената тук с необикновена майка. Мисля, че ви бях казал, но тя беше една от най-високо образованите жени по онова време в страната ни — всъщност една от малкото отлично образовани жени, — а дядо ми не жалел средства, за да й прехвърли всичките си познания и амбиции и да я подготви за служба в Гвардията. Тя се увлякла по инженерството, когато тук то било съвсем непозната наука и, след като я посветил в Гвардията, дядо ми й разрешил да отиде в Рим да учи — там той имал приятели. Тя с лекота се справяла с висшата математика и научила четири езика, включително гръцки и арабски. — Той каза нещо на турски на жена си и Селим и двамата кимнаха в съгласие. — Можеше да язди не по-зле от който и да е султански конник и — макар че малцина знаеха това — умееше също толкова добре и да стреля. — Той почти смигна на Хелън и аз си спомних малкото й оръжие — къде ли го държеше? — От дядо ми тя беше научила много неща за вампирите и за начините да защитава живите от пъклените им замисли. Ето снимката й, ако искате да я видите.

Той стана, измъкна фотографията от резбованата маса в ъгъла и нежно я положи в ръцете на Хелън. Снимката беше поразителна и се отличаваше с онази прекрасна, изящна яснота на фотографските портрети от началото на века. Дамата, която седеше в истанбулското фотостудио, изчаквайки дългата експозиция на образа си, изглеждаше търпелива и спокойна, но под голямото си черно покривало фотографът беше успял да улови и нещо като развеселено пламъче в очите й. Кожата й, в жълтокафеникавия оттенък на старите фотографии, беше безупречна над черната рокля. Приличаше на Тургут, само че носът и брадичката й бяха фини, а неговите — едри, и нейното лице се разтваряше като свежо цвете на стъбълцето на стройната й шия — истинска османска принцеса. Под пищната шапка с пера косата й беше вдигната в тъмен облак. Очите й ме гледаха с лека насмешка и в този миг съжалих, че ни разделят толкова много години.

Тургут отново нежно пое портрета в ръце.

— Дядо ми е постъпил много мъдро, когато е решил да наруши традицията и да направи дъщеря си член на Гвардията. Именно тя откри някои от разпръснатите части на нашия архив в други библиотеки и ги върна в колекцията. Когато бях на пет години, тя уби един вълк в лятната ни вила, а когато станах на единайсет, ме научи да яздя и да стрелям. Баща ми й беше всецяло предан, макар че нейната неустрашимост го плашеше — той все казваше, че е напуснал Рим и се е върнал с нея в Турция, за да я разубеждава от прояви на прекомерна храброст. Подобно на най-доверените съпруги на членовете на Гвардията, баща ми знаеше за членството й и непрекъснато се тревожеше за нея. Ето го там — Тургут посочи окачения до прозореца маслен портрет, който бях забелязал и по-рано. Мъжът на картината изглеждаше здрав, но добродушен чудак в тъмен костюм, с черни очи и коса и благо изражение. Тургут ни беше казал, че баща му е бил историк, специалист по италианския ренесанс и аз си представих как човекът от портрета играе на топчета с малкия си син, а жена му се грижи за по-сериозното обучение на детето.

До мен Хелън се размърда и леко протегна крака.

— Казвате, че дядо ви е бил деен член на Гвардията на полумесеца. Какво означава това? С какво се занимава Гвардията?

Тургут поклати глава със съжаление.

— Това, скъпа мадам, не мога да разкрия в подробности дори и на вас двамата. Някои неща трябва да си останат тайна. Разказах ви всичко това, защото попитахте — почти се досетихте, — а и защото искаме да ви убедим, че можете напълно да разчитате на нашата помощ. Гвардията е заинтересована да отидете в България, при това колкото е възможно по-скоро. Днес Гвардията е малобройна — останали сме само няколко души — той въздъхна. — Аз, например, за жалост нямам син — нито дъщеря, — за да предам тайната си, макар че мистър Аксой възпитава племенника си като наш наследник. Можете да сте сигурни обаче, че по един или друг начин зад вас ще стои с цялата си непоколебимост османското могъщество.

Едва потиснах порива отново да изпъшкам на глас. С Хелън може би щях да се опитам да споря, но да се възпротивя на тайната мощ на Османската империя вече ми се струваше прекалено. Тургут вдигна пръст.

— За едно обаче трябва да ви предупредя, приятели, и тук съм напълно сериозен. Поверихме ви тайна, която се пази грижливо — а и, струва ми се, успешно — вече петстотин години. Нямаме основание да смятаме, че врагът знае за нас, макар че несъмнено той все още ненавижда града ни и се страхува от него точно както и приживе. В устава на Гвардията Негово Великолепие е записал своята повеля. Всеки, който предаде тайната на Гвардията на нашите врагове, се наказва с незабавна смърт. Това, доколкото знам, никога не се е случвало. Моля ви обаче да внимавате, заради вас, а и заради нас.

В гласа му нямаше зложелателност, нито закана, а само непоколебима решителност, и в нея дочух неумолимата вярност, благодарение на която неговият султан бе успял да покори Великия град, непревземаемата дотогава надменна столица на византийците. Когато ни каза „служим на султана“, Тургут имаше предвид точно това, въпреки че самият той е роден половин хилядолетие след смъртта на Мехмед. Слънцето бавно потъваше надолу зад прозорците на гостната и по лицето на Тургут пропълзя розов лъч, който изведнъж му придаде още по-благороден вид. За миг ми хрумна, че Роси щеше дълбоко да се впечатли от срещата си с Тургут, щеше да види в него живата история, и се зачудих какви ли въпроси — въпроси, които аз сигурно дори не съм и започнал да формулирам — щеше да му зададе.

Хелън обаче беше тази, която направи каквото трябваше. Тя се изправи така, че всички я последвахме, и подаде ръка на Тургут.

— За нас е чест да споделим вашата тайна — каза тя и гордо го погледна в лицето. — Ще пазим тайната ви и повелите на султана с живота си. — Тургут целуна ръката й, видимо трогнат, а Селим Аксой й се поклони. Нямаше нужда да добавям каквото и да било; успяла за миг да надмогне историческата омраза на народа си към османските потисници, тя говори от името и на двама ни.

Можеше цял ден да останем така, мълчаливо взрени един в друг, докато край нас се спускаше здрачът, ако внезапно не беше издрънчал телефонът на Тургут. Той се извини с лек поклон и прекоси стаята, за да вдигне слушалката, а мисис Бора започна да прибира останките от трапезата ни върху бронзов поднос. На телефона Тургут внимателно слушаше някого, после възбудено отговори нещо и рязко затвори слушалката. Обърна се към Селим и бързо му заговори на турски, а Селим веднага облече износеното си сако.

— Случило ли се е нещо? — попитах аз.

— Уви, да — Тургут самообвиняващо се удари в гърдите. — Библиотекарят, мистър Ерозан. Човекът, когото оставих да го наглежда, излязъл за момент и сега ми се обади да каже, че приятелят ми отново е бил нападнат. Ерозан е в безсъзнание и човекът тръгнал за лекар. Положението е много тежко. Това е третото ухапване, при това точно при залез-слънце.

Потресен, аз също се протегнах за сакото си, а Хелън нахлузи обувките си, макар че мисис Бора умолително хвана ръката й. Тургут целуна жена си и докато бързо се измъквахме навън, аз се обърнах и видях мисис Бора, която стоеше на прага на къщата им, пребледняла и уплашена.