Елизабет Костова
Историкът (44)

Глава 42

Хю Джеймс разчупи филия хляб на две и здраво отхапа.

— Но защо не накараш полицията да се намеси? Това място явно гъмжи от полиция — каза той. — Ужасно е да ти се случи подобно нещо в чужд хотел.

— Повикахме полиция — уверих го аз, — поне мисля, че повикахме, защото всъщност един от служителите на хотела ги повика вместо нас. Каза, че никой нямало да дойде до късно вечерта или рано утре сутринта, затова да не пипаме нищо. Настани ни в нови стаи.

— Какво? Искаш да кажеш, че и стаята на мис Роси е била обрана? — Очите на Хю още повече се разшириха. — Някой друг от гостите на хотела пострадал ли е?

— Съмнявам се — казах аз мрачно.

Седяхме в един ресторант на открито в Буда, недалеч от хълма със замъка, а точно срещу нас, от другата страна на Дунава, се издигаше сградата на парламента в Пеща. Още беше доста светло и вечерното небе бе оцветило водата в меки синьо-розови оттенъци. Хю беше избрал това място — каза, че било едно от любимите му. Будапещенци от всички възрасти се разхождаха по улиците пред нас, мнозина спираха на балюстрадите над реката да се полюбуват на прекрасната гледка, като че ли и те никога не успяваха да й се наситят. Хю беше поръчал няколко местни специалитета, за да ги опитам, и вече се бяхме заели с вездесъщите хлебчета със златиста коричка и с бутилка токайско — прочуто вино от североизточния край на Унгария, както ми обясни той. Бяхме приключили и с въведенията — къде сме учили, моята бивша дисертация (той се разсмя, когато му разкрих мащаба на заблудите на професор Шандор за моите трудове), изследванията на Хю по балканска история и предстоящата му книга за османските градове в Европа.

— Откраднали ли са нещо? — Хю напълни чашата ми.

— Нищо — казах аз мрачно. — Разбира се, не съм оставял там пари, нито пък… други ценности, а паспортите ни бяха на рецепцията или може би дори в полицията, изобщо не знам.

— Тогава какво са търсили? — Хю вдигна кратка наздравица и отпи.

— Това е много, много дълга история — въздъхнах аз. — Но се вмества идеално сред останалите неща, за които трябва да си поговорим.

Той кимна.

— Добре. Давай тогава.

— Ако после и ти ми разкажеш твоята история.

— Разбира се.

Изпих половината чаша за кураж и започнах от самото начало. И без виното обаче щях да се преборя с колебанията си дали да разказвам историята на Роси на Хю Джеймс; ако не му кажех всичко, може би и аз нямаше да науча всичко, което той знаеше. Той ме слушаше мълчаливо, с явно вглъбение, освен когато споменах решението на Роси да продължи изследването си в Истанбул — тогава той подскочи.

— Исусе! — извика. — И аз мислех да отида там. Пак да отида, имам предвид, защото вече съм ходил два пъти, но не и заради Дракула.

— Ще ти спестя малко проблеми — този път аз напълних чашата и му разказах за приключенията на Роси в Истанбул, после за изчезването му, при което очите на Хю съвсем изпъкнаха, но той нищо не каза. Накрая му описах срещата си с Хелън, без да пропускам претенциите й към Роси, разказах за нашите пътувания и досегашните ни проучвания, включително за запознанството ни с Тургут.

— Както виждаш — заключих аз, — след всичко това изобщо не се изненадвам, че открих хотелската си стая с главата надолу.

— Да, разбирам — той сякаш се замисли за момент. Дотогава вече се бяхме справили с огромно количество яхнии и туршии и той тъжно остави вилицата си, като че ли съжаляваше, че е дошъл краят им. — Направо е удивително, че така се срещнахме. Но съм много притеснен да чуя за изчезването на Роси — ужасно съм разтревожен. Това е зловещо и необяснимо. Преди да чуя разказа ти, не бях готов да се обзаложа, че изследванията за Дракула крият нещо повече от обичайно историческо проучване. Като изключим, че, нали разбираш, през цялото време моята книжка ме изпълваше с някакво необяснимо чувство. Човек не обича да се поддава на необясними усещания, но ето, то се оказва вярно.

— Виждам, че не съм подложил доверието ти на чак толкова голямо изпитание, колкото се опасявах.

— А и тези книги — замислено каза той. — Значи имаме четири — моята, твоята, на професор Роси и на онзи професор в Истанбул. По дяволите, колко е странно, че има четири такива книги.

— Познаваш ли Тургут Бора? — попитах аз. — Каза, че няколко пъти си ходил в Истанбул.

Той поклати глава.

— Не, не съм го и чувал. Но той преподава литература, така че едва ли съм можел да го срещна в историческия им факултет или пък на някоя конференция. Ще съм ти задължен, ако някой ден ме свържеш с него, ако искаш. Никога не съм бил в архива, за който ми разказа, но съм чел за него в Англия и мислех да се пробвам. Ти обаче си ми спестил тази работа, както сам казваш. Знаеш ли, никога не бях помислял за това нещо като за карта — за дракона в книгата ми. Това е невероятна идея.

— Да, а освен това вероятно е въпрос на живот и смърт за Роси — казах аз. — Сега е твой ред. Как попадна на книгата?

Той доби сериозен вид.

— Както и ти — както и останалите двама — не съм попадал на нея, а я получих, макар че откъде и от кого — не знам. Може би трябва да ти разкажа малко предистория. — Той помълча за миг и имах чувството, че темата е много тежка за него. — Виждаш ли, дипломирах се в Оксфорд преди девет години и се хванах на работа като преподавател в Лондонския университет. Семейството ми живее в Кумбрия, в Езерната област, и не е заможно. Борили са се — аз също съм се борил, за да получа най-доброто образование. Винаги съм се чувствал малко не на място, нали разбираш, в частното училище, където ме издържаше чичо ми. Предполагам, че съм учил по-прилежно от останалите, опитвах се да съм най-добрият. От самото начало историята беше голямата ми любов.

Хю потупа устните си със салфетката и поклати глава, сякаш обзет от спомени за младежката си лудост.

— В края на втората година в университета вече знаех, че всичко се нарежда добре и това още повече ме подтикваше да се старая. После обаче дойде войната и прекъсна всичко. Почти бях завършил третата година в Оксфорд. Между другото, още там бях чувал за Роси, макар че никога не съм го виждал. Трябва да е заминал за Америка няколко години преди аз да вляза в университета.

Той поглади брадичката си със своята голяма, доста напукана ръка.

— Наистина много обичах университета и учението, но обичах и родината си и веднага се записах във флота. Изпратиха ме в Италия, а след година ме върнаха обратно с рани по ръцете и краката.

Той внимателно докосна ръкава на бялата си памучна риза, точно над маншета, сякаш отново усети рукналата кръв.

— Доста бързо се възстанових и исках да се върна, но не ме взеха — когато корабът избухна, едното ми око пострада. Затова се върнах в Оксфорд и, опитвайки се да не чувам сирените, точно в края на войната успях да се дипломирам. Последните седмици там, мисля, бяха едни от най-щастливите в живота ми, въпреки лишенията — светът беше избавен от ужасното проклятие, аз бях почти приключил с отложеното си образование, а едно момиче от моя край, което бях обичал кажи-речи целия си живот, най-накрая се съгласи да се омъжи за мен. Нямах пари, то и без това нямаше храна, но ядях сардини в стаята си и изпращах любовни писма у дома — дано нямаш нищо против, че ти разказвам всичко това — и зверски учех за изпити. Естествено, накрая се докарах до състояние на дълбоко изтощение.

Той вдигна бутилката токайско, но тя беше празна, и я върна на масата с въздишка.

— Почти бях приключил с цялото това изпитание, а и с момичето си бяхме насрочили дата за сватба за края на юни. В нощта преди последния ми изпит стоях буден до малките часове на нощта, преглеждайки записките си. Знаех, че съм минал всичко, което трябва, но просто не можех да престана. Работех в едно ъгълче на библиотеката в колежа, сгушено някак между библиотечните рафтове, които скриваха от погледа ми малцината останали безумци, ровещи също из бележките си.

В тези малки библиотеки има доста хубави книги и аз за момент се разсеях, за да погледна един том със сонетите на Драйдън, който стоеше на една ръка от мен. После се насилих да го оставя на мястото му, като си помислих, че ще е по-добре да изляза навън и да изпуша една цигара, за да се опитам отново да се съсредоточа. Оставих книгата обратно на рафта и излязох в двора. Беше превъзходна пролетна нощ, аз стоях и си мислех за Елспет и за къщичката, която тя щеше да нареди за двама ни, и за моя най-добър приятел — той щеше да ми кумува, но умря сред петролните полета на Плоещ с американците, а после се качих обратно в библиотеката. За мое учудване, Драйдън лежеше на бюрото ми, сякаш не го бях върнал на рафта, и си помислих, че сигурно главата ми се е замаяла от многото работа. Обърнах се да върна книгата, но видях, че мястото й е заето. Преди стоеше до Данте, сигурен бях, но сега там имаше някаква съвсем друга книга, книга със старинен на вид гръб, на който беше гравирано миниатюрно създание. Измъкнах я и тя се разтвори в ръцете ми на… е, сещаш се.

Дружелюбното му лице сега беше бледо и той прерови първо ризата, а после и джобовете на панталоните си за пакета цигари.

— Не пушиш ли? — той запали една и силно си дръпна. — Видът на тази книга ме завладя, както и възрастта й, заплашителният вид на дракона — всичко, което е направило впечатление и на теб. В три часа сутринта нямаше библиотекари, така че слязох до каталога и сам се порових, но открих единствено името на Влад Цепеш и родословието му. Тъй като книгата нямаше печат от библиотеката, си я взех у дома.

Спах лошо и на следващата сутрин не успях да се съсредоточа за изпита; единственото, което мислех, беше как ще вляза в другите библиотеки или дали да не отида до Лондон, за да видя какво още мога да открия. Нямах обаче никакво време и трябваше да се връщам за сватбата си. Взех малката книжка и в редките свободни моменти й хвърлях по някой поглед. Елспет веднъж ме хвана с нея и когато й обясних за какво става дума, тя хич не я хареса, ама изобщо. Оставаха пет дни до сватбата ни и въпреки това не можех да спра да мисля за книгата, нито да й говоря за нея, докато тя накрая не ми каза да престана.

Тогава една сутрин — два дни преди деня на сватбата — внезапно получих вдъхновение. Виждаш ли, недалеч от селото на родителите ми има една голяма къща, якобински дворец, в него се организират посещения с автобуси. На училищните екскурзии винаги съм я смятал за досадна, но си спомням, че благородникът, който я е построил, бил голям любител на книгите и събирал какво ли не от всички краища на света. Тъй като не можех да отида до Лондон преди сватбата, реших да посетя прочутата библиотека на това имение и да се поровя малко, току-виж открия нещо за Трансилвания. Казах на родителите си, че излизам да се поразходя, като знаех какво ще си помислят — че отивам да видя Елси.

Утрото беше дъждовно, мъгливо и студено. Икономката на голямата къща каза, че този ден не е отворено за посетители, но ме пусна да разгледам библиотеката. Беше чувала за сватбата в селото, познаваше баба ми и ми свари чаша чай. Само докато сваля шлифера си, вече бях открил двайсет рафта с книги от европейската обиколка на онзи якобинец, който очевидно беше стигнал доста по-далеч на изток от повечето си съвременници, и бях забравил всичко останало.

Прерових тези чудеса, както и други книги, които явно беше събрал из Англия, може би след обиколката си, докато попаднах на една история на Унгария и Трансилвания и в нея открих веднъж да се споменава Влад Цепеш, после още веднъж и накрая — за моя радост и удивление — попаднах на разказ за погребението му в езерото Снагов, пред олтара на църквата, която той възстановил.

Беше преразказ на легенда, записана от английски пътешественик в онези земи — самият той на заглавната страница се наричаше просто Пътник, който бил съвременник на моя якобински колекционер. Става въпрос за около 130 години след смъртта на Влад, нали се сещаш.

Въпросният „Пътник“ посетил Снаговския манастир през 1605 година. Поговорил си добре с монасите и те му казали, че според преданието по време на погребението на Влад на олтара била положена огромна книга, едно от съкровищата на манастира, и всички присъстващи монаси написали имената си в нея, а тези, които не можели да пишат, нарисували дракон в чест на Ордена на дракона. За съжаление не се споменаваше какво е станало после с книгата. Но всичко това ми се видя забележително. После Пътникът разказваше, че помолил да погледне гроба и монасите му показали плосък камък на пода пред олтара. Върху него бил изрисуван портрет на Влад Дракула, а по него били изписани латински думи — вероятно също с боя, защото Пътникът не споменава да са гравирани, — но човекът бил поразен от липсата на кръст, който да отбележи мястото на гроба. Епитафията, която внимателно си записах — и аз не знам какво ме накара да го направя, — беше на латински.

Хю сниши глас, огледа се зад себе си и изгаси цигарата си в пепелника на масата.

— След като си я записах и известно време се мъчих да я разчета, прочетох превода си на глас: „Читателю, със слово отвори му…“ Знаеш как продължава. Навън още валеше силен дъжд и някъде един прозорец се отвори и затръшна, а край мен лъхна повей влажен въздух. Явно съм подскочил, защото обърнах чашата си и една капка чай се разля по книгата. Докато бършех всичко това и се укорявах за непохватността, забелязах часовника си — беше станало един часа и трябваше да съм у дома за обяд. Там едва ли имаше нещо друго по темата, така че върнах книгите, благодарих на икономката и се върнах през ливадите, покрай безбройните юнски рози.

Когато стигнах в къщата на родителите си в очакване да ги заваря на масата, може би дори заедно с Елси, открих шумна бъркотия. Няколко приятели и съседи бяха в къщата, майка ми плачеше. Баща ми изглеждаше съсипан. — Тук Хю запали още една цигара и клечката кибрит потрепери сред сгъстяващия се мрак. — Той сложи ръка на рамото ми и каза, че на главния път е станала катастрофа с Елси, която карала взета назаем кола, за да пазарува в съседния град. Валеше силно и според тях тя видяла нещо и кривнала от пътя. Не била мъртва, слава Богу, но пострадала тежко. Родителите й веднага отишли в болницата, а моите ме изчакали у дома, за да ми кажат.

Намерих някаква кола и подкарах толкова бързо, че за малко и аз да катастрофирам. Знам, че не ти трябва да слушаш всичко това, но… тя лежеше с бинтована глава и широко отворени очи. Така изглеждаше. Сега живее в нещо като приют, където се грижат добре за нея, но не говори и не разбира, не може дори да се храни. Най-ужасното е, че… — гласът му потрепери. — Ужасното е, че винаги съм смятал тази история за инцидент, за нещастен случай, но сега, след като чух твоя разказ — за Хеджис приятеля на Роси, за твоята… за твоята котка… не знам какво да мисля. — Той дръпна силно от цигарата.

Въздъхнах дълбоко.

— Много, много съжалявам. Просто не знам какво да кажа. Преживял си ужасни неща.

— Благодаря — той се мъчеше да си върне обичайното присъствие на духа. — Вече минаха няколко години, времето лекува. Просто…

Тогава не разбрах, но вече знам какво увисна в недовършения край на това изречение — излишните думи, неизразимите вопли на загубата. Седяхме, а между нас се спусна миналото, но после дойде келнерът и остави на масата ни свещ в стъклена лампа. Заведението се пълнеше с хора и отвътре се носеха силни смехове.

— Поразен съм от разказа ти за Снагов — казах аз след малко. — Никога не съм чувал тези неща за гроба — имам предвид надписа и нарисувания портрет, липсата на кръст. Съответствието на надписа с думите, които Роси е открил по картите в Истанбул, е изключително важно, струва ми се — то е доказателство, че в Снагов е бил най-малкото първоначалният гроб на Дракула. — Притиснах пръсти към слепоочията си. — Защо тогава, защо картата — драконовата карта в книгите и тази в архива, — защо не отговарят на релефа на Снагов — на езерото, на острова?

— Ще ми се да знаех.

— След това продължи ли с изследването си за Дракула?

— Не и в следващите няколко години — Хю изгаси цигарата си. — Нямах кураж. Преди около две години обаче се улових, че отново мисля за него и когато започнах работа по сегашната си книга, за Унгария, не пропусках да потърся и нещичко за него.

Вече доста се беше стъмнило и Дунавът блестеше с отразената светлина на моста и сградите в Пеща. Един келнер се приближи и ни предложи еспресо и ние с благодарност приехме. Хю отпи и остави чашата си.

— Искаш ли да видиш книгата? — попита той.

— Която пишеш? — за миг се обърках.

— Не — с дракона.

Аз се стреснах.

— Тук ли е?

— Винаги я нося със себе си — каза той мрачно. — Е, почти винаги. Всъщност днес я оставих в хотела по време на лекциите, защото реших, че там ще е на сигурно място, докато аз говоря. Като си помисля, че можеше да я откраднат… — той спря. — Твоята не беше в стаята, нали?

— Не — тук трябваше да се усмихна, — аз също нося моята със себе си.

Той внимателно отмести чашките кафе настрани и отвори куфарчето си. Отвътре извади полирана дървена кутия, а от нея — увит в плат пакет, който остави на масата. Вътре беше книгата му — по-малка от моята, но също подвързана с велен. Страниците й бяха по-кафяви и по-трошливи от тези на моята книга, но драконът в средата беше същият, изпълваше страниците до самия им ръб и ни гледаше разярено. Мълчаливо отворих куфарчето си и извадих моята книга, като поставих централната й илюстрация до дракона на Хю. Бяха еднакви, помислих си, когато се наведох да ги погледна отблизо.

— Погледни това петънце тук — дори и то е същото. Отпечатани са от една и съща заготовка на печатарската машина — каза Хю с нисък глас.

Видях, че е точно така.

— Знаеш ли, това ми напомня за нещо друго, което преди малко забравих да ти кажа. Двамата с мис Роси се отбихме в университетската библиотека днес следобед, преди да се върнем в хотела, защото тя искаше да погледне нещо, което й направило впечатление преди. — Аз описах книгата с румънските народни песни и странните стихове за монасите, влизащи в големия град. — Тя мисли, че това може да има нещо общо с историята от истанбулския ръкопис, за който ти разказах. Стиховете са твърде общи, но горе, на страницата, имаше интересна гравюра, нещо като горски гъсталак с малка църквичка и дракон, както и една дума.

— Дракула? — преположи Хю, точно като мен в библиотеката.

— Не, Ивиряну — погледнах в бележките си и му показах как се пише.

Очите му се разшириха.

— Но това е поразително! — извика той.

— Какво? Бързо ми кажи.

— Аз видях същата дума вчера в библиотеката.

— В същата библиотека? Къде? В същата книга? — нетърпението ми не ме остави да изчакам възпитано отговора му.

— Да, в университетската библиотека, но не в същата книга. Рових цяла седмица да си търся материал за моята книга, но понеже винаги имам едно наум за нашия приятел, все откривам неочаквани препратки към неговия свят. Нали знаеш, Дракула и Хунияди били кръвни врагове, а после и Дракула и Матиаш Корвин, така че няма как от време на време да не попаднеш на Дракула. На обяд ти споменах, че открих един ръкопис, поръчан от Корвин, документ, който споменава духа от амфората.

— О, да — казах аз разпалено. — Там ли видя думата Ивиряну?

— Всъщност не. Корвиновият ръкопис е много интересен, но по други причини. В него пише — е, тук съм преписал малко. Оригиналът е на латински.

Той извади бележника си и ми прочете няколко изречения.

— „В лето Господне 1463, скромният слуга на краля му поднася тези слова от великите писания, за да предостави на Негово Величество сведения за проклятието на вампира, дано се провали в пъкъла. Сведенията са за кралската сбирка на Негово Величество. Дано Господ укрепи ръката му да избави нашия град от проклятието, да сложи край на вампирското присъствие и да изгони чумата от домовете ни.“ И така нататък. После добрият писар, който и да е бил той, изброява къде е открил сведения за вампири — списък с различни класически творби, включително разкази за духа от амфората. Както сам разбираш, датата на ръкописа е годината след задържането на Дракула и първото му затворничество край Буда. Нали се сещаш, в истанбулските документи вие сте открили, че турският султан се бои от същата опасност, и това ме кара да мисля, че Дракула е сеел нещастия навсякъде по пътя си. И двата документа говорят за чума, и двата са свързани с появата на вампири. Твърде голяма прилика, нали?

Той замислено спря.

— Всъщност, тази връзка с чумата не е толкова отвлечена, поне отчасти — четох един италиански документ в библиотеката на Британския музей, че Дракула водел и биологична война срещу турците. Сигурно е бил сред първите европейци, използвали болестите като оръжие. Обичал да изпраща в турските лагери заразноболни свои хора, като ги преобличал в османски дрехи.

На светлината на свещта очите на Хю изглеждаха по-тесни, а лицето му светеше, напрегнато и съсредоточено. Разбрах, че в лицето на Хю Джеймс сме намерили ентусиазиран и интелигентен съюзник.

— Това е невероятно — казах аз, — но къде си видял думата Ивиряну?

— О, извинявай — усмихна се Хю. — Съвсем се отнесох. Да, видях тази дума тук в библиотеката. Срещнах я преди три-четири дни в един румънски „Нов завет“, издаден през седемнайсети век. Разгледах го, защото ми се стори, че видът на корицата му издава подчертано османско влияние. В дъното на заглавната страница беше изписана думата Ивиряну — сигурен съм, че беше същата дума. Тогава не се замислих особено — честно казано, непрекъснато попадам на румънски думи, които ме озадачават, защото почти не разбирам езика им. Но тази дума привлече вниманието ми заради шрифта — беше особено изящен. Предположих, че обозначава някакво място или нещо подобно.

Изпъшках.

— Това ли е всичко? Другаде не си ли я срещал?

— Боя се, че не — Хю разглеждаше празната си чаша кафе. — Ако отново я видя някъде, ще ти кажа.

— Е, може би в крайна сметка тя не е свързана с Дракула — казах аз за собствено успокоение. — Жалко, че нямаме повече време да разгледаме тази библиотека. В понеделник трябва да се връщаме в Истанбул — нямаме разрешение да останем след конференцията. Ако наистина откриеш нещо интересно…

— Разбира се — заяви Хю. — Ще остана тук още шест дни. Ако намеря нещо, ще ти пиша на университетския ти адрес.

Тук потръпнах; от дни не бях се сещал истински за дома, нямах представа кога ще се прибера да проверя пощенската си кутия във факултета.

— Не, не — бързо възразих аз. — Поне засега не. Ако откриеш нещо, което според теб може да ни помогне, моля те, обади се на професор Бора. Просто му обясни, че сме говорили. Ако аз имам възможност да го видя, ще му кажа, че може да му се обадиш. — Извадих визитката на Тургут и преписах телефонния му номер на Хю.

— Добре — той пъхна листчето в горното си джобче. — Ето ти моята визитка. Надявам се, че пак ще се срещаме. — Поседяхме мълчаливо няколко секунди, той беше свел поглед към масата с празните чаши и чинии и потрепващия пламък на свещта. — Виж — проговори най-накрая, — ако всичко, което ми разказа, е вярно… или това, което Роси е казал… ако наистина граф Дракула или Влад Набучвача още… съществува… в някакъв ужасен вид, тогава аз бих искал да ви помогна…

— Да го унищожим? — тихо завърших мисълта му. — Ще го запомня.

— Явно нямахме какво повече да си кажем, макар че се надявах някой ден отново да си поговорим. Намерихме такси, за да се върнем в Пеща, и той настоя да ме изпрати до хотела. Тъкмо сърдечно се сбогувахме пред рецепцията, когато служителят, с когото по-рано бях говорил, внезапно изскочи от стъклената си будка и се вкопчи в ръката ми.

— Хер Пол! — извика той тревожно.

— Какво има? — двамата с Хю се обърнахме и се втренчихме в човека. Беше висок, прегърбен мъж в синя работна униформа и мустаци, достойни за хунски воин. Той ме задърпа към себе си да ми каже нещо на ухото и аз успях с жест да помоля Хю да не си тръгва. Наблизо нямаше други хора и не ми се искаше да оставам сам, ако се случи някое ново нещастие.

— Хер Пол, знам кой беше във вашата цимер този следобед.

— Какво? Кой?

— Хм, хм — служителят изхъмка почти на себе си и се заоглежда, ровейки из джобовете на престилката си с жест, който трябва да е бил красноречив, но аз не го разбрах. Зачудих се дали не е идиот.

— Иска подкуп — преведе ми Хю полугласно.

— О, за Бога — ядосано казах аз, но очите на мъжа гледаха през мен и се оживиха едва когато измъкнах две огромни унгарски банкноти. Той скришом ги взе и ги прибра в джоба си, но с нищо не издаде капитулацията ми.

— Хер Американец — прошепна той, — знам, че този следобед не бил само айн мъж. Двама мъже. Първо един влязъл, много важен човек. После другия. Видял го, когато качих куфар горе до друга цимер. После ги видял. Говорили. Заедно излезли.

— Никой ли не ги спря? — троснах се аз. — Кои са те? Унгарци ли бяха? — Човекът не спираше да се озърта край себе си и потиснах желанието да го притисна да проговори. Тази атмосфера на потайност започваше да ми лази по нервите. Явно съм изглеждал доста разярен, защото Хю успокоително сложи ръка на рамото ми.

— Важният човек — унгарец. Другият — не унгарец.

— Откъде знаеш?

Той сниши глас:

— Единият унгарец, но двама говорят англиш. — Той не каза нищо повече, въпреки все по-заканителните ми въпроси. Тъй като очевидно беше решил, че ми е дал достатъчно информация за сумата във форинти, която му бях връчил, можеше повече и думичка да не чуя от него, но нещо внезапно прикова вниманието му. Гледаше някъде зад мен и след секунда и аз се обърнах да проследя погледа му през високите витрини до входа на хотела. Оттатък за част от секундата зърнах жадна физиономия с изпити очи, лице, което вече отлично познавах и чието място беше в гроба, а не на улицата. Хотелският служител пелтечеше, увиснал на ръката ми:

— Ето го онзи, с дяволско лице — англишанина!

Сигурно съм изкрещял, когато се отскубнах от служителя и хукнах към вратата; Хю доста хладнокръвно (както осъзнах по-късно) грабна един чадър от поставката до рецепцията и се втурна след мен. Дори и в цялото си притеснение не изпусках куфарчето от ръка и то доста ме забави, докато бягах. Навън се огледахме във всички посоки, тичахме от единия край на пресечката до другия, но без резултат. Дори не бях чул стъпки, затова не знаех накъде е избягал.

Накрая спрях и се подпрях на една стена да си поема дъх. Хю също едва дишаше.

— Какво беше това? — задъхано попита той.

— Библиотекарят — отвърнах, когато успях да се посъвзема. — Онзи, който ни преследва до Истанбул. Сигурен съм, че беше той.

— Боже! — Хю избърса чело с ръкава си. — Какво прави тук?

— Опитва се да докопа останалите ми записки — изсъсках аз. — Той е вампир, ако можеш да повярваш, а ние го доведохме в този прекрасен град. — Всъщност казах много повече от това и благодарение на общия ни език Хю вероятно схвана всички американски нюанси на гнева ми. При мисълта за проклятието, което носех, сълзите едва не рукнаха по лицето ми.

— Хайде, стига — утешително каза Хю. — Както знаем, тук и преди е имало вампири. — Лицето му обаче беше пребледняло и той се оглеждаше наоколо, стиснал чадъра.

— По дяволите! — изкрещях аз и ударих с юмрук по стената.

— Трябва да внимаваш — трезво каза Хю. — Мис Роси върнала ли се е?

— Хелън! — дотогава не се бях сетил за нея и Хю за малко да се усмихне на възклицанието ми. — Веднага се връщам да проверя. Ще се обадя и на професор Бора. Виж, Хю, ти също си дръж очите отворени на четири. Ще внимаваш, нали? Той те видя заедно с мен, а това напоследък никому не е донесло късмет.

— Не се тревожи за мен — Хю замислено гледаше чадъра в ръката си. — Колко даде на онзи служител?

Засмях се, въпреки че още дишах тежко.

— Все едно, няма проблем.

Двамата приятелски си стиснахме ръцете и Хю изчезна нагоре по улицата към хотела си, който беше съвсем наблизо. Не ми хареса, че тръгна сам, но по улицата вече минаваха хора, които спокойно крачеха и си приказваха. Във всеки случай бях убеден, че той винаги би поел сам по пътя си; просто беше такъв човек.

Когато се върнах във фоайето на хотела, от уплашения служител нямаше и следа. Може би просто смяната му беше изтекла, защото зад рецепцията се беше настанил гладко обръснат млад мъж. Той ми показа, че ключът за стаята на Хелън виси на мястото си, значи тя още беше при леля си. След обстойни преговори за цената младежът ми разреши да използвам телефона и след няколко опита да набера номера на Тургут накрая успях да чуя сигнал. Изобщо не бях доволен, че се наложи да използвам хотелския телефон, който несъмнено се подслушваше, но по това време нямах друга възможност. Оставаше ми да се надявам, че разговорът ни ще бъде прекомерно странен, за да го разберат. Накрая чух изщракване по линията, а после и гласа на Тургут, далечен, но весел, който каза нещо на турски.

— Професор Бора! — изкрещях аз. — Тургут, Пол се обажда, от Будапеща.

— Пол, приятелю! — стори ми се, че никога не бях чувал нещо по-мило от стържещия му далечен глас. — Нещо не е наред с линията, дай ми номера си да те набера, ако ни прекъснат.

Взех номера от служителя на рецепцията и, крещейки, му го издиктувах. Той също извика в отговор:

— Как сте? Намерихте ли го?

— Не — извиках аз. — Добре сме, научихме малко повече, но се случи нещо ужасно.

— Какво? — въпреки лошата връзка долових тревогата в гласа му. — Ранен ли си? Или мис Роси?

— Не, добре сме, но библиотекарят ни намери и тук. — Чух порой от думи, които вероятно представляваха някакво шекспировско проклятие, но от шума по линията нищо не разбрах. — Какво според теб трябва да направим?

— Още не знам — гласът на Тургут вече звучеше малко по-ясно. — Носиш ли комплекта, който ти дадох?

— Да — отвърнах аз. — Но не мога да се приближа достатъчно до това чудовище, за да го използвам. Мисля, че днес е претърсил стаята ми, докато сме били на конференцията, и очевидно някой му е помагал. — Може би полицията ме слушаше в същия този момент. Кой знае какво щяха да разберат от целия този разговор?

— Много внимавай, професоре — Тургут звучеше притеснен. — Не мога да ти дам добър съвет, но скоро ще имам новини, може би още преди да се върнете в Истанбул. Радвам се, че се обади днес. С господин Аксой открихме един нов документ, който досега изобщо не бяхме виждали. Той го намери в архива на Мехмед. Документът е бил съставен от един православен монах през 1477 година, но трябва да се преведе.

По линията отново се появи шум и трябваше да закрещя:

— Какво каза? 1477 година? На какъв език е?

— Не те чувам, приятелю — изрева Тургут някъде отдалеч. — Тук има буря. Ще ти се обадя утре вечер. — Прекъсна ни какофония от гласове — не можах да разбера дали на унгарски или на турски — и погълна следващите му думи. После нещо щракна отново и линията даде свободно. Бавно затворих слушалката, чудейки се дали пак да не се обадя, но служителят вече си прибираше телефона със загрижена физиономия и изчисляваше сметката ми върху лист хартия. Мрачно платих и постоях там от нежелание да се кача в празната си нова стая, в която ми разрешиха да взема само бръснарските си принадлежности и една чиста риза. Настроението ми бързо спадаше — в крайна сметка денят се беше оказал много, много дълъг и часовникът във фоайето вече показваше почти единайсет часа.

Настроението ми можеше съвсем да угасне, ако в същия миг пред хотела не беше спряло едно такси. Хелън излезе и плати на шофьора, а после прекрачи вътре през големите врати. Още не ме беше видяла на рецепцията и лицето й беше сериозно, резервирано и излъчваше онази меланхолична напрегнатост, която забелязвах у нея понякога. Беше се увила в мек вълнен червено-черен шал, който дотогава не бях виждал — може би беше подарък от леля й. Той смекчаваше строгата линия на костюма и раменете й и до него изпъкваше белотата на кожата й, блестяща даже и под грубата светлина във фоайето. Приличаше на принцеса и аз нахално се взирах в нея, докато накрая тя не ме забеляза. Бях изпаднал в захлас не просто пред красотата й, смекчена от фината вълна и царствения овал на брадичката й. Отново си спомних — и вътрешно потръпнах от ужас — портрета в кабинета на Тургут, гордата глава, дългия прав нос, властните тъмни очи с тежките клепачи и дълбоките кръгове. Може би просто бях много уморен, казах си аз и когато Хелън ме видя и се усмихна, онзи образ изчезна от въображението ми.