Елизабет Костова
Историкът (42)

Глава 40

На следващата сутрин се събудих и погледът ми попадна на позлатените херувимчета над твърдото тясно легло и за миг не успях да си спомня къде съм. Беше неприятно чувство; сякаш бях изгубен, по-далеч от дома, отколкото изобщо съм си представял, че мога да стигна, неспособен да се сетя дали това е Ню Йорк, Истанбул, Будапеща или някой друг град. Усещах, че точно преди да се събудя, съм сънувал кошмар. Болката в сърцето ми настойчиво ми напомняше за изчезването на Роси — чувство, което често беше първото нещо, което изпитвах всяка сутрин, и се чудех дали сънят не ме беше отвел на някое ужасно място, където можеше и да го открия, ако бях постоял достатъчно.

Намерих Хелън да закусва в ресторанта на хотела с унгарски вестник, разтворен на масата — гледката на този език в печатна форма съвсем ме обезнадежди, защото не можех да изтръгна значението на нито една дума от заглавията — и тя ме приветства с весело махване. Съчетанието от изгубения ми сън, тези заглавия и стремглаво приближаващата ми лекция явно е било изписано на лицето ми, защото когато наближих, тя ме погледна въпросително:

— Каква тъжна физиономия. Да не би пак да си размишлявал за османските жестокости?

— Не. Само за международни конференции — аз седнах и си взех една бяла салфетка и хлебче от нейната кошничка. Хотелът, въпреки че беше занемарен, очевидно се беше специализирал в поддържането на изрядни покривки. Хлебчетата, намазани с масло и ягодово сладко, бяха отлични, както и кафето, което се появи няколко минути по-късно. И изобщо не горчеше.

— Не се тревожи — каза Хелън утешително. — Ще им…

— Ще им взема акъла ли? — вметнах аз.

Хелън се засмя.

— Благодарение на теб английският ми доста напредва — каза тя. — Или може би съвсем се съсипва.

— Снощи леля ти много ме впечатли. — Намазах си още едно хлебче.

— Очевидно беше.

— Кажи ми, как точно се е озовала тук от Румъния и се е добрала до такъв висок пост? Ако не възразяваш, че питам.

Хелън отпи от кафето си.

— Случайност на съдбата, струва ми се. Родителите й били много бедни — трансилванци, които се изхранвали от малко парче земя в някакво село, което, както чувам, вече дори не съществува. Баба ми и дядо ми имали девет деца и Ева била третото. Когато навършила шест години, я изпратили да работи, защото имали нужда от пари и не можели да я изхранват. Работела във вилата на богато унгарско семейство, което притежавало цялата земя извън селото. Между войните по онези места живеели много унгарски земевладелци, озовали се в Румъния след прекрояването на границите с Трианонския договор.

Кимнах.

— Договорът, който преначертава границите след Първата световна война?

— Точно така. Та Ева работела за това семейство от съвсем малка. Казвала ми е, че се държали много добре с нея. Понякога в неделя я пускали да си отиде до къщи и така успявала да поддържа близки отношения със собственото си семейство. Била на седемнайсет години, когато хората, за които работела, решили да се върнат в Будапеща и я взели със себе си. Там срещнала един младеж, журналист и революционер на име Янош Орбан. Двамата се влюбили и се оженили, по време на войната той служил в армията, но оцелял — Хелън въздъхна. — Знаеш ли, толкова много млади унгарци са воювали из цяла Европа през Първата война и са погребани в масови гробове в Полша, Русия… Както и да е, след войната Орбан се издигнал много в коалиционното правителство и славната ни революция му се отплатила с министерски пост. После загина в автомобилна катастрофа и Ева възпита синовете си сама и продължи политическата му кариера. Тя е удивителна жена. Никога не съм знаела какви точно са личните й убеждения — понякога имам чувството, че емоционално се държи на разстояние от политиката, като че ли я възприема просто като професия. Мисля, че чичо ми беше пламенен човек, убеден последовател на ленинистката доктрина и почитател на Сталин, преди тук да се разбере за зверствата му. Не мога да кажа същото за леля ми, но тя успя да си изгради забележителна кариера. Като резултат синовете й имаха всевъзможни привилегии, а и на мен ми е помагала, използвайки властта си, както вече ти казах.

Слушах я внимателно.

— А как двете с майка ти сте дошли тук?

Хелън отново въздъхна.

— Майка ми е дванайсет години по-малка от Ева — каза тя. — Тя винаги е била любимката на Ева сред малките дечица в семейството им, но когато била само на пет годинки, Ева заминала за Будапеща. После, когато майка ми била на деветнайсет, забременяла неомъжена. Страхувала се да не би родителите й и останалите селяни да разберат — в онова патриархално общество, нали се сещаш, можело да я изгонят и дори да умре от глад. Писала на Ева и я помолила за помощ и леля и чичо уредили пътуването й до Будапеща. Чичо ми я посрещнал на границата, която тогава строго се охранявала, и я отвел в града. Веднъж чух леля ми да казва, че платил огромен подкуп на граничарите. Унгарците мразят трансилванците, особено след Договора. Майка ми казва, че чичо ми напълно я спечелил — не само я спасил от ужасно положение, но и никога не й дал повод да усети разликата в произхода им. Когато той умря, тя беше съсипана. За нея той беше човекът, който я бе прехвърлил благополучно в Унгария и й бе дал нов живот.

— А после си се родила ти? — тихо попитах аз.

— После съм се родила аз, в една будапещенска болница, а леля и чичо помагаха за отглеждането и образованието ми. Живеехме с тях, докато постъпих в гимназията. По време на войната Ева ни заведе в провинцията и някак успяваше да намери храна за всички ни. Там майка ми също се образова и научи унгарски. Изобщо не искаше да ме учи на румънски, макар че понякога я чувах да говори румънски в съня си. — Тя ме погледна горчиво. — Сега разбираш какво направи с живота ни твоят любим Роси — каза тя със стиснати устни. — Ако не бяха леля и чичо, майка ми щеше да умре самичка в планинските дебри и да я изядат вълците. Всъщност, и двете ни.

— И аз съм благодарен на леля ти и чичо ти — казах и уплашен да не срещна язвителния й поглед, побързах да си налея кафе от металната кана до лакътя ми.

Хелън обаче не отговори и след малко измъкна някакви листове от чантичката си.

— Да преговорим ли лекцията ти още веднъж?

* * *

Имах чувството, че утринното слънце и хладният въздух навън са изпълнени със заплаха; докато вървяхме към университета, не можех да мисля за нищо друго, освен за все по-бързо приближаващия момент, когато трябваше да изнеса лекцията си. Дотогава само веднъж бях изнасял лекция, всъщност беше общо представяне с Роси миналата година, когато той организира една конференция за холандския колониализъм. Всеки от нас беше написал половината от беседата; моята част беше нещастен опит да събера в двайсет минути идеите си за бъдещата дисертация, от която не бях написал нито дума; лекцията на Роси беше забележителен обширен трактат за културното наследство на Холандия, за стратегическата мощ на холандския флот и за природата на колониализма. Въпреки че не се чувствах на мястото си, бях поласкан, че той ме включи в конференцията. През цялото време ме крепеше солидното му и уверено присъствие зад мен на подиума и приятелското му потупване по рамото, когато му отстъпих думата. Днес щях да съм сам. Изгледите бяха отчайващи, ако не и ужасяващи, и единствената ми опора беше мисълта как Роси би се справил с подобно положение.

Край нас се простираше прекрасната Пеща и сега на дневна светлина видях, че великолепието й е в процес на строителство, по-точно на възстановяване от пораженията, нанесени от войната. На много къщи липсваха стени или прозорци на горните етажи, някои бяха даже съвсем без горен етаж, а ако човек се вгледаше, щеше да установи, че всички повърхности, независимо от какво са направени, носеха белези от куршуми. Жалко, че нямахме време да се поразходим повече, да разгледаме Пеща по-добре, но се бяхме уговорили, че ще присъстваме на всички сутрешни лекции от конференцията, за да оправдаем участието си колкото е възможно по-убедително.

— А следобед ми се иска да свърша една задача — каза Хелън замислено. — Ще отидем до университетската библиотека преди да затвори.

Когато стигнахме просторната сграда, където предишната вечер се състоя приемът, тя спря.

— Направи ми една услуга.

— Разбира се. Каква?

— Не казвай на Геза Йожеф за пътуванията ни, нито че търсим някого.

— Няма такава опасност — заявих възмутено.

— Само те предупреждавам. Той може да е много очарователен. — Тя вдигна облечената си в ръкавица длан с помирителен жест.

— Добре. — Задържах големите барокови врати пред нея и двамата влязохме вътре.

В аудиторията на втория етаж мнозина от хората, които предишната вечер бях видял, вече седяха по редиците от столове, разговаряха оживено или прелистваха книжата си.

— Господи — измърмори Хелън, — и катедрата по антропология е тук.

Миг по-късно тя вече беше погълната в поздрави и разговори. Видях я да се усмихва, вероятно на стари приятели, на колеги от годините, когато е работила в своята област, и ме обля вълна на самота. Тя очевидно сочеше към мен в опит отдалеч да ме запознае с някого, но пороят от гласове с непонятния им унгарски издигаше помежду ни почти осезаема преграда.

Тогава усетих как някой ме побутна по ръката и внушителният Геза изникна пред мен. Той сърдечно се ръкува с мен и ми се усмихна.

— Допада ли ви нашият град? — попита той. — Всичко наред ли е?

— Всичко — отвърнах аз със същата сърдечност. Не бях забравил предупреждението на Хелън, но беше трудно да не харесаш този човек.

— А, чудесно — каза той. — Днес следобед ли ще изнесете лекцията си?

Аз се прокашлях.

— Да — отвърнах. — Да, точно така. А вие? Вие ще говорите ли днес?

— О, не, аз не — каза той. — Всъщност сега се занимавам с една тема, която живо ме интересува напоследък. Не съм обаче готов да изнеса лекция по въпроса.

— Каква е темата ви? — не се сдържах и попитах, но в същия момент професор Шандор с високата бяла фризура откри конференцията от подиума. Тълпата се подреди по столовете като птички на телефонни жици и стихна. Седнах в дъното до Хелън и хвърлих едно око на часовника си. Беше само девет и половина, така че можех да си отдъхна за малко. Геза Йожеф беше седнал отпред; виждах тила на красивата му глава на първия ред. Огледах се и видях още няколко познати физиономии от снощните ми запознанства. Множеството в залата беше сериозно, малко опърпано, и всички погледи бяха вперени в професор Шандор.

— Гутен морген — изгърмя гласът му и микрофонът запищя, докато един студент в синя риза и черна вратовръзка не притича да го оправи. — Добро утро, уважаеми гости. Гутен морген, бонжур, добре дошли в Будапещенския университет. С гордост ви представяме първата европейска среща на историци от — тук микрофонът отново изпищя и пропуснахме няколко изречения. Професор Шандор очевидно беше изчерпал и английския си, поне временно, и беше преминал на някаква смесица от унгарски, френски и немски. От френския и немския подразбрах, че обядът щял да бъде сервиран в дванайсет, а после — за мой ужас — че идвал моят ред в ролята ми на почетен оратор, върха на конференцията, кулминацията на дневния ред, че съм бил изтъкнат американски учен, специалист не само по холандска история, но и по икономическите въпроси в Османската империя и по трудовите движения в Съединените американски щати (това дали не го беше измислила леля Ева?), че книгата ми за холандските търговски гилдии в епохата на Рембранд щяла да бъде публикувана догодина и че за организаторите било невероятен късмет, задето в последния миг могли да ме включат в програмата.

Всичко това надминаваше и най-страшните ми кошмари и се заклех, че Хелън ще си плати, ако се окаже, че има пръст в тази работа. Мнозина от учените в аудиторията се обърнаха да ме погледнат, учтиво ми се усмихваха и ми кимаха, дори ме сочеха един на друг. Хелън седеше до мен, царствена и невъзмутима, но нещо в извивката на рамото й ми подсказваше — само на мен, надявах се, — че тя просто отлично прикрива желанието си да се разсмее. Опитах се също да си придам достолепен вид и си казах, че правя това, дори и това, за Роси.

Когато гръмовният глас на професор Шандор секна, един дребничък плешив човек изнесе лекция като че ли за Ханзейската лига. Последва го сивокоса жена в синя рокля, чиято тема беше свързана с историята на Будапеща, макар че изобщо не успях да я проследя. Следващият оратор преди обяд беше млад учен от Лондонския университет — изглеждаше горе-долу на моите години — и за огромно мое облекчение говореше на английски, а един унгарски студент филолог четеше превод на лекцията му на немски. (Колко е странно, мислех си, че тук се чува толкова много немска реч само десет години след като немците едва не сринаха Будапеща, но после си спомних, че този език е бил лингва франка в Австро-Унгарската империя.) Професор Шандор представи англичанина като Хю Джеймс, професор по източноевропейска история.

Професор Джеймс беше як мъж в кафяв вълнен костюм и маслиненозелена вратовръзка; в цялата тази сценка той изглеждаше толкова неописуемо и типично английски, че едва сдържах смеха си. Очите му блестяха към залата и той ни отправи приятна усмивка.

— Никога не съм очаквал да попадна в Будапеща — каза той, оглеждайки ни, — но съм изключително благодарен, че съм тук, в най-великия град на Централна Европа, тази врата между Изтока и Запада. Сега ще отнема няколко минути от времето ви, за да поразсъждаваме върху въпроса за наследството, което османските турци оставят в Централна Европа след изтеглянето си от неуспешната обсада на Виена през 1685 година.

Той направи пауза и се усмихна на студента по филология, който с готовност прочете първото изречение на немски. Двамата продължиха в същия дух, редувайки езиците, но професор Джеймс явно доста се отклоняваше от написаното, защото с напредването на лекцията студентът все по-често му хвърляше объркани погледи.

— Всички ние, разбира се, сме чували историята за създаването на кроасана, измислен от един парижки сладкар в чест на виенската победа над османците. Кроасанът, разбира се, изобразява полумесеца от османските знамена, символ, който Западът преглъща с кафето си и до ден-днешен. — Той се огледа сияещо и после сякаш осъзна, както и аз, че повечето от тези заслушани унгарски учени никога не са били в Париж или Виена. — Да, хм, наследството на османските турци според мен може да се обобщи с една дума: естетика.

По-нататък той описа архитектурата на пет-шест града в Централна и Източна Европа, игри и моди, подправки и вътрешно обзавеждане. Слушах го в захлас, отчасти от облекчение, че напълно разбирах думите му; докато Джеймс говореше за турските бани в Будапеща и за праосманските и австро-унгарските сгради в Сараево, в ума ми нахлуха спомените от току-що видяното в Истанбул. Когато описа двореца Топкапъ, аз се усетих, че кимам енергично, и осъзнах, че трябва да внимавам и да се държа по-дискретно.

Лекцията му приключи под бурните овации на аудиторията и професор Шандор ни покани на обяд. Сред тълпата от учени и храна аз успях да намеря професор Джеймс, който тъкмо сядаше на една маса.

— Може ли да се присъединя към вас?

Той скочи с усмивка.

— Разбира се, разбира се. Хю Джеймс. Приятно ми е да се запознаем.

Аз също се представих и двамата се ръкувахме. Когато се настаних срещу него, двамата се погледнахме с дружелюбно любопитство.

— Аха — каза той, — значи вие сте основният оратор. С нетърпение очаквам лекцията ви.

Отблизо изглеждаше с десетина години по-голям от мен и имаше невероятно светли кафяви очи, воднисти и леко изпъкнали като на басет. От словото му вече бях разбрал, че е от Северна Англия.

— Благодаря — отвърнах аз, мъчейки се да не изглеждам видимо притеснен. — За мен беше удоволствие да слушам всяка минута от вашата. Обхванахте наистина впечатляващ спектър от въпроси. Чудя се дали познавате — ъ-ъ — моя учител, Бартоломю Роси. Той също е англичанин.

— Ами да, разбира се! — Хю Джеймс разгъна салфетката си с ентусиазиран жест. — Професор Роси е един от любимите ми автори, чел съм повечето от книгите му. С него ли работите? Какъв късмет.

Бях изгубил Хелън, но в този миг я зърнах на бюфета, а до нея стоеше Геза Йожеф. Той й говореше енергично почти в ухото и след малко тя му разреши да я последва до малка маса в другия край на залата. Достатъчно добре я виждах, за да различа киселото изражение на лицето й, но от това гледката не стана по-поносима. Той се беше навел към нея, гледаше я в лицето, а тя беше свела очи към чинията си и аз почти полудях от желание да разбера какво й говори.

— Във всеки случай — Хю Джеймс още говореше за трудовете на Роси, — мисля, че изследванията му за гръцките театри са превъзходни. Този човек може всичко.

— Така е — казах аз разсеяно. — Той работеше по една статия, озаглавена „Духът от амфората“, за сценичните механизми, използвани в гръцките трагедии. — Спрях, защото внезапно осъзнах, че може би издавам професионалните тайни на Роси. Ако не бях спрял сам обаче, лицето на професор Джеймс щеше да ме прекъсне насред дума.

— Какво? — каза той, явно изумен. Остави вилицата и ножа си, сякаш окончателно се отказа от обяда. — Нима казахте „Духът от амфората“?

— Да — бях забравил дори за Хелън и Геза. — Защо питате?

— Но това е поразително! Мисля, че трябва незабавно да пиша на професор Роси. Разбирате ли, неотдавна се заех да изследвам един изключително интересен унгарски документ от XV век. Точно това беше и най-важната причина, която ме доведе в Будапеща — проучвах този период от унгарската история и, нали разбирате, домъкнах се на конференцията с любезното разрешение на професор Шандор. С две думи, този документ е написан от един от учените на крал Матиаш Корвин и споменава духа от амфората.

Спомних си, че снощи Хелън беше споменала крал Матиаш Корвин; нали той беше основателят на голямата библиотека в замъка Буда? Леля Ева също ми беше разказала за него.

— Обяснете ми, моля ви — казах аз настойчиво.

— Ами, аз… сигурно звучи много глупаво, но от няколко години се интересувам от народните предания в Централна Европа. Всичко започна почти на шега, струва ми се, преди много години, но с времето легендата за вампира напълно ме омагьоса.

Втренчих се в него. Доскоро той изглеждаше толкова обикновен със зачервеното си весело лице и сакото от туид, а сега сякаш сънувах.

— Знам, че звучи детинско — граф Дракула и така нататък, но, знаете ли, темата е наистина забележителна, ако човек се порови малко по-надълбоко. Разбирате ли, Дракула е истински човек, макар че не е бил вампир, аз се интересувам дали историята му по някакъв начин е свързана с народните поверия за вампири. Преди няколко години започнах да търся писмени материали по въпроса да видя дали изобщо има такива, тъй като, разбира се, вампирите присъстват предимно в устните селски предания в Централна и Източна Европа.

Той се облегна назад и забарабани с пръсти по края на масата.

— И докато се рових в тукашната университетска библиотека, намерих този документ, очевидно съставен по нареждане на Корвин, който е искал някой да му събере всичко известно за вампирите от най-древни времена. Който и да е бил ученият, заел се с тази задача, той очевидно е бил класик и вместо да обикаля из селата като истински антрополог, той се заровил в латинските и гръцките извори — Корвин имал немалко такива тук, нали разбирате, — потърсил къде в тях се споменават вампири и попаднал на тази древногръцка идея, за която никъде другаде не съм чувал, поне докато вие не я споменахте преди малко — за духа от амфората. В антична Гърция и в гръцките трагедии амфората понякога съдържала човешка пепел, нали разбирате, и невежият гръцки народ вярвал, че ако амфората не бъде правилно погребана, от нея може да се измъкне вампир — макар че точно как става това, не съм сигурен. Може би професор Роси знае нещо по въпроса, щом пише за духове от амфори. Изумително съвпадение, нали? Всъщност и в днешна Гърция има вампири, поне според фолклора.

— Знам — казах аз. — Върколаци.

Този път беше ред на Хю Джеймс да се втренчи в мен. Изпъкналите му лешникови очи се уголемиха.

— Откъде знаете? — изстреля той на един дъх. — Искам да кажа — прощавайте, просто съм изненадан, че и друг човек…

— Се интересува от вампири? — добавих аз сухо. — Да, и аз се изненадах, но напоследък взех да свиквам. Как така се захванахте с вампирите, професор Джеймс?

— Хю — каза той бавно. — Моля, казвайте ми Хю. Ами, аз — той впи очи в мен за секунда и за пръв път видях, че под жизнерадостната му небрежна външност гори пламенна натура. — Това е ужасно странно и обикновено не го разказвам на хората, но…

Не можех да издържам повече.

— Дали случайно не сте намерил стара книжка с дракон в средата? — попитах аз.

Очите му ме гледаха почти безумно, а цветът се отдръпна от здравото му лице.

— Да — каза той. — Намерих книга. — Ръцете му здраво стиснаха ръба на масата. — Кой сте вие?

— И аз намерих една.

Двамата се гледахме няколко дълги секунди и може би щяхме да останем безмълвни още дълго, отлагайки всичко, което трябваше да обсъдим, ако не ни бяха прекъснали. Гласът на Геза Йожеф достигна ушите ми преди да забележа присъствието му; той беше изникнал зад мен и се беше навел над масата ни с искрена усмивка. Хелън бързаше насам, а изражението й беше необичайно — почти виновно, помислих си аз.

— Добър ден, другари — каза той сърдечно. — Какви книжки сте намерили?