Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Historian, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Невяна Хаджийска, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2010 г.)
- Допълнителна корекция
- redSpectator(2013)
Издание:
Елизабет Костова. Историкът
Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов
Отговорен редактор: Ваня Томова
Редактор: Мариана Шипковенска
Технически редактор: Божидар Стоянов
Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов
Сиела софт енд паблишинг, София, 2005
ISBN 954-649-843-2
История
- —Добавяне
- —Корекция
Глава 2
Вече знаеш, започна баща ми, че преди да се родиш, преподавах в един университет в Америка. Преди това дълги години учих, за да стана професор. Първо мислех да следвам литература. После обаче осъзнах, че предпочитам истинските истории пред измислените. Всички литературни повествования, които четях, ме тласкаха към нещо като… историческо изследване. Така че накрая се предадох. Сега съм много доволен, че и ти се интересуваш от история.
Една пролетна вечер през последната година от следването си седях на бюрото си в университетската библиотека и понеже беше късно, бях съвсем сам сред безкрайните редици с книги. Вдигнах глава и забелязах, че някой ми е оставил книга, чиято обложка досега не бях виждал сред учебниците си, оставени на един рафт точно над бюрото ми. На корицата имаше красив малък дракон, зелен на светъл фон.
Не бях виждал тази книга, затова я взех и без много да му мисля, я отворих. Подвързията беше от мека, избеляла кожа, а страниците изглеждаха доста стари. Книгата като че ли от само себе си се отвори по средата. Върху двете страници видях гравюра на дракон с разтворени крила и дълга, извита опашка — развилнял се звяр с разперени нокти, в които държеше надпис с една-единствена дума, изписана с готически шрифт: Drakulya.
Веднага разчетох думата и си спомних романа на Брам Стокър, който не бях чел, върнах се в детството си, когато ходехме в кварталното кино и гледахме как Бела Лугоши се увива около бялото вратле на някоя младичка звезда. И все пак думата беше изписана чудновато, а книгата определено изглеждаше старинна. Като учен, при това дълбоко потънал в европейската история, след няколко секунди взиране в книгата си спомних какво съм чел. Името, което всъщност идва от латинския корен за дракон или дявол, е почетната титла на живелия в Карпатите влашки феодал Влад Цепеш, тоест Набучвача, получил прозвището си, защото издевателствал над поданиците и военнопленниците си по ужасяващо жесток начин. По онова време изучавах търговията в Амстердам през XVII в. и не виждах какво общо има моята тема с тази книга, затова предположих, че погрешка е попаднала при мен, вероятно я е забравил някой, който се занимава с историята на Централна Европа или пък с феодална символика.
Прелистих книгата — човек, който по цял ден се рови в книги, посреща всяка нова книга като приятел, дори като изкушение. Чакаше ме още по-голяма изненада, защото останалите страници — прекрасни старинни листове с цвят на слонова кост, бяха съвсем празни. Нямаше дори заглавна страница, никакви сведения за това къде или кога е била отпечатана книгата, нито дори карти, форзаци или други илюстрации. Нямаше и печат от университетската библиотека, нито библиотечно картонче, каталожен номер или етикет.
След като се взирах още няколко минути, оставих книгата на бюрото си и отидох до каталога на първия етаж. Там наистина имаше вложка, която гласеше: Влад III Влашки, наричан още Цепеш (1431–1476) — вж. също Влахия, Трансилвания и Дракула. Реших първо да погледна в картата и бързо разбрах, че Влахия и Трансилвания са древни области в днешна Румъния. Трансилвания изглеждаше по-планинска, а на югозапад граничеше с Влахия. На откритите лавици открих единствения източник по въпроса — странно, малко английско издание от 90-те години на XIX в. на някакви памфлети за Дракула. Оригиналите били отпечатани в Нюрнберг през 70-те и 80-те години на XV в. Като стигнах до Нюрнберг, потръпнах — бяха минали едва няколко години от процеса срещу нацистките водачи, който аз внимателно бях следил. Само една година не ми стигна, за да навърша пълнолетие и да ме изпратят на фронта и може би тъкмо защото останах настрана от войната, се впуснах да изучавам последиците й с такъв ентусиазъм. Титулната страница на томчето с памфлети представляваше груба гравюра на мъж, изобразен до раменете — с як врат, свъсени тъмни очи, дълги мустаци и шапка с перо. Картината беше удивително ярка, особено като се има предвид примитивният печат.
Знаех, че трябва да се върна към изследването си, но не се сдържах и се зачетох в един от памфлетите. Той изброяваше някои от престъпленията на Дракула срещу собствените му поданици и срещу чужди народи. Бих могъл по памет да възстановя съдържанието му, но не искам, защото беше твърде смущаващо. Рязко затворих томчето и се върнах на бюрото си. Седемнайсети век отново превзе вниманието ми до полунощ. Оставих странната книга затворена на бюрото си с надеждата, че собственикът й ще я намери и се прибрах вкъщи да поспя.
Сутринта отидох на лекции. Бях уморен от дългата нощ, но след лекцията изпих две чаши кафе и пак се върнах в библиотеката. Старинната книга беше там, но лежеше отворена на страницата с извития огромен дракон. След почти безсънната нощ и ударната доза кафе вместо закуска, направо ми се подкосиха краката, както се казваше в старите романи. Разгледах книгата, този път по-внимателно. Централната илюстрация определено беше гравюра на дърво, вероятно средновековно изпълнение, наистина чудесен образец на ранното книгопечатане. Мина ми през ума, че след като очевидно не принадлежеше на библиотеката, сигурно струваше цяло състояние, а може би и повече за някой учен.
Видът на книгата обаче никак не ми допадна. Затворих я нетърпеливо и до късно следобед писах за търговските гилдии. На излизане от библиотеката спрях на регистратурата и подадох книгата на един от библиотекарите, който обеща да я остави в шкафа за изгубени вещи.
В осем часа на следващата сутрин, когато отново се довлякох до библиотеката, за да поработя върху дипломната си работа, онази книга пак беше върху бюрото ми, отворена на единствената си жестока илюстрация. Усетих раздразнение, понеже помислих, че библиотекарят не ме е разбрал. Бързо я сложих настрана и целият ден измина, без да я погледна. Късно следобед имах уговорка с моя научен ръководител и докато събирах нещата си, измъкнах необикновената книга и я прибавих към купчината. Направих го съвсем импулсивно, нямах намерение да я присвоявам, но професор Роси обичаше историческите загадки и си помислих, че може би щях да успея да го заинтригувам. Освен това благодарение на обширните си познания по европейска история той можеше и да разпознае книгата.
Обикновено с Роси се виждахме след лекцията му следобед и аз обичах да се промъквам в аудиторията преди края й, за да го погледам в действие. Този семестър той преподаваше антична история на Средиземноморието и бях успял да чуя завършека на няколко лекции, всяка брилянтна и завладяваща, плод на невероятната му ораторска дарба. Този път се добрах на пръсти до едно свободно място най-отзад тъкмо навреме, за да хвана заключителната част на беседата за възстановяването на двореца на Минос на остров Крит от сър Артър Евънс. Аудиторията представляваше мрачна готическа зала, която побираше петстотин студенти. Беше тихо като в катедрала. Никой не смееше да мръдне, всички очи бяха приковани в човека пред тях.
Роси стоеше сам на осветения подиум. Понякога крачеше напред-назад и излагаше своите идеи на глас, все едно ги предъвкваше в усамотението на кабинета си. После внезапно спираше и впиваше поглед сред студентите с красноречив жест или зашеметяващо твърдение. Не използваше катедрата, презираше микрофоните и никога не четеше от бележки, макар че от време на време прожектираше диапозитиви, като почукваше по огромния екран с показалката, за да подчертае мисълта си. Понякога така се разпалваше, че размахваше ръце и притичваше напред през подиума. Носеше се легенда, че от възторг пред процъфтяващата гръцка демокрация веднъж паднал от подиума, но успял да се изправи, без изобщо да наруши ритъма на лекцията си. Така и не посмях да го попитам дали е истина.
Днес беше замислен и крачеше из стаята с ръце на гърба. Сър Артър Евънс, моля запомнете, възстановил двореца на цар Минос в Кносос отчасти въз основа на оцелелите руини, отчасти според собственото си въображение и според своята представа за характера на минойската цивилизация. Той се загледа в свода над нас. Източниците били оскъдни и Евънс трябвало да реши доста загадки. Вместо да го възстанови с приблизителна точност, той използвал въображението си, за да създаде смайващ дворцов стил — цялостен, макар и не съвсем коректен. Прав ли е бил?
Тук той направи пауза и почти замечтано зарея поглед над морето от рошави глави, щръкнали перчеми, небрежни прически, нарочно опърпани пуловери и любопитни момчешки лица (не забравяй, че по онова време само момчета можеха да завършат такъв университет, докато ти, скъпа дъще, вероятно ще можеш да се запишеш където си пожелаеш). Петстотин чифта очи го гледаха в очакване. Ще оставя този въпрос на вас, усмихна се Роси, рязко се обърна и напусна подиума.
Всички поеха дъх, после започнаха да бърборят и да се смеят, да събират нещата си. След лекция Роси обикновено сядаше на края на подиума и някои от по-жадните му ученици се втурваха да задават въпроси. Той им отговаряше сериозно и доброжелателно, докато не си тръгне и последният студент. Тогава отивах и аз да го поздравя.
— Пол, приятелю! Хайде да починем и да поговорим холандски. — Той ме потупа приятелски по рамото и двамата излязохме от аудиторията.
Кабинетът на Роси винаги ме забавляваше, защото опровергаваше обичайната представа за професорски безпорядък: книгите бяха подредени по лавиците, модерна кафеварка стоеше до прозореца да утолява навика му непрестанно да пие кафе, цветя, които никога не оставаха сухи, красяха бюрото му, а самият той бе винаги елегантен в панталони от туид и безукорна риза с вратовръзка. Лицето му бе излято по чист английски калъп, с остри черти и наситено сини очи; самият той веднъж ми каза, че от баща си, тоскански имигрант в Съсекс, наследил единствено любовта към вкусната храна. В очите на Роси се отразяваше един свят, сигурен и подреден като смяната на караула пред Бъкингамския дворец.
Умът му бе съвсем друго нещо. Дори и след четирийсет години строго самоусъвършенстване той гореше с останките от миналото, страдаше над нерешените загадки. Енциклопедичните му трудове отдавна бяха спечелили признанието на издатели далеч извън академичната периодика. Щом привършеше един труд, започваше друг, като често рязко сменяше темата. Затова тълпи студенти от различни специалности непрекъснато го гонеха, а мен ме смятаха за късметлия, задето ми беше научен ръководител. Освен това беше най-сърдечният, най-отзивчивият приятел, който съм имал.
— Е — каза той, включи кафеварката и ми махна да седна, — как върви опусът?
Разказах му за работата си от последните няколко седмици и поспорихме кратко за търговията между Утрехт и Амстердам в началото на XVII в. Той наля чудесното си кафе във фини порцеланови чашки и двамата се изтегнахме назад — той зад огромното си бюро, а аз — отпред. В стаята цареше приятният сумрак, който още настъпваше в този час, но с приближаването на лятото щеше да се измества все по-късно. Тогава си спомних старинната находка.
— Донесох ти нещо любопитно, Рос. Някой погрешка е оставил на бюрото ми един доста зловещ предмет и след като не си го потърси вече два дни, реших, че няма нищо против да ти го донеса да хвърлиш едно око.
— Дай го насам. — Той отмести изящната си чашка и се протегна към книгата. — Хубава подвързия. Кожата изглежда специален велур. И с подсилена подшивка.
Нещо в тясната страна на книгата обаче накара обикновено ясното му лице да се смръщи.
— Отвори я — предложих аз.
Не разбирах защо сърцето ми заби толкова силно, докато очаквах и той да се сблъска с моята изненада от почти празната книга. Опитните му ръце я отвориха направо по средата. Не виждах какво гледа зад бюрото си, но разбрах, че го е видял. Лицето му изведнъж се изпъна и застина така, както никога не го бях виждал. Прелисти останалите страници, обърна корицата и гърба, както бях направил и аз, но мрачната му физиономия не показа изненада.
— Да, празна е — той остави книгата на бюрото си. — Съвсем празна.
— Не е ли странно? — Чашата кафе изстиваше в ръката ми.
— И е доста стара. Не е празна, защото е недовършена. Просто е ужасяващо празна, за да изпъкне илюстрацията по средата.
— Да, именно, като че ли това същество по средата е погълнало всичко наоколо. — Започнах вдъхновено, но довърших изречението си бавно.
Роси като че ли не можеше да откъсне очи от централната илюстрация, отворена пред него. Накрая решително затвори книгата и разбърка кафето си, но не отпи.
— Откъде я взе?
— Ами — отговорих аз, — както ти казах, някой погрешка я е оставил на бюрото ми в библиотеката преди два дни. Предполагам, че трябваше моментално да я отнеса в отдел Редки книги, но честно казано ми се струва, че е нечия лична собственост, затова се отказах.
— О, да, така е — каза Роси и ме погледна косо. — Тя е нечия лична собственост.
— Нима знаеш чия е?
— Да. Твоя е.
— Не, аз просто я намерих в…
Изражението на лицето му ме спря. Изглеждаше десет години по-стар заради играта на светлината, която се процеждаше през здрачния прозорец.
— Как така моя?
Роси бавно стана и отиде в ъгъла на кабинета си, където се качи на библиотечната стълбичка и свали отгоре малък тъмен том. Погледа го малко, като че ли не искаше да ми го отстъпи. После го подаде.
— Това според теб какво е?
Книгата беше малка, подвързана със старинно на вид кафяво кадифе като стар молитвеник или семеен алманах, без никакви отличителни знаци по корицата. Имаше закопчалка в бронзов цвят, която се отвори с лек натиск. Книгата сама се отвори по средата. И там, разперен на две страници, стоеше моят — казвам моят — дракон, този път дори преливащ извън страниците, с извадени нокти и жестоко разтворена паст с два змийски зъба и със същата дума, изписана със същия готически шрифт.
— Разбира се — каза Роси, — аз разполагах с време и успях да я разуча. Рисунката е централноевропейска, отпечатана около 1512 година. Виждаш, че текстът спокойно е можел да бъде отпечатан с подвижен печат, стига да е имало текст.
Внимателно прелистих тънките страници. На първата страница нямаше заглавие — да, това вече го знаех.
— Какво странно съвпадение.
— Гърбът й е изцапан с морска вода, вероятно при плаване през Черно море. Дори и Смитсъновият институт не успя да разгадае всичките й странства. Разбираш ли, аз стигнах дотам да й направя химически анализ. Струваше ми триста долара да науча, че това чудо в някакъв момент, вероятно преди 1700 година, дълго е стояло на място, силно замърсено с каменен прах. Дори се вдигнах чак до Истанбул в опит да открия нещо повече за произхода на тази книга. Но най-невероятното е как попадна у мен — той протегна ръка и аз с удоволствие му върнах крехкото старинно томче.
— Да не би да я купи отнякъде?
— Намерих я на бюрото си, когато бях последна година в университета.
Потреперих.
— На бюрото?
— В библиотеката. И тогава имаше такива бюра. Традицията идва чак от манастирите от VII век, нали знаеш.
— А ти откъде… откъде се взе тя? Подарък ли беше?
— Може би — Роси се усмихна загадъчно. Явно се бореше да удържи силното си вълнение. — Искаш ли още една чаша?
— Всъщност да — казах с пресъхнало гърло.
— Усилията ми да открия собственика не доведоха до нищо, а библиотеката не я разпозна. Дори и библиотеката на Британския музей никога не я беше виждала и ми предложи значителна сума, ако реша да я продам.
— Но ти не пожела.
— Да. Както знаеш, обичам главоблъсканиците. Така е с всеки учен, който заслужава професията си. Това е най-голямата награда — да погледнеш историята в очите и да й кажеш, Знам коя си, не можеш да ме излъжеш.
— И какво се оказа? Мислиш ли, че този по-голям екземпляр е изработен от същия печатар по същото време?
Пръстите му потропваха по перваза.
— Всъщност от години не съм мислил по въпроса или поне се опитвах да не мисля, макар че винаги по някакъв начин съм я… усещал тук зад себе си — той махна към тъмния библиотечен ъгъл. — Най-горният рафт съдържа списъка на моите провали. На нещата, за които предпочитам да не мисля.
— Добре де, сега като й намерих еша, може би ще е по-лесно да сглобим картинката. Сигурно имат връзка помежду си.
— Сигурно имат — гласът му глухо отекна с думите ми, макар че тъкмо беше отпил освежителна глътка кафе.
Нетърпението и трескавото ми състояние в онези дни на недоспиване и умствено напрежение ме накараха да го притисна.
— А проучването ти? Не просто химическият анализ. Каза, че си се опитал да научиш повече…
— Опитах се да науча повече. — Той отново седна и обгърна чашата с малките си, така земно изглеждащи длани. — Боя се, че ти дължа нещо повече от един разказ — каза той тихо. — Може би дори трябва да ти се извиня — ще разбереш защо, — макар че никога не бих завещал нарочно нещо такова на когото и да е от студентите си. Поне не на повечето от тях — добави той със сърдечна, но и тъжна усмивка. — Чувал ли си за Влад Цепеш — Набучвача?
— Да, Дракула. Карпатски феодал, известен още като Бела Лугоши.
— Същият, или поне един от тях. Те са древен род, но тъкмо най-неприятният от тях дошъл на власт. На излизане от библиотеката потърси ли името му в каталога? Да? Лош знак. Когато моята книга изникна тъй неочаквано, аз проверих думата още същия следобед — самата дума, както и Влахия, Трансилвания и Карпати. Веднага се вманиачих.
Зачудих се дали това не беше завоалиран комплимент — нали Роси обичаше студентите му да работят на пълни обороти, но реших да го пропусна край ушите си, за да не накъсвам разказа му с излишни забележки.
— И така, Карпатите. Те винаги са били загадъчен край за историците. Един от учениците на Окам отишъл дотам, предполагам на магаре, а после събрал впечатленията си в смешновата книга, озаглавена Философия на страхопочитанието. Разбира се, историята за Дракула в общи линии е толкова предъвквана, че няма много за проучване. Човекът живял през XV век и бил влашки принц, ненавиждан както от Османската империя, така и от собствените си поданици. Очевидно бил сред най-противните от всички средновековни европейски тирани. Твърди се, че изклал най-малко двайсет хиляди власи и трансилванци. Дракула означава син на Дракул, което може да се преведе и като син на дракона. Император Сигизмунд, тогавашният владетел на Свещената римска империя, посветил баща му в Ордена на дракона, който бил нещо като организация за отбрана на империята от османските турци. Всъщност има сведения, че бащата на Дракула дал малкия си син за заложник на турците при някакви политически пазарлъци и именно тогава, като наблюдавал османските похвати в изтезанията, развил вкус към мъченията.
Роси поклати глава.
— Така или иначе, Влад загинал в битка, повален от турска ръка, макар че е възможно да е бил случайно убит от своите войници. Погребан е в островния манастир в Снаговското езеро, което днес се намира на територията на нашата социалистическа приятелка Румъния. Паметта му се превръща в легенда, която се предава от поколения на поколения суеверни селяни. В края на XIX век един неспокоен и мелодраматичен писател — Брам Стокър, попада на името Дракула и го приписва на родения от собственото му въображение герой вампир. Влад Цепеш бил ужасяващо жесток, но разбира се не бил вампир. В книгата си Стокър изобщо не пише за самия Влад, но споменава великото минало на рода му в борбата срещу турците. — Роси въздъхна. — Стокър събира подходящи моменти от народните поверия за вампири, както и предания за Трансилвания, макар че никога не е ходил там. Самият Влад Дракула всъщност е управлявал Влахия, а не съседна Трансилвания. През XX век Холивуд се заема със случая и легендата оживява. Тук обаче словоохотливостта ми се изчерпва.
Роси отмести чашата си и сключи ръце. Като че ли просто не се решаваше да продължи.
— Може и да се майтапя с легендата и с нейното чудовищно комерсиализиране, но не и с резултатите от собственото ми проучване. Истината е, че така и не посмях да ги публикувам отчасти именно заради тази легенда. Струваше ми се, че тази тема няма да бъде посрещната сериозно. А има и още една причина.
Тук мисълта ми зацикли. Роси не оставяше нищо непубликувано — това беше част от прочутото му научно трудолюбие, от щедрия му гений. Той сурово напътстваше студентите си да постъпват по същия начин и да не пилеят труда си.
— Онова, което открих в Истанбул, беше твърде страшно, за да не го приема сериозно. Може би сгреших, като запазих за себе си тази информация, както мога да я нарека с ръка на сърцето, но всеки си е посвоему суеверен. Аз например съм суеверен като историк. Уплаших се.
Взирах се в него, а той въздъхна, като че ли не искаше да продължи.
— Разбираш ли, Влад Дракула винаги е бил обект на проучвания в големите архиви на Централна и Източна Европа и особено в родния си край. Но той започва кариерата си като борец срещу турците, а аз забелязах, че никой дори не е търсил сведения за него в османския свят. Това ме отведе в Истанбул, като тайничко кривнах от пътя на проучванията си върху древногръцката икономика. Между другото, за отмъщение публикувах целия си гръцки труд.
Той отново спря за миг и обърна поглед към прозореца.
— Предполагам, че просто трябва направо да ти кажа какво открих в истанбулските архиви и какво оттогава се мъча да забравя. В края на краищата, ти също наследи една от тези красиви книжки.
Той тежко отпусна ръка върху купа с двете книги.
— Ако не ти го кажа аз, вероятно ще тръгнеш по стъпките ми, може би дори ще се изложиш на по-голям риск — той се усмихна някак мрачно иззад бюрото. — Поне ще ти спестя доста писане.
С пресъхнало гърло, аз не успях дори да се засмея. Какво, за Бога, намеква? Хрумна ми, че може би не съм дооценил особеното чувство за хумор на учителя си. Сигурно това беше някаква сложна шегаджийска интрига — имал е в библиотеката си два екземпляра от страховитата старинна книжка и е оставил едната на моето бюро, понеже е знаел, че ще му я донеса, както и направих като последен идиот. Дали от светлината на обикновената настолна лампа, но лицето му беше пепеляво, с набола в края на деня брада и с тъмни кръгове, изпили цвета и настроението от очите му. Наведох се напред.
— Какво искаш да кажеш?
— Дракула — каза той и спря. — Дракула… Влад Цепеш… е жив.
— Мили Боже! — изведнъж възкликна баща ми и погледна часовника си. — Защо не ми каза? Стана почти седем.
Пъхнах студените си ръце в джобовете на морскосиньото яке.
— Не знаех — отвърнах аз, — но моля те, не прекъсвай разказа. Не спирай точно тук.
В този момент лицето на баща ми изглеждаше нереално. Дотогава никога не ми беше хрумвала мисълта, че баща ми може да е… не знаех как да се изразя. Психически нестабилен? Дали тази нестабилност го беше обзела само за няколко минути, докато разказваше?
— Много е късно за такава дълга приказка. — Баща ми вдигна чашата си и пак я остави на масата. Забелязах, че ръцете му треперят.
— Моля те, продължавай — помолих аз.
Той обаче не ме послуша.
— Всъщност не знам дали те уплаших или само ги досадих. Вероятно ти искаше просто една хубава приказка за дракони.
— Имаше дракон — казах аз. Искаше ми се да вярвам, че е измислил цялата история. — Даже два дракона. Поне утре ще ми разкажеш ли останалото?
Баща ми разтри ръце, като че ли да се стопли и аз видях, че в този момент нямаше никакво намерение да продължи разговора. Лицето му беше тъмно, вглъбено.
— Хайде да вечеряме. Първо ще оставим багажа си в хотел Турист.
— Добре — отвърнах.
— И без това всеки миг ще ни изхвърлят, ако не си тръгнем доброволно.
Виждах светлокосата сервитьорка, която висеше на бара, но изглежда не се интересуваше дали ще си тръгнем или ще останем. Баща ми извади портфейла си, разгъна една от онези огромни изтъркани банкноти с вечната снимка на миньор или селянин с героична усмивка и я пусна в калаения пепелник. Измъкнахме се покрай столовете и масите от ковано желязо и излязохме през запотената врата.
Нощта плътно бе обгърнала града — студена, мъглива, влажна, източноевропейска нощ. Улицата беше почти празна.
— Сложи си шапката — предупреди баща ми както винаги.
Преди да излезем при подгизналите от дъжда явори, той изведнъж спря и ме задържа с ръка назад, все едно да ме предпази от внезапно изскочила кола. Кола обаче нямаше, а мократа улица изглеждаше провинциално спокойна под жълтата светлина на лампите. Баща ми внимателно се огледа наляво и надясно. Не мисля, че имаше някой, макар че ниската качулка ми пречеше да виждам добре. Той се ослуша, замръзнал на място с обърната встрани глава.
После шумно изпусна дъх и двамата продължихме пътя си, като обсъждахме какво ще си поръчаме за вечеря в Турист.
На тази екскурзия повече нямаше да стане дума за Дракула. Скоро щях да науча модела на бащиния ми страх — той можеше да разказва историята си само на малки изблици, задържайки сюжета не заради драматичния ефект, а за да съхрани нещо — силата си? Или разума?