Елизабет Костова
Историкът (37)

Глава 35

По-късно опознах Хелън в най-различни ситуации, включително тези, които наричаме обикновен живот, но тя никога не спря да ме изненадва. Това, което най-често и най-много ме учудваше, беше способността на ума й да прави бързи връзки между две обстоятелства, връзки, които я водеха до прозрения, до каквито аз бих стигнал доста по-бавно. Тя ме заслепяваше и с чудната широта на знанията си. Хелън беше пълна с подобни изненади и аз постепенно свикнах с тях като с дневна доза опиат, развих приятно пристрастяване към миговете, когато тя ме хващаше неподготвен. Никога обаче не ме е учудвала повече от онзи случай в Истанбул, когато ненадейно застреля библиотекаря.

Нямах време да се изненадвам обаче, защото той залитна настрани и хвърли по нас една книга, която за малко да улучи главата ми. Тя се удари в някаква маса отляво и я чух как падна на пода. Хелън отново стреля, като пристъпи напред и се прицели с хладнокръвие, от което дъхът ми спря. Тогава бях поразен от странната реакция на онова създание. Не бях виждал да застрелват човек, освен по филмите, но пък там, уви, още преди да навърша единайсет години, вече бях изгледал смъртта на хиляди индианци, разстреляни от упор, а по-късно и на всевъзможни мошеници, банкови обирджии и разбойници, включително орди нацисти, създадени специално за разстрел от ентусиазирания военновременен Холивуд. Странното в тази стрелба, истинската, беше, че макар по дрехите на библиотекаря, някъде под гръдната кост, да изби тъмно петно, той не се хвана за корема в предсмъртни гърчове. Вторият изстрел засегна рамото му, но той вече тичаше и се шмугна между библиотечните рафтове в дъното на залата.

— Врата! — изкрещя Тургут зад мен. — Там има врата!

Всички се втурнахме след него, събаряйки столове и заобикаляйки масите. Селим Аксой, лек и подвижен като антилопа, пръв стигна до рафтовете и изчезна между тях. Чухме боричкане и удар, а после трясък на врата, и открихме господин Аксой да се измъква, куцукайки, от купчина крехки османски ръкописи с ярколилава подутина на едната си буза. Тургут се втурна към вратата и аз го последвах, но тя беше здраво затворена. Когато успяхме да я отворим, видяхме само една празна алея и купчина дървени кутии. Претърсихме лабиринта на кварталчето на бърз ход, но нямаше никаква следа от онази твар, нито от пътя на бягството му. Тургут разпита неколцина минувачи, но никой не беше виждал нашия човек.

Неохотно се върнахме в архива през задната врата и открихме Хелън, притиснала кърпичката си в бузата на господин Аксой. Пистолетът не се виждаше, а ръкописите бяха грижливо подредени обратно на лавиците. Когато влязохме, тя вдигна поглед.

— Той припадна за малко — съобщи тя тихо, — но сега е добре. Тургут коленичи до приятеля си.

— Селим, приятелю, каква цицина имаш.

Селим Аксой се усмихна немощно.

— В добри ръце съм — каза той.

— Това го виждам — съгласи се Тургут. — Мадам, поздравления за опита. Но е напълно излишно да се мъчите да убивате мъртъв човек.

— Откъде знаеш? — ахнах аз.

— О, знам — каза той мрачно. — Познавам изражението на това лице. Изражението на живите мъртви. Няма други такива лица. Виждал съм го и преди.

— Това, разбира се, беше сребърен куршум — Хелън притисна кърпичката си към бузата на господин Аксой и положи главата му на рамото си. — Но, както видяхте, той мръдна и не го улучих в сърцето. Знам, че поех голям риск — тя ме погледна настойчиво, но не успях да прочета мислите й, — но сами видяхте, че бях преценила правилно. Ако беше смъртен, щеше да лежи тежко ранен. — Тя въздъхна и нагласи кърпичката.

Гледах ту единия, ту другия в почуда.

— През цялото време ли носеше този пистолет? — попитах Хелън.

— О, да — тя издърпа ръката на Аксой над рамото си. — Хайде, помогнете ми да го вдигнем. — Всички заедно го повдигнахме — беше лек като дете — и го закрепихме на краката му. Той се усмихваше и кимаше в опит да откаже помощта ни.

— Да, винаги нося пистолета си, когато се чувствам някак… несигурна. А и не е толкова трудно да си набавиш един-два сребърни куршума.

— Вярно си е — кимна Тургут.

— Но къде си се научила да стреляш така? — още бях в потрес от онзи миг, когато Хелън извади пистолета и бързо се прицели.

Хелън се засмя.

— В моята родина образованието е колкото обширно, толкова и тясно — каза тя. — На шестнайсет години получих награда за стрелба в нашата младежка бригада. С радост забелязвам, че не съм забравила всичко.

Изведнъж Тургут извика и се плесна по челото.

— Приятелят ми! — всички го зяпнахме. — Моят приятел — Ерозан! Забравих го!

Само след секунда и ние разбрахме какво има предвид. Селим Аксой, който изглеждаше по-добре, първи забърза към рафтовете, където преди малко беше ранен, а ние бързо се пръснахме из дългата зала, надничайки под масите и зад столовете. Няколко минути претърсването беше безплодно. Тогава чухме Селим да ни вика и всички се втурнахме към него. Той беше коленичил край рафтовете, под една висока библиотека, пълна с всякакви кутии, торби и ролки свитъци. Кутията с книжата на Ордена на дракона лежеше на пода до него, украсеният й капак беше отворен и някои от документите бяха пръснати наоколо.

Господин Ерозан лежеше сред реликвите по гръб, бял и неподвижен, с отпусната на една страна глава. Тургут коленичи и сложи ухо на гърдите му.

— Слава Богу — каза той след малко. — Диша.

После, като го прегледа по-внимателно, той посочи врата на приятеля си. Дълбоко в отпуснатата, бледа плът, малко над яката на ризата се виждаше нащърбена раничка. Хелън коленичи до Тургут. Всички замълчахме за момент. Дори и след описанието на Роси на чиновника, с който се беше сблъскал преди много години, дори и след ухапването на Хелън в библиотеката у дома, за мен беше трудно да повярвам на очите си. Лицето на човека беше непоносимо бледо, почти сиво, той дишаше на кратки и плитки въздишки, почти недоловими, освен ако не се заслушаш внимателно.

— Заразен е — каза Хелън тихо. — Мисля, че е загубил доста кръв.

— Проклет ден! — лицето на Тургут беше изкривено от болка и той стискаше ръката на приятеля си в своите огромни лапи.

Хелън първа се съвзе.

— Да помислим разумно. Може би е нападнат за пръв път — тя се обърна към Тургут. — Нали вчера не забеляза у него такива признаци?

Той поклати глава.

— Беше си наред.

— Добре, тогава — тя бръкна в джоба на сакото си и аз изтръпнах, защото за миг помислих, че пак ще извади пистолета. Вместо това обаче тя измъкна глава чесън и го остави на гърдите на библиотекаря. Тургут се усмихна въпреки мъчителната сцена и също извади глава чесън от джоба си и го постави до нейния. Не можех да си представя къде и кога го е намерила — може би докато се разхождахме из сука, запленени от други гледки?

— Виждам, че големите умове мислят еднакво — каза му Хелън. После извади книжно пакетче и го разгъна, измъквайки отвътре малко сребърно разпятие. Познах кръстчето — тя го купи от католическата църква до нашия университет, същото, с което плашеше злия библиотекар, когато го нападнах в историческия отдел на нашата библиотека.

Този път Тургут я спря с внимателна ръка.

— Не, не — каза той, — тук имаме други обичаи.

Отнякъде в сакото си той измъкна дървена броеница, каквато носеха много мъже по улиците на Истанбул. На тази висеше и гравиран медальон с арабски надписи. Той леко постави медальона на устните на господин Ерозан, лицето на библиотекаря се сгърчи в гримаса, като от неволна погнуса, взе да потръпва и да се криви. Беше отвратителна гледка, но не продължи дълго, защото очите на човека се отвориха и той се намръщи. Тургут се наведе над него и му заговори тихо на турски с ръка на челото му, а после му даде да пийне нещо от малка манерка, която измъкна от сакото си.

След минута господин Ерозан седна и се огледа, хванал врата си с ръка, сякаш го болеше. Когато пръстите му напипаха раничката с малката струйка засъхваща кръв, той зарови лице в ръцете си и захлипа сърцераздирателно.

Тургут го прегърна през раменете, а Хелън хвана ръката му. Улових се да размишлявам, че втори път за един час я виждам нежно да се грижи за пострадал човек. Тургут заразпитва библиотекаря на турски и след няколко минути седна на петите си и ни погледна.

— Господин Ерозан казва, че непознатият дошъл в апартамента му много рано тази сутрин, още по тъмно, и заплашил, че ще го убие, ако не отвори библиотеката за него. Вампирът бил при него и когато се обадих по телефона тази сутрин, но той не посмял да ми каже за присъствието му. Когато вампирът разбрал кой се обажда, казал, че трябва незабавно да отидат в архива. Господин Ерозан не смеел да не се подчини и когато стигнали тук, онзи го накарал да отвори кутията. Щом я видял отворена, скочил отгоре му, проснал го на земята — приятелят ми казва, че бил невероятно силен — и впил зъби във врата му. Това е всичко, което си спомня. — Тургут тъжно поклати глава. Господин Ерозан изведнъж сграбчи ръката на Тургут и явно взе да го моли нещо в поток от турски думи.

За момент Тургут замълча, а после взе ръцете на приятеля си в своите, притисна към тях молитвената броеница и тихо му отговори.

— Каза ми, че доколкото знае, ако онзи дявол го ухапе още два пъти, и той ще стане един от тях. Моли ме, ако се стигне дотам, да го убия със собствените си ръце. — Тургут се обърна и ми се стори, че видях в очите му да проблясват сълзи.

— Няма да се стигне дотам — лицето на Хелън беше сурово. — Ще открием източника на тази чума.

Не знам дали имаше предвид злия библиотекар или самия Дракула, но когато видях стиснатите й челюсти, дори и аз повярвах в способностите ни да победим и двамата. И преди бях виждал това изражение на лицето й и гледката ме върна към масата в онази закусвалня у дома, където за пръв път говорихме за родителите й. Тогава тя се беше заклела да намери неверния си баща и да го заклейми пред академичния свят. Дали само ми се струваше, или наистина задачата й се беше променила в някакъв момент, който и тя самата не беше забелязала?

Селим Аксой стоеше зад нас и сега каза нещо на Тургут, който кимна.

— Господин Аксой ми припомни, че имаме работа тук и е прав. Други учени скоро ще започнат да пристигат и трябва или да заключим архива, или да го отворим за посетители. Той предлага днес да остави книжарницата си и да поработи тук като библиотекар. Но първо трябва да разчистим тези документи и да видим какви щети са им нанесени, а преди всичко трябва да намерим сигурно място за моя приятел да си почива. Освен това господин Аксой иска да ни покаже нещо от архива, преди да дойдат други хора.

Веднага се заех да събирам пръснатите документи и най-лошият ми страх мигновено се потвърди.

— Оригиналите на картите ги няма — докладвах мрачно.

Преровихме лавиците, но картите на чудноватата местност, която приличаше на дългоопашат дракон, бяха изчезнали. Не ни оставаше друго, освен да предположим, че вампирът ги беше скрил в дрехите си още преди да пристигнем. Ужасна мисъл. Разбира се, имахме копията, както на Роси, така и на Тургут, но оригиналите за мен бяха ключ към скривалището на Роси, най-близката следа, до която се бях докосвал засега.

Освен обезкуражителната загуба на това съкровище бях разтърсен и от мисълта, че противният библиотекар може да разкрие тайната му преди нас. Ако Роси беше в гроба на Дракула, където и да се намираше той, злият библиотекар сега имаше сериозни шансове да се добере там преди нас. Повече от всякога бях обзет от чувството, че поне по две причини трябваше да действам незабавно, а същевременно бях изправен пред невъзможността да открия своя учител. Но поне — тази мисъл отново изплува — Хелън сега беше твърдо на моя страна.

Тургут и Селим разговаряха край болния мъж, но сега се обърнаха да го разпитват, или поне така изглеждаше, защото той се опита да се надигне и немощно посочи към гърба на библиотечните рафтове. Селим изчезна и след няколко минути се върна с малка книжка. Беше подвързана с червена кожа, доста износена, а на предната корица имаше златен надпис на арабски. Той я остави на близката маса и известно време се рови из нея, докато накрая повика Тургут, който сгъваше сакото си, за да направи възглавница за своя приятел. Сега като че ли човекът се почувства малко по-удобно. За малко да предложа да повикаме линейка, но се усетих, че Тургут сигурно знаеше какво прави. Той вече беше при Селим и двамата оживено обсъждаха нещо, докато ние с Хелън избягвахме да се погледнем в очите, понеже всеки от нас се надяваше на чудо и се страхуваше от разочарование. Накрая Тургут ни повика.

— Ето това искаше да ни покаже Селим Аксой тази сутрин — каза той сериозно. — Истината е, че не знам какво общо има с нашето търсене. Все пак ще ви го прочета. Откъсите в тази книга са подбрани през XIX век от редактори, чиито имена досега не съм срещал, но са били истанбулски историци. Те са събрали всички описания, които са успели да намерят, за живота в Истанбул през първите години на нашия град — в смисъл от 1453 година, когато султан Мехмед превзема града и го обявява за столица на своята империя.

Той посочи една страница с прекрасни арабски букви и за стотен път си помислих колко е ужасно, че човешки езици и дори азбуки ни разделят един от друг в отчайващо вавилонско стълпотворение от различия, така че щом погледнех напечатаната с османски знаци страница, умът ми мигновено се оплиташе в мрежата от символи, непроницаеми като омагьосан плет трънливи храсти.

— Това е откъсът, който господин Аксой си спомня от едно свое проучване тук. Авторът е неизвестен и разказва за събития от 1477 година — да, приятели, точно година след смъртта на Влад Дракула в битката за Влахия. Тук се разказва как същата година в Истанбул вилнеела чума, такава чума, че имамите трябвало да погребват труповете пронизани с кол в сърцето. После описва как в града влязла група монаси от Карпатите — тъкмо затова господин Аксой си спомни за сборника — в покрита каруца, теглена от мулета. Монасите потърсили убежище в един истанбулски манастир и останали там девет дни и девет нощи. Това е целият разказ, а връзките между частите му са твърде неясни — не се съобщава нищо повече за монасите, нито какво е станало с тях. Приятелят ми Селим искал да ни го покаже заради споменаването на Карпатите.

Селим Аксой кимна енергично, но аз не успях да сдържа въздишката си. Откъсът имаше странен ефект; разтревожи ме, без да хвърли нова светлина върху нашия проблем. Годината — 1477 — наистина правеше впечатление, но можеше да е обикновено съвпадение. От любопитство обаче зададох на Тургут един въпрос:

— Ако градът вече е бил под османско владичество, защо тогава е имало манастир, където да се приютят монасите?

— Добър въпрос, приятелю — отбеляза спокойно Тургут. — Трябва да знаеш, че в Истанбул има много църкви и манастири от самото начало на османското управление. Султанът щедро им раздавал разрешения.

Хелън поклати глава.

— Да, но след като оставил армията си да разруши повечето църкви или наредил да ги превърнат в джамии.

— Вярно е, че когато султан Мехмед завзел града, той оставил армията си три дни да плячкосва града — призна Тургут. — Само че той нямало да направи това, ако градът се бил предал, вместо да се съпротивява — всъщност той им предложил наистина мирно споразумение. Записано е също, че когато влязъл в Константинопол и видял разрушенията, нанесени от войниците му — обезобразените сгради, осквернените църкви, изкланите граждани — султанът заплакал за прекрасния град. Тогава той разрешил на някои църкви да продължат дейността си и дал много привилегии на византийските си поданици.

— Но и поробил над петдесет хиляди — вмъкна Хелън сухо. — Не забравяйте и това.

Тургут й отправи възхитена усмивка.

— Мадам, не мога да се препирам с вас. Исках само да кажа, че нашите султани не са били чудовища. Щом превземели една област, те отслабвали хватката си, поне по стандартите на онези времена. Просто самото завладяване се извършвало по не твърде приятен начин — той посочи далечната стена на архива. — Ето това е Негово Величество Мехмед, самият той, ако искате да го поздравите. — Отидох да погледна, макар че Хелън упорито не мръдна от мястото си. Окачената в рамка репродукция — очевидно евтино копие на акварел — изобразяваше едър седнал мъж с бяло-червена чалма. Кожата му беше бяла, имаше рядка брада, калиграфски изписани вежди и лешникови очи. Държеше една роза под големия си гърбав нос и вдъхваше аромата й, зареял поглед в далечината. Приличаше повече на суфитски мистик, отколкото на безмилостен завоевател.

— Удивителен портрет — казах аз.

— Наистина. Бил е предан покровител на изкуствата и архитектурата и е построил много чудесни сгради наоколо. — Тургут почука по брадичката си с огромния си пръст. — Е, приятели, какво мислите за това, което Селим Аксой ни показа?

— Интересно е — заявих аз учтиво, — но не виждам как би ни помогнал да открием гроба.

— И аз не виждам — призна Тургут. — Тук обаче забелязвам известна прилика между този откъс и фрагмента от писмо, който ви прочетох тази сутрин. Размириците около гроба в Снагов, каквито и да са били, са се случили през същата година — 1477. Вече знаем, че това е годината след смъртта на Влад Дракула и че има група монаси, които особено са се тревожели за нещо в Снагов. Не може ли това да са същите монаси или поне да са от едно братство, свързано със Снагов?

— Възможно е — допуснах аз, — но това е само предположение. В текста само се споменава, че монасите са от Карпатите. В онази епоха Карпатите вероятно са били пълни с манастири. Откъде можем да сме сигурни, че са точно от Снаговския манастир? Хелън, ти как мислиш?

Явно я стреснах, защото забелязах, че гледа право в мен с някак замечтано изражение, каквото досега не бях виждал на лицето й. Този израз обаче мигновено изчезна и аз си помислих, че или ми се е привидяло, или тя си е спомнила майка си и предстоящото ни пътуване в Унгария. Каквото и да мислеше, тя веднага се окопити.

— Да, в Карпатите е имало много манастири. Пол е прав — не можем да свържем двете групи монаси без повече информация.

Стори ми се, че Тургут остана разочарован и се канеше да каже нещо, но в същия миг бяхме прекъснати от свистяща въздишка. Беше господин Ерозан, който още лежеше на пода върху сакото на Тургут.

— Припадна! — извика Тургут. — Дърдорим си ние като свраки… — той отново приближи чесъна към носа на приятеля си и човекът изстена и се посъживи. — Бързо, да го отведем у дома. Професоре, мадам, ще ми помогнете ли? Ще извикаме такси и ще го заведем вкъщи. Жена ми и аз ще се погрижим за него. Селим ще остане в архива — скоро трябва да отвори врати. — И той даде няколко бързи указания на Селим на турски.

После с Тургут вдигнахме бледия, слаб мъж от пода, закрепихме го помежду си и внимателно го изведохме през задната врата. Хелън вървеше след нас със сакото на Тургут, прекосихме алеята и само след миг излязохме под сутрешното слънце. Когато лъчите докоснаха лицето на господин Ерозан, той се сгърчи, зарови глава в рамото ми и закри очите си с ръка, сякаш да се предпази от удар.