Елизабет Костова
Историкът (36)

Глава 34

Имам няколко снимки на баща ми от периода точно преди да напусне Съединените щати, за да търси Роси, макар че първия път, когато видях тези фотографии като дете, изобщо не знаех какво предхождат. Една от тях, която преди няколко години дадох да сложат в рамка и сега виси над бюрото ми, е черно-бяла снимка от времето, когато цветната фотография тъкмо започва да измества черно-белия отпечатък. На нея се вижда баща ми такъв, какъвто никога не съм го познавала. Гледа право в обектива, а брадичката му е леко вдигната, сякаш се кани да отговори нещо на фотографа. Кой е снимал, никога няма да узная; забравих да питам баща ми дали помни. Не може да е била Хелън, но сигурно някой друг приятел, вероятно колега от университета. През 1952 г. — на гърба на снимката баща ми бе изписал единствено датата — той трябва да е бил докторант от около година и вече да е работел по дисертацията си за холандските търговци.

На снимката баща ми явно позира край сградата на университета, ако се съди по готическите каменни орнаменти зад него. Единият му крак е небрежно качен на някаква пейка, ръката му е опряна на повдигнатия крак, а пръстите му елегантно се поклащат край коляното. Облечен е с бяла или светла риза и вратовръзка на диагонални ивици, тъмни омачкани панталони и лъскави обувки. Изглежда същия, какъвто го помня от по-късния етап в живота му — среден на ръст, обикновени рамене — нито тесни, нито широки, добре сложена фигура — приятна на вид, но незабележителна, фигура, която той не изгуби и на средна възраст. Дълбоките му очи на снимката са сиви, но всъщност бяха тъмносини. С тези потънали в лицето му очи и гъсти вежди, с издадените си скули и дебелия нос, с плътните големи устни, разтегнати в усмивка, той леко прилича на маймунка — излъчва природна интелигентност. Ако снимката беше цветна, зализаната му коса щеше да е бронзова на слънцето; знам този цвят, защото той веднъж ми го описа. Откакто го помня аз, косата му беше бяла.

 

 

Онази нощ в Истанбул разбрах в пълна мяра какво означава безсънна нощ. Първо, ужасът от мига, в който за пръв път видях оживялото мъртво лице и се опитах да разбера какво съм видял — само този миг можеше да ме държи буден цяла нощ. После, знаейки, че мъртвият библиотекар ме видя, а след това изчезна, аз не спирах да мисля за непоносимата уязвимост на документите в куфарчето ми. Той знаеше, че ние с Хелън имаме копие от картата. Дали беше дошъл в Истанбул, защото ни преследваше, или защото някак се беше досетил, че оригиналът на картата е тук? Или, ако не беше отгатнал сам, дали нямаше изключителен достъп до някакъв извор на сведения, който аз не познавах? Поне веднъж беше преглеждал документите в архива на султан Мехмед. Дали там е видял оригиналните карти и дали ги е прекопирал? Не можех да отговоря на тези въпроси и със сигурност не смеех да заспя, само като си помислех за алчното желание на това създание да се сдобие с нашето копие на картата, за това как заради тази карта скочи върху Хелън да я удуши сред рафтовете в нашата библиотека. Още повече ме изнервяше фактът, че беше ухапал Хелън и че може би я беше харесал.

Ако всичко това не беше достатъчно да ме държи с широко отворени очи през цялата нощ, докато часовете се нижеха все по-тихо, имаше и едно заспало лице недалеч от моето — но и не много близо. Бях настоял Хелън да спи в леглото ми, а аз се настаних в разскърцания фотьойл. Щом клепачите ми се отпуснеха веднъж-дваж, само един поглед към нейното силно, сериозно лице ми беше достатъчен да се разтърся от тревога, все едно са ме полели със студена вода. Хелън искаше да остане в своята стая — какво, все пак, щеше да си помисли хазяйката, ако открие какво сме направили? — но аз настоявах, докато тя се съгласи, макар и раздразнено, да си почива под бдителните ми очи. Бях гледал твърде много филми и чел твърде много романи — включително Стокър, — за да не се съмнявам, че оставена сама за няколко часа през нощта, една дама може веднага да стане жертва на демона. Хелън беше достатъчно изморена, за да заспи, както се виждаше от растящите сенки под очите й, а смътно ми се струваше, че освен това е и уплашена. Лекият полъх на страх от нея ме плашеше повече, отколкото биха ме уплашили ужасените хлипания на друга жена, и вливаше във вените ми допълнителна доза кофеин. Може би нещо в отпуснатия и мек силует на обикновено надменно изправената й фигура, на привичната й широкоплещеста увереност, държеше очите ми отворени. Тя лежеше настрана, с ръка под възглавницата ми, а по-тъмните й от всякога къдрици се открояваха на бледата й кожа.

Не бях в състояние да чета или да пиша. Със сигурност нямах желание да отварям куфарчето си, което за всеки случай бях пъхнал под леглото, където спеше Хелън. Часовете обаче се търкаляха, а в коридора не се чуваше загадъчно подраскване, никой не душеше през ключалката, под прага не се просмукваше пушек, никакви крила не пляскаха пред прозореца. Накрая лека сивота се възцари в сумрачната стая и Хелън въздъхна, сякаш усети идващия ден. Ръка, изтъкана от слънчеви лъчи, се промъкна през щорите и тя се размърда. Взех сакото си, измъкнах куфарчето изпод леглото колкото се може по-тихо и тактично излязох, за да я изчакам във фоайето на долния етаж.

Още нямаше шест часа, но отнякъде в къщата се носеше аромат на силно кафе и за моя изненада намерих Тургут седнал на един от бродираните столове, с черна папка на коленете. Изглеждаше удивително свеж и напълно буден и когато влязох, той скочи да ми стисне ръката.

— Добро утро, приятелю. Слава на боговете, че веднага те открих.

— И аз им благодаря, че сте тук — отговорих аз и потънах в един съседен стол. — Какво, за Бога, ви води тук толкова рано?

— Не можех да чакам, щом имам новини за вас.

— И аз имам новини за вас — казах мрачно аз. — Но първо вие, доктор Бора.

— Тургут — поправи ме той разсеяно. — Виж тук. — Той започна да отваря папката. — Както ти обещах, снощи прегледах книжата си. Както видя, аз имам копия от всички документи в архива, но освен това съм събрал и много различни разкази за събития в Истанбул от времето на Влад и малко след смъртта му.

Той въздъхна.

— Някои от тези източници споменават загадъчни случки в града, смъртни случаи, слухове за вампири. Събрал съм и всякакви сведения от книгите, които могат да хвърлят повече светлина за влашкия Орден на дракона. Никъде обаче не намерих нищо ново. Тогава се обадих на моя приятел Селим Аксой. Той не работи в университета — продавач е, но е много начетен. В Истанбул няма човек, който да знае за книгите повече от него, особено за книги, свързани с историята и преданията за нашия град. Той е много отзивчив човек и отдели голяма част от вечерта си, за да прегледа своята библиотека с мен. Помолих го да потърси следи, че някой влах е погребан тук, в Истанбул, в края на петнайсети век, както и сведения, че тук може да се намира гроб, по някакъв начин свързан с Влахия, Трансилвания или Ордена на дракона. Показах му, освен това, но не за пръв път, своите копия от картите и драконовата си книжка и му обясних вашата теория, че тези рисунки представляват определена местност, сочат местонахождението на гроба на Набучвача.

Заедно прелистихме много, много страници от историята на Истанбул, прегледахме старинни гравюри, както и бележника, в който той преписва много свои открития по библиотеки и музеи. Много е педантичен този Селим Аксой. Не е женен, няма семейство, нито други интереси. Историята на Истанбул просто го изяжда. Работихме до късно през нощта, защото личната му библиотека е толкова голяма, че дори и той никога не е виждал дъното й и не би могъл да каже какво ще открием вътре. Накрая намерихме нещо много странно — едно писмо, препечатано в сборник с кореспонденцията между министрите в двора на султана и наместниците в крайните области на империята през XV и XVI век. Селим Аксой ми каза, че купил сборника от някакъв книгопродавец в Анкара. Книгата е печатана през XIX век и съдържанието й е подбрано от един наш историк в Истанбул, който се интересувал от всякакви архивни източници от този период. Селим ми каза, че никога не е виждал друг екземпляр от тази книга.

Чаках търпеливо, усещайки значението на цялото това предисловие, като си давах сметка за задълбочения подход на Тургут. За литературовед той беше невероятно добър историк.

— Не, Селим не знае за друго издание на този сборник, но смята, че документите, възпроизведени в него, не са — как се казваше? — не са фалшификати, защото е виждал едно от тези писма в оригинал, в същата колекция, която посетихме вчера. Той също обожава нашия архив, нали разбираш, и често се срещаме там — Тургут се усмихна. — Е, когато очите ни вече се затваряха от умора, а зората беше на път да изгрее в прозорците, открихме едно писмо, което може да се окаже много важно за вашето търсене. Историкът, който подбрал материалите в сборника, смятал, че то датира от края на XV век. Ето, превел съм го тук.

Тургут издърпа от папката лист от тетрадка.

— По-ранното писмо, на което това тук е отговор, за съжаление не е публикувано. Господ знае дали изобщо е запазено някъде, всъщност едва ли, защото моят приятел Селим досега щеше да го е намерил.

Той прочисти гърлото си и зачете на глас:

— „До преуважаемия Румелийски кадиаскер — той прекъсна. — Това е главният военен съдия на Балканите, нали знаеш. — Не знаех, но той кимна и продължи: — Уважаеми, извърших допълнителното разследване съгласно молбата Ви. Някои от монасите оказаха съдействие срещу договорената сума и аз лично проучих гроба. Първоначалните им показания пред мен са верни. Те не можаха да ми дадат друго обяснение, само повтаряха ужаса си. Препоръчвам ново разследване на въпроса в Истанбул. Оставил съм двама пазачи в Снагов, за да бдят за подозрителни събития. Любопитно е, че тук няма данни за чумата. Оставам Ваш, в името на Всевишния.“

— А подписът? — попитах аз. Сърцето ми биеше лудо; дори и след безсънната нощ, бях напълно буден.

— Няма подпис. Селим смята, че може би оригиналът е бил скъсан — или случайно, или за да се съхрани анонимността на човека, който го е написал.

— Или може би поначало е било оставено без подпис, защото е било тайно — предположих аз. — Има ли други писма в сборника по същата тема?

— Нито едно. Нито предишните писма, нито следващите. Това е единственият фрагмент, но румелийският кадиаскер е бил много важна личност, така че работата очевидно е била изключително сериозна. След като намерихме това, още дълго и упорито ровихме в библиотеката и книжата на моя приятел, но не открихме нищо по тази тема. Той ми каза, че никога не е виждал думата „Снагов“ в други извори за историята на Истанбул, поне доколкото си спомня. Чел е тези писма веднъж преди няколко години — докато ровихме из документите, аз споменах къде според преданието са погребали Дракула и едва тогава той се сети и измъкна сборника. Така че може би и другаде го е виждал, но не може да си спомни.

— Мили Боже! — възкликнах аз, като не мислех за нищожната вероятност господин Аксой да е видял думата някъде другаде, а по-скоро размишлявах върху изкусителната, но лъжлива същност на връзката между разстлалия се край нас Истанбул и далечната Румъния.

— Да. — Тургут се усмихна така весело, като че ли досега бяхме обсъждали какво ще закусваме. — Държавните наместници за Балканите са били доста загрижени за нещо тук в Истанбул, толкова загрижени, че дори са изпратили някого да провери гроба на Дракула в Снагов.

— Но, дяволите да го вземат, какво са открили? — стоварих юмрука си върху облегалката за ръце на стола. — Какво са разказали монасите? Защо са били ужасени?

— Точно това се чудя и аз — увери ме Тургут. — Ако Влад Дракула мирно си е лежал там, защо ще се страхуват от него на стотици километри разстояние, в Истанбул? А ако гробът на Влад наистина е в Снагов и винаги си е бил там, защо очертанията на картите не отговарят на тамошния релеф?

Можех само да се възхитя на точността на въпросите му.

— Има и още нещо — казах аз. — Мислиш ли, че е възможно Дракула да е погребан тук, в Истанбул? Това би ли обяснило опасенията на Мехмед от него дори и след смъртта му, както и присъствието на вампири тук оттогава досега?

Тургут сключи ръце пред себе си и подпря брадичка с огромния си пръст.

— Това е важен въпрос. Ще ни трябва помощ, за да му отговорим, и мисля, че човекът, който ще ни помогне, е тъкмо приятелят ми Селим.

Постояхме и се гледахме мълчаливо в сумрачното фоайе на пансиона, а помежду ни се носеше ароматът на кафето, двама нови приятели, обединени от стародавна кауза. После Тургут се надигна:

— Очевидно трябва да потърсим още, да се поровим по-надълбоко. Селим казва, че ще ни заведе в архива веднага щом се приготвите. Там той ще ни покаже източници за Истанбул през XV век, които аз не съм проучвал задълбочено, защото не са така тясно свързани с моята страст към Дракула. Ще ги прегледаме заедно. Несъмнено ако го помоля, господин Ерозан с удоволствие ще ни донесе всички материали още преди архивът да отвори за посетители. Той живее близо до архива и може да го отвори заради нас, за да отидем преди да е започнало работното време на Селим. Но къде е мис Роси? Още ли не е станала?

Тези думи произведоха объркан вихър от мисли в ума ми и не знаех с кой проблем да се заема първо. Когато Тургут спомена своя приятел библиотекаря, аз внезапно се сетих отново за моя враг библиотекаря, когото едва не забравих от възбуда при новината за писмото. Сега бях изправен пред необикновената задача да изпитам до крайност доверието на Тургут, като му докладвам за посещението на един мъртвец, макар че вярата му в историческите вампири сигурно можеше да се разтегне, за да обхване и съвременните вампири. Въпросът за Хелън обаче ми припомни, че я оставих сама за непростимо дълго време. Исках да я оставя насаме, като се събуди, и бях напълно убеден, че тя съвсем скоро ще ме последва долу. Защо не се беше появила досега? Тургут още говореше:

— Така че Селим — той никога не спи, нали разбираш — отиде да изпие сутрешното си кафе, понеже не искаше да ви изненада веднага — а, ето го!

Звънецът на пансиона издрънча и вътре влезе строен мъж, който затвори вратата след себе си. Мисля, че бях очаквал някакво височайше присъствие, човек на възраст в делови костюм, но Селим Аксой беше млад и слабоват, облечен в широки и доста опърпани тъмни панталони и бяла риза. Забърза към нас с ентусиазирано, целеустремено изражение на лицето, което не приличаше твърде на усмивка. Едва когато разтърсих кльощавата му ръка, разпознах зелените очи и дългия тънък нос. Бях виждал отблизо това лице и преди. Още една секунда ми трябваше, за да се сетя точно къде, но изведнъж в ума ми изникна споменът за издължената ръка, която ми подаде едно томче на Шекспир. Беше продавачът от малката книжарничка до пазара.

— Но ние вече сме се срещали! — възкликнах аз, а в същия момент и той извика нещо в този смисъл, на, както ми се стори, някаква смесица от турски и английски. Тургут гледаше ту единия, ту другия, явно озадачен, но когато обясних случая, той се засмя и поклати глава в изумление.

— Съвпадения — каза кратко той.

— Готови ли сте? — господин Аксой с едно махване отказа предложението на Тургут да седне във фоайето.

— Не съвсем — заявих аз. — Ако не възразявате, ще видя къде е мис Роси и кога ще може да се присъедини към нас.

Тургут кимна сърдечно, макар и някак пресилено.

Блъснах се в Хелън по стълбите — съвсем буквално, тъй като неочаквано за самия себе си бях тръгнал да катеря по три стъпала наведнъж. Тя сграбчи парапета, за да не падне надолу по стълбите.

— Ох! — извика тя сърдито. — Какво, за Бога, правиш?

Тя разтриваше лакътя си, а аз се опитвах да забравя сблъсъка с черния й костюм и здравото й рамо в ръката ми.

— Тебе търсех — казах аз. — Съжалявам, ударих ли те? Просто малко се притесних, защото те оставих сама толкова дълго.

— Нищо ми няма — омекна тя малко. — Имам идеи. Кога ще дойде професор Бора?

— Той вече е тук — докладвах аз, — довел е и един приятел.

Хелън също позна младия книжар и двамата размениха няколко накъсани фрази, докато Тургут се обади на господин Ерозан, крещейки в слушалката.

— Има буря — обясни той, когато се върна. — В тази част на града линиите се развалят, когато вали. Приятелят ми веднага ще ни посрещне в архива. Звучеше някак болен, може би е настинал, но каза, че незабавно тръгва. Искате ли кафе, мадам? По пътя ще ви купя малко сусамови ролца.

За мое неудоволствие той целуна ръка на Хелън и всички бързо излязохме навън.

Надявах се с Тургут да повървим сами по-назад, за да мога да му разкажа за появата на злия библиотекар от Щатите; не мислех, че ще мога да обясня всичко пред непознат човек, особено такъв, който според Тургут не е кой знае колко запален по лова на вампири. Още на следващата пресечка обаче Тургут беше потънал в разговор с Хелън и аз се почувствах два пъти по-нещастен, защото едновременно трябваше да я гледам как го дарява с редките си усмивки и да задържам в себе си сведенията, които трябваше начаса да му съобщя. Господин Аксой вървеше до мен и ми хвърляше по някой поглед, но през по-голямата част от времето изглеждаше напълно обзет от собствените си мисли, така че не ми беше удобно да го прекъсвам с наблюденията си за красотата на утринните улици.

Намерихме външната врата на архива отключена — Тургут с усмивка обясни, че не се е и съмнявал в точността на своя приятел — и тихо влязохме, като Тургут галантно пропусна Хелън пред себе си. Малкото преддверие с изящните си мозайки и отворената за посетители регистрационна книга беше празно. Тургут задържа и вътрешната врата пред Хелън и тя вече беше влязла в смълчаната, сумрачна зала на библиотеката, когато я чух как рязко пое дъх и внезапно спря, така че приятелят ни едва не се спъна в нея. Нещо накара косата ми да се изправи още преди да разбера какво става, а после съвсем различни причини ме принудиха грубо да мина край професора, за да стигна до Хелън.

Библиотекарят ни чакаше неподвижен в средата на стаята, обърнал нетърпеливо лице в очакване на нашето пристигане. Той обаче не беше дружелюбният човек, когото очаквахме, и не вадеше нито кутията, която искахме отново да прегледаме, нито други прашни ръкописи за истанбулската история. Лицето му беше бледо, като че лишено от живот — точно лишено от живот. Не беше приятелят на Тургут, а нашият библиотекар — нащрек, с блеснали очи, неестествено алени устни и насочен към нас жаден, пламтящ поглед. За миг очите му светнаха в моите и ръката ми запулсира там, където той жестоко я беше извил сред библиотечните рафтове. Явно беше зажаднял за нещо. Дори и ако бях запазил присъствие на духа, за да се досетя що за жажда беше това — за знания или нещо друго, нямаше да имам време да оформя мисълта си. Преди да успея да пристъпя между Хелън и ужасния караконджул, тя извади пистолет от джоба на сакото си и го застреля.