Елизабет Костова
Историкът (33)

Глава 31

Седях напълно неподвижна на седалката в купето и се взирах във вестника на човека, който седеше срещу мен. Чувствах, че трябва да помръдна, да се държа по-естествено, за да не привлека вниманието му, но той беше съвършено неподвижен, та чак взе да ми се струва, че не го чувам и да диша, и моето собствено дишане се затрудни и накъса. След миг най-лошият ми страх се сбъдна: той проговори, без да сваля вестника. Гласът му беше същият като обувките и идеално ушитите панталони; говореше ми на английски с непознат акцент, макар че сякаш се долавяха френски нотки — или може би се обърквах от заглавията, които танцуваха по външните страници на Монд и се разбъркваха под измъчения ми поглед? Ужасни неща се случваха в Камбоджа, в Алжир, на места, които дори не бях чувала, а и френският ми тази година доста се беше подобрил. Човекът обаче говореше иззад напечатаните страници, без да мръдне вестника си и на милиметър. Кожата ми настръхна, щом го чух, защото не можех да повярвам на ушите си. Гласът му беше тих, обигран. Зададе ми един-единствен въпрос: Къде е баща ти, скъпа?

Скочих от седалката и се хвърлих към вратата; чух как вестникът падна зад мен, но бях изцяло съсредоточена върху ключалката. Не беше заключено. Отворих вратата в миг на свръхестествен ужас. Измъкнах се навън, без да се обръщам, и побягнах в посоката, в която Барли беше поел към вагон-ресторанта. Слава Богу, че тук-там по купетата седяха хора, които не бяха спуснали завеските си, край тях лежаха книги, вестници или кошници за пикник, а те любопитно обръщаха поглед към мен, докато прелитах покрай тях. Не можех да спра дори само да се ослушам за стъпки зад себе си. Внезапно си спомних, че оставих чантите ни в купето, на горните мрежи за багаж. Дали ще ги вземе? Ще ги претърси ли? Чантичката ми беше на ръката; когато заспах, тя висеше на китката ми, както винаги на обществени места.

Барли беше във вагон-ресторанта, в далечния му край, с отворена книга на широката маса. Беше си поръчал чай и още няколко неща, затова му трябваше известно време да вдигне поглед от малкото си царство и да забележи присъствието ми. Сигурно съм изглеждала отчайващо, защото той веднага ме придърпа в сепарето.

— Какво става?

Зарових лице във врата му, борейки се със сълзите си.

— Събудих се и в купето ни седеше един мъж, четеше вестник и не виждах лицето му.

Барли положи длан на косата ми.

— Мъж с вестник? Какво толкова?

— Той изобщо не си показа лицето — прошепнах аз и се обърнах да погледна входа на вагон-ресторанта. Нямаше никого, никаква фигура в тъмен костюм не беше дошла да ме търси. — Но ми проговори иззад вестника.

— И? — Барли като че ли харесваше къдриците ми.

— Попита ме къде е баща ми.

— Какво? — подскочи Барли. — Сигурна ли си?

— Да, на английски — потвърдих аз. — Побягнах, не знам дали ме последва, но е във влака. Наложи се да оставя чантите ни там.

Барли прехапа устни; едва ли не очаквах да видя кръв по бялата му брадичка. После махна на келнера, изправи се и поговори нещо с него, след което прерови джобовете си за тлъст бакшиш и го остави до чаената си чаша.

— Следващата гара е Булоа — каза той. — Имаме шестнайсет минути.

— А чантите ни?

— Ръчната ти чанта е тук, моят портфейл — също — Барли изведнъж спря и се взря в мен. — Писмата…

— Те са в чантичката ми — отговорих бързо.

— Слава Богу. Може би ще трябва да изоставим другия багаж, но няма значение. — Барли ме хвана за ръка и отидохме в края на вагон-ресторанта — за мое удивление влязохме в кухнята. Келнерът притича зад нас и ни въведе в малка ниша край хладилниците. Барли посочи — точно до нея имаше врата. Там изчакахме шестнайсет минути, в които стисках чантичката си. Съвсем естествено в това тясно място стояхме здраво прегърнати, като двама бегълци. Внезапно си спомних подаръка на баща ми и се пресегнах да го хвана — кръстчето висеше на шията ми напълно открито. Нищо чудно, че вестникът изобщо не се спусна.

Най-накрая влакът забави ход, спирачките се разтресоха и заскърцаха и ние спряхме. Келнерът натисна една ръчка и вратата до нас се отвори. Той се ухили съучастнически на Барли; вероятно мислеше, че става въпрос за любовна комедия, че разгневеният ми баща ни преследва из влака или нещо подобно.

— Слез от влака, но не се отдалечавай от него — нареди ми Барли тихо и двамата се смъкнахме на перона. Гарата беше просторна, измазана сграда под сребристи дървета, а въздухът бе топъл и сладък. — Виждаш ли го?

Надникнах надолу по протежение на влака, докато накрая видях някого далеч на перона сред слизащите пътници — висока, широкоплещеста фигура, облечена в черно, с неприятен вид, като че ли нещо не му беше наред, с мрачно излъчване, което преобърна стомаха ми. Сега беше нахлупил тъмна шапка и пак не можех да видя лицето му. Носеше черно куфарче и бял свитък, вероятно вестника.

— Ето го — опитах се да не соча, а Барли бързо ме издърпа обратно на стъпалата.

— Не се показвай. Аз ще го наблюдавам къде отива. Оглежда се нагоре-надолу. — Барли надничаше навън, докато аз се мушнах назад с разтуптяно сърце. Той здраво държеше ръката ми. — Добре, тръгва в другата посока. Не, връща се насам. Гледа по прозорците. Мисля, че пак ще се качи на влака. Боже, какво хладнокръвие — сега си гледа часовника. Качи се. Не, пак слезе и идва насам. Бъди готова, ако трябва, ще се качим обратно и ще тичаме до другия край на влака. Готова ли си?

В този миг влакът изпуфтя и Барли изруга.

— По дяволите, качва се обратно. Май чак сега разбра, че изобщо не сме слизали.

Изведнъж Барли ме избута от стъпалата и аз се озовах на перона. До нас влакът още веднъж изпуфтя и потегли. Някои пътници бяха свалили прозорците си и се бяха навели навън да пушат или да се оглеждат. Сред тях, няколко вагона по-назад, видях една тъмна глава, която се обърна след нас, мъж с квадратни рамена и, както ми се стори, изпълнен със студена ярост. Влакът обаче набираше скорост по завоя. Обърнах се към Барли и двамата впихме очи един в друг. Ако изключим неколцината селяни, седнали в селската гара, бяхме съвсем сами някъде из френската провинция.