Елизабет Костова
Историкът (30)

Глава 28

Този път аз бях задрямала вместо Барли. Когато се събудих, се озовах облегната на него, с глава, отпусната на рамото му в морскосиния пуловер. Той гледаше през прозореца, прилежно прибрал писмата на баща ми в плика в скута си, краката му бяха кръстосани, а лицето — не много далеч от моето — беше обърнато към пробягващия навън пейзаж, който според мен вече трябваше да е във Франция. Отворих очи и първото, което съзрях, беше кльощавата му брадичка. Когато погледнах надолу, видях, че ръцете му леко придържаха плика с писмата. За пръв път забелязах, че ноктите му бяха изгризали като моите. Затворих отново очи, преструвайки се, че още спя, защото топлината на рамото му ми действаше успокояващо. После се уплаших, че може би не му е приятно да се облягам на него или пък че в идиотския си сън съм олигавила пуловера му, затова рязко се изправих на седалката. Барли ме погледна и очите му бяха пълни с далечни мисли или може би просто с пейзажа зад прозореца, вече не равнинен, а хълмист — земята на скромното френско село. След малко той се усмихна.

 

 

Когато капакът на кутията с тайните на султан Мехмед се отвори, отвътре се понесе миризма, която добре познавах. Беше мирисът на много стари документи, на пергамент или велен, на прах и векове, на страници, отдавна подложени на изпитанията на времето. Това беше и миризмата на малката празна книжка с дракона в средата, на моята книжка. Така и не намерих смелост да пъхна нос направо сред страниците й, както съм правил с други томове, попадали в ръцете ми — мисля, че се страхувах да не би сред аромата й да доловя и отблъскващи нотки или, по-лошо, да не би миризмата да ми подейства, да не се окаже ужасен наркотик, който не бих искал да поемам.

Тургут внимателно измъкваше документите от кутията. Всеки от различните по форма и размер документи беше увит с пожълтяла фина опаковъчна хартия. Той внимателно ги подреди на масата пред нас.

— Лично ще ви покажа тези книжа и ще ви разкажа какво знам за тях — заяви той. — После, ако желаете, може да останете да ги поразгледате, как мислите?

Да, може би точно това искахме, кимнах аз, а той разопакова един свитък и внимателно го разгъна под втренчените ни погледи. Беше пергамент, закачен на тънки дървени пръчици, съвсем различен от огромните плоски листове и подвързани търговски дневници, с които бях свикнал при изследванията си върху света на Рембранд. Краищата на пергамента бяха украсени с пъстра рамка от геометрични елементи в златно, наситено синьо и яркочервено. Ръкописът за мое разочарование беше изписан с арабски букви. Не съм сигурен какво точно съм очаквал; все пак този документ идваше от сърцето на империя, която е говорила на турски и писала с арабската азбука, прибягвайки до гръцкия само за да сплаши византийците, а до латинския — за да щурмува портите на Виена.

Тургут прочете мислите по лицето ми и побърза да обясни.

— Това, приятели мои, е ведомост за разходите на военната кампания срещу Ордена на дракона. Съставена е в едно градче на южния бряг на Дунава от местния чиновник, отговарял за харченето на султанските пари в онази област — с други думи, това е служебен доклад. През XV век бащата на Дракула — Влад Дракул, вкарал Османската империя в големи разходи, нали разбирате. Въпросният чиновник поръчал ризници и — как се казваше? — ятагани за триста мъже, които били наети да охраняват границата по Западните Карпати, за да не би местните да се разбунтуват; купил им дори и коне. Ето — дългият му пръст посочи най-долу в текста — тук пише, че Влад Дракул им излиза скъпо и че е… противна напаст, която създава на пашата повече разходи, отколкото е склонен да поеме. Пашата ужасно съжалявал, много бил нещастен и желаел дълъг живот на Несравнимия в името на Аллах.

С Хелън се спогледахме и ми се стори, че в очите и прочетох малко от собственото ми страхопочитание. Това ъгълче на историята беше истинско като плочите на пода под краката ни или дървения плот на масата под ръцете ни. Хората, на които се беше случило всичко това, съвсем като нас са живели, дишали, чувствали, мислили, а после са умрели — както щеше да стане и с нас. Отместих очи, неспособен да гледам пламъка на вълнението по силното й лице.

Тургут беше свил пергамента и отваряше следващия пакет, в който имаше още два свитъка.

— Това е писмо от влашкия паша, в което той обещава на султан Мехмед да му изпрати всички документи за Ордена на дракона, които успее да намери. А това е отчет за търговията по Дунава през 1461 година, недалеч от земите, където е властвал Орденът на дракона. Нали разбирате, границите в този район не са били точно определени — непрекъснато са се местели. Тук се изброяват коприни, подправки и коне, необходими на пашата, за да ги размени срещу вълна от овчарите в областта му.

Следващите два свитъка също съдържаха подобни отчети. После Тургут отвори един по-малък пакет, в който имаше плоска скица върху пергамент.

— Карта — обясни той.

Неволно се протегнах към куфарчето си, където лежаха рисунките и бележките на Роси, но Хелън поклати глава едва забележимо. Разбрах посланието й — още не познавахме Тургут достатъчно добре, за да му поверим всичките си тайни. Поне не засега, поправих се наум; в края на краищата, човекът очевидно беше споделил с нас всичко, което знаеше.

— Така и не успях да разбера какво означава тази карта, приятели — каза ни Тургут. В гласа му звънна съжаление и той поглади мустаците си замислено. Внимателно огледах пергамента и с потрес разпознах точното, макар и избледняло съответствие на първата карта, която Роси беше прерисувал с дългите полумесеци на планините и виещата се река на север от тях. — Не прилича на нито едно място, което познавам, а и няма как да, знаем — как се казваше — мащаба на картата, нали разбирате. — Той я остави настрана. — Ето ви и още една карта, която като че ли дава по-близък план на местността от първата карта.

Знаех, че е точно така — вече ги бях виждал, а възбудата ми растеше.

— Мисля, че това са планините в западната част на предната карта, нали? — той въздъхна. — Няма никакви други сведения, виждате, че почти няма надписи, освен няколко стиха от Корана и това странно мото — преди време внимателно го преведох — пише нещо като „Тук той намери приют в злото. Читателю, изрови го с думи“.

Стреснато протегнах ръка да го спра, но Тургут изговори всичко много бързо и ме хвана неподготвен.

— Не! — изкрещях аз, но беше твърде късно и Тургут ме погледна изненадано. Хелън гледаше ту единия, ту другия, а господин Ерозан вдигна глава от работата си в другия край на стаята и също се втренчи в мен.

— Извинете — прошепнах аз, — но съм толкова впечатлен от тези документи. Те са така… интригуващи.

— О, радвам се, че ви е интересно — Тургут направо сияеше под сериозното си изражение. — Тези думи наистина звучат заклинателно. Направо те — нали разбирате? — жегват.

В този миг в стаята се чуха крачки. Огледах се нервно, почти готов да видя самия Дракула, както и да изглеждаше всъщност, но се появи само един дребничък човек с бяла шапчица и занемарена сива брада. Господин Ерозан отиде до вратата да го поздрави, а ние се върнахме към документите. Тургут извади от кутията още един пергамент.

— Това е последният документ тук — каза той. — Така и не успях да го разгадая. В каталога на библиотеката е посочен като библиография за Ордена на дракона.

Сърцето ми подскочи и видях как лицето на Хелън поруменя.

— Библиография?

— Да, приятелю — Тургут внимателно разгъна документа на масата. Изглеждаше много стар и твърде крехък, написан на гръцки с елегантен почерк. Горната част на пергамента беше неравна, сякаш някога е бил част от по-дълъг свитък, а долната част очевидно беше скъсана. По ръкописа нямаше никакви винетки, а само красиво изписани редове от думи. Въздъхнах. Никога не бях учил гръцки, но така или иначе подозирах, че щеше да ми е необходимо изключително майсторство, а не просто известни познания по езика, за да разбера подобен документ.

Тургут като че ли отгатна затруднението ми и извади бележник от куфарчето си.

— Помолих един от нашите византолози в университета да го преведе. Той познава задълбочено техния език и извори. Това е списък на литературни творби, макар че повечето от тях изобщо не се споменават другаде. — Той отвори бележника си и изглади с ръка една страница. Беше изписан с равни турски букви. Този път Хелън въздъхна. Тургут се плесна по челото. — О, хиляди извинения — каза той, — ето, сега ще ви го преведа, става ли? „Херодот, Отношението към военнопленниците. Фезей, За разума и мъченията. Ориген, Трактат върху първите принципи. Евтимий Стари, Съдбата на прокълнатите. Губент от Гент, Трактат върху естеството. Свети Тома Аквински, Сизиф.“ Виждате ли колко странен подбор, а някои от тези книги са и доста редки. Моят приятел, византологът, ми каза например, че би било чудо, ако изобщо някъде се е запазил досега неизвестен екземпляр от този трактат на раннохристиянския философ Ориген — по-голямата част от трудовете на Ориген са били унищожени, защото го обвинили в ерес.

— Каква ерес? — Хелън изглеждаше заинтригувана. — Сигурна съм, че съм чела нещо за него.

— Твърдял в трактата си, че християнската логика изисква дори и Сатаната да бъде спасен и възкресен — обясни Тургут. — Да продължавам ли със списъка?

— Ако обичате — казах аз, — бихте ли ни написал тези заглавия на английски, докато ги четете?

— С удоволствие — Тургут седна с бележника си и извади химикалка.

— Какво мислиш? — попитах Хелън. Лицето й изразяваше мислите по-добре от всякакви думи — Дошли сме чак дотук заради някакъв неясен списък с книги? — Знам, че засега няма смисъл — казах й с нисък глас, — но нека видим какво ще излезе.

— А сега, приятели, да ви прочета следващите заглавия — Тургут весело ги записваше. — Почти всички са свързани с изтезания, убийства или други неприятни неща, както ще разберете. „Еразъм, Съдбата на убиеца. Хенрик Курций, Канибалите. Джорджо от Падуа, Прокълнатите.“

— Не са ли посочени дати за тези творби? — попитах аз и се наведох над документа.

Тургут въздъхна.

— Не. Освен това така и не успях да открия други извори за някои от тези заглавия, но пък всички, за които намерих сведения, са писани преди 1600 година.

— И все пак това е след времето на Влад Дракула — отбеляза Хелън. Погледнах я изненадан; не бях се сетил за това. Забележката й беше простичка, но съвсем на място и доста озадачаваща.

— Да, скъпа мадам — каза Тургут, като я погледна. — Най-късната от тези творби е написана повече от сто години след смъртта му, както и след смъртта на султан Мехмед. Уви, не съм успял да намеря никакви сведения как или кога тази библиография е попаднала сред сбирката на султан Мехмед. Някой явно я е добавил по-късно, може би доста след като колекцията е донесена в Истанбул.

— Но преди 1930 година — отбелязах замислено.

Тургут ме погледна изненадано.

— Това е годината, когато тази сбирка беше затворена под ключ — каза той. — Как ви хрумна, професоре?

Усетих как се изчервявам, едновременно защото се бях изтървал, така че чак Хелън се дръпна встрани, отчаяна от малоумието ми, но и защото не бях още професор. Замълчах за минута; винаги съм мразел лъжата и съм се опитвал, скъпа ми дъще, да не лъжа, ако мога да го избегна.

Тургут ме изучаваше с поглед и аз с неудобство разбрах, че до този момент не бях забелязал изключителната проницателност на тъмните му очи с бръчици отстрани. Поех дълбоко дъх. После щях да се разбера с Хелън. През цялото време бях вярвал на Тургут, а и той можеше да ни помогне повече, ако знаеше за какво става въпрос. За да спечеля някой и друг миг обаче, погледнах към списъка, който той ни превеждаше, а после и към турския превод, с който си помагаше. Не смеех да го погледна в очите. Точно колко от онова, което знаехме, можех да му кажа? Ако съобщях всичко научено за преживяванията на Роси тук, дали нямаше да поставя под съмнение собствената ни сериозност и здрав разум? Точно защото наведох очи от нерешителност, внезапно видях нещо странно. Ръката ми се изстреля към оригиналния гръцки документ, библиографията на Ордена на дракона. Както се оказа, не беше целият на гръцки. Името в края на списъка се четеше съвсем ясно: Бартоломео Роси. Следваше забележка на латински.

— Мили Боже! — възклицанието ми стресна тихите учени в стаята, но твърде късно се усетих. Господин Ерозан, който още говореше с човека с кепето и дългата брада, въпросително се обърна към нас.

Тургут веднага усети тревогата ми, а Хелън бързо се приближи.

— Какво има? — Тургут протегна ръка към документа. Аз още го гледах втренчено, така че Тургут лесно проследи погледа ми. После изведнъж скочи на крака и думите, които извика, бяха сякаш ехо на собственото ми вълнение, такова ясно ехо, че неочаквано ми донесе успокоение сред цялата необикновена ситуация:

— Боже мой! Професор Роси!

Тримата се спогледахме за миг, но мълчахме. Накрая аз подех несигурно:

— Да не би — обърнах се тихо към Тургут — това име да ви е познато?

Тургут прехвърли погледа си от мен към Хелън.

— А на вас? — попита той накрая.

 

 

Усмивката на Барли беше мила.

— Сигурно си доста изморена, щом заспа така здраво. И аз се чувствам уморен, само като си помисля в каква бъркотия си се оплела. Какво би си помислил човек, ако му разкажеш всички тези неща — някой друг, имам предвид? Например онази жена там — той кимна към задрямалата ни спътничка, която не беше слязла в Брюксел и очевидно смяташе да дреме чак до Париж. — Или на някой полицай. Всички ще те вземат за откачена. — Той въздъхна. — Наистина ли мислиш съвсем сама да пътуваш до Южна Франция? Ще ми се да ми кажеш къде точно отиваш, вместо да ме караш сам да позная, за да се обадя на мисис Клей и да видиш ти тогава.

Беше мой ред да се усмихна. Това вече го бяхме обсъждали неведнъж.

— Ама че си инат — изпъшка Барли. — Никога не съм допускал, че едно малко момиченце може да ми създаде толкова проблеми — и най-вече проблемите, които ще си имам с мастър Джеймс, нали се сещаш, ако те оставя насред Франция.

При тези думи очите ми се напълниха със сълзи, но следващото му изречение ги пресуши още преди да бликнат навън.

— Най-малкото ще имаме време да обядваме, преди да хванем следващия влак. На Гар дьо Нор продават най-вкусните сандвичи и ще доизхарчим франковете ми. — Речта му премина в множествено число и тъкмо това стопли сърцето ми.