Елизабет Костова
Историкът (28)

Глава 26

Барли беше разгневен. Не че го обвинявах, но развоят на събитията беше твърде неблагоприятен за мен, така че и аз бях ядосана. Още повече се подразних, защото първият ми яден спазъм беше последван от тайна въздишка на облекчение; преди да го видя, не осъзнавах колко самотна съм се чувствала във влака, на път към неизвестното — може би към още по-страшна самота, ако не успея да намеря баща си; дори към галактическата самота на вечната ни раздяла. Преди няколко дни с Барли изобщо не се познавахме, а сега лицето му за мен означаваше самата близост.

В този момент обаче то се мръщеше.

— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш? Препускам като ненормален заради теб — и какво изобщо си намислила?

Като начало пропуснах да отговоря на втория въпрос.

— Не исках да те тревожа, Барли. Мислех, че си вече на ферибота и изобщо няма да разбереш.

— Да, и ще се върна при мастър Джеймс да му докладвам, че си на сигурно място в Амстердам, а после ще му кажат, че си изчезнала. Колко ли ще ми се зарадва тогава! — Той се просна на седалката до мен, сключи ръце и кръстоса дългите си крака. Носеше малко куфарче, а бретонът на сламенорусата му коса стърчеше на една страна. — Какво ти става?

— А ти защо ме следиш? — троснах се аз.

— Тази сутрин фериботът тръгва по-късно заради ремонт — той не се сдържа и се поусмихна. — Бях гладен като вълк, затова се върнах няколко преки назад да си купя кифлички и чай и какво да видя — ти се измъкваш в другата посока, нагоре по улицата, макар че първо не бях сигурен ти ли си. Реших, че може само да ми се е сторило, нали, затова си купих закуската и толкова. После обаче съвестта ме загриза, защото ако наистина беше ти, щях доста да загазя. Забързах в твоята посока и видях гарата, а после ти се качи на влака и аз щях удар да получа. — Той пак ме стрелна с яден поглед. — Цяла сутрин ме тормозиш. Наложи се да се разтичам да си купя билет — и аз не знам как ми стигнаха гулдените — а после да обикалям целия влак да те търся. Сега пък се движим толкова бързо, че няма как да слезем. — Присвитите му блеснали очи се зареяха към прозореца, а после към писмата в скута ми. — Ще благоволиш ли сега да ми обясниш какво правиш на експреса за Париж, вместо да си на училище?

Какво ми оставаше.

— Съжалявам, Барли — казах нещастно. — Не съм искала да те замесвам в тази история. Наистина мислех, че отдавна си заминал и ще се върнеш при мастър Джеймс с чиста съвест. Не исках да те тормозя.

— Нима? — Той очевидно чакаше повече обяснения. — Значи просто ти се е прищяло да се разходиш до Париж в часа по история?

— Ами — подех аз, за да спечеля време, — баща ми изпрати телеграма, че всичко е наред и мога да отида при него за няколко дни.

Барли замълча за малко.

— Ще прощаваш, ама това не обяснява всичко. Ако имаше телеграма, тя щеше да дойде снощи и аз щях да разбера. Пък и кой е казвал, че нещо не е наред с баща ти? Мислех, че просто е заминал по работа. И какво четеш?

— Дълга история — изрекох бавно, — знам, че вече ме мислиш за особена…

— Ужасно особена — ядосано вметна Барли. — По-добре ми кажи какво става. Имаме малко време, преди да слезем в Брюксел и да вземем следващия влак за Амстердам.

— Не! — Не исках да крещя така. Жената на отсрещната седалка се стресна от спокойния си сън и аз сниших глас. — Трябва да продължа за Париж. Нищо ми няма. Слез там, ако искаш, и до довечера ще си в Лондон.

— Да сляза там, така ли? Тоест ти няма да слезеш там? Къде отива този влак?

— Не, той наистина спира в Париж…

Той отново скръсти ръце и зачака. Беше по-лош и от баща ми. Сигурно по-лош и от професор Роси навремето. За миг си представих Барли, застанал на подиума в аудиторията, сключил ръце и впил очи в нещастните си студенти, да нарежда с остър глас: И какво в крайна сметка довежда Милтън до страховитото заключение за падението на Сатаната? Или никой не си е прочел материала?

Преглътнах.

— Дълга история — повторих отново, още по-тихо.

— Имаме време — каза Барли.

 

 

Хелън, Тургут и аз се спогледахме над малката ресторантска маса и усетих, че помежду ни се възцарява съучастнически дух. Може би за да спечели малко време, Хелън взе кръглото синьо камъче, което Тургут беше оставил до чинията й, и го протегна към мен.

— Това е древен символ — каза тя. — Амулет срещу зли очи.

Поех камъчето, което натежа в ръката ми, гладко и затоплено от ръцете на Хелън, а после го върнах на масата.

Тургут обаче не се разсейваше лесно.

— Мадам, румънка ли сте? — Тя мълчеше. — Ако е така, ще трябва да внимавате — той сниши глас. — Полицията може да се заинтересува от вас. Нашата страна не е в топли отношения с Румъния.

— Знам — отвърна тя студено.

— Как е разбрала циганката? — намръщи се Тургут. — Та вие нищо не й казахте.

— Не знам — Хелън сви рамене безпомощно.

Тургут поклати глава.

— Говори се, че циганите имали ясновидска дарба. Никога не съм вярвал, но… — той млъкна и потупа мустаците си с кърпичката. — Странно, че тя спомена вампири.

— Защо? — попита Хелън. — Сигурно е луда. Всички цигани са луди.

— Може би, може би — Тургут направи пауза. — За мен обаче е странно, че тя го каза, защото това е другата ми специалност.

— Циганите ли? — попитах аз.

— Не, уважаеми господине — вампирите.

Двамата с Хелън вперихме поглед в него от старание да не се спогледаме.

— Шекспир е трудът на живота ми, но легендата за вампира е моето хоби. Тук от древни времена се носи преданието за вампира.

— Това — ъъ — турско предание ли е? — попитах слисано.

— О, легендата датира поне от египетско време, скъпи колеги. Но тук, в Истанбул, като начало се говори, че най-кръвожадните византийски императори били вампири, а някои от тях възприемали християнското причастие като покана да смучат кръвта на смъртните. Аз обаче не вярвам в тази история. Вярвам в по-късни неща.

— Ами… — не исках да се издавам колко живо се интересувам от темата, най-вече заради опасността Хелън отново да смаже крака ми под масата от страх, че Тургут може да се окаже съюзник на силите на мрака. Тя обаче също го гледаше втренчено. — Какво ще кажете за легендата за Дракула? Чувал ли сте я?

— Дали съм чувал? — изсумтя Тургут. Черните му очи блестяха и той усука кърпичката си на възел. — Нали знаете, че Дракула действително е живял, че е историческа личност? Всъщност ви е сънародник, мадам — той се поклони към Хелън. — През XV век бил местен феодал или войвода в Западните Карпати. Неприятен човек, да знаете.

Хелън и аз кимахме — просто не можехме да се сдържим. Поне аз не можех, а тя така се беше съсредоточила в думите на Тургут, че изобщо не се усещаше. Беше се навела напред, цяла в слух, а очите й светеха със същия тъмен пламък като неговите. Над обичайната бледност на бузите й беше избил цвят. Беше един от онези чести мигове, забелязах аз въпреки вълнуващия момент, когато иначе твърде суровото й изражение се озаряваше от вътрешна красота.

— Ами… — Тургут явно загряваше за любимата си тема. — Не искам да ви отегчавам, но според моята теория Дракула е много важен герой от истанбулската история. Знае се, че когато бил малък, бил пленник на султан Мехмед II в Галиполи, а после още по на изток, в Анадола — собственият му баща го предал на бащата на Мехмед — султан Мурад II, за цели шест години, между 1442 и 1448, като заложник за изпълнението на един договор. Бащата на Дракула също не бил кой знае какъв джентълмен — Тургут се засмя. — Войниците, които охранявали малкия Дракула, били майстори в изкуството на мъченията и той вероятно доста понаучил от тях, докато ги наблюдавал в действие. Но, уважаеми господа — в колегиалния си плам той явно за момент забрави пола на Хелън, — аз имам собствена теория, че и той е оставил своя знак върху тях.

— За Бога, как така? — направо се задъхвах.

— Сведенията за вампири в Истанбул датират от онова време. Според моята идея — засега, уви, непубликувана, а и недоказуема — първите му жертви били сред османските турци, може би тъкмо пазачите, с които се сприятелил. Чрез тях пръснал заразата си в нашата империя, предполагам аз, а после със Завоевателя тя стигнала и в Константинопол.

С Хелън се взирахме в него, изгубили дар слово. Сетих се, че според легендата само мъртвите стават вампири. Означава ли това, че Влад Дракула е бил убит в Мала Азия и още тогава се е присъединил към неживите, още като момче, или просто от малък е имал склонност към нечестиви жертвоприношения и ги е предал и на други? Казах си, че трябва да задам този въпрос на Тургут, ако някога го опозная достатъчно добре, за да му имам доверие.

— Ох, това е моето ексцентрично хоби, нали разбирате — Тургут отново разцъфна в сърдечна усмивка. — Простете ми, че така се разпених. Жена ми казва, че съм нетърпим. — Той вдигна наздравица с изтънчен, царствен жест и отново отпи от чашката си. — Но, небето ми е свидетел, едно нещо мога да докажа! Имам доказателства, че султаните са се страхували от него като от вампир! — И той махна към тавана.

— Доказателство? — повторих аз като ехо.

— Да! Открих го преди няколко години. Султанът толкова се интересувал от Влад Дракула, че дори събрал някои от книжата и вещите му, след като Дракула умрял във Влахия. В родината си Дракула убил много турски войници и нашият султан го ненавиждал, но не затова събрал този архив. Не! През 1478 година султанът дори написал писмо до влашкия паша с молба да издири всички писмени сведения за Влад Дракула, които може да открие. Защо? Защото — както сам казва — искал да създаде библиотека, за да се бори със злото, което Дракула пръснал из града му след смъртта си. Разбирате ли — защо султанът ще се страхува от Дракула, ако Дракула е мъртъв, освен ако не вярва, че Дракула се е върнал? Имам копие от отговора на пашата. — Той удари по масата с юмрук и ни се усмихна. — Дори намерих архива, който султанът създал, за да се бори със злото.

Хелън и аз не смеехме да мръднем. Съвпадението беше почти непоносимо невероятно. Най-накрая се осмелих да попитам нещо.

— Професоре, да не би тази сбирка да е основана от султан Мехмед II?

Този път той се втренчи в нас.

— Да му се не види, ама и вие сте отличен историк. Да не би да се интересувате от този период от нашата история?

— Да, нещо такова — казах аз. — Ние… Аз съм ужасно любопитен да видя архива, който сте открил.

— Разбира се — отвърна той, — с огромно удоволствие. Ще ви го покажа. Как ще се изненада жена ми, като разбере, че и други хора искат да го видят — той изхихика. — Но, уви, прекрасната сграда, в която някога се помещаваше, беше разрушена, за да построят нови офиси на министерството на пътищата — преди осем години. Беше очарователна сграда до Синята джамия. Позорна история.

Кръвта се дръпна от лицето ми. Ето защо не успявахме да открием архива на Роси.

— А документите…?

— Не се безпокойте, скъпи ми господине. Лично се погрижих да бъдат присъединени към колекцията на Националната библиотека. Дори и никой друг да не ги обожава като мен, те трябва да бъдат запазени. — Тъмна сянка пробяга по лицето му за пръв път, откакто се скара на циганката. — В града ни още има зло, което трябва да бъде прогонено, както всъщност и навсякъде по света. — Той местеше погледа си по лицата ни. — Щом обичате чудновати стари вещи, утре ще ви заведа там с най-голяма радост. Тази вечер, разбира се, архивът е затворен. Библиотекарят ми е добър приятел и ще ви позволи да проучите сбирката.

— Много ви благодаря — не смеех да погледна към Хелън. — Как обаче… как се запалихте по такава необикновена тема?

— О, това е дълга история — сериозно се възпротиви Тургут. — Не бих си позволил да ви отегча чак толкова.

— Изобщо не се отегчаваме — настоях аз.

— Много сте любезен. — Той остана безмълвен няколко минути, потривайки вилицата си с палец и показалец.

Вън от тухлената ни ниша колите надуваха клаксони, докато изпреварваха велосипедистите по оживените улици, а пешеходците минаваха край нас като театрални герои — жени с развети щамповани поли, шалове и дълги висящи златни обеци или в черни рокли и с червеникави коси, мъже в западни костюми с бели ризи и вратовръзки. С полъха на вятъра до масата ни достигна мек, солен аромат и аз си представих как кораби от цяла Евразия носят съкровищата си тук, в сърцето на империята — първо християнска, после мюсюлманска — и хвърлят котва пред града, чиито крепостни стени се простират чак до самото море. Скритата вдън горите твърдина на Влад Дракула с варварските й кървави ритуали изглеждаше безкрайно далеч от този древен космополитен свят. Нищо чудно, че е мразел турците, а и те — него, помислих си аз. И все пак турците в Истанбул с техните майстори златари, с копринените тъкани, с пазарите и книжарниците, с безчетните храмове сигурно са имали много повече общи черти с покорената от тях християнска Византия, отколкото Влад, който се е борил срещу тях през границата на своята страна. Погледнат от центъра на тукашната култура, той приличаше на разбойник от затънтените гори, провинциален кръволок, средновековен селянин. Спомних си портрета му, който видях на рисунка в една енциклопедия у дома — гравюрата изобразяваше фин мустакат човек, облечен в разкошни дрехи. Парадокс.

Бях потънал в тези видения, когато Тургут проговори отново.

— Кажете, колеги, какво ви привлича толкова в тази история за Дракула? — Беше обърнал темата към нас с вежлива — или подозрителна? — усмивка.

Очите ми се стрелнаха към Хелън.

— Ами, изучавам историята на Европа през XV век като фон на конкретната тема на дисертацията ми — отвърнах аз и моментално се почувствах наказан за неискреността си с усещането, че лъжата може да се окаже истина. Господ знае кога ще мога отново да се захвана с дисертацията си, мислех си аз, а последното нещо, което ми трябва, е по-широка тема. — А вие — настоях аз, — как прескочихте от Шекспир към вампирите?

Тургут се усмихна — стори ми се тъжно — и аз още веднъж бях уязвен от тихата му откровеност.

— Ех, това е необикновена история, много, много стара. Разбирате ли, работех по втората си книга за Шекспир — трагедиите. Всеки ден работех по малко в своята — как се казваше — ниша в кабинета по английски в университета. Един ден намерих една книга, която дотогава не бях виждал. — Той пак се обърна към мен с тъжната си усмивка. Кръвта вече се беше смръзнала във вените ми. — Не бях виждал подобна книга, беше празна, много стара, с дракон в средата и една дума — Drakulya. Дотогава не бях чувал за Дракула. Картинката обаче беше необикновена и завладяваща. Тогава си помислих, че трябва да разбера какво означава тя. Така че се опитах да науча всичко.

Хелън беше замръзнала до мен, но сега се размърда някак ентусиазирано.

— Всичко? — откликна тя тихо.

 

 

С Барли почти бяхме стигнали Брюксел. Отне ми много време — макар че ми се сториха няколко минути — да му предам колкото мога по-простичко и ясно разказите на баща ми за преживяванията му като студент. Барли беше зареял поглед през прозореца навън към белгийските къщички и градинки, тъжни под облачната пелена. Докато приближавахме Брюксел, мяркахме черковни кули, огрени от случайно пробил слънчев лъч, или стари заводски комини. Холандката тихо похъркваше, а списанието беше паднало краката й.

Тъкмо се канех да опиша безпокойството на баща ми напоследък, нездравата му бледност и странното държане, когато Барли изведнъж обърна лице към мен.

— Това е страшна фантастика — каза той. — Изобщо не би трябвало да вярвам на такива откачени приказки, но не знам защо им вярвам. Поне искам да вярвам. — Помислих си, че дотогава не го бях виждала сериозен — само насмешлив или, за кратко, раздразнен. Очите му, сини като късчета небе, още повече се присвиха. Най-смешното е, че цялата тази история ми напомня за нещо.

— За какво? — почти припаднах от облекчение, че приема разказа ми.

— Ами, това е чудното. Не мога да се сетя. Нещо за мастър Джеймс. Но какво?