Елизабет Костова
Историкът (20)

Глава 18

Ликуващо, ясно време и просторни като планинско небе дни ни последваха заедно с пролетта в Словения. Когато попитах дали ще имаме време отново да видим Емона — вече я свързвах с една отминала епоха в живота ми със съвсем различна атмосфера, а и с новото начало, пък и както вече казах, човек се стреми да се връща на такива места, — баща ми припряно отговори, че ще сме прекалено заети и ще останем само за конференцията му край голямото езеро северно от Емона, а после ще трябва бързо да се върнем в Амстердам, за да не изостана в училище. Не че някога съм изоставала, но самата опасност да изпусна някой час тревожеше баща ми.

Когато пристигнахме, езерото Блед не ни разочарова. В края на една от ледените епохи беше напълнило малка алпийска долина и така осигурило на древните номади място за почивка — в сламени наколни колиби. Сега блестеше като сапфир на ръката на Алпите, чиито белоснежни върхове се отразяваха в повърхността му и потрепваха на късния следобеден ветрец. На един стръмен скат се издигаше канара, доста по-висока от останалите, а върху нея бе кацнал един от най-големите замъци на Словения, реставриран от туристическото им бюро с неочаквано добър вкус. Бойниците му гледаха надолу към островче, където като пате плуваше скромна, покрита с червени керемиди църквица от австрийски тип, а лодките плаваха до острова и обратно през няколко часа. Както обикновено, хотелът беше от стъкло и стомана, вариант номер пет от социалистическите туристически модели, и още на втория ден се спасихме от него, като излязохме на разходка край ниската част на езерото. Казах на баща ми, че едва ли ще издържа още едно денонощие, без да видя замъка, който сутрин, обед и вечер царствено изпълваше гледката от ресторанта, а той се разсмя.

— Щом е толкова спешно, ще отидем — каза той.

Постигнатото помирение беше по-обещаващо, отколкото екипът му изобщо се беше надявал, затова откакто пристигнахме, някои от бръчките на челото му се бяха отпуснали.

И така, на сутринта на третия ден оставихме дипломатите да предъвкват вече предъвкваното от предния ден и взехме автобусчето, което ни изкачи край езерото почти на височината на замъка, а оттам тръгнахме пеша към върха. Замъкът беше изграден от кафяви камъни като обезцветени кости, здраво споени един с друг след дълъг период на разруха. Когато прекосихме първия коридор и влязохме в официалната зала (предполагам, че беше такава), аз ахнах: през оловния прозорец триста метра по-надолу водата на езерото блестеше до бяло под слънчевите лъчи. Замъкът като че ли се крепеше на ръба на бездната само на нокти, забити в скалата. Жълто-червената църква на острова, оживеният кей за лодките сред мъничките градинки с червени и жълти цветя, дълбокото синьо небе — всичко това, помислих си, можеше да омайва туристите векове наред.

Но именно замъкът с неговите камъни, излъскани до блясък от непрестанна употреба още от дванайсети век, с кръстосаните на всеки ъгъл бойни брадви, копия и пики, които заплашваха да се сринат на земята при най-малкото докосване, беше перлата на езерото. Онези древни езерни обитатели, катерейки се към небето от сламените си, уязвими за пожари хижи, накрая бяха избрали да кацнат тук сред орловите гнезда под властта на феодалния си господар. Въпреки умелата реставрация мястото като че ли още живееше в древността. Обърнах гръб на зашеметяващата гледка през прозореца, влязох в следващата стая и в ковчег от дърво и стъкло видях скелета на малка женица, умряла дълго преди зората на християнството, с бронзово украшение за пелерина върху трошливата гръдна кост и позеленели бронзови пръстени, едва закрепени на костичките на пръстите й. Когато се наведох над ковчега да я видя, тя неочаквано ми се усмихна през дълбоките си като кладенци очни ями.

 

 

На терасата на замъка сервираха чая в бели порцеланови чайници, изискан компромис в името на туристическия бизнес. Чаят беше силен и вкусен и за пръв път увитите в хартия захарни бучки не бяха овлажнени от престояване. Баща ми сключи ръце върху желязната маса; кокалчетата на пръстите му побеляха. Аз съзерцавах езерото, после му налях още една чаша.

— Благодаря — каза баща ми.

В очите му проблясваше стаена болка. Отново забелязах колко слаб и изтощен изглеждаше тези дни; дали не трябваше да отиде на лекар?

— Виж, миличка — започна той и леко обърна лице, така че виждах само профила му на фона на страховитата отвесна скала и искрящата вода. Замълча за миг. — Би ли искала да ги запишеш?

— Разказите ли? — попитах. Сърцето ми се сви и заби ускорено в гърдите ми.

— Да.

— Защо? — най-накрая се осмелих да попитам. Беше зрял въпрос, без отсянка на детски каприз.

Той ме погледна и си помислих, че зад цялата умора очите му бяха пълни с доброта и тъга.

— Защото ако не ги запишеш ти, може би ще трябва аз да свърша тази работа — каза той. После се зае отново с чая си и аз разбрах, че повече няма да обсъжда въпроса.

Онази нощ в оскъдно обзаведената тясна хотелска стая точно до неговата аз започнах да записвам всичко, което той ми беше разказал. Винаги бе отбелязвал, че имам отлична памет — даже прекалено добра, както понякога добавяше.

 

 

На следващия ден на закуска баща ми каза, че искал два-три дни да поседи на едно място. Трудно можех да си го представя буквално да седи на едно място, но виждах тъмните кръгове под очите му и одобрих идеята да си почине. Не можех да се отърва от чувството, че нещо се е случило, че е затормозен от някаква неизречена нова тревога. Той обаче само каза, че пак копнее да види плажовете на Адриатика. Взехме експресния влак на юг през гарите, чиито имена бяха изписани на латиница и кирилица, а после само на кирилица. Баща ми ме учеше на новата азбука и аз се забавлявах, като се опитвах да прочета надписите на гарите, все едно бяха заклинания, отварящи скрити врати.

Обясних това на баща си и той се поусмихна, облегнат назад в купето, с книга върху куфарчето си. Погледът му често прескачаше от книгата към прозореца, където се мяркаха младежи върху теглещи плугове тракторчета, някоя и друга конска каруца, приведени старици, които чоплеха и плевяха своите дворчета. Отново пътувахме на юг и земята узряваше в златно и зелено пред забързаните ни очи, после се издигна в скалистосиви планини и пак се сниши отляво до проблясващото море. Баща ми изпусна дълбока, но доволна въздишка, а не изпъшка уморено, както все по-често му се случваше в онези дни.

В един оживен пазарен град слязохме от влака и баща ми нае кола, с която поехме по криволичещия крайбрежен път. И двамата протягахме вратове, за да зърнем морето от едната си страна — то се простираше чак до хоризонта под следобедната мъглица — а от другата да видим скелетите на щръкналите към небето османски крепости.

— Турците са властвали над тези земи доста дълго — замислено каза баща ми. — Завладели ги с какви ли не жестокости, но после управлявали доста меко, както постъпват всички затвърдили властта си империи, а и доста ефективно в продължение на векове. Тук земята е доста бедна, но пък контролира излаза към морето. Турците са имали нужда от тези пристанища и заливи.

Градчето, където паркирахме, се намираше на брега на морето; край малкото пристанище се редяха рибарските лодки, потракващи една в друга на прозрачния прибой. Баща ми искаше да отседнем на близкия остров и нае лодка с едно махване към собственика й, старец с черен каскет, килнат назад към темето му. Въздухът беше топъл дори и в късния следобед, а пръските, които докосваха ръцете ми, бяха освежаващи, но не и студени. Наведох се през носа на лодката и се почувствах като женските статуи на древните кораби.

— Внимателно — предупреди баща ми и ме хвана за пуловера.

Лодкарят вече маневрираше към островния кей, зад който се простираше древно селце с красива каменна църква. Той метна въжето на един от коловете на кея и подаде възлестата си ръка, за да ми помогне да сляза. Баща ми му плати с няколко разноцветни социалистически банкноти и човекът докосна каскета си. Докато се прехвърляше обратно в лодката си, той се обърна.

— Твое момиче? — извика на английски. — Дъщеря?

— Да — отвърна баща ми с изненадано изражение.

— Бог да я благослови — каза простичко човекът и ме прекръсти във въздуха.

 

 

Баща ми намери стаи с изглед към сушата, а после вечеряхме в открито ресторантче край пристанището. Над нас се спускаше здрачът и аз забелязах първите звезди да проблясват над морето. Захладнелият бриз носеше ухания, които вече бях заобичала — кипарис и лавандула, розмарин и мащерка.

— Защо приятните аромати стават по-силни на тъмно? — попитах баща си.

Това наистина ми беше любопитно, но въпросът целеше и да отложи други разговори. Трябваше ми време да възстановя силите си на място, където прозорците светят и хората говорят, поне да не гледам по старчески треперещите ръце на баща си.

— Така ли е? — попита той разсеяно, но и това ми беше достатъчно.

Хванах ръката му, за да не трепери и той все така разсеяно я затвори върху моята. Беше твърде млад да остарява. Сянката на планините танцуваше над водата, надвиснала над плажовете и почти достигнала нашия остров. Когато след около двайсет години сред тези крайбрежни планини избухна гражданска война, аз затворих очи и с удивление се върнах в спомените си. Не можех да повярвам — толкова ли много хора населяваха склоновете им, че и война да водят. Когато ги видях, изглеждаха първично чисти, необезпокоени от човешко присъствие, дом на самотни руини, охраняващи единствено манастира край морето.