Елизабет Костова
Историкът (19)

Глава 17

Атина изнервяше и уморяваше баща ми — само един ден там ми бе достатъчен, за да го разбера. Мен обаче градът ме вдъхновяваше: харесвах съчетанието от старост и жизнерадост, задушливото, бълващо изгорели газове улично движение около кръговите площади, парковете и стърчащите тук-там антични паметници, Ботаническата градина с клетката на лъва в средата, гъмжащия Акропол с веселите тенти на ресторанта, пошляпващи в полите на хълма. Баща ми обеща, че ще се качим да видим гледката веднага щом има свободно време. Беше февруари 1974 г. и той не беше пътувал от три месеца. Тук ме доведе с неудоволствие, защото се дразнеше от военното присъствие по улиците. Смятах да извлека максимума от всеки миг.

Междувременно прилежно учех в хотелската си стая и хвърлях по едно око през единствения прозорец към увенчаните с храмове възвишения, като че ли след две хиляди и петстотин години престой можеше внезапно да им пораснат крила и да отлетят, преди да ги разгледам. Виждах улиците, пътечките, алеите, които се виеха нагоре към Партенона. Щеше да е дълго, бавно изкачване — отново бяхме в гореща страна, където лятото идваше рано — сред чисто белите къщи и украсените с гипсови отливки магазинчета за лимонада, по пътеката, която от време на време излизаше на антични пазарни площади и сред руините на древни храмове, а после отново се връщаше сред керемидените покриви на жилищните кварталчета. През мръсния прозорец можех да проследя част от този лабиринт. Щяхме да се изкачваме от една гледка към следващата, съзерцавайки онова, което жителите на квартала около Акропола виждаха всеки ден от входните си врати. Можех да си представя широката панорама с древните руини, заплашителните общински сгради, полутропическите градини, криволичещите улички, златните кубета или червените керемиди на църквите, които се открояваха на вечерния здрач като цветни камъчета, пръснати по сивия плаж.

Още по-нататък щяхме да видим далечните ръбове на жилищните блокове, по-новите хотели и ширналите се предградия, които бяхме прекосили с влака предишния ден. Не можех да се сетя какво щеше да има отвъд тях; беше твърде далечно, за да си го представя. Баща ми щеше да избърше лицето си с носна кърпичка. А аз щях да разбера, хвърляйки крадешком поглед, че когато стигнем върха, той ще ми покаже не само античните руини, но и ще открехне още една врата към собственото си минало.

Закусвалнята, която бях избрал, каза баща ми, беше достатъчно далеч от университетския комплекс, за да се чувствам на безопасно разстояние от зловещия библиотекар (който със сигурност трябваше да е на работа, но може би имаше обедна почивка и излизаше) и все пак достатъчно наблизо, за да е прилично място за среща, а не някакво усамотено кътче, където един маниакален убиец би могъл да заведе жената, с която току-що се е запознал. Не съм сигурен дали очаквах тя да закъснее от притеснение, че мотивите ми са съмнителни, но Хелън беше там преди мен и когато отворих вратата на закусвалнята, я видях в далечния ъгъл как отвързва синьото си копринено шалче и сваля белите си ръкавици — нали знаеш, това беше епохата на непрактичните чаровни аксесоари, задължителни и за най-изпечените университетски феминистки. Косата й беше гладко прибрана назад, а лицето й беше открито, така че когато се обърна и ме погледна, имах чувството, че ме фиксира с още по-остър поглед, отколкото в библиотеката предишния ден.

— Добро утро — каза тя студено. — Поръчах ти кафе, защото по телефона ми звучеше доста уморен.

Думите й ми се сториха твърде арогантни — как би могла да разпознае уморения от отпочиналия ми глас по телефона, а и откъде знае дали първото ми кафе отдавна не е изстинало? Този път обаче се представих по име и се ръкувах с нея в опит да скрия неудобството си. Исках начаса да я разпитам за фамилията й, но си помислих, че ще е по-добре да изчакам подходящ момент. Ръката й беше гладка и суха, по-студена от моята, като че ли още носеше ръкавици. Издърпах стола срещу нея и седнах, ядосвайки се наум защо не си сложих чиста риза, пък било и за този лов на вампири. Мъжката й бяла риза, строга под черния жакет, изглеждаше безупречно.

— Защо ли не се учудих, че пак ще те видя — гласът й звучеше почти обидно.

— Знам, че всичко това ти се вижда странно — изправих гръб и се постарах да я гледам в очите, чудейки се дали ще мога да й задам всички въпроси, които ми се иска, преди да стане и отново да си тръгне. — Съжалявам. Не е някакъв майтап и не се опитвам да те тормозя или да ти преча на работата.

Тя кимна иронично. Гледах лицето й и с изненада установих, че като цяло чертите й — и със сигурност гласът й — бяха грозновати, но изящни и това ме ободри, като че ли откритието ми й придаде по-човешки вид.

— Тази сутрин открих нещо странно — започнах аз с възстановено самочувствие. — Затова така неочаквано се обадих. У теб ли е още онзи библиотечен екземпляр на Дракула?

Тя беше бърза, но аз бях още по-бърз, защото очаквах да се стресне, бялото й лице да побледнее още повече.

— Да — отвърна тя предпазливо. — На кого му влиза в работата да следи другите хора какво вземат от библиотеката?

Пропуснах уловката.

— Ти ли откъсна картончетата на книгата от каталога?

Този път реакцията й беше искрена и неподправена.

— Какво?

— Тази сутрин отидох до каталога да потърся информация за… по темата, която очевидно интересува и двама ни. Открих, че всички картончета за Дракула и Стокър са изтръгнати от чекмеджетата.

Лицето й се изпъна и тя се втренчи в мен, грозноватото й изражение отново бе изплувало, а очите й прекалено силно блестяха. Но в този миг, за пръв път откакто Масимо ми каза, че Роси е изчезнал, аз почувствах неизмеримо облекчение, като че ли бях споделил с някого самотното си бреме. Тя не се беше присмяла на моята мелодрама, както би могла да я нарече, нито се беше намръщила или озадачила. Най-важното, изражението й бе напълно безхитростно и по нищо не личеше, че може би говорех с противник. Лицето й изразяваше само едно чувство, което не бе успяла да прикрие напълно — лек, треперлив страх.

— Вчера сутринта картончетата бяха там — изрече тя бавно, като че ли слагаше оръжие и се приготвяше за преговори. — Първо погледнах на Дракула и намерих отпратката, само един екземпляр. После се почудих дали нямат други творби на Стокър и потърсих и на неговото име. Имаше няколко заглавия под името му, включително едно картонче за Дракула.

Безразличната сервитьорка в закусвалнята донесе на масата кафе и Хелън придърпа нейното, без да го погледне. Внезапно ужасно ми домъчня за Роси, като се сетих как наливаше на двама ни доста по-качественото си кафе и като си спомних изтънченото му гостоприемство. Ех, колко въпроси имах към това непознато момиче.

— Очевидно някой не иска ти или аз, или който и да е, да взема тази книга — отбелязах аз. Говорех тихо и я наблюдавах.

— Това е най-нелепото нещо, което съм чувала — каза тя рязко, като сипа захар в чашата си и разбърка кафето. Но думите й звучаха неубедително и за самата нея, затова продължих да настоявам.

— Книгата у теб ли е?

— Да — лъжицата й падна с раздразнен звън. — В чантата ми за книги.

Тя погледна надолу и забелязах, че до нея стоеше куфарчето, което я бях видял да носи и предишния ден.

— Мис Роси — казах аз, — съжалявам, страхувам се, че ще прозвуча като някой ненормалник, но наистина съм убеден, че в известен смисъл е опасно да задържаш тази книга, щом някой друг определено не иска да попада в чужди ръце.

— И защо мислиш така — контрира ме тя, но този път без да ме гледа в очите. — Кой според теб не иска книгата да е у мен?

По скулите й отново се появи лека розовина и тя виновно заби очи в чашата си; това е точната дума — гледаше направо виновно. С ужас се замислих дали и тя не е в комбина с вампира: невестата на Дракула, помислих си потресено, припомняйки си в забързан каданс кадрите от неделните ми утрини. Опушено тъмната коса е съвсем на място, дълбокият неразгадаем акцент, устните като боровинков сок върху бледото лице, елегантният черно-бял тоалет. Решително отхвърлих това предположение; беше си чиста фантазия и плод на разстроените ми нерви.

— Всъщност познаваш ли някого, който не би искал да четеш тази книга?

— В интерес на истината, да. Но това определено не ти влиза в работата — тя ме стрелна с очи и отново се пресегна за кафето си. — Всъщност защо преследваш тази книга? Ако просто искаше телефонния ми номер, защо не ме попита, без да разиграваш цялата тази безумна сценка?

Този път моето лице почервеня. Разговорът с тази жена беше като да седиш и да се оставиш да те зашлевяват през лицето на неравни интервали, така че никога да не знаеш кога ще дойде следващият шамар.

— Нямах намерение да искам телефонния ти номер, докато не видях, че картончетата са откъснати от каталога и не помислих, че знаеш нещо по въпроса — казах напрегнато. — Книгата ми трябваше и отидох в библиотеката да видя дали имат второ копие, което да използвам.

— Но те нямаха — каза тя ожесточено — и ти реши, че това е идеалното извинение да ми се обадиш и да я потърсиш у мен. Ако искаш моя екземпляр, защо просто не си го запази в библиотеката?

— Трябва ми веднага — натъртих аз.

Тонът й започваше да ме ядосва. Може би и двамата бяхме в беда, а тя се заяждаше, като че ли се мъчех да я поканя на среща, което изобщо не беше вярно. Припомних си, че тя няма как да знае окаяното ми положение. Тогава ми хрумна, че ако й разкажа цялата история, може би няма да ме сметне за луд. Но пък може и да й навлече още по-големи опасности. Без да искам, въздъхнах на глас.

— Опитваш се да ме принудиш да ти дам книгата, която аз съм взела от библиотеката? — Тонът й беше малко по-мек и долових насмешката, която накара стиснатите й устни да потрепнат. — Май такъв е случаят.

— Не, не е такъв. Но бих искал да знам кой според теб не иска тази книга да попада в твоите ръце. — Оставих чашата си на масата и я погледнах в очите.

Тя неспокойно размърда рамене под лекия си вълнен жакет. Един въздълъг косъм от тъмната й коса бе залепнал за ревера й и блестеше с медни оттенъци върху черния плат. Явно обмисляше дали да каже нещо.

— Кой си ти? — попита тя неочаквано.

Възприех въпроса като преценка на академичното ми положение.

— Уча история тук, завършвам тази година.

— История? — вметването й беше бързо, почти ядно.

— Пиша дисертация върху холандската търговия през XVII век.

— Аха — тя млъкна за момент. — Аз съм антрополог — каза накрая, — но също много се интересувам от история. Изучавам обичаите и традициите на Балканите и в Централна Европа, особено в моята родна — тук гласът й леко стихна, но не за да скрие нещо, а от мъка — моята родна Румъния.

Беше мой ред да се дръпна стреснато. Наистина, тази работа ставаше все по-странна.

— И затова ли четеше Дракула? — попитах.

Усмивката й ме учуди — бели и равни, зъбите й бяха някак малки за силното й лице и блестящите очи. После тя отново стисна устни.

— Сигурно може и така да се каже.

— Не отговаряш на въпросите ми — отбелязах аз.

— А трябва ли? — сви рамене тя. — Изобщо не те познавам, а ти искаш да вземеш моята книга.

— Мис Роси, може би си в опасност. Не се опитвам да те сплаша, говоря съвсем сериозно.

Очите й се приковаха върху моите.

— И ти криеш нещо — каза тя. — Ако ти ми кажеш, ще ти кажа и аз. Никога не бях виждал, нито говорил с жена като нея. Беше войнствена, но ни най-малко не флиртуваше. Имах чувството, че думите й са басейн със студена вода, в който се гмурнах, без да се замисля за последиците.

— Добре. Първо обаче ти отговори на въпроса ми — отсякох аз, възприемайки нейния тон. — Кой според теб не иска тази книга да попада в ръцете ти?

— Професор Бартоломю Роси — каза тя със саркастичен, стържещ глас. — Щом следваш история, може и да си го чувал.

Седях като ударен от гръм.

— Професор Роси? Какво… какво искаш да кажеш?

— Аз отговорих на въпроса ти — каза тя, като се поизправи, приглади жакета си и преподреди ръкавиците си една върху друга, сякаш е приключила със своята част от работата. Неволно се зачудих дали сега се наслаждаваше на ефекта, който думите й произведоха върху мен, гледайки ме как заеквам в отговор. — Сега ми кажи каква е тази драма със заплахата от някаква си книга.

— Мис Роси — заявих аз, — моля те, ще ти кажа. Всичко, което мога. Но моля те, обясни ми връзката си с професор Бартоломю Роси.

Тя се наведе, отвори чантата си за книги и извади малка кожена кутийка.

— Имаш ли нещо против да запаля? — За втори път я видях да се държи по мъжки непринудено, което май й се случваше, когато изоставеше защитните си дамски пози. — Ти искаш ли цигара?

Поклатих глава; мразех цигарите, макар че от тази тънка гладка ръка за малко да приема. Тя вдиша без преструвки, пушеше доста умело.

— Не знам защо разказвам всичко това на някакъв непознат — изрече тя замислено. — Предполагам, че самотата на това място ми се отразява зле. От два месеца не съм говорила почти с никого, освен за учене. А и ти не ми се виждаш клюкар, макар че, Бог ми е свидетел, факултетът ми е пълен с такива. — Чувах как акцентът й клокочеше под думите, пропити с лека горчивина. — Но ако удържиш обещанието си… — тя пак придоби строг вид, поизправи гърба си, а цигарата предизвикателно щръкна в ръката й. — Връзката ми с прочутия професор Роси е съвсем проста. Или поне би трябвало да бъде. Той ми е баща. Срещнал майка ми в Румъния, докато търсел Дракула.

Кафето ми се плисна по масата, в скута ми, по ризата — която и без това не беше от най-чистите — и дори опръска бузата й. Тя я обърса с една ръка и се взря в мен.

— Боже, извинявай. Съжалявам — опитах се аз да почистя с носните кърпички и на двама ни.

— Значи наистина си шокиран — каза тя, без да мръдне. — Тогава сигурно го познаваш.

— Да — отвърнах аз. — Той ми е научен ръководител. Но никога не ми е разказвал за Румъния и… никога не ми е казвал, че има семейство.

— Той няма. — Студенината в гласа й ме преряза. — Никога не сме се срещали, макар че това, предполагам, вече е само въпрос на време. — Тя се наведе напред в малкия стол и сви рязко раменете си, сякаш ме предизвикваше да се приближа. — Виждала съм го веднъж, отдалеч, на една лекция — представи си да видиш за пръв път баща си от такова разстояние.

Бях натрупал подгизналите кърпички и сега разбутах всичко настрана — мократа купчинка, чашата кафе, лъжичката.

— Защо?

— Необикновена история — заяви тя. Погледна ме, но определено не защото си беше изгубила мисълта. Напротив, сякаш следеше реакциите ми. — Добре де. Проста работа — влюбил се, ама после я изоставил. — Репликата звучеше странно с акцента й, макар че не успях да се усмихна. — Може би нищо чудно няма. Срещнал майка ми в селото й, радвал се известно време на компанията й, а след няколко седмици я напуснал, като й оставил само някакъв адрес в Англия. След като заминал, майка ми открила, че е бременна, а после сестра й, която живее в Унгария, й помогнала да избяга в Будапеща, преди да ме роди.

— Никога не ми е казвал, че е бил в Румъния — изхриптях без глас.

— Нищо чудно — тя пушеше с горчивина. — Майка ми му писала от Унгария на онзи адрес, който й оставил, за да му каже за бебето. Отговорът му гласял, че няма представа коя е и откъде знае името му, понеже никога не е бил в Румъния. Представяш ли си каква жестокост? — Очите й, огромни и вече съвсем черни, ме пронизваха.

— През коя година си родена? — Не ми хрумна да се извиня, преди да задам подобен въпрос на дама; но тя не приличаше на другите и обичайните правила при нея сякаш не важаха.

— През 1931 — каза тя с равен глас. — Майка ми веднъж ме заведе в Румъния за няколко дни, още преди да знам за Дракула, но дори и тогава не искаше да се връща в Трансилвания.

— Боже — прошепнах аз на ламинирания плот на масата. — Боже мой. Мислех, че всичко ми е казал, но това го е пропуснал.

— Казал ти е… какво? — попита тя рязко.

— Но защо не се срещнахте? Той не знае ли, че си тук?

Тя ме погледна особено, но отвърна без колебание.

— Сигурно може да се нарече игра. Просто една моя фантазия — тя поспря. — В университета на Будапеща се справях добре. Всъщност ме смятаха за гений — твърдението й звучеше почти скромно. За пръв път осъзнах, че английският й бе феноменално добър — свръхестествено добър. Може би наистина беше гений. — Майка ми не е завършила и седми клас, ако искаш вярвай, макар че по-късно се дообразовала, но аз се записах в университета още на шестнайсет години. Разбира се, майка ми вече ми беше казала за наследството по бащина линия, а блестящите книги на професор Роси са известни дори и в мрачните дебри на Източния блок — за минойската цивилизация, за средиземноморските религиозни култове, за епохата на Рембранд. Тъй като пише съчувствено за британския социализъм, нашето правителство разрешава да се издават книгите му. Учих английски във всички класове на гимназията и знаеш ли защо? За да мога да чета знаменитите трудове на доктор Роси в оригинал. Не беше трудно и да открия къде се намира, нали разбираш; навремето се взирах в изписаното по обложките на книгите му име и се кълнях, че един ден ще стигна до този университет. Всичко бях премислила. Завързах необходимите връзки от политическа гледна точка — като начало се престорих, че искам да изучавам славната работническа революция в Англия. Когато моментът дойде, имах възможност да избирам различни специализации. Напоследък в Унгария се радваме на малко повечко свобода, макар че всички се чудят кога ли ще се свърши търпението на Съветския съюз. Но да не отваряме дума за тирани. Така или иначе, първо отидох в Лондон за шест месеца, а после — преди четири месеца — получих стипендия да уча тук.

Тя замислено издуха кълбо сивкав дим, но очите й не се отделяха от моите. Помислих си, че Хелън Роси по-скоро ще си има проблеми с комунистическото правителство, към което се отнася тъй цинично, отколкото с Дракула. Може би беше избягала на Запад. Отбелязах си наум да я попитам по-късно. По-късно? А какво се беше случило с майка й? Дали не беше измислила цялата история в Унгария, за да свърже името си с репутацията на известния западен учен?

Хелън следваше своя низ на мисли:

— Не е ли чудесна картинка? Отдавна изгубената дъщеря се оказва цяло съкровище, намира баща си и двамата щастливо се събират — горчивината в усмивката й обърна стомаха ми. — Но не това имах предвид. Дойдох, за да може да чуе за мен, при това случайно — от публикациите, от лекциите ми. Ще видя дали тогава ще има очи да се крие от миналото си, да ме пренебрегне така, както е пренебрегнал майка ми. А що се отнася до Дракула — тя посочи към мен с цигарата си, — майка ми, благословена да е простата й душа за това, ми каза нещо по въпроса.

— Какво ти е казала? — попитах със слаб глас.

— Каза ми за особения интерес на Роси към темата. До миналото лято, малко преди да замина за Лондон, нищо не знаех по въпроса. Но те така са се срещнали; той разпитвал из селото за вампирски предания, а тя знаела нещо за местните вампири от баща си и приятелите му — не че сам мъж би могъл да заговори младо момиче на публично място, нали разбираш, в онова общество. Но предполагам, че на него това не му е било ясно. Историк, нали знаеш — не антрополог. Бил в Румъния да търси сведения за Влад Набучвача, нашия скъп граф Дракула. Не е ли странно — тя внезапно се наведе напред и приближи лицето си към моето, по-близо от всякога, но гневно, а не подканящо, — не мислиш ли, че е направо изумително, че не е публикувал нищо по въпроса? Нищичко, както сигурно знаеш. Защо? Питах се. Защо прочутият изследовател на непознати исторически земи — а очевидно и на жени, защото кой знае колко още гениални дъщери е пръснал насам-натам, — защо не е публикувал нищо от необикновеното си проучване?

— Защо? — попитах, без да смея да мръдна.

— Ще ти кажа. Защото е пазел всичко за великия финал. То е неговата тайна, неговата страст. Защо иначе един учен ще мълчи? Но го чака изненада. — Прекрасната й усмивка този път беше твърде широка и не ми хареса. — Няма да повярваш колко нещо проучих за една година, откакто разбрах за любимата му тема. Не съм се свързала с професор Роси, но се постарах новата ми специалност да се разчуе из факултета. Как ли ще се почувства, когато някой друг публикува пръв авторитетно и изчерпателно изследване по въпроса — при това някой с неговото име. Колко красиво. Виждаш ли, дори взех името му, щом пристигнах тук — нещо като академичен псевдоним. Освен това в Източния блок не обичаме чужденците да крадат наследството ни и да го коментират, защото обикновено го разбират погрешно.

Сигурно съм изохкал на глас, защото тя спря за момент и се намръщи.

— До края на лятото ще знам повече от когото и да е по света за легендата за Дракула. Между другото, можеш да вземеш книгата — тя пак отвори чантата си и я тръшна на масата между нас, без дори да направи опит да я прикрие. — Вчера само исках да проверя нещо в нея и нямах време да ходя до къщи за собствения ми екземпляр. Както виждаш, дори не ми трябва. Освен това е художествена литература, пък и аз знам проклетия текст почти наизуст.

Баща ми се огледа като насън. Мълчаливо стояхме на Акропола вече четвърт час, а краката ни сякаш не можеха да се отделят от върха на древната цивилизация. Бях покорена от могъщите колони над нас и с удивление открих, че най-далечната гледка на хоризонта бяха планините, дълги сухи хребети, които сега, при залез-слънце, се извисяваха мрачно над града. Когато потеглихме надолу и той се събуди от съня си, за да ме попита харесва ли ми гледката, ми трябваше поне минута да събера мислите си и да отговоря. Мислех си за предишната вечер.

Влязох в стаята му малко по-късно от обикновено, за да го помоля да погледне домашното ми по алгебра и го заварих да пише, свел замислено глава над документите от работния си ден, както често правеше вечер. Онази нощ той седеше напълно неподвижен, с наведена над бюрото глава, прегърбен над някакви книжа, но не ги прелистваше спокойно, изправен, с обичайната си професионална рутина. От вратата не можех да различа дали внимателно чете нещо, почти без да го вижда, или просто се опитва да не заспи. Фигурата му хвърляше голяма сянка върху голата хотелска стена — сянка на мъж, мрачно надвесен над още по-тъмното бюро. Ако не знаех колко е изтощен и ако гледката на приведените му над страниците рамене не ми беше толкова позната, щях за секунда — в незнанието си — да помисля, че е мъртъв.