Елизабет Костова
Историкът (10)

Глава 8

13 декември 1930

Тринити Колидж, Оксфорд

Драги мой, злощастни приемнико,

Днес донякъде ме утешава фактът, че църквата е посветила този ден от календара на Лусия, светицата на светлината, светото присъствие, което викингските търговци отнесли от Южна Италия със своите каруци. Какво би могло да осигури по-добра защита от силите на мрака — вътрешни, външни, вечни — от светлината и топлината, при това в навечерието на най-краткия и мразовит ден от годината? Аз все още съм тук, след поредната безсънна нощ. Дали объркването ти ще се по-разсее, ако ти кажа, че вече се отпускам само с плитка чесън под възглавницата и че не свалям малкото златно кръстче от верижката на атеисткия си врат? Разбира се, че не е така, но ако искаш, можеш да си представяш тези способи на защита, а аз разполагам с техните интелектуални и психически еквиваленти. На тях поне разчитам и денем, и нощем.

Нека се върна към разказа за моето проучване: да, миналото лято промених плановете си, за да включа в пътуването си и Истанбул, като причината за промяната стана едно-единствено парче пергамент. В Оксфорд и в Лондон бях проучил всеки източник, който успях да открия във връзка с името Draculya от моята загадъчна празна книга. Вече бях събрал куп бележки по въпроса, които ти, неспокойни читателю от бъдещето, ще откриеш приложени към тези писма. Оттогава малко съм ги обогатил, както ще чуеш по-нататък, и се надявам те да те пазят и напътстват.

В навечерието на заминаването ми за Гърция бях категорично решил да изоставя това безсмислено проучване, да се откажа да вървя по следите на случаен знак в случайно открита книга. Прекрасно разбирах, че бях приел случая като предизвикателство от съдбата, в която в края на краищата изобщо не вярвах, и че вероятно преследвах изплъзващата се зла дума Drakulya назад в историята заради някакво историческо честолюбие, за да докажа, че мога да намеря исторически сведения за всичко, за абсолютно всичко. Всъщност, дотолкова бях успял да избистря ума си, докато опаковах чистите си ризи и опърпаната от времето шапка за слънце, че онзи следобед едва не изоставих цялата тази работа.

Както обикновено обаче, се бях подготвил твърде грижливо за пътуването си, винаги крачка напред пред самия себе си, та ми беше останало малко свободно време преди последния сън и сутрешния влак. Можех да отида до Златния вълк за половинка бира и да потърся там Хеджис, моя най-добър приятел, или — и тук, действайки против себе си направих едно злощастно отклонение — да отскоча за последно до отдела за редки книги, който работеше до девет вечерта. Там имаше една папка, която възнамерявах да проуча (макар че се съмнявах от това да изскочи нещо важно). Тя беше каталогизирана в раздела Османски книги и бях останал с впечатлението, че е свързана именно с периода, в който е живял Влад Дракула, тъй като забелязах, че сред изброените документи повечето бяха от средата и края на XV в.

Разбира се, изтъквах пред самия себе си, не бих могъл да преровя всеки източник от този период в цяла Европа и Азия; това би отнело години — дори животи, а и не се очертаваше от цялата тази работа да излезе поне една статия. Краката ми обаче не ме отведоха във веселата кръчма — грешка, която е погубила не един беден учен, — а към Редки книги.

Открих без особени трудности папката, поставена в кутия, която съдържаше четири-пет изгладени къси свитъка османска изработка, всичките част от дарение на университета от XVIII в. Всеки свитък беше изписан на арабски с калиграфски почерк. В началото на папката от описанието на английски език ставаше ясно, че поне аз няма да намеря вътре нищо ценно. (Веднага погледнах английския, защото арабският ми е отчайващо лош, какъвто, опасявам се, и ще си остане. Човек има време само за шепа от великите езици, освен ако не се откаже от всичко в полза на лингвистиката.) Три от свитъците съдържаха списъци на данъците, събирани от народите на Анадола от султан Мехмед II. Последният изброяваше данъците на Сараево и Скопие, малко по-близо до дома, ако дом в случая значеше свърталището на Дракула във Влахия, но есе пак е доста отдалечена от него част на империята, поне за онова време. Събрах ги с въздишка и пак се замислих дали да не удостоя Златния вълк с кратка, но наситена със съдържание поява. Докато събирах пергаментите, за да ги върна в картонената кутия, погледът ми бе привлечен от няколко думи на гърба на последния свитък.

Това беше кратък списък, обикновен надпис, древна драскулка на гърба на официалния документ за султана от Сараево и Скопие. От любопитство го прочетох. Очевидно представляваше запис на разходи — купените вещи бяха отбелязани вляво, а срещу тях прегледно бе записана цената им в непосочена валута. Пет млади планински лъва за Негово Величество Султана — 45, прочетох заинтригуван. Два златни колана със скъпоценни камъни за султана — 290. Двеста овчи кожи за султана — 89. И накрая, последният запис, който накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат: Карти и военни архиви на Ордена на дракона — 12.

Как, ще попиташ ти, бих могъл да разбера всичко това на един дъх с моя оскъден арабски, за който вече си признах? Е, досетливи читателю, благословен бъди, задето стоиш буден заради мен и следиш внимателно моите писания. Тези драсканици, тази средновековна бележка бе написана на латински. Избелялата дата отдолу се запечата в мозъка ми като с нажежено желязо: 1490.

През 1490 г., спомних си аз, Орденът на дракона вече е бил разпилян, смазан от османското могъщество; Влад Дракула е бил мъртъв и от 14 години е лежал погребан в манастира на Снаговското езеро, поне според легендата. Картите, архивите, тайните на Ордена — за каквото и да ставаше въпрос в неясната бележка — са били купени евтино, доста евтино в сравнение с драгоценния колан и товарите смрадливи овчи кожи. Може би са попаднали сред покупките на търговеца в последния момент, като куриозен спомен от историята на покоряването на тези земи, предназначен да поласкае и разведри ерудирания султан, чиито баща и дядо през зъби са признавали възхищението си от варварския Орден на дракона, който им създал сума неприятности в покрайнините на империята. Дали моят търговец е бил някакъв балкански пътешественик, грамотен на латински и говорещ на славянски или латиноподобен език? Със сигурност е бил високообразован, щом изобщо е можел да пише, значи може би е бил еврейски търговец и е владеел три-четири езика. Който и да е бил, аз благославях прахта му, задето бе надраскал разходите си. Ако безпроблемно бе изпратил кервана с трофеите си и ако те бяха стигнали до султана непокътнати и ако — най-малко вероятното — бяха оцелели в султанската съкровищница от накити, кована мед, византийско стъкло, плячкосани църковни реликви, свитъци персийска поезия, кабалистка литература, атласи, астрономически чертежи…

Отидох до бюрото, където библиотекарят ровеше в едно чекмедже.

— Извинете — казах, — имате ли списък на историческите архиви по държави? Например на архивите в Турция?

— Знам какво търсите, сър. Имаме такъв списък за университетите и музеите, но в никакъв случай не е изчерпателен. Само че не се намира тук, а в централното крило на библиотеката. Те отварят утре в девет сутринта.

Сетих се, че влакът ми за Лондон тръгва чак в 10,14 ч. Десетина минутки щяха да са ми достатъчни да огледам възможностите. И ако името на султан Мехмед II или на неговите непосредствени наследници се появяха в списъка — е, не ми се ходеше чак толкова много до Родос.

В дълбоката си скръб оставам твой, Бартоломю Роси.

Времето като че ли бе спряло в сводестата читалня (каза баща ми) въпреки оживлението наоколо. Бях прочел едно писмо, но на купчината отдолу имаше поне още четири. Вдигнах очи и забелязах, че зад високите прозорци се бе отворила тъмносинята бездна на здрача. Ще се наложи да се прибирам до къщи сам в мрака, като уплашено дете. Отново усетих порив да се втурна към кабинета на Роси и да почукам на вратата. Сигурно ще го открия да седи и да прелиства някой ръкопис под жълтия сноп светлина от настолната му лампа. Бях напълно объркан, така както при смъртта на близък приятел човек отказва да приеме истината, да повярва в наглед невъзможното. Всъщност бях колкото озадачен, толкова и уплашен, а притесненията усилваха страха ми, защото това състояние не беше обичайното ми аз.

Докато разсъждавах над тези неща, погледнах към спретнатите купчини хартия на моята маса. Бях заел доста място, за да разстеля листовете си. Вероятно заради това никой не сядаше срещу мен, а и останалите столове на масата стояха свободни. Тъкмо се чудех дали да не събера всички книжа и да потеглям към къщи, когато едно момиче се приближи и се настани срещу мен. Огледах се и видях, че близките маси са заети и обсипани с чужди книги, машинописни страници, каталожни чекмеджета и бележници. Тя просто нямаше къде да седне, схванах аз, но въпреки това не ми се щеше да вижда документите на Роси; ужасявах се от възможността някой непознат да ги зърне. Наистина ли бяха толкова откачени? Или откаченият бях аз?

Тъкмо щях да събера документите, внимателно да ги подредя и опаковам в предишния им ред, при това с онези бавни и внимателни движения, предназначени благородно да излъжат току-що седналия на масата ти в кафенето извинително гледащ човек, че и без това си се канел да тръгваш, когато изведнъж забелязах книгата, която момичето бе оставило пред себе си. Тя вече я прелистваше към средата, а до лакътя й чакаха тетрадка и химикалка. Удивен, преместих поглед от заглавието на книгата към лицето й, а после и към другата книга, която тя бе оставила наблизо. Сетне отново я погледнах в лицето.

Беше млада, но лицето й вече остаряваше — леко и красиво, с едва забележимите бръчици, които откривах всяка сутрин по собствената си физиономия в огледалото, и със зле прикритата умора, която издаваше у нея студент в последната година на следването си. Освен това лицето й бе изящно, ъгловато, напълно подходящ модел за средновековна икона със строгия поглед, смекчен от деликатната извивка на скулите. Беше бледа, но само след седмица на слънце щеше да получи маслинен загар. Свела ресници към книгата, тя бе стиснала устни и вдигнала вежди, погълната от четивото. Тъмната, почти катраненочерна коса стърчеше над челото й доста по-свободно, отколкото бе модерно в онези времена на лъскави занизани прически. Заглавието на книгата й, избрана сред милиардите възможности на това място — за всеки случай хвърлих още един изумен поглед — бе Карпатите. А под лакътя в тъмния пуловер лежеше Дракула на Брам Стокър.

В същия миг момичето вдигна очи и погледите ни се срещнаха, а аз осъзнах, че съм я гледал втренчено и може би съм я оскърбил. Всъщност тъмният проницателен поглед, който тя ми хвърли — макар че в дълбочина очите й имаха и любопитен кехлибарен, почти меден оттенък — беше открито враждебен. Не бях от младежите, по които момичетата си падат; даже бях някак саможив. Все пак разбирах достатъчно, за да се засрамя и побързах да й обясня. По-късно осъзнах, че враждебността й беше защитно поведение на впечатляваща жена, по която мъжете непрекъснато се зазяпват.

— Извинете — побързах да измънкам, — случайно забелязах вашите книги, тоест книгите, които четете.

Тя удължи неудобството ми, като отново впи поглед в мен, повдигна извитите си тъмни вежди, но не затвори книгата си.

— Разбирате ли, аз изучавам същата тема — настоях аз. Веждите й се повдигнаха още малко, но аз посочих листовете пред себе си. — Наистина. Тъкмо четях за… — Погледнах документите на Роси и рязко спрях. Усетих как се изчервявам под презрително присвитите й очи.

— Дракула ли? — попита тя саркастично. — Май даже работите с първоизточници.

Имаше силен акцент, чийто произход не можах да определя, а гласът й беше тих, но само заради библиотеката, докато на свобода би могъл да разгърне истинската си сила.

Опитах да сменя тактиката.

— За удоволствие ли ги четете? Искам да кажа за развлечение? Или проучвате нещо?

— Удоволствие? — тя не затвори книгата, може би я държеше като щит пред себе си.

— Ами, темата е необичайна и щом сте си поръчала и книга за Карпатите, значи сте дълбоко потънали в тази тема. — Не бях говорил толкова бързо от устните изпити за магистърската ми степен. — Самият аз тъкмо се канех да си взема тази книга. Всъщност и двете.

— Нима? — каза тя. — И защо?

— Ами — рискувах аз, — тук имам едни писма от… от един любопитен исторически източник… и те споменават Дракула. Всъщност са за Дракула.

В очите й присветна слаб интерес, като че ли кехлибареният цвят взе надмощие и неохотно се обърна към мен. Тя леко се отпусна в стола си с някак мъжка лекота, без да сваля ръце от книгата си. Сигурен бях, че стотици пъти съм виждал този жест, предназначен да отпусне напрежението при впускане в размисъл или при преход към разговор. Откъде ми беше толкова познат?

— И чии по-точно са тези писма? — попита тя с тихия си чуждестранен глас.

Със съжаление си помислих, че трябваше да се представя, преди да започнем този разговор. По някаква причина чувствах, че на този етап не мога да го направя — нямаше как внезапно да протегна ръка, да разтърся нейната, да й кажа от кой факултет съм и прочие. Пък и се сетих, че никога не съм я виждал, така че със сигурност не е от Историческия, освен ако не е нова, прехвърлена от друг университет. Трябва ли да излъжа, за да защитя Роси? Напосоки реших, че няма нужда. Просто извадих името му от уравнението.

— Работя с един човек, който… има проблеми. Той написал тези писма преди двайсет години. Даде ми ги, защото си мислеше, че ще мога да му помогна да се измъкне от сегашното си… положение… което е свързано… в смисъл той се занимава… тоест се занимаваше…

— Ясно — каза тя с ледена вежливост. Изправи се и започна да събира книгите си, целенасочено и без излишна припряност. Сега тя събираше вещите си. Права беше точно толкова висока, колкото си я представях, леко набита и широкоплещеста.

— Защо изучавате Дракула? — попитах отчаяно.

— Честно казано, това не ви влиза в работата — лаконично отбеляза тя и се обърна, — но планирам и едно пътуване, макар че още не знам точно кога.

— До Карпатите? — изведнъж се почувствах измъчен от целия този разговор.

— Не — тя изстреля отговора си с отвращение. А после като че ли не успя да се сдържи и добави, но с такова презрение, че не посмях да я последвам: — До Истанбул.

— Мили Боже — баща ми ненадейно вдигна очи към ехтящото от птичи гласове небе. Последните лястовички пърхаха над главите ни, а градът постепенно угасваше и потъваше в долината. — Бива ли да седим тук до късно, като знаем какъв път ни чака утре? Поклонниците трябва да си лягат навреме, сигурен съм. С настъпването на нощта или нещо такова.

Помръднах краката си, единият бе изтръпнал под мен и каменната пейка пред църквата изведнъж ми се стори твърде ръбата, ужасно неудобна, особено в сравнение с очакващото ме легло. Усещах иглички в крака си, докато слизахме надолу към хотела. Бях и доста раздразнена, но не заради изтръпналия крак. Баща ми отново бе прекъснал разказа си прекалено бързо.

— Виж — каза той и посочи точно срещу пейката ни, — мисля, че това трябва да е Сен Матийо.

Проследих жеста му към тъмните, надвиснали планини и видях някъде по средата под върха слаба, нетрепкаща светлина. Нищо друго не светеше наблизо, там като че ли не живееше никой друг. Изглеждаше като искрица върху топове черно платно, твърде високо, но все пак доста под най-високите върхове — висеше точно между градчето и нощното небе.

— Да, там трябва да е манастирът, струва ми се — повтори баща ми. — Утре ни чака голямо катерене, дори и да вървим по пътя.

Докато слизахме по безлунните улици, почувствах тъгата, която спохожда човек на слизане от някаква височина. Преди да свием зад ъгъла на старата камбанария, хвърлих последен поглед назад, за да запомня малката светла точица. Тя още бе там и блещукаше над една къща, обрасла с тъмни тропически храсти. За миг поспрях и внимателно я погледнах. И тогава, само веднъж, светлинката премигна.