Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (6)

6

Подложих под гърба си всички възглавници, до които можах да се докопам, вдигнах болния си крак нависоко, издърпах телефона наблизо и се размислих, дали все пак да не отида в кухнята, да отворя хладилника и да донеса тук бутилката коняк.

Тези „професионални неудачи“ прозвучаха от устата на майка ми особено злобно, тя дори не се опита да прикрие своя триумф. Вероятно бях все пак прекалено наивен, като си мислех, че тук в Бон никой не знае за моите провали. Щом го знаеше майка ми, знаеше го и баща ми, а в такъв случай го знаеше и Лео, чрез Лео и Цюпфнер, значи и цялото обкръжение на Мари. Това щеше страшно да я засегне, по-страшно, отколкото мен. Ако се откажех напълно от пиенето, бързо щях да стигна отново до едно ниво, което Цонерер, моят импресарио, щеше да нарече „приятно над средното“, и това щеше да ми осигури двайсет и двете години, които не ми достигаха до канавката. Това, което Цонерер винаги хвали, е моята „широка професионална основа“, той и без това нищо не разбира от изкуство, оценява го с една почти гениална наивност просто по успеха. От занаята разбира и знае добре, че още двайсет години щях да балансирам над нивото от трийсет марки. При Мари е различно. Тя ще бъде огорчена от моята „деградация в изкуството“ и от моята нищета, която аз съвсем не намирам за толкова страшна. Всеки, който стои отстрани — а на тоя свят всеки стои отстрани на всички останали — винаги възприема нещата по-лоши или по-добри, отколкото онзи, който е вътре в тях, били те щастие или нещастие, любовна мъка или „артистична деградация“. Нищо нямаше да ми струва да изпълнявам добри клоунски номера или дори само гримаси и мимики в опушени мрачни зали пред католическите домакини или пред протестантските милосърдни сестри. Само че тези религиозни дружества имаха много жалка представа за хонорарите. Естествено една такава добра председателка на сдружение си мисли, че петдесет марки са добра сума и ако човек я получава двайсет пъти в месеца, би трябвало да му стигат. Но ако й покажа сметката си за грима и й разкажа, че за репетиции ми трябва хотелска стая, която да е малко по-голяма от два и двайсет на три, тя сигурно ще си помисли, че моята любима ми струва по-скъпо от Савската царица. Но когато после й разкажа, че живея само от рохки яйца, бульон, кюфтета и домати, тя ще се прекръсти и ще си помисли, че съм недохранен, защото не ям всеки обяд „питателна храна“. Ако й разкажа още и, че личните ми пороци се състоят от вечерни вестници, цигари и игра на „Не се сърди човече“, сигурно ще ме вземе за измамник. Вече отдавна се отказах да разговарям с когото и да било за пари или изкуство. Там, където двете се докоснат, нищо не става: изкуството се заплаща или прекалено ниско или прекалено високо. Веднъж видях един клоун в някакъв английски пътуващ цирк, който професионално бе двайсет пъти по-добър от мен, а в изкуството ме надминаваше десет пъти, но на вечер не получаваше и десет марки. Казваше се Джеймс Елис, беше в края на четирийсетте и когато го поканих на вечеря — имаше омлет с шунка, салата и ябълков пастет, му стана лошо: от десет години не бе ял толкова много наведнъж. Откакто се запознах с Джеймс, вече не говоря за пари и за изкуство.

Приемам нещата такива, каквито са, не забравям и за канавката. Мари има съвсем други идеи в главата си, тя все говореше за „провидение“, всичко било провидение, и това, което аз върша. Бил съм толкова весел, толкова благочестив по свой начин и толкова непорочен. Ужасно е това, което става в главите на католиците. Те дори не могат да пият хубаво вино без да изопачават всичко, на всяка цена те трябва да „осъзнаят“ колко хубаво е виното и защо. Що се отнася до съзнанието, те не отстъпват на марксистите. Мари бе ужасена, когато преди няколко месеца си купих китара и казах, че в най-скоро време ще изпълнявам композирани от мен самия и с мой текст песни с нея. Тя смяташе, че това е под моето ниво, а аз й казах, че под нивото на канавката е само каналът, но тя не разбра какво исках да кажа, а аз мразя да обяснявам образно казаните неща. Човек или ме разбира или не. Аз не съм тълкувател.

Човек би могъл да си помисли, че като при марионетка конците вече са се скъсали. Напротив — аз ги държах здраво в ръцете си и се видях да лежа там, в Бохум на онази сцена, пиян, с ожулено коляно, чувах в залата шепот на съчувствие и сам се почувствах подъл — въобще не заслужавах толкова съчувствие, бих предпочел няколко освирквания, дори и куцането ми не отговаряше на нараняването, въпреки че действително бях наранен. Исках да си върна Мари и бях започнал да се боря, по свой начин, само заради онова нещо, което в нейните книги се наричаше „плътско желание“.