Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (2)

2

В Бон всичко протичаше по друг начин. Там никога не съм имал представление, там живея, и повиканото такси никога не ме откарваше в някакъв хотел, а в моето жилище. Би трябвало да кажа нашето, на Мари и мен. Тук няма портиер, когото да сбъркам със служителя на гарата, и все пак това жилище, в което прекарвам само три до четири седмици в годината, ми е по-чуждо от всякакъв хотел. Трябваше да се въздържа пред гарата в Бон да махна на такси, този жест бе така добре заучен, че едва не изпаднах в неудобно положение. В джоба си имах само една-единствена марка. Спрях на стъпалата да се уверя, че ключовете са у мен — от външната врата, от вратата на апартамента, от бюрото, а в бюрото си можех да намеря ключа от велосипеда. Отдавна си мисля за една пантомима с ключове: мисля за цяла връзка ключове от лед, които по време на представлението се стопяват.

Нямах пари за такси, а за първи път в живота си действително се нуждаех от такси, коляното ми се бе подуло и аз закуцуках с мъка през площада пред гарата и навлязох в Постщрасе. От гарата до нашето жилище имаше само две минути, но те ми се видяха безкрайни. Облегнах се на един автомат за цигари и хвърлих поглед към къщата, в която дядо ми ми подари един апартамент — елегантно подредени апартаменти като кутийки, с изящно облицовани балкони, пет етажа, пет различни цветови тона на балконите. На петия етаж, където всички облицовки са в ръждиви цветове, живея аз.

Номер ли бе това, което изпълнявах сега? Пъхах ключа в ключалката на външната врата, без почуда приемах, че той не се топи, отварях вратата на асансьора и натисках числото пет, лек шум ме понесе нагоре, при всеки следващ етаж поглеждах през тясното прозорче на асансьора и отвъд него през всеки по-горен прозорец на стълбището — гърбът на някакъв паметник, площадът, църквата, окъпани в лъчи, черна ивица, бетонната плоча и отново с леко изместена перспектива — гърбът на паметника, площадът, църквата, окъпани в лъчи — три пъти, при четвъртия път само площада и църквата. Пъхам ключа в ключалката на апартамента, без почуда приемам, че и тя се отваря.

Всичко в моя апартамент е само в ръждив цвят — вратите, тапетите, вградените шкафове, една жена в ръждивочервен халат на черната кушетка щеше много да подхожда, вероятно може да се намери такава, само че аз не страдам само от меланхолия, главоболие, инертност и от мистичната способност да усещам Миризми по телефона, най-страшното ми страдание е моята склонност към моногамия, съществува само една жена, с която мога да правя всичко, което мъжете правят с жените: Мари, и откакто тя си отиде от мен, аз живея като монах, само че аз не съм монах. Мислех си, дали да не отида в провинцията и в някогашното ми училище да попитам един от свещениците за съвет, но всички тези типове смятат мъжа за полигамно същество (по тази причина така усърдно защитават еднобрачието), сигурно ще им се сторя като някакво чудовище, а съветът им няма да бъде нищо друго освен скрито указание за райските обители, в които, както те смятат, любовта е продажна. От християните мога да очаквам изненади, като например при Костерт, който действително успя да ме смае, но при католиците вече нищо не ме учудва. Към католицизма изпитвах големи симпатии, дори още когато преди четири години Мари за първи път ме заведе в този „кръг на прогресивни католици“, тя държеше да ми представи интелигентни католици, естествено със задната мисъл, че някой ден ще приема тяхната вяра (тази задна мисъл притежават всички католици). Още първите мигове в тази среда бяха ужасни. Тогава бях в една доста тежка фаза от моето развитие като клоун, още нямах двадесет и две години и репетирах по цял ден. Много се радвах на тази вечер, бях мъртво уморен и очаквах весело събиране с много и хубаво вино, добра храна, може би и танци (почувствахме се обаче ужасно и не можахме да си позволим нито вино, нито добра храна), вместо това имаше лошо вино и се получи горе-долу така, както си представям семинар по социология със скучен професор. Не просто напрегнато, а напрегнато по някакъв ненужен и неестествен начин. Отначало се молиха заедно, а аз през цялото време не знаех къде да си дена ръцете и лицето, мисля, че един невярващ не бива да се поставя в такова положение. А и те не се молеха просто с „Отче наш“ или с „Аве Мария“ (дори и това щеше да е достатъчно тягостно, тъй като бях възпитан като протестант всеки да се моли сам), не, това беше някакъв текст от Кинкел, много повече приличаше на някаква програма, „и те молим да ни поучиш да бъдем еднакво справедливи и към наследеното, и към новото“, и така нататък, и едва тогава преминаваха към „Темата на вечерта“: „Бедността в обществото, в което живеем“. Тази вечер се превърна в една от най-тягостните вечери в моя живот. Просто не мога да повярвам, че религиозните разговори трябва да бъдат толкова уморителни. Зная: в тази религия е трудно да се вярва. Възкръсване на плътта и вечен живот. Мари често ми четеше от библията. Сигурно е трудно да се вярва на всичко това. По-късно дори четох Киркегор (полезно четиво за начинаещ клоун), беше трудно, но не уморително. Не зная, дали има хора, които си бродират покривки за маса по Пикасо или Клее. Тази вечер ми се струваше, че тези прогресивни католици си плетяха на една кука престилки от Тома Аквински, Франциск Асизки, Бонавентура и Лъв XIII, естествено не за да прикриват голотата си, защото там не присъстваше никой (освен мен), който да не печели най-малко хиляда и петстотин марки на месец. На тях самите им беше толкова неудобно, че по-късно станаха цинични и сноби, освен Цюпфнер, когото цялата история така измъчваше, че ме помоли за една цигара. Това бе първата цигара в живота му и той я пушеше съвсем непохватно, аз виждах, че бе доволен, когато димът закриваше лицето му. Чувствах се ужасно заради Мари, която седеше бледа и трепереща, когато Кинкел разказа анекдота за мъжа, който печелел петстотин марки на месец и се оправял добре с тях, после получавал хиляда и забелязал, че му става по-трудно, дори изпаднал в големи затруднения, когато започнал да печели по две хиляди, а накрая, когато получавал вече по три хиляди, забелязал, че отново се оправял добре и формулирал опита си в следната мъдрост: „До петстотин на месец върви съвсем добре, но между петстотин и три хиляди е истинска мизерия.“ Кинкел дори не забеляза какво причини: плещеше, пушеше дебелата си пура, вдигаше чашата с вино до устата си, тъпчеше се с парчета сирене с олимпийска веселост, докато накрая дори прелатът Зомервилд, духовният съветник на братството, започна да проявява безпокойство и промени темата. Мисля, че той подхвърли ключовата дума „реакция“ и с това улови Кинкел на въдицата. Той клъвна веднага, побесня и прекъсна лекцията си с това, че един автомобил за дванайсет хиляди марки бил по-евтин от този за четири хиляди и петстотин и дори жена му, която безкритично го боготвореше, облекчено си отдъхна.