Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (16)

16

Когато се върнах в апартамента и затворих вратата, се почувствах като глупак. Трябваше да приема предложението му да ми направи кафе и да го задържа още малко. В решителния момент, когато щеше да сервира кафето и щеше да го налее щастлив от постижението си, трябваше да кажа: „Хайде, давай парите“ или „Измъквай парата“. В решителния момент винаги се действа примитивно, варварски. Тогава човек казва: „Вие ще получите половин Полша, а ние половин Румъния — и моля, желаете ли от Силезия две трети или само половината? Вие ще получите четири министерски кресла, а ние ще получим концерна, който ще ни носи на гръб.“ Бях глупак, че се поддадох на моето и на неговото настроение и не посегнах направо на портфейла му. Трябваше просто да започна с парите, трябваше да говоря с него за тях, за мъртвите, абстрактните, включени в цялата верига пари, които за много хора са въпрос на живот и смърт. „Вечните пари“ — възкликваше с ужас майка ми при всяка възможност, дори когато я молехме да ни даде трийсет пфенига за тетрадка. Вечните пари. Вечната любов.

Отидох в кухнята, отрязах си една филия хляб, намазах я с масло, върнах се в хола и набрах телефонния номер на Бела Брозен. Надявах се, че в това състояние — треперещ и потресен, баща ми нямаше да си отиде в къщи, а ще отиде при любовницата си. Тя изглеждаше, сякаш щеше да го сложи в леглото, да му сложи грейка и да му даде горещо мляко с мед. Майка ми има отвратителния навик, когато човек се чувства зле, да му говори за мобилизиране и воля, а от известно време смята студената вода за „единствено лечебно средство“.

— Брозен на телефона — каза и на мен ми стана приятно, че тя не излъчваше никаква миризма. Имаше чудесен глас, алт, топъл и мил.

Аз казах:

— Шнир, Ханс, нали си спомняте?

— Да си спомням — каза сърдечно, — и още как, и как ви съчувствам само.

Не знаех за какво говори, разбрах чак, когато продължи.

— Помислете само — каза тя, — всички критици са глупави, суетни и егоистични.

Въздъхнах.

— Само да можех да повярвам това — казах, — щеше да ми стане по-добре.

— Просто го повярвайте — повтори тя, — просто повярвайте. Не можете да си представите колко помага желязната воля, човек просто да може да повярва.

— И когато някой после ме похвали, какво да правя тогава?

— О-о — тя се засмя и от това О-о направи хубава колоратура, — тогава просто ще повярвате, че този някой случайно е имал пристъп на честност и е забравил егоизма си.

Засмях се. Не знаех, дали да я наричам Бела или госпожа Брозен. Ние въобще не се познавахме и не съществува книга, в която човек да може да прочете как да се обръща към любовницата на баща си. Накрая казах „госпожа Бела“, въпреки че този актьорски псевдоним ми се струваше изключително тъп.

— Госпожа Бела — казах, — намирам се в голямо затруднение. Баща ми беше при мен, говорихме за най-различни неща и не успях да говоря с него за пари — при това — почувствах, че тя се изчерви, аз я смятах за много съвестна, вярвах, че връзката й с баща ми имаше нещо общо с „истинска любов“ и паричните въпроси й бяха неприятни.

— Изслушайте ме, моля — рекох, — забравете всичко, което се върти сега в главата ви, моля ви само, когато баща ми разговаря с вас за мен — искам да кажа, може би бихте могла да го наведете на мисълта, че спешно се нуждая от пари. Пари в брой. Веднага, останал съм без никакви пари. Чувате ли ме?

— Да — отвърна тя толкова тихо, че чак се изплаших. Тогава я чух да подсмърча.

— Сигурно ме смятате за лоша жена, Ханс — каза после, сега вече плачеше открито, — за продажно същество, каквито има много. Непременно ме смятате за такава. О-о!

— В никакъв случай! — казах високо. — Никога не съм ви смятал за такава, наистина.

Беше ме страх, че ще започне да говори за нейната душа и за душата на баща ми, съдейки по силното й хълцане, тя бе доста сантиментална и съвсем не бе изключено, че можеше да заговори и за Мари.

— Действително — казах не съвсем убедително, защото това, че се опита да представи продажните същества толкова презрени, ми се стори подозрително, — действително — повторих, — винаги съм бил убеден във вашето благородство и никога не съм мислил лошо за вас. — И това беше вярно. — А освен това — с удоволствие бих използвал отново обръщението към нея, но просто не можах да отроня това отвратително Бела, — освен това съм почти на трийсет. Чувате ли ме още?

— Да — въздъхна тя и изхлипа там някъде в Годесберг, сякаш беше на изповед.

— Само се опитайте да му внушите, че ми трябват пари.

— Мисля — каза вяло, — че би било погрешно да се говори с него за това направо. Всичко, което засяга семейството му, вие разбирате, за нас е табу, но има и друг път.

Аз мълчах. Плачът й се бе успокоил до обикновено подсмърчане.

— Той ми дава от време на време пари за нуждаещи се колеги — каза после, — дава ми пълна свобода, и не мислите ли, че би било неуместно, ако ви предоставя тази малка сума като на нуждаещ се в момента колега?

— Аз действително съм нуждаещ се колега, не само за момента, а за най-малко половин година. Но, моля ви, кажете ми какво имате предвид под малка сума?

Тя се изкашля, издаде още едно О-о, което обаче остана без колоратурни извивки, и каза:

— Това най-често са помощи в конкретни случаи, когато някой почине, когато някой се разболее, когато някоя жена роди дете — искам да кажа, не става дума за постоянни помощи, а за тъй наречените еднократни помощи.

— В какъв размер? — попитах.

Тя не отговори веднага и се опитах да си я представя. Бях я виждал веднъж преди пет години, когато Мари успя да ме заведе на една опера. Госпожа Брозен изпълни партията на едно прелъстено от един граф селско момиче и аз се бях чудил на вкуса на баща ми. Тя бе личност със среден ръст, доста яка, явно руса и със задължително вълнуваща гръд, която стоеше до една селска къщурка, облегната на една каруца, накрая опряна на една вила, се стараеше с хубав, силен глас да даде израз на прости душевни вълнения.

— Ало? — извиках. — Ало?

— О — произнесе тя и този път отново успя да прибави, макар и с по-слаба колоратурност. — Въпросът ви е толкова директен.

— Това отговаря на моето положение — отвърнах аз.

Стана ми неудобно. Колкото по-дълго мълчеше, толкова по-малка щеше да е сумата, която щеше да назове.

— Е — каза накрая, — сумите се движат между десет и около трийсет марки.

— И ако си измислите някой колега, който е в особено тежко положение, да кажем, че е претърпял тежка катастрофа и за няколко месеца ще му дойдат добре по сто марки месечна помощ?

— Мили мой — каза тихо, — да не очаквате от мен да лъжа?

— Не — отговорих, — аз наистина имах катастрофа, и не сме ли в крайна сметка колеги? Хора на изкуството?

— Ще опитам — съгласи се, — но не знам, дали ще се хване.

— Какво? — извиках аз.

— Не знам, дали ще успея да представя нещата така, че да го убедят. Нямам много фантазия.

Това въобще не биваше да го казва, вече започвах да я смятам за най-глупавата жена, която съм срещал.

— А какво ще кажете — запитах аз, — ако се опитате да ми осигурите ангажимент, тук в театъра, второстепенни роли естествено, шаржове мога да играя добре.

— Не, не, мили мой Ханс — каза тя, — на мен и без това тази интригантска игра не ми харесва.

— Е, добре — съгласих се аз, — искам само още да ви кажа, че приемам и малки суми. Довиждане и много ви благодаря.

Затворих телефона, преди тя да може да допълни още нещо. Имах смътното усещане, че от този извор никога няма да потече. Тя беше много глупава. Тонът, с който каза „да се хване“, ме направи недоверчив. В края на краищата не беше невъзможно тези „помощи за нуждаещи се колеги“ просто да си ги пъхне в джоба. Беше ми жал за баща ми, бих му пожелал хубава и интелигентна любовница. Все още ми беше жал, че не му дадох възможност да ми направи едно кафе. Тази глупава патка сигурно щеше да се смее, тайно да поклаща глава като недоволна учителка, ако той отидеше в кухнята, за да направи кафе, а после да засияе лицемерно, да хвали кафето, както хвалят куче, когато е донесло нарочно хвърлен за това камък. Бях бесен, когато от телефона отидох до прозореца, отворих го и погледнах на улицата. Беше ме страх, че някой ден ще се наложи да се върна към предложението на Зомервилд. Изведнъж взех моята марка от джоба, хвърлих я на улицата и в същия миг съжалих, погледнах към нея, но не я видях, стори ми се, че чух как падна на покрива на минаващия трамвай. Взех сандвича от масата и го изядох, докато все още гледах надолу към улицата. Беше почти осем часа, вече почти два часа бях в Бон, бях разговарял по телефона с шест така наречени приятели, с майка ми и с баща ми и не притежавах нито една марка в повече, а една по-малко, отколкото имах при пристигането си. С удоволствие бих слязъл, за да си взема марката от улицата, но вече ставаше осем и половина, Лео можеше всеки момент да се обади или да дойде.

 

Мари се чувстваше добре, сега беше в Рим, в лоното на своята църква, и обмисляше какво да облече за аудиенцията при папата. Цюпфнер щеше да й набави една снимка на Жаклин Кенеди, трябваше да й купи испанска мантилия и воал, тъй като, по-точно погледнато, Мари сега бе почти нещо като „първа дама“ на германския католицизъм. Реших да отида в Рим и също да помоля папата за аудиенция. И в него имаше нещо от мъдър, стар клоун, а в края на краищата образът на Арлекин бе създаден в Бергамо, това щеше да се потвърди от Генехолм, който знаеше всичко. Щях да обясня на папата, че бракът ми с Мари не успя в гражданското, и щях да го помоля да види в мен противоположност на Хенрих Осми: той е бил полигамен и вярващ, а аз съм моногамен и невярващ. Щях да му разкажа колко надути и подли са „водещите“ германски католици и да не се оставя да бъде заблуден. Щях да му изпълня няколко номера, хубави леки неща като „Отиване на училище и връщане от училище“, но не и номера „Кардинал“, това би го обидило, защото самият той е бил кардинал, а бе последният, на когото бих искал да причиня болка.

Непрекъснато ставам жертва на фантазията си, толкова точно си представях моята аудиенция при папата, виждах се да коленича и като невярващ да го моля за благословията му, на вратата стоят швейцарските гвардейци и някакъв благосклонен, но все пак леко усмихнат монсеньор — едва ли не повярвах, че вече съм ходил при папата. Изпитвах дори изкушение да разкажа на Лео, че съм ходил при папата и съм бил приет дори на аудиенция. В този миг аз бях при папата, виждах неговата усмивка и чувах хубавия му селски глас, разправях му как местният шут от Бергамо станал Арлекин. По тези въпроси Лео е извънредно строг, постоянно ме нарича лъжец. Той винаги побеснява, когато го срещам и го питам „Спомняш ли си още как двамата с теб прерязахме онзи кол?“ Тогава той кресва: „Ние не сме прерязвали заедно никакъв кол!“ По един много дребнав, глупав начин е прав. Лео беше шест или седем годишен, аз осем или деветгодишен, когато той намери в конюшнята някакъв кол, останал от ограда, там бе намерил и един ръждясал трион и ме помоли двамата с него да разрежем с триона този кол. Попитах го защо ще разрязваме това глупаво дръвче, той не можа да ми обясни, на него чисто и просто му се режеше с трион, аз намерих, че е съвсем безсмислено, а Лео рева близо половин час — и след много време, след цели десет години, когато имахме час по немска литература при отец Вунибалд и разисквахме нещо за Лесинг, неочаквано, посред самия урок и без каквато и да било връзка с него, ми хрумна какво бе искал тогава Лео — чисто и просто беше искал да реже с трион. И в онзи миг, когато беше изпитвал това желание, бе искал да реже заедно с мен. Разбрах го неочаквано, след цели десет години, и изпитвах толкова интензивно неговата радост, неговото напрежение, неговото вълнение, всичко, което го бе вълнувало, че посред часа започнах да правя движения, като че ли режа с трион. Съзирах пред себе си Лео с румено от радост хлапашко лице, тиках към него ръждясалия трион, той го буташе към мен — докато накрая отец Вунибалд изведнъж ми дръпна косата и „ме върна в съзнание“. Оттогава наистина смятам, че ние с Лео сме рязали онзи кол — той обаче просто не може да разбере това. Лео е реалист. Днес не може вече да разбере, че дори някои неща, които изглеждат явна глупост, трябва да се, извършват незабавно. Дори и майка ми понякога има желания, които би искала да извърши в същата минута — да поиграе на карти край горящата камина или да запари в кухнята собственоръчно ябълков чай. Тя положително понякога изпитва желание да седне до прекрасно полираната маса от махагон и там да поиграе карти в щастлив семеен кръг. Но винаги, когато изпитваше такова желание, никой от нас не изпитваше подобно нещо, започваха сцени, суетене на „неразбрана майка“ и тя настояваше да изпълним нашия дълг на послушание, да изпълним четвъртата божа заповед, ала след това забелязваше, че подобно удоволствие ще бъде направо странно — да играе карти с деца, които участват в игра само от чувство на дълг — и се прибираше разплакана в своята стая. Понякога майка ми си служеше и с подкупи. Обещаваше, че ще ни даде нещо „много вкусно“ за пиене или за ядене — и тогава вечерта пак завършваше с обилни сълзи, с които ни бе дарявала толкова пъти. Тя просто не можеше да разбере, защо се съпротивявахме така упорито срещу игрите на карти — а нали в колодата бе изгорена седмицата и затова всяка игра на карти ни напомняше за Хенриета, но никой не й го казваше, а по-късно, когато си спомнях за нейните напразни опити да разиграва до запалената камина сцени на щастливо семейство, аз мислено играех с нея на карти, макар че игрите са твърде скучни, когато играят само двама. Действително играех с нея на „Шейсет и шест“ и на „Война“, пиех ябълков чай, дори подсладен с мед, а вдигнала полушеговито, полузаплашително показалец, тя ми подаваше дори и цигара, и при това някъде в другия край на стаята Лео свиреше своите етюди, докато всички ние, включително и прислужничките, знаехме, че татко беше при „оная жена“. По някакъв начин Мари бе открила тези „лъжи“, защото винаги ме поглеждаше със съмнение, когато й разказвах нещо, а онова момче в Оснабрюк дори го бях видял наистина. Понякога с мен се случва и точно обратното: онова, което съм видял в действителност, ми се струва неистинско, непреживяно. Както случаят, когато преди години отидох от Кьолн в Бон при групата на Мари, за да изнеса пред момичетата лекция за Дева Мария. Онова, което други наричат истински факт, на мен ми се струва до голяма степен фикция.