Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (1)

1

Вече беше тъмно, когато пристигнах в Бон, наложих си пристигането ми да не протече механично, както се бе получило по време на петгодишното ми постоянно пътуване: надолу по стълбите на гарата, нагоре по стълбите на гарата, оставяне на пътната чанта, изваждане на билета от джоба на палтото, взимане на пътната чанта, подаване на билета, отиване до будката за вестници, купуване на вечерните вестници, излизане навън и повикване на такси. Цели пет години почти всеки ден заминавах за някъде и пристигах някъде, сутрин се изкачвах по стълбите на гарата и слизах по тях, а следобед слизах и се качвах, повиквах такси, бърках в джобовете на палтото си за пари, за да платя на шофьора, купувах си вечерните вестници от будките и в едно ъгълче на моето съзнание се наслаждавах на точно заучената небрежност на тази механичност. Откакто Мари ме напусна, за да се омъжи за Цюпфнер, този католик, действията ми станаха още по-механични, без да загубят от небрежността си. За разстоянието от гарата до хотела, от хотела до гарата има една мярка: таксиметърът. На две марки, на три марки, на четири марки и петдесет от гарата. Откакто Мари я няма, понякога излизах от ритъма си, обърквах хотела с гарата, нервно търсех пред портиера билета си за влака или питах служителя на изхода на гарата за номера на хотелската ми стая, нещо неопределено, което може да се нарече съдба, изглежда ми помагаше да си спомня професията и положението си. Аз съм клоун, официалното название на професията ми е: комик, не съм длъжник на никоя църква, на двадесет и седем години съм и един от моите номера се казва: „Пристигане и заминаване“, една (почти прекалено) дълга пантомима, при която зрителят до края бърка пристигането със заминаването, тъй като най-често репетирам този номер още веднъж във влака (той се състои от повече от шестстотин епизода, чиято хореография естествено винаги трябва да помня), близко е до ума, че понякога се поддавам на собствената си фантазия: нахълтвам в някой хотел, търся разписанието на влаковете, и го намирам, тичам по някакво стълбище нагоре или надолу, за да не изпусна влака си, докато всъщност трябва само да отида в стаята си да се подготвя за представлението. За щастие в повечето хотели ме познават, в разстояние на пет години се създава ритъм с по-малко възможности за вариации, отколкото човек предполага — и освен това моят импресарио, който познава особеностите ми, се грижи нещата да протекат безпрепятствено. Това, което той нарича „чувствителност на артистичната душа“, се уважава напълно и щом вляза в стаята си, ме обгръща „аура на благоразположение“: виждам цветя в красива ваза и едва съм захвърлил палтото си и съм запратил обувките си в ъгъла на стаята (аз мразя обувки), красива камериерка ми носи кафе и коняк, пълни ми ваната и я ароматизира с боров екстракт, който действа успокоително. Във ваната чета вестници, все несериозни, до шест, но най-малко три и с умерено силен глас пея църковни песни: хорали, химни, литургии, които помня още от ученическите си години. Родителите ми, дълбоко вярващи протестанти, бяха привърженици на следвоенната мода за примирение на вероизповеданията и ме изпратиха в католическо училище. Самият аз не съм религиозен, дори не ходя на църква, а използвам литургичните текстове и мелодии като терапия: те ми помагат най-добре да преодолея двете си страдания: меланхолията и главоболието. Откакто Мари премина към католиците (въпреки че Мари си е католичка, това определение ми се струва подходящо), силата на тези две страдания се увеличи и дори Tantum Ergo или Лавретанската литания, досегашният ми фаворит в борбата с болката, почти не ми помагат. Има едно временно действащо средство: алкохолът — а би могло да има и трайно изцеление: Мари; но Мари ме напусна. Един клоун, който пие, пропада по-бързо, отколкото някой пиян майстор пада от покрива на някоя къща.

Когато съм пиян, на представленията си изпълнявам неточни движения, които се оправдават само с точността си, и изпадам в най-конфузната грешка, която може да допусне един клоун: смея се на собствените си хрумвания. Страшно унижение. А когато съм трезвен, страхът от излизането пред публика нараства до момента, в който стъпя на сцената (най-често се налагаше да ме избутват на сцената), и това, което някои критици наричат „тази замислена, критична веселост, зад която се чуват ударите на сърцето“, не бе нищо друго освен студено отчаяние, с което се превръщах в марионетка, впрочем ставаше много лошо, когато конецът се скъсваше и аз идвах отново на себе си. Вероятно монасите по време на съзерцание изпитват нещо подобно. Мари винаги мъкнеше със себе си много мистична литература и аз си спомням, че в нея често се срещаха думите „празен“ и „нищо“.

От три седмици бях най-често пиян и излизах на сцената с лъжлива самоувереност, затова и резултатите се появиха по-бързо, отколкото при някой нехаен ученик, който живееше с илюзии чак до получаване на свидетелството, половин година е дълго време за мечти. След три седмици вече не намирах цветя в стаята си, по средата на втория месец вече не ми даваха и стая с баня, а в началото на третия месец разстоянието от гарата възлизаше вече на седем марки, докато хонорарът ми се бе стопил до една трета. Нямаше вече коняк, а проста ракия, нямаше вече вариетета, а странни сдружения, които се събираха в тъмни зали, където аз играех на някаква сцена с мизерно осветление, където вече не можех дори да правя неточните си движения, а само гримаси, които забавляваха юбиляри от жп-то, пощата, митницата, домакини католички или евангелистки медицински сестри, пиещите бира офицери от Бундесвера, на които разкрасявах завършването на школата, не знаеха дали да се смеят или не, когато им представях остатъците от моя номер „отбранителен съвет“, а вчера в Бохум пред някакви младежи точно когато имитирах Чарли Чаплин се подхлъзнах и паднах и не можах повече да се изправя на крака. Дори не ме освиркаха, чу се само някакво състрадателно мърморене и когато завесата най-сетне се спусна, аз бързо изкуцуках навън, прибрах си парцалите и без да сваля грима си, се прибрах в пансиона, където стана страшна разправия, защото хазайката ми отказа да ми услужи с пари за таксито. Можах да успокоя мърморещия шофьор само като му дадох електрическата си самобръсначка не като залог, а като заплащане. Той бе достатъчно мил да ми върне един наченат пакет цигари и две марки. Легнах облечен на неоправеното си легло, изпих остатъка от бутилката и за първи път от месеци се почувствах освободен от меланхолията и главоболието. Лежах на леглото в такова състояние, в каквото се надявах да бъда е края на дните си — пиян и сякаш проснат в канавката. Щях да дам ризата си за една ракия, само сложните преговори, които изискваше размяната ме въздържаха от тази сделка. Спах прекрасно, дълбоко и със сънища, в които тежката театрална завеса падна върху мен като мек, плътен саван, като благотворна тъмнина, и все пак както спях и сънувах, долавях вече страха от събуждането — все още с грима на лицето, с отекло дясно коляно, жалка закуска върху пластмасов поднос, а до каната с кафето имаше телеграма от моя импресарио: „Кобленц и Майнц отказаха Стоп вечерта ще се обадя Бон. Цонерер.“ После се обади организаторът, от когото чак сега научих, че ръководи християнското образователно дело.

— Костерт се обажда — каза той студено и служебно по телефона, — трябва да изясним и въпроса за хонорара, господин Шнир.

— Моля — отвърнах, — нищо не ни пречи.

— Така ли? — рече той.

Замълчах, а когато той продължи, евтината му студенина вече се бе превърнала в примитивен садизъм.

— Споразумяхме се за сто марки хонорар за един клоун, който тогава струваше двеста — той направи пауза, навярно за да ми даде възможност да се ядосам, но аз мълчах и той отново стана посредствен, какъвто си беше по природа, и каза:

— Аз председателствам едно общополезно дружество и съвестта ми забранява да платя сто марки за един клоун, за когото може да се каже, че и двайсет са много.

Не виждах повод да наруша мълчанието си. Запалих цигара, налях си още от гадното кафе, чувах го да се задъхва; каза:

— Чувате ли ме още?

А аз отвърнах:

— Чувам ви — и зачаках.

Мълчанието е добро оръжие. В ученическите си години, когато ме викаха при директора или учителския съвет, винаги мълчах. Оставих християнина господин Костерт да се поти на другия край на жицата, бе прекалено ограничен, за да изпита съжаление към мен, но ограничеността му стигаше да изпитва самосъжаление. Накрая измърмори:

— Направете ми все пак някакво предложение, господин Шнир.

— Слушайте добре, господин Костерт — казах аз, — предлагам ви следното: вземете такси, отидете на гарата, купете ми един билет първа класа за Бон, купете ми една бутилка ракия, елате в хотела, платете ми сметката включително и бакшиша и оставете тук в един плик толкова пари, колкото да ми стигнат за такси до гарата, освен това се задължавате при вашата християнска съвест да изпратите безплатно багажа ми до Бон. Съгласен ли сте?

Той изчисляваше, изкашля се и каза:

— Но аз исках да ви дам петдесет марки.

— Добре — отвърнах аз, — тогава се движете с трамвай, ще ви излезе по-евтино от петдесет марки. Съгласен ли сте?

Той започна отново да изчислява и каза:

— А не можете ли да си вземете багажа с таксито?

— Не — казах аз, — контузих се и не мога да го нося.

Явно християнската му съвест започна силно да се бунтува.

— Господин Шнир — каза той меко, — съжалявам, че аз…

— Добре, господин Костерт — рекох аз, — толкова съм щастлив, че мога да спестя петдесет и четири, петдесет и шест марки на християнското дело.

Натиснах вилката и поставих слушалката до телефона. Той беше от този тип хора, който щеше да се обади още веднъж и досадно да се лигави. Беше много по-добре да го оставя сам да се мъчи със съвестта си. Чувствах се ужасно. Забравих да спомена, че съм надарен не само с меланхолия и главоболие, а и с още едно друго, почти мистично качество: мога по телефона да долавям миризми, Костерт миришеше сладникаво на бонбони теменужки. Трябваше да стана и да си измия зъбите. Направих си гаргара с останалата ракия, свалих с много труд грима си, легнах отново в леглото и се замислих за Мари, за християните, за католиците и разгърнах пред себе си бъдещето. Мислех и за канавките, в които някой ден щях да лежа. За един клоун, който наближава петдесетте, има само две възможности: канавки или дворец. Аз не вярвах в двореца, а до петдесет ми оставаха повече от двадесет и две години. Фактът, че Кобленц и Майнц бяха отказали бе това, което Цонерер би определил като „Сигнал за тревога първа степен“, но тук се противопоставяше още едно качество, което бях забравил да спомена: моята инертност. И в Бон имаше канавки, а и кой ми налагаше да чакам до петдесет? Мислех за Мари — за гласа й и гърдите й, за ръцете и косите й, за нейните движения и за всичко, което бяхме правили заедно. Също и за Цюпфнер, за когото тя искаше да се омъжи. Като момчета с него се познавахме много добре, толкова добре, че когато се срещнахме вече като мъже, не знаехме, дали да си говорим на ти или на ви, и двете обръщения ни караха да се смущаваме и колкото пъти се срещахме, не можехме да се отървем от това неудобство. Не разбирах защо Мари отиде точно при него, но може би никога не съм „разбирал“ Мари.

Вбесих се, но точно тогава Костерт ме откъсна от мислите ми. Той задраска по вратата като куче и каза:

— Господин Шнир, трябва да ме изслушате. Имате ли нужда от лекар?

— Оставете ме на мира — изкрещях аз, — пъхнете плика под вратата и си вървете в къщи.

Той пъхна плика под вратата, аз станах, взех го и го отворих: вътре имаше билет за влака втора класа от Бохум до Бон и парите за таксито бяха точно пресметнати: шест марки и петдесет пфенига. Бях се надявал, че ще ги закръгли на десет марки и вече бях пресметнал колко щях да спечеля като върна със загуба билета за първа класа и си купя билет за втора класа. Щях да спечеля около десет марки.

— Всичко наред ли е? — извика той отвън.

— Да — отвърнах, — изчезвайте, жалка християнска душицо.

— Но моля ви — започна той, а аз изкрещях: — Изчезвай!

За миг настана тишина, после го чух да слиза по стълбите. Децата на този свят са не само по-умни, те са и по-човечни и по-щедри от децата на небесната светлина. Тръгнах с трамвая за гарата, за да спестя малко пари за ракия и цигари. Хазайката ми удържа такса за една телеграма, която бях изпратил вечерта на Моника Силвс в Бон и която трябваше да плати Костерт, но не беше го направил. Така че и без друго парите ми нямаше да стигнат за такси до гарата, бях подал телеграмата преди да разбера, че в Кобленц бяха отказали — те бяха изпреварили моя отказ и това малко ме засегна. За мен щеше да е по-добре, ако аз бях отказал с телеграма: „Представлението невъзможно поради тежко нараняване на коляното.“ Е, поне телеграмата за Моника бе изпратена: „Моля пригответе жилището за утре. Сърдечни поздрави Ханс.“