Джоан Харис
Крайбрежие (67)

65

Познавам чувството за вина. Познавам го много добре. Това е баща ми в мен, горчивата ядка, която съм наследила. То парализира, сковава. Когато Малкия Жан и лодката са потънали в Ла Гулю, той се е чувствал точно така. Парализиран. Запечатан. Винаги мълчалив, сега не можел да се насити на мълчанието. Сигурно приживе Малкия Жан му е създавал доста главоболия, но мъртъв той станал пречка, която никога не можела да бъде премахната.

Когато баща ми намерил сили да потърси Елеанор, тя вече била заминала, оставяйки му писмо, което той открил отворено и адресирано до него в джоба на малкия си брат.

Намерих го след това, когато претърсих старата къща на баща ми. От писмото успях да подредя липсващите парченца: смъртта на баща ми, самоубийството на Малкия Жан, Флин.

Нямам претенции, че съм разбрала всичко докрай. Баща ми не даде достатъчно ясно обяснение. Не знам защо изобщо очаквах това от него: приживе никога не се обясняваше. Но сестрите и аз дълго обсъждахме случилото се и мисля, че поне съм се доближила до истината.

Флин беше катализаторът, разбира се. Без да го знае, той беше задействал машината. Синът на баща ми, синът, чието съществуване Дебелия Жан никога не би признал, чащото да го направи би означавало да признае отговорността си за самоубийството на малкия си брат. Сега разбирах реакцията на баща ми, след като бе научил кой е Флин. Всичко се връща: черната година с черна година, Елеанор с „Елеанор“ — кръгът се затваря и горчивата поетичност на този завършек вероятно бе допаднала на романтичната му душа.

Може би Ален е прав и баща ми не е искал да умре, казвах си аз. Може би това е бил жест на отчаяние, опит за възмездие, начинът на баща ми да върне изгубеното. В края на краищата човекът, отговорен за всичко това, беше синът му.

Заедно с монахините прибрахме документите и регистрите на мястото им. Бях благодарна за присъствието им, за непрестанното бърборене, което ми пречеше да надникна в своята част от историята.

Беше нощ и аз вървях бавно към Ле Салан, заслушана в песните на щурците в храстите и загледана в звездите. От време на време в краката ми болно проблясваше светулка. Чувствах се така, сякаш бях дарила кръв. Гневът ми беше изчезнал. Мъката — също. Дори ужасът от наученото ми се струваше зловещо нереален, далечен като историите, които четях като дете. Нещо в мен се беше скъсало и за пръв път в живота си чувствах, че може би ще успея да напусна Льо Дьовен без онова смразяващо усещане за носене по течението, за безтегловност, сякаш съм отломка от далечен прилив. Най-после знаех накъде отивам.

Домът на баща ми тънеше в тишина. Въпреки това имах странното чувство, че не съм сама. Беше нещо във въздуха — мирис на застоял дим от свещ, непознато ехо. Не се страхувах. Чувствах се като у дома, сякаш баща ми просто беше излязъл на нощен риболов, сякаш майка ми беше още там, може би в спалнята, зачетена в някой от старите си романи с мека подвързия.

За миг се поколебах пред вратата на баща си, след това я отворих. Стаята изглеждаше така, както я беше оставил, може би малко по-прибрана от обикновено, дрехите — сгънати, а леглото — оправено. Изпитах болка при вида на старата рибарска куртка, която Дебелия Жан бе окачил на гвоздей зад вратата, но иначе бях вътрешно спокойна. Този път знаех какво да търся.

Той държеше тайните си в кутия от обувки, както правят много други хора, привързана с парче риболовна корда, скрита в дъното на гардероба. Не бяха много: когато я разтърсих, предположих, че едва ли е пълна повече от половината. Няколко снимки — сватбата на родителите ми, тя в бяло, той — в местна носия. Под плоската черна шапка с периферия лицето му изглеждаше мъчително младо. Няколко снимки на Адриен и мен, няколко на Малкия Жан на различна възраст. Повечето други хартии бяха рисунки.

Той рисуваше на бакалска хартия, най-често с въглен и дебел черен молив и времето и гънките на хартията бяха размазали контурите, но въпреки това виждах, че Дебелия Жан е притежавал голям талант. Контурите бяха оскъдни, което донякъде приличаше на начина му на говорене, но всяка линия, всеки щрих беше изразителен. Ето тук палецът му бе оставил дебела сянка около контура на челюстта, там очи гледаха странно втренчено иззад маска от въглен.

Всичките бяха портрети на една и съща жена. Знаех името й: бях видяла елегантния й почерк в църковния регистър. Сега и аз забелязвах красотата й, предизвикателните скули, вирнатата глава, извивката на устата.

Това бяха неговите любовни писма, сега го осъзнах, тези рисунки. Моят мълчалив неграмотен баща някога беше използвал красив начин на изразяване. Измежду две парчета бакалска хартия падна сухо цвете: розово карамфилче, пожълтяло от годините. Имаше и парче лента, някога синя или зелена на цвят. Имаше и писмо.

Това беше единственият писмен документ. Една страница, която се разкъсваше по гънките от дълго сгъване и разгъване. Веднага познах почерка й, витиеватите букви и пурпурното мастило.

 

Скъпи мой Жан-Франсоа,

Може би постъпи правилно, като не дойде да ме видиш толкова дълго време. Отначало се сърдех, бях ядосана, но после разбрах, че си ми дал време да помисля.

Знам, че мястото ми не е тук. Аз съм от друго тесто. Известно време вярвах, че може би ще се променим един друг, но и за двама ни беше твърде тежко.

Реших да замина с утрешния ферибот. Клод не може да ме спре, той е във Фромантин по работа за няколко дни. Аз ще те чакам на кея до 12,00.

Няма да те обвинявам, ако не тръгнеш с мен. Твоето място е тук и аз ще сгреша, ако те принудя да заминеш. Но въпреки това се постарай да не ме забравяш. Може би един ден нашият син ще се върне, дори без мен.

Всичко се връща,

Елеанор

 

Грижливо сгънах писмото и го прибрах обратно в кутията от обувки. Ето го, казах си. Последното потвърждение, ако изобщо е необходимо. Как това писмо бе попаднало в ръцете на Малкия Жан — не знаех, но предположих, че за впечатлителния и чувствителен младеж предателството на по-големия му брат е било страшен шок. Дали е било самоубийство или драматичен жест, завършил зле? Никой не би могъл да знае, освен може би отец Албан.

Знаех, че Дебелия Жан се е сетил да отиде при него. Усиниерец и свещеник, той единствен бил достатъчно далеч от центъра на събитията, за да може да прочете писмото на Елеанор. Старият свещеник приел това за изповед и запазил тайната.

Дебелия Жан не споделил с никого другиго. След заминаването на Елеанор той се затворил в себе си, прекарвал часове наред в Лез Имортел, загледан в морето и все по-мълчалив. За известно време като че ли бракът с майка ми го съживил, но промяната била краткотрайна. Различно тесто, както бе казала Елеанор. Различни светове.

Сложих капака на кутията и я занесох в градината. Когато затворих вратата зад себе си, внезапно се изпълних с дълбока увереност: никога повече нямаше да стъпя в къщата на Дебелия Жан.

* * *

— Мадо! — той чакаше при портата, почти невидим в черните си дънки и пуловер. — Сигурен бях, че ще дойдеш, ако чакам достатъчно дълго.

Ръцете ми стиснаха кутията за обувки.

— Какво искаш?

— Съжалявам за баща ти — лицето му беше в сянка и очите му не се виждаха. Почувствах как нещо в мен се сви в юмрук.

— За баща ми? — рязко казах аз. Видях го да трепва от грубия ми глас.

— Мадо, моля те.

— Не се приближавай — Флин беше протегнал ръка към моята. Макар че бях с яке, си представих как докосването му изгаря дебелия плат и изпитах болезнен ужас от желанието, което се надигна като змия в стомаха ми. — Не ме докосвай! — извиках аз и рязко се дръпнах. — Какво искаш? Защо се върна?

Ръката ми го плесна по лицето. Той сложи ръка на устата си и ме погледна спокойно.

— Знам, че си ядосана — каза.

— Ядосана?

Обикновено не съм много приказлива. Но този път гневът ми даде дар слово. Цял оркестър от гласове. Разказах му всичко: за Ле Салан, Лез Имортел, Брисман, Елеанор, баща ми, за самия него. Накрая спрях задъхана и тръснах кутията за обувки в ръцете му. Той не посегна да я поеме и тя падна на земята: всичките тъжни тайни от живота на баща ми се разпиляха. Наведох се да ги събера с треперещи ръце.

Гласът му беше безизразен.

— Син на Дебелия Жан? Негов син?

— Елеанор не ти ли е казала? Не беше ли това причината да стоиш близо до нас?

— Нямах представа — той присви очи и аз видях, че прехвърля нещо в ума си. — Няма значение — каза накрая.

— Нищо не се променя — той говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Рязко се обърна и ме погледна. — Мадо — изрече припряно, — нищо не се променя.

— Какво имаш предвид? — прииска ми се отново да го ударя. — Разбира се, че се променя. Всичко се променя. Ти си ми брат — аз почувствах, че очите ми парят, гърлото ми беше грапаво и горчиво. — Брат — повторих, като продължавах да стискам в юмруци хартиите на Дебелия Жан и изведнъж избухнах в дрезгав смях, който завърши с дълга мъчителна кашлица.

Последва мълчание. След това Флин започна тихо да се смее в тъмното.

— Сега пък какво?

Той още се смееше. Звукът не би трябвало да е неприятен, но беше.

— Ах, Мадо — каза накрая. — Трябваше да стане много лесно. Много фино. Най-големият номер, който някой някога е правил. Обстоятелствата бяха благоприятни: старецът, парите, плажът, отчаяната нужда да намери някого, който да го наследи — Флин поклати глава. — Всичко се нареждаше. Трябваше само малко време. Повече, отколкото очаквах, но единственото, което се искаше от мен, беше да оставя нещата да се развиват сами. Да прекарам една година на място като Ле Салан не ми се стори прекалено висока цена — той ме удостои с една от своите опасни слънчеви усмивки. — И тогава се появи ти.

— Аз?

— Ти и твоите големи идеи. Твоите островни имена. Твоите невъзможни планове. Упорита, наивна, абсолютно неподкупна — той докосна леко тила ми и аз почувствах, че ме удря статично електричество.

Отблъснах го.

— Сега ще кажеш, че си направил всичко заради мен.

Флин се усмихна.

— За кого мислиш, че го направих? — още усещах дъха му на челото си. Затворих очи, но лицето му сякаш се беше отпечатало на ретините ми. — О, Мадо. Да знаеш само колко се мъчих да те държа настрана. Но ти си като това място: бавно, неусетно те засмуква. И преди да се опомниш, вече си обвързан.

Отворих очи.

— Не можеш — казах аз.

— Прекалено късно е — той въздъхна. — Би било чудесно, ако наистина бях Жан-Клод Брисман — каза мрачно. — Да имам пари, земя, да правя каквото си искам.

— Все още можеш да бъдеш — отвърнах аз. — Брисман никога няма да разбере.

— Но аз не съм Жан-Клод.

— Какво искаш да кажеш? Ето, пише го в свидетелството за раждане.

Флин поклати глава. Очите му бяха неразгадаеми, почти черни. В тях танцуваха огънчета.

— Мадо, човекът, на когото е това свидетелство, не съм аз.